Даниъл Силва
Принцът на огъня (24)

24. Троа, Франция

— Искаш да знаеш всичко за Самария ли? Тя беше раят на земята, Едем. Овощни градини и маслинови горички. Пъпеши и банани, краставици и пшеница. Самария беше обикновено село. Нашият живот течеше с ритъма на засяването и прибирането на реколтата. С дъжда и сушата. Бяхме осемстотин жители. Имахме джамия, училище. Бяхме бедни, но Аллах ни бе благословил с всичко, от което се нуждаехме.

„Чуй я само! — помисли си Габриел, докато шофираше. — Ние… Нашият…“ Родена бе двадесет и пет години след като Самария бе изтрита от лицето на земята, но говореше за селището, сякаш е преживяла там целия си живот.

— Моят дядо беше важна личност. Не беше мухтар^[1], но бе човек с влияние сред старейшините на селото. Притежаваше четиридесет дунама^[2] земя и голямо стадо кози. Считаха го за богат. — Тя иронично се усмихна. — Да бъдеш богат в Самария означаваше, че си по-малко беден.

Очите й потъмняха. Тя погледна към пистолета в скута си, после към френските ниви, които пробягваха край прозореца.

— Хиляда деветстотин четиридесет и седма година постави началото на края за моето село. През ноември Обединените нации гласуваха да се раздели моята страна и половината от нея да се даде на евреите. Самария, както и останалата част от Западна Галилея, бе определена да влезе в територията на Палестина. Но естествено не стана така. Войната започна на другия ден след гласуването на това решение. Евреите сметнаха, че вече могат да вземат цяла Палестина.

„Арабите започнаха войната — искаше да каже Габриел. — Шейх Асад ал Халифа, военачалникът от Бейт Сайед, бе този, който проля първите потоци кръв с терористичната си атака над автобуса, пътуващ от Нетания до Йерусалим“. Но сега не беше време да се заяжда за исторически факти. Разказът за Самария й бе подействал като магическо заклинание и той не искаше да направи нещо, с което можеше да го прекъсне.

Младата жена обърна очи към него и го изгледа подозрително:

— Ти замисляш нещо.

— Просто слушам историята ти.

— Да, но с една част от мозъка си, с другата планираш нещо. Например да се измъкнеш?

— Няма измъкване, Палестина, и за двама ни. Разкажи ми твоята история.

Девойката погледна през прозореца и най-неочаквано продължи:

— През нощта на 13 май 1948 година колона бронетранспортьори на Хагана се зададоха по крайбрежния път от Акра. Акцията им носеше кодовото название. Това бе част от „Тохнит Далет“. — Тя го изгледа косо. — Знаеш ли термина „Тохнит Далет“? План Д?

Габриел кимна и си помисли за Дина, застанала насред руините на Бейт Сайед. Кога беше това? Само преди месец, но му се струваше, че е било преди цяла вечност.

— Официалният мотив на операция „Бен Ами“ беше да се подсили охраната на няколко изолирани еврейски селища в Западна Галилея. Обаче реалната й цел беше завладяването и анексирането на територията. В действителност специалната заповед беше да се разрушат три арабски села: Баса, Зиб и Самария.

Младата жена замълча. Погледна го да види дали разказът й е предизвикал някаква реакция и продължи. Самария била първото от трите села, които трябвало да загинат. Бронетранспортьорите на Хагана го обградили преди зазоряване и го осветили с фаровете си. Някои от бойците носели червени карирани кефии. Страж от селото видял кефиите и помислил, че идат арабски подкрепления. В тяхна чест той стрелял във въздуха и веднага бил покосен от изстрелите на Хагана. Новината, че евреите са се дегизирали като араби, предизвикала паника в селото. Защитниците на Самария се сражавали смело, но не можели да се мерят с по-добре въоръжените еврейски бойци. След няколко минути започнала трагедията.

— Евреите искаха да напуснем — каза тя. — Те нарочно оставиха неохранявана източната страна на селото, за да ни осигурят път за бягство. Нямахме време да опаковаме дрехи или да вземем някаква храна. Просто хукнахме. Но евреите пак не бяха доволни. Те стреляха по нас и ние тичахме през полята, които обработвахме от векове. Петима жители на селото загинаха в тези поля. Сапьорите на Хагана веднага бяха влезли в него. Докато бягахме, чувахме експлозиите. Евреите превърнаха нашия рай в купчина необитаеми развалини.

Селяните от Самария се добрали до пътя и се насочили на север към Ливан. Скоро към тях се присъединили жителите на Баса, Зиб и няколко по-малки източни села.

— Евреите ни накараха да отидем в Ливан — продължи разказа си младата жена. — Казаха ни да изчакаме там няколко седмици, докато се прекратят боевете, а после щели да ни позволят да се върнем. Но къде можехме да се върнем, след като домовете ни бяха разрушени! Така че продължихме да вървим. Преминахме границата и станахме изгнаници. Бяхме осъдени на забвение. Вратите на Палестина бяха залостени за нас завинаги.

* * *

Реймс, 17 часът.

— Спри до бордюра! — нареди тя.

Габриел насочи мерцедеса към банкета на магистралата. Седяха мълчаливо, а колата потреперваше от профучаващите автомобили. После телефонът иззвъня. Тя слуша по-дълго от обикновено. Габриел предположи, че й дават финалните инструкции. Без да каже дума, жената прекъсна връзката и пусна телефона обратно в чантата си.

— Къде отиваме?

— В Париж — отвърна тя. — Точно както предположи.

— По кой път иска да карам?

— Шосе А4. Знаеш ли го?

— Знам го.

