Индия Найт
Още си секси парче (7)

7

Вече е вторник, което означава едно-единствено нещо.

— Ой зайчета — гука Хъни.

Мда, забавачката. Но не е чак такава трагедия. След занятията сме канени на обяд у Луиза — всяко зло за добро, само дето това зло е с размерите на световен катаклизъм. Тъй като всички жени в групата се обличат преднамерено кошмарно, решавам да постъпя по същия начин с надеждата, че ще се сближим повече, ако сме облечени в еднакво отвратителни дрехи. Малко ми е съвестно заради Луиза, която последния път се беше накиприла смело в елегантен бледорозов кашмирен комплект от блузка и жилетка, но трябва да мисля в перспектива: не мога да прекарвам две или три сутрини седмично, мразейки всяка една секунда. Трябва да се помъча да се впиша в обстановката.

Та, ето го. Тоалетът, в който съм облечена, буквално ще ви избоде очите (остра пронизваща болка точно зад очните ябълки). Спретната съм в тениска, изостанала от някой мърляв приятел на Доминик, която години наред ми служеше за постелка на чекмеджето за чорапогащници. Тениската е кафява. Но не като шоколад или кестен, ами като ако. С цвят на детска диария, най-точно казано. В центъра на предницата има концентрични червено-оранжеви кръгове, заобиколени от кремаво-бежови петна. Последните приличат на гуано^[1]. С две думи, това е удивително грозна дреха, сътворена сякаш от слепи аборигени и ято прелитащи гълъби.

Но чакайте, още не сме свършили: върху тениската съм намъкнала един огромен работен гащеризон в стила на седемдесетте. Беше на Франк — рисуваше с него — но дори той го захвърли в името на добрия вкус. Гащеризонът (целият ми тоалет е под знака на оборския тор, като се замисля) е огромен, затова се наложи да го навия, на всичкото отгоре е оплескан с боя в кравешки тонове, все едно току-що съм се отъркаляла в червеникавокафяви фъшкии. Довърших ансамбъла с очуканите кларкове, дето ги държа до вратата: оръфани, кални, кафяви, естествено. Вдигам косата си, мацвам малко вазелин на устните си и хуквам надолу по стълбите.

— Ий — възкликва ококорена Хъни, което на нейния бебешко-селски език трябва да означава „Леле, ей на това му се казва наистина ужасна гледка“.

— Знам — прошепвам аз и приглаждам къдриците й. — Под прикритие съм. Да тръгваме, а?

— Ой да — съгласява се Хъни и поемаме.

 

 

С прискърбие трябва да ви призная, че втория път не е по-добре. Напротив: много по-лошо е. Още не е настанало време за почивка, а аз не спирам да се ругая, затънала в пристъпи на вътрешен синдром на Турет, като същевременно кипя от гняв. Искам да убия майките в „Щастливите зайчета“ по много бавен и мъчителен начин — да ги опека на шиш, след което да ги разчленя, примерно.

Какво им става на тези жени? Всичките са откачалки — побъркани откачалки. Има ли нещо по-лошо от това да се чувстваш странна птица, когато „нормалните“ са пълни идиоти, чалнати отклонения от плът и кръв? Сигурно и на вас ви се е случвало да копнеете да се приобщите, ако ви дадат възможност? Е, това беше същото, само че в негатив. Аз съм мажоретката, обречена от смотаняците на пренебрежение. Би трябвало те да ме умоляват да ги избера: тук аз съм термалната, незадръстената, онази, която си мие мишниците от време на време и има адекватно мнение за отглеждането на деца. Но не: въпреки хитрата ми маскировка усещах как обстановката се нажежаваше всеки път, когато избърсвах нечий нос, казвах на някое малко келеме да пази тишина, докато му разказват приказка, или се чудех на глас дали четиригодишните не са прекалено големи за памперси. Явно не са. Очевидно в „Щастливите зайчета“ „ние“ оставяме детето да реши само кога памперсите са му омръзнали, обяснява ми Марджъри. Изхождането в гърне налага нашите представи за допустимо поведение на децата по начин, който „ние“ намираме за осъдителен. Не е честно спрямо детето, естествено. (Аз ще ви кажа какво не е честно: да си цапам ръцете с акитата на чужди деца, това не е честно. Всъщност. Понеже попитахте. Не че са ме накарали насила, де.)

