Даниъл Силва
Принцът на огъня (2)

2. Тивериадско море, Израел

Петнадесет минути след последния изстрел в Рим иззвъня специалният телефон в просторната вила, която гледаше към Тивериадско море. Ари Шамрон, бивш генерален директор на Израелските тайни служби, а сега специален съветник на премиера по въпросите на сигурността и разузнаването, вдигна слушалката. Слуша мълчаливо известно време с присвити от яд очи, после каза: „Тръгвам“ — и затвори телефона.

Като се обърна, Ари видя Геула, която стоеше на вратата на кабинета му. Държеше коженото му яке и очите й бяха пълни със сълзи.

— Току-що го дадоха по телевизията. Много ли е лошо положението?

— Много. Премиерът иска да му помогна да изготви изявление пред нацията.

— Тогава не го карай да чака.

Геула помогна на Шамрон да си облече якето и го целуна по бузата. Това се бе превърнало в ритуал между тях. Не помнеше вече колко пъти се бе разделял с жена си, след като чуеше, че евреи са били убити при бомбен атентат. Беше се примирил, макар и късно, че това никога няма да свърши.

— Нали няма да пушиш много?

— Разбира се, че няма.

— Опитай се да ми се обадиш.

— Веднага щом мога.

Навън го посрещна студен и влажен вятър. През нощта се беше извила буря откъм Голанските възвишения и вилня из цяла Горна Галилея. Шамрон се събуди от първата гръмотевица, вземайки я за пистолетен изстрел, а сетне лежа буден до сутринта. Сънят рядко го навестяваше и веднъж прекъснат, никога не идваше повторно същата нощ. Докато будуваше, той бродеше из тайните кътчета на паметта си, преживявайки отново минали случаи, и крачейки по стари бойни полета, се изправяше пред отдавна победени врагове. Но снощи беше различно — обзе го предчувствие за надвиснала катастрофа. Картината бе толкова ясна, че дори позвъни на нощната охрана в старата си служба, за да види дали нещо не се е случило.

— Връщайте се в леглото, шефе, всичко е наред — отговори му младият дежурен офицер.

Сега черното му бронирано пежо го чакаше в края на алеята. Рами, тъмнокосият началник на охранителния му отряд, стоеше до отворената задна врата. Шамрон си бе спечелил много врагове през годините, а мнозина от тях живееха смущаващо близо до Тивериада. Рами беше тих като вълк единак, но много по-смъртоносен от хищника. Рядко се отделяше от шефа си.

Ари спря за момент да запали цигара от долнокачествения турски тютюн, който пушеше още от времето на Мандата^[1], после слезе от верандата. Беше нисък на ръст, но макар и вече на възраст, все още със здраво телосложение. Обсипаните му с червеникавокафяви петна ръце бяха жилави и изглеждаха като взети назаем от два пъти по-едър човек. Сбръчканото му лице приличаше на въздушна снимка на пустинята Негев. Стоманеносивата коса, която обрамчваше плешивото му теме, беше подстригана толкова късо, че почти не се забелязваше. Намирайки си ужасно трудно подходящи очила, той се бе примирил с грозните си рамки от нечуплива пластмаса. Дебелите лещи уголемяваха сините му очи, които вече бяха загубили своята бистрота. Ари вървеше така, сякаш всеки миг очакваше да го нападнат — с приведена глава и отбранително издадени лакти. По коридорите на „Цар Саул“ — щабквартирата на старата му служба — походката му беше известна като „стъпката на Шамрон“. Той знаеше за това и го одобряваше.

Ари се настани на задната седалка на пежото. Тежката бронирана кола потегли по стръмната алея към брега на езерото. Зави надясно и се понесе към Тивериада, а после на запад през Галилея — към крайбрежната равнина. През по-голямата част от пътуването погледът на Шамрон бе прикован върху надраскания циферблат на часовника му. Сега времето бе негов враг. С всяка изминала минута виновниците се измъкваха все по-далеч от местопрестъплението. Ако бяха предприели подобен атентат в Йерусалим или Тел Авив, щяха да бъдат заклещени в мрежата от контролни пунктове и пътни барикади. Но всичко се бе случило в Италия, не в Израел, и Шамрон зависеше от благоволението на полицията им. Италианците отдавна не се бяха сблъсквали с толкова мащабен терористичен акт. Освен това посолството — израелската връзка с тяхното правителство — беше в руини. Шамрон подозираше, че положението е същото и с една много важна база на Израелските тайни служби. Рим беше регионалната централа за Южна Европа. Тя се ръководеше от катса^[2] на име Шимон Пацнер, когото Шамрон лично бе вербувал и обучил. Напълно възможно бе Службата да е загубила един от най-компетентните си и опитни офицери.

