Индия Найт
Още си секси парче (8)

8

От пълна липса на светски живот изведнъж забелязвам с радостно удивление, че сега в дневника ми се ниже малка върволица от срещи, записани на неговите неопетнени, девствени страници. Нищо кой знае колко вълнуващо, прощавайте, но, както казват американците, хей — пак е нещо. Можех да вечерям с Уилям Купър, ако исках — предал е на Франк две съобщения — но мисля да пропусна дъртия белопишльо (голям смях. Е, казвам смях, но всъщност изобщо не ми е смешно, но все още се изпотявам под мишниците от срам — нали се сещате, съпроводено с бодежи — при мисълта как моите части се трият с тези на Купър). На всичкото отгоре Франк сподели, че му било трудно да разговаря със сияйния без онази силна насмешка, която се долавя дори по телефона („Съжалявам, Стела — просто не можах да се сдържа“), така че старият тигър се е почувствал отблъснат и край на игрите с добрия доктор. Ррр. Уф — заболяват ме гащите само като си помисля за него.

Затова хуквам към телефона с ведро сърце и бодра крачка, когато иззвънява към единайсет часа тази сутрин. Ведрината и бодростта се дължат на: а) вълнуващото и гореспоменато подобие на светски живот и б) на новината, която Луиза ми предаде вчера — а именно, че след нашето запознанство Янгста, известен още като Ейдриън, й е поискал телефона ми. О, хубаво, казах аз, на което тя отвърна „Много хубаво“ и ме попита делово дали искам да разучи възрастта или презимето му. Аз отклоних предложението въз основа на разсъждението, че жена, която нощем се мята в кревата и мечтае как ще го направи кучешката с Томас Багера, определено не е в позицията да дава съвети в областта на флиртуването.

Освен това пет пари не давам на колко години е или как се казва. Изглежда доста добре или щеше да изглежда, ако се отърве от лицевото окосмяване, и обещава да бъде забавен или поне интересен, с неговото дълбоко познаване на младежката култура. Човек винаги трябва да е в крак с тези неща, повтарям постоянно на Франки (чийто отговор неминуемо е пренебрежителното „Ще ти се“, обикновено, след като съм го помолила да ми обясни защо захвърлените на пода мръсни гащи, примерно, са културно или естетически значими — да не споменаваме и завършени — колкото Вермеер. Същият този спор водех и с Доминик).

Е, може и да не разбирам младите (че младост ли е четирийсетакът?) британски художници, но искам да дам шанс на музиката на Янгста — макар че не ми стана ясна, докато слушах неговото радиошоу вчера. Говори завалено като хората в Сейнт Бартс (любима дестилация за почивка на моя баща), въпреки че е напълно възможно да не съм чула правилно, понеже си играех с Хъни и не внимавах. Освен това съм изявен музикален инвалид, понеже отраснах с музиката на Джони Холидей, Клод Франсоа и Силви Вартан (моят любим Клод или Кло Кло, както го наричаха, се изпържи във ваната с електрическо дилдо. Май го погребаха на държавни разноски. Другите двама, сега дядо и баба, все още не се предават. Vive le rock!^[1]). Но той — Янгста, имам предвид, не бедният изгорял като крушка призрак на Клод — винаги може да ми обясни тънкостите на модерната музика, докато обядваме в „Ле Капри“, примерно. Името Ейдриън си има своите предимства. Дзрр-дзрр, звъни телефонът: сигурно е той.

— Ииихааа — изрича някакъв глас, който не разпознавам. — Госпожа Мидхърст.

— Ти ли си, Доминик? — Съмнявам се: бившият ми не съпруг е в Токио, доколкото знам, но никой друг не ме нарича така, освен онези, които мама нарича „хората“.

— Нееее — отвръща гласът — дълбок, мазен, провлечен. — Опитай пак.

— Не знам кой си — казвам искрено аз. Сигурно е някой от „хората“, но извънредно образован. — Британската газова компания? Електроснабдяване? Телефонната компания? Търговия, в който случай не, благодаря?

— Грешиш — заявява гласът, сега съвсем леко разколебан.