Сутринта се точеше като черво. Даже по-бавно. Скастряха ме всеки път, когато постъпвах като нормално човешко същество: не само заради обърсаните носове, ами и за разтърваването на пищящи деца и за почистването на лепнещи повърхности с „Доместос“ (явно белината е опасна, а мръсотията не), или за избора на приказката „Елфите и обущарят“, вместо някоя bien-pensant книжка за, примерно, деца-инвалиди, извинете, деца с неравностойни способности — с две майки. Аз си мислех, че тези неща излязоха от мода още през осемдесетте, ала не: ако искате някое тънко книжле за братчета и сестричета без ръце или обстоен разказ за живота на някакво петгодишно хлапе в Калахари, изборът е главозамайващ (и двете книги са написани, естествено, от бели буржоазки, които живеят някъде наблизо).

Проклетият Икабоуд пак се намърда в Къта за рисуване (това е друга особеност: всички скапани, мръсни, изпотрошени боклуци втора ръка са окичени с гръмки имена). Книжният кът представлява две мърляви торбички с боб. Кухнята е очукана маса със сива мушама. Кътът за игра е разнебитена дървена катерушка. Съкровищницата е кутия с играчки, които бих се чувствала неудобно да дам дори на сиропиталище. И, о, тайнство на тайнствата: всички жени тук живеят в къщи или апартаменти, които струват над 300 000 лири. Какъв е проблемът? Защо не вземат да купят няколко шибани нови играчки и свястно оборудване? Защо трябва да се преструваме, че сме бедни? Трябва да попитам Луиза. Това и друг път съм го забелязвала при англичаните от средната класа: тъкмо те обличат децата си с дрехи втора ръка и се гордеят, че ги возят в ръждясали, разнебитени детски колички. В парка децата на работническата класа си личат по спретнатите дрешки и хубавите колички; децата на буржоазията са слаби и бледи, с изтормозен вид. Защо?

И все пак днес научих една нова дума. Думата е: пиш-пиш опашка. Много сладко, нали? Благо звучна думичка, нали? Пиш-пиш опашчица е изразът, с който Марджъри — маниачката на тема кърмене с виме като на юница — нарича пишката. „Не забравяйте да си изтръскате пиш-пиш опашниците“, инструктира децата тя — и двете, които на практика са тийнейджърите — които успяха да измъдрят как да използват тоалетната без чужда помощ.

— Пиш-пиш опашчица? — повторих аз, мъчейки се да потисна потреса в гласа си. Така де, ако сте четиригодишно момче и изведнъж някой ви каже, че пенисът ви е опашка — опашка отпред на тялото, която на всичкото отгоре пикае. Това е страшно объркващо, не мислите ли? Фройд ряпа да яде!

— Да — заяви Марджъри, която никога не ми се усмихва. — Тук така ги наричаме.

— Че какво лошо има в „патка“? — питам аз.

— Всичко — отвръща Марджъри, която трябва да вземе някакви мерки за мустака си. — Първо на първо, това е име на животно. Може да доведе до дискриминация — изсумтява неодобрително тя. — А ние осъждаме дискриминацията — добавя, като ме изключва от въпросното „нас“ по начин, който сам по себе си е дискриминиращ. Размърдва масивното си туловище и ме оглежда бавно от главата до петите за втори път тази сутрин. Нахално е думата, която ми идва наум — дебело, мързеливо и нахално. На всичкото отгоре в този момент се сещам за пишката на Уилям Купър, цялата бяла и ларвоподобна. Потискам желанието да потръпна и продължавам смело напред.

— О — казвам. — Добре, а защо не „пенис“? Такова животно няма.

— Не. Ние насърчаваме използването на биологически коректни понятия от шест години нагоре. В „Щастливите зайчета“ предпочитаме дружелюбни названия за децата под пет.