Пътуването като че ли нямаше край. Слушаха новините по Израелското радио и с всяка нова информация положението в Рим изглеждаше по-лошо. Шамрон три пъти грабваше тревожно своя кодиран мобилен телефон, ала и трите пъти го връщаше в калъфчето му, без да набере номера. „Ще го оставя на тях — помисли си той. — Те знаят какво правят. Благодарение на мен са добре обучени“. Освен това сега не му беше времето специалният съветник на премиера по въпросите за сигурността и тероризма да се намесва с полезни предложения.

„Специален съветник“… Ненавиждаше тази титла, понеже му намирисваше на неопределеност. Някога беше мемунех — главният шеф. Беше водил всички от любимата си служба и страната си към триумф, но и към несполуки. Лев и неговите млади технократи го смятаха за бреме и го бяха изпратили в пенсия в Юдейската пустиня. Щеше да си остане там, ако не беше спасителният изход, предложен му от министър-председателя. Старата лисица Шамрон веднага разбра, че от премиерския кабинет може да упражнява почти толкова власт, колкото и от директорския на булевард „Цар Саул“. Опитът го бе научил да бъде търпелив.

Започнаха да се изкачват към Йерусалим. Шамрон не можеше да мине по този път, без да си спомни за миналите битки. Отново го обхвана предчувствието от предишната нощ. Рим ли бе видял тогава или нещо друго, по-страшно? Сигурен бе, че това е дело на някой стар враг. Мъртвец, изникнал от миналото.

* * *

Кабинетът на премиера се намираше на улица „Каплан“ № 3 в квартала „Кириат бен Гурион“, Западен Йерусалим. Шамрон влезе в сградата през подземния гараж и се качи в кабинета си. Той беше малък, но стратегически разположен на коридора, който водеше към кабинета на министър-председателя. Това му позволяваше да вижда кога Лев или някой друг от шефовете на разузнаването и сигурността отиваха на среща в „светая светих“. Нямаше лична секретарка, но заедно с трима от служителите по сигурността ползваше услугите на едно момиче на име Тамара. Сега тя му донесе кафе и включи панела с трите монитора.

— ВАРАШ има насрочена среща с премиера за пет часа.

ВАРАШ беше съкратено наименование на комитета на началниците на специалните служби. В него влизаха генералният директор на Шабак — службата за вътрешна сигурност, командващият на Аман — военното разузнаване, и, разбира се, шефът на Израелските тайни служби, които наричаха просто Службата. Шамрон, по право и по заслуги, имаше запазено място на заседателната маса.

— Междувременно — добави Тамара — той иска да организира брифинг след двадесет минути.

— Кажи му, че е по-добре да е след половин час.

— Не мога, кажи му го сам.

Шамрон седна на бюрото си и с дистанционното в ръка, прекара следващите пет минути в преглед на световните телевизионни програми, за да узнае колкото може повече нови подробности за атентата. После вдигна слушалката на телефона и проведе три разговора: първия — със стария си познат от Италианското посолство Томазо Налди, втория — с израелското Министерство на външните работи, което се намираше наблизо, на булевард „Ицхак Рабин“, и третия — с централата на Службата на булевард „Цар Саул“.

— Не може да говори с теб сега — каза секретарката на Лев.

Шамрон бе очаквал този отговор. Беше по-лесно да преминеш през военен пропускателен пункт, отколкото през тази секретарка.

— Свържи ме с него — настоя той — или следващото обаждане ще бъде от премиера.

Лев го накара да чака пет минути.

— Какво знаеш? — попита Шамрон.

— Истината ли? Нищо.

— Централата ни в Рим съществува ли още?

— Не бих казал — отвърна уклончиво Лев, — но разполагаме с римския си катса. Пацнер е бил по работа в Неапол. Току-що е минал проверката на летището. В момента е на път за Рим.

„Слава богу!“ — помисли си Ари и попита:

— А другите?

— Трудно е да се каже. Както можеш да си представиш, положението е доста хаотично. — Лев имаше неприятния навик да премълчава някои неща. — Двама служители, както и офицерът за свръзка, са изчезнали.

— Има ли неудобна или компрометираща информация в архива?

— Най-добре е да се надяваме, че е изгорял.

— Той се пази в сейфове, конструирани да издържат дори ракетен удар. За предпочитане е да се доберем до него преди италианците.

Тамара надникна през вратата:

— Той те вика сега.

— Ще се видим в пет часа — каза Шамрон на Лев и затвори.