— Дай жокер — въздъхвам аз. Мразя ги тези телефонни игри, пък доколкото ми е известно, моят събеседник може и да е някой мръсник.

— Ммм — изрича дрезгаво мъжът. — Ррррр.

О, не. Не. Това е Купър. Нямам сили. Дали да не взема да му затворя? Не, не мога. Бедният човечец ми даде каквото исках, в края на краищата: какво е виновен, че е леко отвратителен и че пенисът му е толкова бозав. Откъде има телефона ми? От Изабела, предполагам. О, господи.

— О — казвам, като прогонвам предсмъртния ужас от физиономията си и вплитам усмивка в гласа си.

— За малко да се хвана, че не можеш да ме познаеш — заявява Купър, възвърнал непоклатимата си увереност, сякаш готов да завърши изречението с някое сочно „ах, ти, малка немирнице“. Понижава глас, от което съвсем преграква. — Като се замисля, онази вечер ме беше хванала здраво. Палавница.

В този момент Купър сигурно е решил, че разговаря по телефона с истинско живо прасе, понеже аз нададох най-внушителното, ужасяващо, недвусмислено грухтене — обиден звук, който беше точният орален еквивалент на най-мощното изпърдяване. „Гррррух“, изцелих се аз, а после — за допълнителен сексапил — взех да се давя от смях.

Мълчание. След което:

— Ало? Добре ли си?

— Хааааааа — изхлипах аз, неспособна да си поема дъх.

— Мили боже — пошепна Купър.

Аз наистина се задавих, затова оставих слушалката на масичката за кафе и напъхах глава между краката си. Останах така половин минута, дишайки дълбоко през устата като много недъгав човек, който току-що е открил, че хич не го бива да плува, или някой с белодробен емфизем, докато успях да нормализирам що-годе дишането си.

— Извинявай — казах с ужасно продран глас, когато взех отново слушалката. — Не знам какво ми стана.

— Аз знам — рече Купър.

Ох, майко, каква конфузна ситуация. Вярно е, че нямам никакво намерение да се видя отново с Купър, но не искам да смята, че прекарвам сутрините си, грухтейки като свиня.

— Дай да не говорим за това — казвам му, като прочиствам гърлото си, което продължава да ме гъделичка. — Е, ти какво правиш?

— Мисля си за онази вечер — отговаря мазно той.

— Хм — подхвърлям небрежно аз.

— Знам какво ти стана преди малко — подхвърля Купър с вбесяващия си уверен, разгонен тон.

— Хм? — казвам отново аз, понеже все още нямам доверие на гласните си струни.

— Онзи звук, който издаде…

— Извинявай — бързам да го прекъсна аз. — Болна съм. Много болна. Не съм добре с гърлото. Не мога да дишам.

— Глупости — разсмива се похотливо той. — Вече съм го чувал този звук. Можеш ли да познаеш кога?

— Не — прошепвам обзета от ужас аз. Каквото и да каже, пак ще избухна в грухтене.

— Когато свърши — изръмжава Купър.

Едва не изпускам слушалката от потрес.

— Моля? — изсъсквам в доста сносна импровизация на госпожица Джийн Броуди в разцвета на кариерата й. — Какво каза?

— Когато свърши онази вечер — повтаря той. — Когато получи оргазъм.

— Не е вярно, по дяволите! — крясвам аз. Боже мой, луд ли е този мъж?

— Така беше, уверявам те.

— Може и да съм свършила, Уилям, но със сигурност не съм изгрухтяла така. Мили боже! Какъв ужас! Като нерез! Грух-грух! Не! Не! Божичко!

— И преди малко пак свърши, нали? — продължава той, без да обръща внимание на избухването ми.

— Не! — изревавам аз колкото възмутена, толкова и отчаяна. — Не, не и пак не. По дяволите! Не съм свършила. Просто, ъ, изгрухтях по грешка. И те уверявам, че никога, ама никога не съм грухтяла в момент на оргазъм. Какво абсурдно предположение! Как смееш, всъщност, да ми се обаждаш и да ми казваш, че грухтя като свиня, когато свършвам? Как смееш, Уилям? Исусе Христе.