— Сериозно? И как стигнахме „ние“ до тези решения? Има ли сред нас хора, квалифицирани в детската педагогика, например? Защото аз примерно карам по инстинкт. А ти?

— Аз съм висококвалифицирана — заявява Марджъри. — Затова съм Отговорничка по игрите.

— Ами? Понеже, поправи ме, ако греша, тази стая — размахвам ръка — ми се вижда много мизерна. Оборудването е изпотрошено и старомодно. Тоалетните са отвратителни. Просто се чудех дали изобщо тази забавачка може да се нарече забавачка. Или как точно си се квалифицирала като Отговорничка по игрите. С цялото ми уважение, Марджъри, но ти не си играеш с децата, нали? Седиш си в ъгъла и кърмиш Юън и караш хората да ти носят чай.

— Трябва да те информирам — изсъсква Марджъри, — че през последните пет години съм ръководила забавачки из цял Северен Лондон. Определена съм от родителите.

— Не се съмнявам — казвам и се навеждам да избърша носа на Пердита. — Просто се питах каква квалификация имаш, това е. Но ако не искаш да ми кажеш, няма проблем. Та, за какво говорехме? А, да, за пиш-пиш опашките. Виждаш ли, името ми се вижда малко смущаващо, както казах. Защо не го наричате „чурка“ — предлагам услужливо, за да я нервирам — макар да съм наясно, че назоваването на пениса „чурка“ вероятно ще доведе до дълги години на кушетката в кабинета на психоаналитика.

— В никакъв случай — заявява Марджъри спокойно, но излъчвайки силно неодобрение. — Колкото до твоите забележки, пет пари не давам за тях. Ако „Щастливите зайчета“ не ти харесват, Стела, съветвам те да потърсиш друга забавачка.

— На Хъни й харесва — казвам аз. — Затова съм тук.

— Точно това имам предвид. На теб може да не ти харесва, но на децата им е добре. И съдейки по дългогодишния си опит, никога не съм ръководила забавачка, която децата да не харесват.

— Всичко наред ли е? — пита притеснено Фелисити и изскача зад мен като човече на пружина.

— Просто си бъбрехме — отвръща Марджъри и се усмихва кисело. — Изяснявах разни неща на Стела.

— Божке — казва Фелисити, като си играе с перления си гердан. — О, боже. Знаеш ли, Марджъри, че Стела много се постара.

— С парцала и „Доместос“ — подхвърля Марджъри. — Да, забелязах.

— Бързо! — обаждам се аз. — Проверка от ХЕИ. Повикайте детската полиция.

— Тя — обръща се Марджъри към Фелисити — направи пренебрежителен коментар за тазседмичната книжка.

— Не знаех, че е имало тазседмична книжка — затапвам я аз. — И коя е тя?

— „Когато мама умря“ — отвръщат двете в хор.

— По дяволите — изцепвам се аз.

— Виждаш ли? — възкликва Марджъри. — Виждаш ли? Същото каза и преди малко.

— Темата е трудна — трепва Фелисити. — Но всички смятаме, че книжката я разглежда прекрасно. Чувствително. Една приятелка на Марджъри ни я изпрати от Америка.

— Това е забавачка за деца под петгодишна възраст — заявявам аз. — Няма да им чета истории за умрели майки.

— Проблемът е важен — срязва ме Марджъри. — Всички ще умрем. Всички ще умрем: и ти, и аз, и децата. Всички деца умират. Добре е отрано да са наясно със смъртта, това е нещо съвсем естествено. Смъртта е напълно естествена.

— Майката в рая ли отива? — питам аз.

— Не — отвръщат двете в хор.

— Отива ли изобщо на някакво хубаво място?

— Погребват я в земята и тя се връща при Майката Природа — обяснява Марджъри. — Според мен това е прекрасно. Цикълът на живота.

Нямам време за това, наистина: мога да споря с Марджъри, докато ми цъфнат налъмите.

— Всеки има право на мнение — казвам по-примирително, отколкото ми се иска.