— То ще те отведе в…

— В югоизточния край на Париж. Знам къде ще ме заведе, Палестина.

Той върна колата на магистралата. Часовникът на контролното табло показваше 17:05 часа. Край тях проблесна табела: Париж — 145 км.

— Довърши си историята, Палестина.

— Докъде бях стигнала?

— До Ливан — отвърна Габриел. — До забвението.

* * *

— Установихме се на лагер на Голанските възвишения. Тършувахме за храна. Оцеляхме благодарение на милостта на нашите арабски братя, докато чакахме вратите на Палестина да се отворят за нас. Чакахме евреите да удържат на обещанията, които ни дадоха сутринта, когато бягахме от Самария. Но през юни Бен Гурион заяви, че бежанците не могат да се приберат у дома си. Според думите му ние бяхме петата колона, на която не бе разрешено да се върне. Щели сме да бъдем трън в петата на новата еврейска държава. Тогава разбрахме, че никога вече няма да видим Самария. Раят бе изгубен.

Габриел погледна часовника: 17:10 часът. Оставаха 129 километра до Париж.

* * *

— Поехме на север към Сидон. Прекарахме дългото горещо лято в палатки. После времето застудя, заваляха дъждове, а ние все още живеехме в палатките. Нарекохме новия си дом Аин ал Хилве — Благоуханна пролет. Най-тежко беше за дядо ми. В Самария той беше важна личност. Грижеше се за нивите и стадото си. Сега семейството му преживяваше от подаяния. Той притежаваше нотариален акт за собственост, но нямаше земя. Имаше ключ за дома си, но нямаше дом. Разболя се през първата зима и почина. Не искаше да живее в Ливан. Дядо ми умря, когато Самария умря.

17:25 часът. Париж — 100 км.

* * *

— Баща ми бил още момче, ала трябвало да поеме отговорността за майка си и двете си сестри. Но не можел да работи, нито да ходи на училище, защото ливанците не разрешавали. В Ливан нямало обществено осигуряване, нито здравеопазване. Нямало начин и да го напуснем, защото паспортите ни били невалидни. Ние сме били без гражданство. Били сме без самоличност. Били сме нищо.

17:38 часът. Париж — 56 км.

* * *

— Когато баща ми се оженил за момиче от Самария, оцелелите жители на селото се събрали за сватбата в Аин ал Хилве. Било също като у дома, само че наоколо било различно. Вместо някогашния рай — открита канализация и лагерни бараки. Майка ми дарила баща ми с двама сина. Всяка вечер той им разказвал за Самария, така че никога да не забравят истинския си дом. Разказал им за Ал Накба — Катастрофата, и им внушил надеждата за Ал Авда — Завръщането. Братята ми били възпитани да станат бойци за Палестина. Нямали друг избор. Щом пораснали достатъчно големи да могат да държат оръжие, Фатах започнал да ги обучава.

— А ти?

— Аз съм последното дете. Родена съм през 1975 година, точно когато в Ливан започнала Гражданската война.

17:47 часът. Париж — 40 км.

* * *

— Не мислехме, че те могат да дойдат отново за нас. Да, бяхме загубили всичко: домовете си, селото си, земята си, но поне бяхме в безопасност в Аин ал Хилве. Мислехме си, че евреите никога няма да стъпят в Ливан. Но колко сме се лъгали!

17:52 часът. Париж — 30 км.

* * *

— Операция „Мир за Галилея“ — така я наричаха. Боже мой, дори Оруел не би могъл да измисли по-хубаво име. На 4 юни 1982 година израелците нахлуха в Ливан, за да унищожат ООП веднъж завинаги. На нас всичко това ни изглеждаше така познато. Израелска колона от бронетранспортьори, движеща се на север по крайбрежния път, само че сега този път беше в Ливан, вместо в Палестина, и войниците бяха от Израелската отбранителна армия, вместо от Хагана. Знаехме, че нещата ще се влошат. Аин ал Хилве беше известен като територия на Фатах, столица на палестинската диаспора. На 8 юни битката за лагера започна. Израелците изпратиха в него парашутните си войски. Нашите мъже се отбраняваха смело като лъвове — за всяка улица, за всяка къща, за джамиите и болниците. Всеки боец, който се опиташе да се предаде, бе застрелван. Разнесе се слух: битката за Аин ал Хилве трябва да бъде битка до последния човек.

Тогава израелците смениха тактиката си. Използваха авиацията и артилерията си, за да сринат лагера до основи, квартал след квартал, сектор след сектор. После техните парашутисти щяха да се спуснат долу и да избият нашите бащи. На всеки няколко часа израелците спираха огъня и ни предлагаха да се предадем. Всеки път отговорът беше един и същи: никога. Така измина цяла седмица. Загубих единия си брат още в първия ден на боевете, а другия — на четвъртия ден. После майка ми бе взета за партизанка. Когато изпълзя изпод отломъците, бе застреляна от един израелец.

Щом най-сетне всичко свърши, Аин ал Хилве представляваше една пустош. За втори път евреите бяха превърнали дома ми в руини. Загубих братята си, майка си. Питаш ме защо съм тук. Тук съм заради Самария и Аин ал Хилве. Ето това означава ционизмът за мен. Нямам друг избор, освен да се бия.

— Какво се случи след Аин ал Хилве? Къде отиде?

— Вече ти казах достатъчно. — Девойката поклати глава. — Дори твърде много.

— Искам да чуя останалото.

— Карай! — рязко заяви младата жена. — Наближава време да видиш жена си.

Габриел погледна към часовника: 18:00 часът. Оставаха двадесет километра до Париж.