— Спокойно — отговаря Купър. — Просто посочих истината такава, каквато я видях.

До този момент крачех нагоре-надолу в стаята, обзета от дива ярост. Сега сядам, замаяна от ужас.

— Уилям?

— Госпожо Мидхърст.

— Наричай ме Стела — вече сме се чукали.

— Ммм — отвръща Купър. — Спомням си.

— Сериозно ли говориш? Тоест, има ли поне един грам, поне една унция, една прашинка истина в това, което току-що каза? — иде ми да ревна с глас.

— Че сумтеше неудържимо в точката, ъ, от която няма връщане назад, така да се каже?

— Да — прошепвам.

— Боя се, че да — заявява весело Купър.

Слушалката пада от ръцете ми, също като по филмите.

— Стела? — долита от пода гласът на Купър. — Ало?

— Закълни се в живота си. Закълни се в патката си.

— Заклевам се — казва той. — Но аз не бих се тревожил, скъпа моя. Някои жени изпускат по малко урина, а една наша обща приятелка реве като магаре. Познавам няколко момичета — обикновено от Клапхъм — които викат „татенце“.

— Смятам — казвам аз в отчаян опит да запазя поне мъничко достойнство, — че щях да знам. Така де, това е моето тяло и моят, ъ, звук.

— Именно. Всъщност, обаждам се да те поканя на вечеря.

— Какво имаш предвид под „неудържимо“? Че грухтях като заклана?

— Само веднъж, доколкото си спомням. Знам един фантастичен италиански…

— Ще ти се обадя по-късно. Сега трябва да затварям — казвам аз. Стомахът ми къркори от шока, а главата ми дрънчи като камбана.

О, боже мой. Грухтя, когато свършвам. Няма надежда. През целия си живот не съм изпитвала такъв срам. Веднъж в детската градина се напишках в гащите — споменът, за което е потресаващо жив трийсет и пет години по-късно. Още помня точния, смайващо златист нюанс на жълтото, което шуртеше неочаквано шумно по линолеума — и това беше достатъчно голям резил. И понякога не съм била достатъчно мила или тактична към околните, вярно е, но после винаги ми е било съвестно. Изпитвам, ъ, смесени чувства и към двамата си родители, но, мили боже, кой не го прави? През целия си живот не съм сторила нещо, което да заслужава подобно гротескно наказание. Господ да не си е изгубил ума?

Мушвам се в леглото, понеже не ми хрумва нищо по-умно, и глътвам един ксанакс, за да се успокоя. Първо решавам да позвъня на всички мъже, с които съм спала, и да ги попитам в прав текст, докато съм леко анестезирана и шокът ще бъде приглушен. Но вече не им знам телефоните, поддържам връзка само с Доминик и Рупърт, а Доминик спи в Токио, а Рупърт пристига тук утре. Ще го попитам тогава.

Не може да е вярно. Все някой щеше да ми каже.

Че нали току-що ми казаха.

О, боже.

 

 

Налага се да се надигна от бърлогата си и да нахраня Хъни, когато двете с Мери се прибират от забавачката (днес просто не можах да се изправя срещу Марджъри). Тя седи на кухненската маса и се опитва да направи змиорки („ой охлюви“) от пластилин, докато аз вися до печката и претоплям малко от вкусното пилешко къри, което Франк сготви вчера. В стомаха ми нещо продължава да тупти, да не ви разправям за бодежите под мишниците: под тях гори огън. Иде ми да се разрева с глас. Не, в никакъв случай. Понеже не ми стига срама, ами повече никога няма да мога да правя секс.

Е, това не е съвсем вярно. Има възможност. Бих могла да се науча да жестикулирам и да си намеря глухи гаджета. Или неми (безръки: не мога да рискувам да вземат да напишат нещо). Къде са безръките неми хора, когато имаш нужда от тях? Както вече казах, иде ми да се разрева с глас.

— Хей — подвиква Франк, който се задава откъм градината. — Какво има? Каква е тази мрачна физиономия? Здравей, миличка — казва на Хъни и я пощипва по бузката.