— Хората порастват, Стела — изтърсва Марджъри. — Може би и ти ще пораснеш благодарение на времето, прекарано в „Зайчетата“.

— Сигурно. И знаеш ли, Марджъри — ти също, надявам се.

— Винаги съм отворена за нещата, които ускоряват личностното израстване — заявява тя. — Винаги.

Фелисити я отвежда, а аз се залавям да мажа филии с „икономичен“ ягодов конфитюр. Мирише ми на неприятности, но хич не ми пука.

 

 

Тъкмо си тръгваме от „Щастливите зайчета“ и започва да вали из ведро, а когато стигаме до Риджънтс Парк Роуд, вече шурти порой. Позвъняваме на вратата на Луиза, но уви сигурно още не се е върнала от зъболекаря. Дъждът се лее, затова се скриваме под козирката на екологичната пекарна и чакаме.

Стояхме там три-четири минути — Хъни сгушена на сухо и топло под найлоновия порук на количката, а аз разчорлена и подгизнала от дъжда, който бие странично — когато забелязвам някакъв мъж, който върви към нас. Върти си задника като шафрантия — ей така от хълбоците — и е обут в панталон а ла осемдесетте с два светлоотразителни канта, огромен черен блузон с качулка и лого, което не разбирам, и една от онези мънички шапчици, дето са любими на чернокожите тийнейджъри и изглеждат като направени от чорапогащник. В общи линии Али Джи, но от плът и кръв, нахлупил задължителните черни очила, нищо, че вали.

Привидението спира пред магазина за здравословни храни и започва да рови из джобовете си за ключовете, което може да означава само едно: щом Луиза живее в апартамент В, той трябва да е в апартамент А. Което пък означава, че може да ни пусне да влезем — предпочитам да седя на сухите стълби, отколкото да се давя тук. Затова изскачам изпод навеса.

— Извинете — казвам.

— Йоу — отвръща мъжът.

— Тук ли живеете?

— Да.

— Бях канена на обяд във вашата съседка, Луиза.

— Айе — заявява той с неочаквано северняшко наречие или може би е. — Ай.

— Ами, тя още не се е върнала и ъ… — посочвам небето, — ще се измокрим до кости.

— Айе — изтърсва отново той, като тиква ключът в ключалката. И маратонките му не са много читави.

— Та се чудех дали не можете да ни пуснете вътре — можем да я изчакаме на стълбите.

Мъжът ми хвърля продължителен, изучаващ поглед, също както Марджъри преди малко, но с малко повече одобрение.

— Сладко — подхвърля той. — Влизай. — Акцентът му е чиста проба Южен Лондон.

Заемам се да маневрирам с детската количка през тесния вход: бих я вдигнала, но тя е заспала.

— Благодаря — казвам на мъжа.

— Споко. Чаша чай? — пита той. — Тъкмо се канех да си запаря.

— Това е толкова мило, да, с удоволствие, ако не те притеснявам.

— Ами мъника?

— Ще я оставя тук, струва ми се — заспала е като къпана и сигурно няма да се събуди.

— Горе — подхвърля той и поема пред мен.

— Аз съм Стела, между другото — уведомявам го и тръгвам след него.

— Янг Ца — отвръща той, което ми се струва невероятно: сигурно не съм чула правилно.

— Извинявай — казвам, когато стигаме до входната му врата, която е боядисана в камуфлажни шарки. — Не ти чух добре името.

Той вече е свалил слънчевите очила и макар да е полутъмно, не забелязвам никакви признаци за източен произход в чертите му: сигурно ми се е причуло.

— Янг Ца — повтаря той.

— А, ясно — усмихвам се аз. — Окей.

— Я-н-г-с-т-а — произнася услужливо той.

— Божке — възкликвам съвсем като Фелисити. — Колко интересно.

— Я сам диджей — заявява той, като че ли това обяснява всичко, което всъщност е точно така. — Ем Си Янгста. Знаеш ли го?

— Съжалявам, не — аз съм повече привърженик на Радио 4 — свивам рамене извинително. — За последен път ходих на рейв парти през 1988, горе-долу преди петнайсет години.

