Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Don’t You Want Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Корекция
sonnni (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Индия Найт. Още си секси парче

ИК „Санома Блясък“, София, 2011

Американска. Второ издание

Коректор: Златина Пенева

ISBN: 978–954-818-658–2

История

  1. — Добавяне

14

Колкото и да се старая, нещо не мога да се въодушевя от тази двойна среща. Вчера Франк и Луиза зачезнаха за час и половина, когато той я заведе да види картините му. Аз се отдадох на седящо съзерцание на спящите Хъни и Александър, което в началото беше миличко, но постепенно стана толкова тъпо и скучно, че накрая се присъединих към тях и задрямах, когато двамата ми единствени приятели в целия Лондон — двамата човека, които са ми най-близки — се върнаха, бях будна вече от двайсет минути и се гърчех в агонията на раздразнението. Проклетият Франк, да ми съсипе женския следобед. Сканирах лицата им за следи от вина (целенасочено, понеже доколкото ми е известно, Франк е опериран от чувство за вина), както и за признаци на целуване, но не ми се отдаде голяма възможност, понеже Луиза си тръгна след десетина минути, а Франк веднага се върна в ателието си. Мери беше в хола — бях я помолила да дойде, понеже си мислех — надявах, — че двете с Лу може отново да се напием и да прекараме още един забавен, глупав следобед, — така че дори не можах да задам въпросите, които ме мъчеха. Което не е задължително. Невежеството е блаженство, а отстъплението от него поражда съмнение. Винаги съществува възможността да си останал с погрешно впечатление.

Луиза нарами Александър и си го закара вкъщи, а аз останах да тъна в такава самота и сръдня, в каквито отдавна не бях изпадала. Известно време седях и пих чай с Мери, а после й платих, благодарих й за ненужното разкарване и я помолих да дойде утре вечер — нощта на двойната среща и си легнах заедно с Хъни. Не съм чула кога Франк се е прибрал. Не знам дали изобщо се е прибрал.

 

 

Ето ме двайсет и четири часа по-късно, мъчейки се отново да се приготвя; чувствайки отново, че сърцето ми не е в тая работа. Абе, защо изобщо човек трябва да ходи по срещи? Какво толкова лошо има да си сам и доволен? И гърне без похлупак? Нищо, въздъхвам, като очертавам лявата си вежда, нищо лошо няма, ако си доволен. Но аз не съм. Не искам да прекарам остатъка от живота си сама, без секс, отново самота. А пък си имам и нужди, както би казал комшията Тим. (Днес жена му се върна от Майорка и аз почувствах странно присвиване под лъжичката, докато ги гледах как се натовариха дружно в абсурдната си кола, несъмнено потегляйки на празничен обяд. Глупавият, недодялан Тим, прекалено гримираната му жена, двамата им сгърбени, дресирани синове… толкова спретнати, тъпи и смотани. За части от секундата бях готова да си разменим местата, с който и да е от тях.)

Нещо не сполучих със сенките и сега приличам на Джоан Колинс. Попивам излишъка и се поглеждам критично в огледалото в банята. Аз или някоя двайсет и три годишна куха лейка с приказни цици? Никаква конкуренция. Къде ти? Ако бях мъж, моментално щях да се ориентирам към малоумницата с наперчените цици. Честно казано, изборът не е кой знае какъв. Като заговорихме за лесбийки, не е зле да взема да звънна на добрата стара Барбара. Може пък да стана вярната компаньонка на добрата стара Барбара.

Вече започвам да се депресирам, а още не съм се облякла. Лу ми се обади този следобед, за да ме анкетира кой „стил“ е любимият на Франк — че аз откъде да знам? Женственият, рекох й. Стилът с подчертана вагина. Не си прави труда да се контиш, казах й. Тя се изкиска глупаво и заяви, че излизала на пазар. Междувременно, мразя всичките си рокли, а просто не съм в състояние да наподобя любимия стил на Янгста. Просто ми е минало времето преди двайсет години. Защо се каня да прекарам вечерта с мъж, чийто речник ме озадачава, а жестовете му ми се виждат смешни?

Сега сме на етап молив за устни и се усмихвам, като си спомням съвършената имитация на Франк на превзетите речитативи на Янгста. Усмихвам се и не знам как, но тутакси се разбуждам. Горе главата, казвам си. Трябва да го превъзмогнеш, каквото и да е то. Не си длъжна да даваш обет за целомъдрие или да станеш лесбийка, или да се хванеш с женен мъж. Поканена си на среща от симпатичен и свободен мъж, който очевидно проявява интерес към теб. Сега се стегни. Гримирай се, избери най-сексапилната си рокля и бъди благодарни, че ти е излязъл късметът. Хвърли се в живота. Бъди фантастична. Създай впечатление, че си мръсна свалка.