Ари взе бележките си и последва Тамара по коридора към кабинета на премиера. Двамата охранители от Шабак — едри момчета с късо подстригани коси и пуснати над панталоните ризи — го наблюдаваха внимателно. Единият отстъпи встрани и отвори вратата. Ари мина край него и влезе.

Щорите бяха спуснати, стаята беше хладна и тънеше в полумрак. Премиерът седеше зад голямото си бюро и изглеждаше смален от високия портрет на ционисткия лидер Теодор Херцл, който висеше на стената зад него. Шамрон бе влизал в този кабинет многократно, но всеки път пулсът му се ускоряваше. За него тази стая олицетворяваше края на един забележителен път — възвръщането на еврейския суверенитет в израелската земя. Раждания и смърт, войни и холокост… Шамрон, както и министър-председателят, бе играл водеща роля в цялата тази епопея. Дълбоко в себе си двамата гледаха на Израел като на своя държава, на свое творение, и я бранеха ревниво от всички — араби, евреи или християни, — които искаха да я отслабят или унищожат.

Премиерът мълчаливо кимна на Шамрон да седне. С малка глава и широк торс, той по-скоро изглеждаше като издялан от вулканична скала. Късите му мускулести ръце лежаха на бюрото, а масивната му челюст се очертаваше над яката на ризата.

— Колко зле е положението, Ари?

— Към края на деня ще имаме по-ясна картина — отвърна Шамрон. — Но едно мога да кажа със сигурност: това ще се запомни като един от най-жестоките, ако не и най-жестокия терористичен акт, извършен срещу държавата ни.

— Колко са жертвите?

— Още не е ясно.

— Посланиците оцелели ли са?

— Официално са в списъка на безследно изчезналите.

— А неофициално?

— Смята се, че са мъртви.

— И двамата ли?

Шамрон кимна утвърдително и добави:

— Както и заместниците им.

— Колко са загиналите със сигурност?

— Италианците съобщават за дванадесет полицаи и охранители. В момента външното министерство потвърждава смъртта на двадесет и двама души от персонала и тринадесет членове на семействата им от жилищния комплекс. Осемнадесет души са безследно изчезнали.

— Петдесет и двама мъртви?

— Най-малко. Несъмнено пред входа е имало няколко посетители, чакащи да бъдат допуснати в сградата.

— А какво става с централата на Службата?

Шамрон повтори току-що наученото от Лев: Пацнер беше жив, трима служители се смятаха за мъртви.

— Кой го е извършил?

— Лев не се е добрал до никаква следа…

— Не питам Лев.

— За съжаление списъкът на потенциалните заподозрени е дълъг. Каквото и да кажа сега, ще бъде неточно, а на този етап спекулациите няма да ни помогнат.

— Но защо точно в Рим?

— Трудно е да се каже — отвърна Шамрон. — Може би посолството ни там просто е било удобна мишена. Вероятно са открили някаква слабост, пролука в бронята ни и са решили да се възползват.

— Но ти не вярваш в това, нали?

— Не, господин премиер.

— Може ли да има нещо общо с онази история във Ватикана отпреди две години? Онази работа с Алон…

— Съмнявам се. Всички факти засега говорят за самоубийствен атентат, извършен от арабски терористи.

— Ще направя изявление след срещата на ВАРАШ.

— Смятам, че е мъдро решение.

— Искам ти да ми го напишеш.

— Както кажете.

— Ти познаваш загубата, Ари. И двамата я познаваме. Напиши го прочувствено. Черпи от мъката, натрупана в Полша, която носиш в душата си. Страната ни има нужда да поплаче тази вечер. Нека плачат. Ала увери ги, че зверовете, които са извършили това, ще бъдат наказани.

— Ще бъдат, господин премиер.

Шамрон се изправи.

— Кой го извърши, Ари?

— Скоро ще узнаем.

— Искам главата му — рече мрачно министър-председателят. — Искам я, набучена на кол.

— Ще я имате.

* * *

Щяха да минат две денонощия, преди да направят първия пробив. Ала той нямаше да стане в Рим, а в северния индустриален град Милано. Подразделения на полицията и карабинерите, действащи по сведения на тунизийски имигрант информатор, нахлули в пансион в работническия квартал, който се намирал северно от центъра на града. Смятало се, че там се укриват двама от четиримата оцелели атентатори. Мъжете вече ги нямало, но съдейки по обстановката в стаята, били избягали по тревога. Полицията открила два куфара, пълни с дрехи и половин дузина мобилни телефони, заедно с фалшиви паспорти и крадени кредитни карти. Най-интересната вещ обаче се оказал компактдиск, зашит в подплатата на един от куфарите. Италианските следователи от националната съдебно-криминална лаборатория в Рим установили, че дискът съдържа данни, но не успели да пробият сложната му защита. Накрая, след доста вътрешни дебати, било решено да се обърнат за помощ към израелците.

