Даниъл Силва
Принцът на огъня (31)

31. Фиумичино, Италия

— Ето го сигнала. Две кратки присветвания, последвани от едно дълго.

Моше включи чистачките и се наведе над волана на фолксвагена. Габриел седеше спокойно на седалката до него. Изкушаваше се да каже на хлапето да се отпусне, но вместо това, реши да го остави да се наслади на мига. Предишните задачи на Моше бяха свързани със закупуването на провизии за безопасния апартамент и почистването на мястото, след като агентите напуснеха града. Една среднощна среща на шибания от дъжда италиански бряг щеше да е апогеят в работата му за Службата.

— Ето го пак — каза боделът. — Две кратки присветвания…

— … Последвани от едно дълго. Чух те още първия път. — Габриел потупа хлапето по гърба. — Съжалявам, последните два дни бяха дълги за мен. Благодаря за возенето. Бъди внимателен по обратния път и използвай…

— Друго място да пресечеш границата — прекъсна го Моше. — Каза ми го поне четири пъти.

Габриел излезе от буса и прекоси издигащия се над плажа паркинг, после се прехвърли през една ниска каменна ограда и тръгна през пясъка към морето. Застана на брега и докато вълните се плискаха в обувките му, се загледа в приближаващата се моторна лодка. Миг по-късно вече седеше на носа й, с гръб към Яков и с очи, вперени в яхтата „Фиделити“.

— Не трябваше да отиваш! — Яков се опитваше да надвика бръмченето на двигателя.

— Ако бях останал в Марсилия, никога нямаше да си върна Леа.

— Не можеш да си сигурен в това. Може би Халед щеше да изиграе картите си различно.

— Прав си — извика Габриел. — Щеше да ги изиграе различно. Първо щеше да убие Леа и да захвърли тялото й на някое шосе в Южна Англия. После щеше да изпрати тримата си шахиди на Лионската гара и да я превърне в купчина отломки.

Яков намали скоростта.

— Това беше най-тъпия ход, който някога съм виждал — рече той, сетне добави примирително: — И засега — най-смелия. По-добре да те наградят с медал, когато се върнем на булевард „Цар Саул“.

— Паднах в капана на Халед. Не награждават подмамени агенти. Оставят ги в пустинята на милостта на лешоядите и скорпионите.

Яков приближи лодката до кърмата на „Фиделити“. Габриел стъпи на платформата за гмуркане и се изкачи по подвижната стълба на задната палуба. Там го очакваше Дина. Беше облечена в дебел пуловер, а тъмната й коса се вееше на вятъра. Тя се втурна към него и обви ръце около врата му.

— Гласа й! — рече Габриел. — Искам да чуя гласа й.

* * *

Дина зареди касетата и натисна „Старт“.

— Какво сте й сторили? Къде е тя?

— В ръцете ни е, но не знам къде е.

— Къде е? Отговаряй! Не ми говори на френски. Говори ми на родния си език, на арабски.

— Казвам ти истината.

— Значи знаеш арабски. Къде е тя? Отговори ми или ще полетиш надолу.

— Ако ме убиеш, с теб е свършено… с жена ти — също. Аз съм единствената ти надежда.

Габриел натисна „Стоп“, „Пренавиване“ и отново „Старт“.

— Ако ме убиеш, с теб е свършено… с жена ти — също. Аз съм единствената ти надежда.

„Стоп“. „Пренавиване“. „Старт“.

— Аз съм единствената ти надежда.

„Стоп“.

Той погледна към Дина.

— Провери ли гласа й в базата данни?

— Няма съответствие — отвърна тя.

— Разполагам с нещо по-добро от гласа й — рече Габриел.

— И какво е то?

— Нейната история.

Той каза на Дина как момичето на практика бе разказало на един дъх драматичната си история, докато пропътуваха последните мили до Париж. Как семейството й се преместило от Самария в Западна Галилея, как били прогонени по време на операцията „Бен Ами“ и били изпратени в изгнание в Ливан.

— Самария? Това беше някакво малко селище, нали? С хиляда души население?

— Осемстотин — според момичето.

— Не всички в Самария са се подчинили на заповедта да я напуснат. Някои от тях са останали.

— А други са успели да се промъкнат обратно през границата, преди да я затворят. Ако дядо й наистина е бил старейшина, все някой ще си спомня за него.

— Но дори и да научим името на девойката, каква полза ще имаме от това? Тя е мъртва. Как ще ни помогне да намерим Халед?

— Тя го обичаше.

— Сама ли ти призна това?

— Просто го знам.

— Колко си схватлив! Какво друго знаеш за това момиче?

— Помня как изглеждаше — отвърна той. — Помня много добре как изглеждаше.

* * *

Въоръжен с бележника с бели листове, който тя откри на капитанския мостик, и с двата молива, изровени от кухненското чекмедже за непотребни вещи, Габриел се настани на дивана и започна да рисува на светлината на халогенната настолна лампа. Дина се опита да надникне над рамото му, но той я изгледа строго и я изпрати да чака на ветровитата палуба, докато завърши рисунката си. Тя се подпря на перилата и се загледа към хоризонта, където светлините от италианското крайбрежие чезнеха една след друга. Когато след десет минути се върна в салона, откри, че Габриел е задрямал на дивана. Портретът на мъртвото момиче лежеше до него. Дина угаси лампата и го остави да спи.