Чувам, че входната врата се затръшва, след което Франк, когото не съм виждала от вчера по обяд започва да си бъбри с Мери и Хъни на долния етаж. Чувам го как се изкачва и вика името ми.

— В банята съм — провиквам се аз, — приготвям се.

— Хайде да отидем заедно — обажда се той иззад вратата. — Луиза и, ъ, диджеят, ще дойдат от Риджънтс Парк Роуд.

— Добре. Идвам след десет минути.

— Не бързай — аз трябва да взема душ и да се избръсна и така нататък. Да се преоблека. Ще те чакам в хола. Но нали ще повикаш такси, ако се приготвиш първа?

— Добре. — Защо полага такива усилия? Обикновено когато отива на среща, Франк си измива зъбите и евентуално — евентуално — си сменя тениската. Осъзнавам, че май много се напряга за Луиза. И какво от това? Какво от това, по дяволите? Аз пък полагам усилия за Ейдриън. И тутакси ми става ясно, че ще се възползвам от всички възможности.

Наистина се радвам, че умея да се гримирам както трябва. Почиствам лицето си от скромния, естествен, дискретен първи опит и приготвям четките и палитрата си за втория опит, а именно, да си изрисувам чисто ново лице. Бръквам в чантичката с гримовете ми: така, казвам си, а стомахът ми се свива. Така. Коректор. Отразяващ светлината фон дьо тен, нюансиран. Touche Eclat.[1] Малко пудра по носа и брадичката. (О, да, аз мога да бъда истински професионалист: юношеството ми в Париж не е било напразно.) Бузите: с моите два ружа мога да си изрисувам скули като ножове, и веднага го правя. Нови вежди, с помощта на пинсети, малко кафяви сенки и твърд молив: прави и сериозни, в стила на жената вамп. Идва ред на котешките очи: три цвята сенки, които променят изцяло формата на очите ми и ги превръщат в издължени, изписани бадеми.

Щипци за мигли. Три слоя спирала и гребен за мигли. И вазелин на устните, понеже не искам да приличам на проститутка. Отстъпвам крачка назад и се любувам на творението си: фантастично е. Петзвездно изпълнение. В огледалото ме посреща увереното, нацупено, страстно лице на някаква страшна мацка. Не я познавам, но е много хубава и ми намига. Моята работа е свършена. Прибирам четките и палитрата в чантичката и угасям лампата.

 

 

— Леле — възкликва Франк, като ме оглежда някак тържествено. — Как само си се изтупала.

— Реших да се постарая — отвръщам небрежно, като че ли вече не ме боли физиономията от двата тона грим. — Нали разбираш, за кавалера ми. За Ейдриън. За моя пич и половина. Сексапилния Ейдриън, по когото лудеят всички жени. Също като теб, както виждам. Колко мило. Ризата нова ли е?

— Да — свива рамена Франк. Пастелносинята му риза подчертава сивия цвят на очите му. — Но не е същото, май никога не съм те виждал гримирана както трябва. Като богиня на изкушението. — Хили се, но същевременно ме зяпа опулено и аз моментално решавам, че съм прекалила с кранчето. — Роклята нова ли?

— Тази? — Сега е мой ред да свия рамена. — Ами! Напротив, на сто години е. — Облечена съм — и вече се чувствам леко неловко — в черна рокля с корсет, купена преди две години в момент на умопомрачение. (Наложи се Мери да дойде да ми издърпа връзките на корсета, а аз влязох в ролята на Скарлет О’Хара.) И все пак, както се получава с повечето вечерни рокли, тази е доста внушителна: гърдите щръкват нагоре, задникът хвръква назад, с ръкави е, така че скрихме началната фаза на отпускане на трийсет и осем годишната възраст, и дълга права пола, така че и краката са скрити. Много е секси тая рокля, но ме кара да се чувствам малко изложена на показ. Мисълта ми е, цялата тази плът дава твърде много информация. Твърде много информация, прекалено отрано.

— И си пораснала на височина — подхвърля Франк, без да откъсва поглед от мен, като сега оглежда сексапилните ми патъци, тесни черни велурени ботуши с остри муцунки и убийствени токчета. Краката отсега ме болят и ще бъде фатална грешка, ако ни се наложи да вървим пеш или — боже опази — да танцуваме. Много, много се надявам моят кавалер диджей да не ни завлече да танцуваме. Глупаво е, но чак сега се замислих за това.

Франк поглежда колената ми, после часовника си.

— Страшни патъци. Повика ли такси?

— Да, ще бъде тук до десет минути.

Франк кръстосва из хола като малко дете.

— Успокой се, Франк, няма да закъснеем.