Ето как Шимон Пацнер бе поканен да отиде в управлението на Италианската служба за разузнаване и национална сигурност. Той пристигна няколко минути след десет вечерта и веднага бе въведен в кабинета на заместник-началника Мартино Белано. Двамата бяха пълна противоположност: Белано — висок и слаб, облечен така, сякаш току-що е слязъл от страниците на модно списание; Пацнер — нисък и мускулест, със сива вълниста коса и намачкано спортно сако. „Облечен е като уличник“, помисли си Белано след срещата. А по-късно, в хода на разследването, когато стана ясно, че Пацнер не е бил напълно откровен, Белано го споменаваше като „онзи еврейски лихвар със сако под наем“.

Все пак в онази първа вечер Белано бе повече от внимателен към своя посетител. Пацнер не бе от хората, които предизвикват съчувствие у непознати, но когато го въведоха в кабинета на заместник-началника, очите му бяха помръкнали от изтощение и вина, че е оцелял. Белано изрази своята „дълбока скръб“ заради жертвите на бомбения атентат, преди да стигне до причината, заради която повика Пацнер — компактдиска. Той го постави тържествено на бюрото и го плъзна леко към госта си. Пацнер го взе привидно спокоен, макар че после щеше да признае на Шамрон, че сърцето му биело до пръсване.

— Не успяхме да пробием защитата — призна Белано. — Може би вие ще имате повече късмет.

— Ще направим всичко възможно — отговори скромно Пацнер.

— Естествено ще споделите с нас информацията, до която успеете да се доберете.

— Това се разбира от само себе си — заяви Пацнер, мушкайки диска в джоба на сакото си.

Изминаха още десет минути, преди Белано да намери за уместно да сложи край на срещата. Пацнер седеше стоически на стола си, стиснал страничните облегалки, като човек, който едва се сдържа да не хукне навън. Въпреки това хората, които го видяха да минава през огромното централно фоайе, се впечатлиха от твърде бавната му походка. Едва след като се озова навън и заслиза по парадното стълбище, той рязко ускори крачките си.

Часове след атентата израелски екип от опитни сапьори пристигна в Рим, за да се заеме с щателното претърсване на руините за доказателства за произхода и състава на бомбата. За щастие военният чартърен самолет, който ги бе докарал от Тел Авив, все още бе на летище „Фиумичино“. С одобрението на Шамрон, Пацнер нареди на екипажа да го откара в Тел Авив. Той пристигна малко след изгрев-слънце и бе посрещнат от отряд на Службата. Те незабавно се отправиха към булевард „Цар Саул“, карайки с голяма скорост, но не и безразсъдно, тъй като товарът им беше прекалено ценен, за да го изложат на риск. До осем сутринта компактдискът бе подложен на обработка от най-добрите мозъци от техническия отдел и към девет защитните му системи бяха преодолени. По-късно Ари Шамрон щеше да се хвали, че компютърните гении на Службата са разбили кода за толкова време, колкото трае почивката за кафе на италианците. Разшифроването на информацията отне още един час и в десет разпечатаното съдържание на диска лежеше върху изрядно подреденото бюро на Лев. Лев незабавно прибра разпечатките в едно дипломатическо куфарче и се отправи към улица „Каплан“, за да информира министър-председателя. Шамрон, разбира се, бе до шефа си.

— Някой трябва да го доведе тук! — заяви Лев. Говореше ентусиазирано, като човек, предвкусващ скорошна победа.

„Може би се чувства точно така — помисли си Ари, — защото гледа на въпросния човек като на съперник, а любимият му метод да се справя със съперниците си е заточението“.

— Пацнер се връща в Италия тази вечер. Нека да вземе със себе си екип от отдел „Извеждане“.

Шамрон поклати глава:

— Той е мой, аз ще го доведа. Освен това сега Пацнер има по-важна работа.

— Каква по-точно?

— Да съобщи на италианците, че не сме могли да преодолеем защитата на диска.

Лев имаше навика никога да не напуска пръв стаята, затова с голяма неохота стана от стола си и се насочи към изхода. Шамрон вдигна поглед и срещна очите на министър-председателя.

— Той трябва да остане тук, докато случаят приключи — каза премиерът.

— Да, така е — съгласи се Ари.

— Може би трябва да му намерим някаква работа, за да му минава по-бързо времето.

Шамрон кимна и срещата приключи.