— Ой мой — отвръща тя.

— Нищо подобно — отвръщам аз и се усмихвам изкуствено, за да покажа, че съм щастлива като волна птичка, чурулих-чурулик. — Как мина сутринта в службата, скъпи?

— Главният счетоводител ми прави въртели — отговаря той (видяхте ли? Франк вината схваща шегата).

— Ще има ли достатъчно и за мен, или да си направя сандвич? — пита той, като наднича в хладилника. — Искаш ли сок?

— Налей на Хъни, ако обичаш. Има колкото искаш. Освен това яденето е твое — ти го приготви.

— Добре — казва Франк, донася чиниите и закопчава найлоновия лигавник на Хъни около врата й. — Сигурно вече нямаш търпение да дойде утре вечер?

— Какво ще има утре вечер?

— Петък вечер, Стела. Ще излизаме.

— О, да — казвам, като си спомням колко се развълнувах, когато Франк ми предложи да ме изведе и научи да забивам гаджета. Сега ми се струва, че това е било преди цяла вечност, в някаква друга епоха, преди целият ми сексуален живот да отиде по дяволите.

— Ще има изложба в Шоърдич, после купон в Сохо, след което, ако не си капнала, друг купон на две преки от Олд стрийт.

— Да, но нали пристигат папа и Рупърт. Неудобно ми е да ги оставя сами.

— Стела! — казва строго Франк. — Ти им каза, че ще излизаш — нали те чух.

— Ммм — свивам рамена аз. — Фантастично е. Кардамон ли си сложил?

— Да, и канела.

— Страхотен готвач си — казвам и се пресягам да си сипя още ориз. — Защо не готвиш на мацките, с които излизаш?

— Защото те не се интересуват от ядене. Не сменяй темата.

— Добре. За утре: не знам дали мога да дойда, Франки.

— Защо? Защо се изчерви така?

— От уважение към теб.

Франк превърта очи.

— Не. Защото буквално не знам дали мога да дойда.

— Говори по-ясно, скъпа.

— Мога да излизам само с глухи — прошепвам и увесвам глава. — Или с безръки неми. И знам, че в това няма нищо лошо. Ти познаваш ли някой глух, Франки? Моля ти се, много е важно, но за съжаление изключва доста хора.

— Да не си дрогирана? — пита Франк. — Понеже говориш несвързано. Поглеждам Хъни, която се опитва да улови ориза с едната ръка и да гали „охлюва“ си с другата.

— Аз…

— Какво има, Стела? Да не си болна? Какви ги говориш бе, жена?

— Правя… — Не, не мога да му кажа. Но изгарям от срам: усещам как ми горят ушите.

— Какво правиш, Стела? Любов? Война? Кажи, за бога.

— Не знам дали мога да ти го кажа. Е, бих могла, но, както се казва във вица, после ще трябва да те убия.

— Какво правиш? — пита настойчиво Франк, като звучи ядосан и някак агресивен.

— Издавам ужасни, ужасяващи звуци, когато свършвам — изтърсвам накрая почти разплакала.

Франк оставя ябълковия сок и ме зяпва с полуотворена уста.

— Не се смей, Франки, умолявам те — изхлипвам мелодраматично.

— Не се смея — казва той, но устните му се накъдрят в усмивка, което ме принуждава да го замеря с шепа ориз.

— Какви звуци?

— Ами… ами… грухтя.

— О, боже мой — възкликва той. — О, мили боже. — Опитва се да скалъпи сериозно и съчувствено изражение, но не става: виждам, че едва се сдържа да не се разсмее.

— Това е краят на живота ми — заключавам тъжно аз. — Поне се помъчи да проявиш малко съчувствие.

— Ама как точно грухтиш? Така ли? — И Франк изквичава мощно.

— Ами, сигурно да.

— Как, така ли… и изквичава три пъти, всеки път по-силно от предишния, след което ме зяпва слисано.

— Прасчо — извиква Хъни, само че с пълна с пиле уста. После и тя изгрухтява, като опръсква цялата маса и избухва в кикот.