Той се усмихва мимоходом и продължава да крачи. Никога не съм го виждала изпълнен с толкова нетърпение за среща, особено като се има предвид, че вчера вече се видя с Луиза. Даже тази сутрин, вероятно, ако действително не се е прибирал мръсният, отвратителен нерез. С този тесен корсет от китови кости ще бъде самоубийство да въздъхна, затова не въздъхвам. Вместо това обличам розовото си кадифено палто — любимото ми палто, с широк колан и без копчета.

Двайсет леко неловки минути по-късно в таксито — той зает с нещо свое, аз копнея да го попитам за Луиза, но размислям, за да не би да чуя нещо, което няма да ми хареса пристигаме пред „Мелън“, който се пръска по шевовете от млади дупета с ексцентрично лицево окосмяване (момчетата) и лицеви пиърсинги (момичетата) и глупави плитки панталони (и двата пола).

— Имам чувството, че съм дошла да прибера дъщеря си от училищна дискотека — мрънкам аз. — Идеята май не беше много добра. Какво правя тук и облечена по този начин?

— Аз пък се чувствам все едно си ме увила с панделка и си ме поднесла на приятелката си — подхвърля Франк първото завършено изречение от двайсет минути насам, но аз не му обръщам внимание.

— Здравейте — казвам. — Дойдох да прибера Хъни от пети клас. Честно, Франк, чувствам се древна.

— Ако това беше училищна дискотека, ти щеше да си майката, в която са влюбени всички момчета — отбелязва милостиво Франк, — така че не се тревожи. Хайде — добавя и ме дарява с най-хубавата усмивка за тази вечер, като ме улавя за ръката. — Дай да ги потърсим.

Промушваме се и криволичим през блъсканицата от хора, които стоят рамо до рамо и се надвикват иззад козите си брадички. Музиката е много висока; декорът индустриален: бетон, само сива боя, голи тръби. (Интересно как този стил никога не минава от мода: ходила съм на такива места преди петнайсет години. Още тогава смятахме, че е страшно модерен.) Но след като се премине през кошмарния бар, заведението се отваря към нещо като салон. Ъгловата редица бетонни маси, корави наглед столове и функционални, кафяви пейки — в никакъв случай уютното местенце, за което сте си мечтали, но по-добре от нищо, а Ейдриън и Луиза вече седят на малка четириъгълна маса и пият коктейли от дуралексови чаши. Ние ги виждаме първи. Топлата, суха ръка на Франк се стяга едва-едва около моята, а после я пуска.

— Охо — Ейдриън подсвирква шумно и се изправя на крака. — Изглеждаш страхотно. — Произнася думите със съвсем обикновен провинциален глас, след което бърза да се поправи, задавен. — Мноу си яка — изтърсва, което ме озадачава сериозно.

Целувам го за поздрав разколебана. Мисля да си остана с палтото известно време. Един фуркет от кока ми се забива в черепа.

— Здравей — казва Франк на Луиза с нисък глас. Тя изглежда изключително хубава, като цвете или ангел, с тази излъчваща свежест, русокоса чистота, но с убийствено тяло. Един поглед ми е достатъчен, за да се почувствам прекалено натруфена. Плиткият й, бродиран панталон на „Мариши“ показва завидно плосък и бронзиран корем. Свободната безръкавна блузка подчертава стегнатите й, високи гърди и изваяни ръце. Очите й са съвършен пример за стила. Цели три часа се гримирах, за да изглеждам все едно съм без грим, който е толкова популярен сред мъжете, които се кълнат, че тези жени са природни красавици, докато случайно не ги видят без грим и изпаднат в потрес и шок. Но Луиза е родена красавица. Дори без грим тя изглежда като по-красив, по-нежен, по-свеж вариант на Мадона. А гримирана е направо сензационна.

Чувствам се ужасно наконтена и неестествена. Дори палтото ми е по-подходящо за опера.

— Изглеждаш страхотно — прошепва й Франк.

Всички приказваме като тийнейджъри на първа среща.

— И ти не изглеждаш зле — пошепва Луиза изпод спуснати мигли. — Ела да седнеш.