* * *

Израелската фрегата спря до десния борд на „Фиделити“ следобед на третия ден. Два часа по-късно Габриел, Яков и Дина се приземиха на площадката за хеликоптери в една обезопасена въздушна база северно от Тел Авив. Посрещнаха ги хора от Службата. Те стояха, наредени в кръг, и по лицата им се четеше смущение — като на непознати, присъстващи на погребение. Лев не беше между тях, но пък той никога не си правеше труда да присъства на нещо толкова обикновено като посрещането на агенти, завърнали се от опасна мисия. Когато слезе от хеликоптера, Габриел видя с облекчение бронираното пежо, което мина през портала и се насочи с висока скорост по пистата към тях. Без да отрони и дума, той се отдели от останалите и тръгна към автомобила.

— Къде отиваш, Алон? — извика след него един от хората на Лев.

— Вкъщи.

— Шефът иска да те види незабавно.

— Тогава може би трябваше да отмени една-две срещи и да дойде да ни посрещне лично. Предай на Лев, че ще се опитам да му отделя малко време утре сутринта. Имам да свърша някои неща. Кажи му го.

Задната врата на пежото се отвори и Габриел се качи. Шамрон го изгледа мълчаливо. Беше видимо остарял от последната им среща. Той запали поредната си цигара, а ръката му трепереше по-силно от обичайното. Когато колата потегли, Ари постави в скута на Габриел един брой на вестник „Монд“. Той погледна към първата страница и видя две свои снимки — една от Лионската гара, минути преди експлозията, и друга от нощния клуб на Мими Ферере в Кайро, на която седеше на една маса в компанията на тримата шахиди.

— Цялата статия е много спекулативна — мрачно обясни Шамрон. — И в резултат на това е още по-вредна за нас. Намеква, че си замесен по някакъв начин във взривяването на гарата.

— И какъв мотив бих могъл да имам?

— Да дискредитираш палестинците, разбира се. Халед ни изигра. Успя да взриви Лионската гара и да прехвърли вината върху нас.

Габриел се зачете в началото на статията.

— Той очевидно разполага с високопоставени приятели както в египетското, така и във френското разузнаване. Мухабарат ме следеше още от пристигането ми в Кайро. Снимали са ме в нощния клуб, а след атентата са изпратили снимката на френското контраразузнаване. Халед е организирал цялата работа.

— За съжаление това не е всичко. Вчера сутринта Дейвид Куинел е бил намерен убит в апартамента му в Кайро. Можем да сме сигурни, че вината ще падне отново върху нас.

Алон подаде вестника на Шамрон, който го прибра в куфарчето си.

— Последиците от всичко това вече са налице. Министърът на външните работи трябваше да посети Париж следващата седмица, но поканата е била отменена. Говори се за временно прекратяване на отношенията и експулсиране на дипломатите. Ще трябва да докажем, че сме невинни, в противен случай рискуваме да развалим напълно отношенията си с Франция и с останалите държави от Европейския съюз. Предполагам, че в края на краищата ще поправим нанесените ни щети, но само отчасти. Все пак повечето французи още смятат, че ние сме разбили онези самолети в Световния търговски център. Тогава как да ги убедим, че нямаме нищо общо с бомбения атентат на Лионската гара?

— Но ти ги предупреди преди атентата.

— Вярно е, но конспираторите ще видят в това още по-голямо доказателство за нашата вина. Откъде ще знаем, че бомбата ще избухне в седем часа, ако не участваме в планирането? Рано или късно ще трябва да ги убедим в противното и ти ще ни помогнеш.

— Аз ли?

— Французите ще искат да говорят с теб.

— Кажи им, че ще бъда в Пале дьо Жюстис^[1] в понеделник сутринта. Помоли ги да ми запазят стая в хотел „Крилон“. Никога не съм успявал да получа добра стая там.

Ари се засмя.

— Аз ще те държа настрани от французите, но Лев…

— Значи ще бъда разпитван от комисия, така ли?

Шамрон кимна.

— Разследването започва от утре. Ти си първият свидетел. Можеш да си сигурен, че вземането на показанията ти ще продължи няколко дни и че ще бъде много неприятно.

— Имам по-добри неща за вършене от това да седя пред комисията на Лев.

— Като какви например?

— Да открия Халед.

— И как възнамеряваш да го направиш?

Габриел разказа на Шамрон за момичето от Самария.

— Кой друг знае за това?

— Само Дина.

— Намери го, но без много шум — съгласи се Ари. — И, за бога, не оставяй следи.

— Арафат е замесен по някакъв начин. Той ни подхвърли Махмуд Арвиш и после го уби, за да прикрие следите си. И сега ще спечели симпатиите на обществеността заради нашето набедено участие в бомбения атентат на Лионската гара.

— Той вече ги е спечелил. Журналистите от световните медии са се строили пред Муката и чакат реда си да вземат интервю от него. Не можем и с пръст да го докоснем.

— Значи ще бездействаме и ще затаяваме дъх всеки осемнайсети април в очакване да бъде взривено следващото посолство или синагога? — Габриел поклати глава. — Не, Ари, аз отивам да го търся.

— Опитай се да не мислиш за тези неща точно сега. — Шамрон го потупа бащински по рамото. — Почини си. Иди да видиш Леа. После прекарай малко време с Киара.

— Да — рече Алон, — една вечер без никакви усложнения ще ми се отрази добре.