— Аз съм бащата — казва простичко Янгста, което ме обърква за известно време. — Я сам бащата — бърза да се поправи той.

— Супер — изтърсвам аз. — Сигурно е много забавно.

— Яко — съгласява се той и бутва вратата. — Влизай.

Стените на Янгста са покрити с плакати с неговата особа. Явно минава за голяма работа, от Кингс Крос до Ибиса и Ая Напа. Всъщност никога не съм се замисляла за диджейството: то е част от една младежка култура, за която съм твърде стара, макар да съм я зървала понякога по сателитната телевизия. Аз си харесвам АББА и непретенциозната поп музика, примерно Кайли Миноуг, и не бях съвсем искрена, като казах Радио 4 — понякога слушам и Радио 2 и припявам на Дийн Мартин. (Това много ме депресираше, но после го надживях: от тази електронна музика, дето я пуска Янгста, само ме заболяват ушите и ми се разваля настроението.)

— Цейлонски, ърл грей или лайка? — провиква се Янгста от кухнята, което леко ме изненадва.

— Цейлонски, ако обичаш, с мляко, без захар.

Оглеждам стаята, докато той се занимава с чайника. Боядисана е в бежово и мляко с кафе, като някакъв осъвременен прочит на ергенското гнездо на Уилям Купър. Стилът е възраждането на седемдесетте, с велурени канапета, телешка кожа, просната на боядисания в черно под, и подкастрени в геометрични фигури растения, разпръснати тук-там. Отсрещната стена е отрупана с плочи и разни неща, които приличат на звукозаписно оборудване. В пепелника се валят фасове от марихуана, на пода — чорапи. Стаята е просторна и типично мъжка, но очевидно принадлежи на човек с вкус.

— Заповядай — казва Янгста, пристигайки с две чаши, от които се вдига пара.

— Благодаря. Извинявай, че ти се натресох така. Убедена съм, че Луиза няма да се забави, но ако си имаш работа, не се притеснявай да ме изриташ.

— Не — отвръща той, като изува маратонките си, сваля слънчевите очила и се изтяга на канапето с цвят на гъба. — Току-що станах. Чак довечера съм на работа.

Прозява се, а аз отбелязвам, че може да говори нормално. Освен това забелязвам, че Янгста не е за изхвърляне. Така де, облеклото му е нелепо (не може да се каже, че е овен в агнешка кожа: той е дърт пръч, дядото на пръча, пръчът, преоблечен като най-мъничкото, най-бебешкото агънце на света). И говори така, сякаш му се иска да е чернокож и, да, като че носи мрежичка за коса, но ако беше ням и гологлав, определено не бихте го изритали от кревата. Има много пронизителни зелени очи. За косата нищо не мога да кажа, понеже е скрита под шапката, но май е подстриган първи номер. Освен това изглежда горе-долу на моята възраст, тоест твърде стар за диджей според мен. Вижда ми се малко нетактично да го зачеша за това сега, докато седя във фотьойла му и пия чая му. Затова си кютам кротичко, любувам се на гледката, докато Янгста ми предлага цигара и ми се усмихва за първи път. Аз също му се усмихвам и се питам дали да му дръпна един малък флирт, докато дъщеря ми спи долу и докато не съм се опомнила как съм облечена. Все още съм в работния гащеризон, за бога. Изобщо не ми помогна в забавачката, а сега ми пречи да флиртувам.

Но в този миг, о, чудо.

— Тениската ти много ме кефи — казва Янгста за гуаното, което краси гърдите ми.

— Мили боже — възкликвам. — Сигурно се шегуваш.

— Много е яка — заявява той. — Ретро — харесва ми. Старата школа.

От доволство и слисване започвам да шавам с пръстите на краката си, обути в старите кларкове. Янгста им хвърля възхитен поглед, сякаш са накипрени в „Маноло Бланик“.

— Е — казва той.

Но го прекъсва едно възторжено „йо-хо“, което се разнася откъм стълбището. Луиза се е прибрала и трийсет секунди по-късно се появява на входната врата, която зее отворена.