Ейдриън потупва пейката до себе си, така че и аз сядам. Уви, не мога да отвърна на неясния му комплимент. Моят кавалер прилича на задник, както би се изразил Франк. Сигурно е красив изпод чула, но явно много държи да съсипва външния си вид с купища гротескни аксесоари. Първият проблем е лицевото окосмяване. В чест на нашата среща Ейдриан си е подкастрил брадичката, която сега е съвсем миниатюрна, малка туфичка черни косми, щръкнали като израстък или размазана буболечка на иначе доста представителната му челюст. Носи грамадни бледорозови пластмасови очила а ла Боно, вследствие на което зелените му очи приличат на заешки. Освен това, ако има един човек, когото не мога да понасям физически, това е Боно (Боно! Какво им става на тези хора?), така че алюзията не ме впечатлява. Всъщност, даже ми напомня на насекомите с големи оцъклени очи. По-надолу имаме златни ланци на врата и ръцете и бежов анцуг, очевидно два номера по-голям, макар и непонятно тесен в ханша, както забелязвам, плъзгайки поглед натам. Е, поне му е удобно, при това е облякъл горнището на голо, така че се виждат добре развитите му, обвеяни от фитнес залата гърди, което е относително секси. Но поради напредналата си възраст, вместо да се съсредоточа върху съвършените мускули, аз си го представям мечтателно в чифт окъсани дънки и кашмирен пуловер. Защо носи толкова много пръстени по ръцете си? Дали няма камбанки и по пръстите на краката? И никога ли не е гледал Али Джи, за бога?

— К’во ще пиеш? — пита Ейдриън, притискайки бедрото си до моето.

— Коктейл с шампанско, моля.

— Не и тук, друже — разсмива се той. Друже! Мъжете, които използват обръщението „друже“, трябва да бъдат разстрелвани.

— Тогава чаша шампанско, братле.

— За мен също — обажда се Луиза. — Здравей, Стела. Изглеждаш фантастично.

— Мерси. Ти също.

— За мен хоегаартен — казва Франк. Наблюдава ме с любопитство, сякаш едва се сдържа да не прихне.

Хората сноват нагоре-надолу край нашата маса: все едно сме в зоологическата градина. Ама че необикновени създания. Но не става ясно защо Ейдриън е избрал заведението: той се вписва идеално. От време на време се откъсва от откровено вялия разговор — Франк необяснимо напрегнат, докато очаква напитките, Луиза прекалено бъбрива, Янгста твърде превъзбуден, а аз развеселена от неговите абсурдни знаци с ръце или фъфленето на нечленоразделни фрази. Франк като че ли познава един-двама човека. Ние с Луиза седим в безмълвно благоговение, щастливи, че са ни извели.

— Гладен съм — изтърсва накрая Франк. — И съм убеден, без да питам, че Стела също умира от глад. Какъв е планът, друже?

— Мислех да разпуснем малко, а, друже? — отвръща Ейдриън. — А после да мушнем нещо по пътя. Бачкането ми почва в единайсет. — Измъква от джоба си едно тесте флаери. — Ето, всички сте в списъка. Във ВИП залата. Всички екстри, нали ме разбираш? — Изсумтява многозначително и се ухилва.

О, не, само не наркотици. Не, не и пак не. Ненавиждам наркотиците — те заемат челното място в моя списък на нещата, които са забранени за хората над трийсет и пет. (На първите три позиции: 1. Наркотици. 2. Тантристки секс. 3. Руси кичури — всякакви прически, предполагащи щедро използване на „продукти“. И това е само върхът на един огромен айсберг.) Всичките тези мъже на средна възраст в гъзарски костюми, които виждате да препускат из Сохо напълно изперкали, ме карат да се чувствам потисната. И мъжкарите около трийсетте, дето гълтат екстази и се вихрят в еснафските си холове, спретнати в дънкови гащеризони, размахват ръце като шимпанзета и се преструват, че е 1988-ма, косата им не оредява и че животът не ги е разочаровал… Можете ли да си представите по-тъжна и по-жалка гледка? Но още по-тъжни са онези, които са прекарали юношеството си в зубрене и дисекции на бозайници (вместо да се друсат и да бягат от училище, което е френската запазена марка: така ни минава овреме) и които сега се клатушкат натъпкани с кокаин до козирката, убедени, че най-сетне са станали „готини“ на четирийсет и две годишна възраст — ужас. Познавам много такива покрай Доминик, който не се лишаваше от някоя и друга линия от време на време и други мъжки лудории с клиентите си, включващи екстази. После винаги се прибираше надървен и започваше да ме лигави, а докато се разбудех достатъчно, за да отвърна на породените от наркотиците плътски пориви, пенисът му вече се беше сбръчкал — екстаз и то действа така — и приличаше на малък плужек. Мъничък, лигав плужек. Изобщо не ви трябва да възприемате пениса на партньора си като малък плужек, повярвайте ми: никак даже.

Знам, че това не е проява на толерантно мислене — убедена съм, че милиони очарователни хора на моята възраст взимат наркотици — но смятам, че има определени неща, върху които младостта държи монопол, и наркотиците са едно от тях. Това, което е забавно, щуро и готино на двайсет и една, просто изглежда отчаяно и тъжно до сълзи на същата възраст, умножена по две. Отврат. И проклетото кокаиново плещене, от което ти иде да си откъснеш ушите и да ги захвърлиш в потрес на пода… О, по дяволите. Наркотици. На всичкото отгоре сега май ще се окажем най-дъртите купонджии в града. Трябваше да се сетя. Черешката на върха на сладоледа на моята вечер.