— Ти го каза, Хъни — заявява Франк, който вече се киска. — Кви, кви — повтаря той, — кви-кви-_кви_. — А Хъни му приглася радостно, докато кухнята започва да ехти от свински звуци като някаква кочина! — Е — подхвърля той, когато се успокоява, което отнема няколко минути. — Леле, каква изискана дама. Госпожица Парижки чар.

— Престани, Франк — казвам му аз, като се мъча да звуча хладно и строго, когато всъщност пламтя и потъвам от срам. Не биваше да му казвам. Имам чувството, че под мишниците ми има цяло семейство таралежи с наострени бодли.

— Стела?

— Не започвай. Моля те. Не трябваше да ти казвам. Какво пък — заявявам, събрала сила, — говори си колкото щеш. Ти може и да не издаваш животински звуци…

— Грух — прекъсва ме невъзпитано Франк. — Грух.

— Но си свършвал върху женско лице поне веднъж през последните три месеца. Така че сме квит.

— Не е вярно, по дяволите — понечва да каже Франк, но аз не му позволявам, понеже и двамата знаем истината.

— Аз разполагам с неопровержимото свидетелство на собствените си уши — заявявам. — Така че дай просто да си знаем тези нелицеприятни неща един за друг и да ги забравим като зрели хора.

Франк, който досега белеше ябълка за Хъни, сега започва да я храни доста разсеяно с малки парченца. Умът му, съвсем разбираемо, е другаде.

— Но, Стела — възкликва той. — Откъде знаеш? Сама ли се чу?

— Не, естествено. Нали в момента на оргазма изпадаш в нещо като несвяст? Човек просто не е в състояние да слухти за необичайни звуци.

— Тогава как можеш да бъдеш сигурна?

— Казаха ми.

— Кой? Може да се е пошегувал.

— Въпросният човек няма чувство за хумор. Освен това не е смешно. Та, както казах, дай да не говорим повече за това. Да сменим темата. Какво да облека утре вечер, например?

— Дядката — измърморва Франк, сякаш е достигнал до някакво особено опустошително прозрение. — Дъртият доктор от миналата седмица.

— Е, браво, Шерлок. Страшен си. Сега може ли да сменим темата?

— Голяма менажерия трябва да е станала онази нощ у тях, тигърът полегнал кротко до малкото прасенце — подхвърля Франк, за да ме вбеси окончателно с библейските си препратки.

— Франк! — крясвам аз, а Хъни след мен: — Франк!

Франк млъква, но продължава да храни дъщеря ми с парченца ябълка със странното изражение на мъчно потискана истерия. Чак очите му се изблещват.

Затътрям се до плота и раздигам чиниите. Усещам, че Франк ме следи с поглед. Просто не може да се сдържи — мира не му дава.

— Някой подхвърлял ли ти е, примерно Дом? — пита той.

— Не.

— Никога?

— Не. Никой не ми е казвал: „Стела, грухтиш като прасе, когато свършваш, скъпа“. Ама че простотия.

— Не се връзвай, бебчо. Сигурно е бил някой бройкаджия.

— Съмнявам се. И не ме наричай „бебчо“ — звучиш като Франк Бутчър — откопчавам ремъка на Хъни и я вдигам заедно с половин тон размазани ябълки от високия стол, точно когато Франк избухва в див смях.

— Нямах предвид в смисъла на Франк Бутчър — изкисква се той. — Исках да кажа…

— Както във филма — изведнъж се огъвам аз. — Бебчо. Много смешно, Франки. Ние с Хъни отиваме да постелем леглата за гостите — заявявам с цялото достойнство, което ми е останало. — А това, между другото, беше адски гадна шега.

Поемам нагоре по стълбите и дочувам как Франк най-напред изквичава, а после ревва от смях. Чувам пляскането на едрите му ръце по бедрата му. По едно време даже изпуска нещо. Буквално е изпаднал в делириум.

— Кви — изсумтява тихичко Хъни във врата ми, когато стигаме до площадката. — Ой прасчо.

— Не, миличка, ой прасчо — казвам й тъжно. — Ой, Прасчо Засрамен.