 

 

Отиваме да вечеряме в един от онези шикозни ресторанти, където пускат само с кожени палта и в никакъв случай по маратонки и където сервират отвратителна храна. Двете с Луиза се шмугваме в тоалетната веднага, щом ни настаняват на масата.

— Е — подхвърля тя от кабинката до моята.

— Е — отговарям аз.

И двете започваме да пишкаме в съвършен унисон.

— Струва ми се, че вечерта върви по ноти.

— Ммм.

— Ейдриън много те харесва.

— Колко мило.

Следва шумолене с хартията, пускане на водата. Някаква жена през две кабинки пърди като тромпет. Открай време се чудя дали хората си пазят гръмогласните пръдни за посещенията на ресторанти, чиито тоалетни винаги са пълни с жени, които явно са имали сериозни проблеми със задържането на газове до мига, в който положат бутове на дървената седалка на обществената тоалетна.

С Лу се срещаме отново на умивалника. Моето странно, изкусително, нацупено лице ме посреща в огледалото и леко ме стряска. Двете се споглеждаме и разменяме крива усмивка. Жената в тоалетната вече стене от удоволствие или вероятно от облекчение: звучи така, сякаш току-що е свършила. Двете с Лу започваме да се кискаме, докато мием ръцете си. После тя разбухва русите си къдрици и отваря широко уста, за да огледа зъбите си за остатъци от спанак.

— Как мислиш, Франк дали ме харесва? — пита тя.

— Да.

— Не, искам да кажа, мислиш ли, че той ме харесва, ъ, в онзи смисъл?

— Да. — Освежавам ружа си. — Убедена съм, че те харесва. Нали имаш ва… нали имаш интимни части?

— Стела!

— Какво? Говоря сериозно.

— Наистина ли смяташ, че той ме харесва?

— Господи, Лу, нали току-що ти повторих същото?

— Ама сигурна ли си — казва тя, като ме сграбчва над лакътя, — че не възразяваш? Просто ми се виждаш някак в странно настроение.

— Вероятно защото изслушах половинчасова лекция за хип-хопа — усмихвам се аз. — Извинявай. Но това изпълнение ме развесели — добавям, сочейки кабинката с озвучителката.

— Трябва да ти кажа, че Ейдриън наистина те харесва.

— Ако бях глуха, щяхме да сме идеалната двойка.

— Значи си съвсем сигурна, че не възразяваш? За Франки?

Охо, значи минахме на Франки? Въздъхвам мощно и отчаяно, в смисъл „изобщо не ми пука“.

— Убедена съм. Престани да ме питаш, Лу.

— Той е толкова страхотен — възкликва тя с блажена усмивка, както някой прероден християнин би казал за Исус Христос.

— Ммм. Не е чак толкова страхотен, Лу. — Да й кажа ли? Или не? Много се изкушавам. Но после си напомням, че Франк никога не се е държал лошо с мен, че неговият личен живот не е моя работа и че наистина не бива да съсипвам вечерта на приятелката си. Което не означава, че не съм изкушена. Но устоявам.

— Какво стана вчера? — питам, като разпускам косата си и я вдигам отново този път по-небрежно за допълнителен сексапил. — Когато отиде да разгледаш картините му?

— Картините му са страхотни, нали? Просто страхотни — превъзнася се Луиза. — Трябва да ти призна, че харесвам старото изобразително изкуство. Умението да боравиш с четките. И боите. Или с двете. Виждала ли си скиците му? Прекрасни са. Твоята е очарователна…

— Моята? Той никога не ме е рисувал. Рисува крави. Както сама си се убедила.

— Да, но има една малка на теб и Хъни. Сигурно си я виждала?

— А, онази ли? — бързам да излъжа аз. Мисълта, че Франк има моя тайна рисунка, със или без Хъни, ми вдъхва мъничка тръпка, която не желая да обсъждам с Лу. — А след това?

— Кога?

— Вчера. След като се налюбува на кравите му, в това число и на мен.

— А — изкисква се тя. — Ами, пихме чай и аз му разказах всичко за себе си.

— Включително как таткото на Алекс те е зарязал?

— О, да. Той прояви такова съчувствие. Едно от нещата — от многото неща, — които харесвам в него, е, че май наистина е добросърдечен. Но сдържан, а не лигав, мазен и отвратителен. Не мислиш ли?

— В известна степен. — Прехапвам си езика, макар да трябва да кажа, че лицемерието на Франк е достойно за награда. — На повърхността.

— Какво имаш предвид?

— Нищо.

Лу свива рамена и затваря капачето на пудриерата си.

— А после — продължава тя — той ме целуна.

Ъх. Ъх. От друга страна, ако има нещо, което обичам, то е щипка цитати от песни, хвърлена в разговора.

— Как те целуна? — питам.

— С уста — отвръща Луиза, ухилена. — С устни.

— Хм — подхвърлям аз. — Нормална целувка? Понеже Франк ми се вижда способен на винена целувка.

— Какво е винена целувка?

— Ами нали знаеш, когато мъжът си въобразява, че е страшно секси и изтънчено да напълни устата ти с вино като част от целувката. Забелязала съм, че го правят хората, които се мислят за сексуални виртуози.

— О, боже — пошепва Луиза. — Че още ли са на мода тези неща?

— Май че да. Въобразяват си, че е разюздано. Диво.

— Правила съм го веднъж с крушовица. Когато бях ученичка.

— Точно така. Това е част от проблема — никой не те целува с шато д’икем. Аз съм опитвала с евтино бяло вино и щом виното е гадно, накрая неминуемо се олигавяш, а целувачът се опитва да оближе потеклото вино.

— Като куче.

— Именно. Всъщност, даже се изненадах, че доктор Купър не включи в репертоара си винената целувка.

— Като съдя по описанието, той е повече от типа „гол масаж с ароматични масла“.

— О, господи! Гол масаж с ароматични масла! И на шишенцата задължително пише „Чувственост“.

— Чууувственннност — прошепва Луиза а ла Кенет Уилямс.

Двете избухваме в див кикот.

— Чууувствен гол масаж с ароматични масла — изквичава Луиза.

— И мъжът обикновено не го бива и непрекъснато ти повтаря „отпусни се“ с дрезгав глас, докато те мачка и меси все едно си тесто. А маслото ти влиза в дупето и ти става гадно.

— Проклетите масла — заявявам аз. — И ти се гърчиш с омазан задник. А после два дни трябва да се разхождаш — да се плъзгаш — воняща на чили.

Луиза кима в знак на съгласие. Двете продължаваме да освежаваме грима си. Ей затова я харесвам — понеже разбира гадостта на голия масаж с ароматични масла.

— С език ли беше? — питам мимоходом аз, след значителна пауза. — Целувката с Франк, имам предвид. Без вино — което може само да ме радва, — но с език ли?

— Не, Стела — разсмива се тя. — Беше по-скоро приятелска целувка за довиждане. Но по устата. Е, като казвам „той ме целуна“ — всъщност аз го целунах, а той ми отвърна.

— Ясно.

— Беше съвсем за кратко, но явно много го бива.

— Сериозно?

— Да — възкликва тя. — Има опит.

— Безспорно — съгласявам се аз. — Хайде да се връщаме на масата, а?

В този момент излиза жената от кабинката на срама.

— Отвратително — изсумтява тя. — Има си време и място за този род разговори.

— Бобът е много особен плод — подхвърля Луиза.

— Колкото повече ядеш, толкова повече пръцкаш — довършвам аз.

Изнасяме се от тоалетната, превивайки се от смях на тази детинщина. Напук на себе си се развеселявам.

 

 

Забелязала съм, че хората, които прекарват много време в шумна обстановка — нощни клубове, примерно — хич не ги бива в разговорите. Ейдриън е почти неспособен да говори със завършени изречения, макар че на етапа на десерта става много физически демонстративен (което сигурно има връзка с двете посещения на тоалетната и завръщане с необичайно оживен вид). Най-напред отмята един немирен кичур коса от бузата ми, после се заема да ме храни с хапки от неговия сладкиш (което звучи като много гнусен евфемизъм — „Нахрани ме с твоя сладкиш, скъпи“ — но не е) и накрая завършва с яростно настъпване по краката, на което се мъча да устоя, докато се тревожа, че грамадните му маратонки ще ми съсипят ботушките. Франк, който си е изпуснал салфетката, вижда играта отблизо и се появява изпод масата с вид на буреносен облак, което ме хвърля в превъзходно настроение.

— Е — казва той, като премята ръка през рамената на Луиза, така че лявата му ръка се оказва небрежно положена върху гърдата й. — Сега накъде?

— Данданията — заявява Ейдриън, като се опитва да приложи същия номер с неговата ръка. За съжаление моите гърди са значително по-големи от тези на Лу, макар и не толкова наперчени, така че случайно ме хваща за цицата.

— Мамка му. Извинявай — възкликва той, макар че по някаква непонятна причина му отнема известно време, докато двигателните му функции догонят мисловния му процес, така че макар и ужасен, той продължава все още да стиска и мачка лявата ми гърда, все едно е някакъв плод. Смутен, той я стисва още веднъж, макар и твърде силно, за да ми е по вкуса.

— Хм — подхвърлям аз, — ако обичаш?

— Извинявай — изтърсва безпомощно Ейдриън, все още необяснимо прикачен към гърдата ми.

Франк се присяга през масата и издърпва ръката му.

— Майка му стара — промърморва той на най-дивия диалект, който съм чувала някога. — Ще ти размажа мутрата.

— Не исках да… — подхваща Ейдриън. — Извинявай, друже. Сигурно е от хапчето.

— Няма нищо — казвам аз, обзета от непреодолимо желание да се засмея. Намигам на Франк, моят герой, на когото никак не му е забавно, макар че Луиза се хили като тиква.

— Страшни балкони, како — изкисква се тя. Само че кикотенето се разтяга и преминава в ужасно грухтене.

— О, боже мой — изчервява се тя. — Не мога да повярвам, че го направих. Като някакво гадно прасе. Много, много съжалявам.

— На мен пък ми се видя секси — подхвърля Франк, поглежда ме и пуска полека най-палавата си усмивка.

— Млъквай, Франк. Никой не го интересува — срязвам го аз, но в корема ми се надига пристъп на кикот.

— Та — продължавам и се ухилвам на Ейдриън като някаква малоумница, която от всичко на света най-много обича да й мачкат гърдите, докато похапва тарталета — какво искаше да кажеш?

— Ъ, да. Данданията. Там ще пускам довечера. В началото ще е малко умряло, но пиячката ви е без пари.

— Ти откъде си? — питам го аз. — Понеже акцентът ти, ъ, варира.

— Познай сама, любов моя — отвръща Ейдриън, сега с диалект на уелски фермер. Сигурно е от наркотиците.

— Хайде да тръгваме, а? — обажда се Франк, изгубил търпение. — Порка ми се.

Двамата с Луиза поемат надолу по улицата, ръка за ръка. За да не изоставам и вероятно обезумяла от четирите чаши червено вино, които изгълтах с вечерята, аз стисвам здраво дупето на Ейдриън, когато четиримата се изтъпанваме на Грейт Ийстърн Роуд, за да хванем такси.

— Само така — заявява щастлив Ейдриън и обръща глава, така че устните ни да се докоснат.

— Ммм — прошепвам дрезгаво. — Много гот.

Но все още ми иде да се разсмея, особено когато зървам изражението на Франк, вторачен настойчиво в мен под ръмящия ситен дъжд. Е, като си помисля, че само допреди два часа треперех от ужас как ще се развият събитията, май отбелязах голям напредък.

 

 

Данданията е името на купона, който се състои в огромен нощен гей клуб със сладкото име „Юмрукът“. Янгста — който определено престава да бъде Ейдриън в мига, щом наближаваме вратата — ще пуска в голямата зала на приземния етаж, но явно има още два етажа, където пускат и надявам се по-милостива музика. В момента си мечтая за няколко парчета на Шарл Азнавур, но няма значение; трябва да се преборя с моя гротесков музикален вкус, а какъв по-добър начин да разширя кръгозора си от два щастливи часа, прекарани в слушане на „яко дънене“, както очевидно се нарича стилът?

Янгста ни настанява на бара на приземния етаж, поръчва ни напитки и се изнася да бърничка нещо зад колоните, като ми лепва небрежна, леко разцентрована целувка на устните и обещава да се върне след малко, нали? Изглежда доста готин тук, на своя територия и ми става приятно, че се сетих да го хвана за дупето. Добре де, почти приятно. Не преливам от щастие, но нали знаете.

Луиза, Франк и аз се настаняваме — плътно един до друг, много уютно — и се оглеждаме. Клубът започва да се пълни и почти всички тук са поне десетина години по-млади от нас. Което не е чудно: от години не съм стъпвала в нощен клуб и макар да се вписва добре в обстановката, знам, че и Франк няма навика да обикаля нощните клубове. Луиза не може да повярва на очите си: извива врат като луда, попивайки новите впечатления, като от време на време пошепва, че това е голямо разнообразие на фона на „Щастливите зайчета“ и седенето сама с чаша екологично чист чай, украсявайки шапки и че се чувства много, много стара.

— Дори не знам какви са тези напитки — казва тя, сочейки група млади хора, които носят нещо като бирени бутилки, пълни с течности в пастелни цветове. — Чувствам се като собствената ми баба.

— Водка и плодов сок — обяснява Франк. — Или ром и някакъв разредител. Не ходиш ли на кръчма?

— О — обажда се Луиза. — Ясно. Не, не ходя на кръчма. Нямам с кого. Е, нямах — засиява насреща му тя. — Досега. — И продължава да оглежда съклубниците ни. — Ама защо всички тук изглеждат толкова отнесени? Всичките ли са друсани? Изобщо не им разбирам от приказките.

— Някои са дрогирани — отговаря Франк. — Не всички. Повечето по принцип си изглеждат по този начин.

— Хората вече не си дават зор, нали? — продължава тя. — Мисълта ми е, по наше време, когато излизахме на дискотека, се контехме часове наред. Особено когато си падах по готиката.

— Какво? — питам аз.

— Особено когато си падах по готиката.

— Ти? — възкликва невярващ Франк.

— Да. — Лу свива рамена. — И ми трябваха часове, докато се приготвя — първо мацането, после косата. Но тези момичета тук с дънки и тениски ме отчайват.

— Бляскави дънки и тениски — отбелязвам аз. — И да не си помислиш, че си купуват маратонките от „Асда“. Но съм съгласна с теб. Тоя дансинг не може да се нарече океан от красота и стил, нали? Макар че и готиката не е цвете за мирисане.

Франк се разсмива.

— Увлечението ми не трая много дълго — продължава Луиза. — Мисълта ми беше, че малко пайети тук-там няма да са излишни. Но обичах да се контя. Тук никой не е облечен както трябва. Освен теб, Стела.

— По грешка — отвръщам аз. — Просто не допусках, че ще се озовем в клуб. Ако знаех, щях да облека нещо по-удобно. Примерно дълго черно палто и вампирски зъби, за да ти помогна да се почувстваш у дома, мадам.

Лу прави физиономия и ми се оплезва.

Все още си седя с розовото кадифено палто и вече ми става доста топло. Но да стана и облещя половин акър плът веднага ще ме нарочи като някаква трагична бабушкера, тръгнала да сваля пичове, затова дори не посягам да развържа колана.

Пристигат още коктейли, както и едно дискретно малко хартиено пликче с кокаин, подарък от Янгста, пъхнато в ръката ми от невероятно порядъчен наглед тип с шапка.

— Леле — подхвърлям на Франк и Лу. — Май забих гадже.

Франк поглежда стиснатата ми ръка с изражение, което казва „Можеш да го вземеш или да го върнеш“.

— Какво е това?

— Чарли — казвам, сочейки мъжа с шапката. — Два грама, той така каза, което, доколкото си спомням, е доста нещо. Искаш ли мъничко?

— Не знам откъде е дошъл — заявява Луиза. — Може да е некачествен и тогава ще умреш или ще се осакатиш за цял живот. Аз лично никога не съм взимала.

— Не го избивай на мелодрами — скастрям я аз. — Убедена съм, че не е некачествен. Това сигурно е дилърът на заведението и явно познава Ейдриън. Е, какво ще го правя, щом ти не искаш? Аз също не взимам наркотици.

— Я стига — обажда се Франк. — Не мога да повярвам.

— Кога си ме виждал да взимам наркотици?

— Никога, но то е понеже все си седиш вкъщи.

— Ами, просто си имам теория за зрелите хора и наркотиците. Смятам, че е тъпо и затова не употребявам.

— И откога така? — интересува се Франк.

— От десетина години. Даже повече, струва ми се. Ти искаш ли мъничко?

— Да, ще дръпна една линия — казва Франк. — Дай насам, божичко, не мога да повярвам, че седя тук с две пуританки.

Луиза отпива глътка шампанско.

— Аз не съм пуританка — заявява тя, като хвърля на Франк много предизвикателен, мръсен поглед и поставя ръка високо горе на бедрото му.

— Така ли? — подхвърля небрежно Франк.

— Така — намесвам се услужливо аз, разстроена от израженията на лицата им. — Тя си пада по готиката.

— Така — повтаря като ехо Луиза, после сграбчва главата му и го целува с език. Цяла вечност. Пред мен. Език, език, език. Той отвръща на целувката й. С език, после обхваща устните й със своите, бавно, продължително, след което тя така го награбва, че мен ме хваща страх да не му изяде лицето. Наблюдавам ставащото с удивление, но не откъсвам очи, ами гледам, потресена, ужасена, възмутена.

После придърпвам малкото бяло пликче с кокаина и ставам. Франк има любезността да погледне нагоре и да измърмори:

— Къде отиваш?

— Да се надрусам.

Той се отдръпна за секунда от Луиза, за да даде почивка на мускулите на езика си. Лицето му носи кошмарното изражение на мъж с ерекция.

— Ама ти току-що каза, че не взимаш наркотици.

— Размислих. Промяна в позицията. Чао.

И се изнасям, с плика в ръка, да търся тоалетната.

Когато се отдалечавам на безопасно разстояние, се обръщам да ги погледна. Главата на Луиза е облегната на ръката на Франк. Все още са на етап свалки и, ъ, езици.

Бележки

[1] Леко докосване (фр.). — Бел.прев.