— Стела — възкликва задъхана тя. — Толкова съжалявам. Зъболекарят се замота. Виж какво купих за компенсация — добавя тя и размахва две бутилки бяло вино. — Здравей, Ейдриън. Благодаря, че си се погрижил за нея.

— Ейдриън? — повтарям аз, слисана, като гледам ту Янгста, ту Луиза.

— Няма проблеми, Луз, братче — изтърсва Янгста с откровено смутен вид.

— Е, ъ, благодаря за чая — казвам аз, като ставам — и, ъ, беше ми приятно да се запознаем.

— Много гот — заявява отново Янгста. — Чао доскоро — само че както го казва, звучи повече като „чао до скив“.

 

 

Два часа по-късно, след обеда — бутилка бяло вино, няколко органични маслини и плато сирене — Луиза ми показва своите шапки, снимка на бившия си съпруг, сватбения си албум и снимка във „Воуг“ на някакви обувки, в които е влюбена. Благодарение на виното сме преодолели всякаква неловкост или свенливост и сме минали направо по същество, споделяйки житейските си истории. Хъни и Александър си играят на пода в захлас.

— Тя спи ли следобед? — пита Луиза.

— Обикновено да, горе-долу по това време, но заспа в количката, така че не знам. Но виждам, че си търка очите.

— Обикновено и Александър спи по това време. Но не иска да ляга. Аз му пускам някаква касета и се гушваме на дивана, докато заспи. Което става бързо. Да опитаме ли?

— Защо не — кимвам аз. — Отивам в тоалетната. След което, какво ще кажеш да отворим и другата бутилка?

— Взе ми думите от устата — изкисква се тя. — Толкова се радвам, че и ти си родител с чувство за отговорност.

— Е, на тях им се спи, а навън вали, а пък аз нямам никаква работа. Но ако ти си заета…

— Аз нямам личен живот, Стела — тъжно признава Луиза. — Това е най-големият купон, който ми се е случвал от месеци. Отивам да донеса тирбушона.

 

 

Когато се връщам, видеокасетата вече е пусната, Александър си смуче палеца, а Хъни си върти кичур коса: всеки момент ще заспят.

— Този май не съм го гледала — прошепвам аз.

— Късметлийка — отвръща шепнешком Луиза.

— Ама са големи идиоти, нали?

— Няма спор. О, виж, Хъни заспа. — Дъщеря ми е затворила очи и вече похърква лекичко. Луиза я завива с леко одеялце. След десетина минути (половин бутика вино: не се шегуваме) Александър също е отмъркал.

— Страхотно. Та, Стела?

— Кажи — отвръщам, само дето излиза като „кай“ и двете се разкискваме. — Не хапнахме почти нищо — оправдавам се аз. — А сега сме пияни, при това по твоя вина.

— Да, но ми е толкова забавно — усмихва се Луиза и се протяга. — Да долея ли чашите?

— Ако обичаш. Какво искаше да ме попиташ?

— О, да. Кажи си, какво те възбужда?

— Моля?

Луиза посочва видеото.

— Тези там. Кой би целунала?

— Никой, за бога.

— Глупости. — Луиза отпива глътка вино. — Ако си закъсала. Ако си отчаяна.

— Ама тези тук са пълна скръб, Лу. Честно — не бих се прежалила с нито един.

— Е, хайде де — възкликва Луиза, а заразният й кикот се надига отново. — Все трябва да има един, който поне мъничко ти харесва.

Навеждам се напред, леко поотрезняла, и се вторачвам в лицата, които се мержелеят на екрана на телевизора.

— С език ли? — питам.

— Естествено. Аз си падам по Тоби — подхвърля замислено Луиза. — От доста време, всъщност. Ето това е той. Ами ти? Хайде, моля те. Постарай се.

— Не ми харесва носът му — казвам, като примижавам срещу екрана и размахвам ръка. — Има нос като зурла, също като Лойд Уебър. Като Фред Уест.

— Как можеш да сравняваш сладкия Тоби с Фред Уест? — възкликва Луиза възмутена.

— Ами, не знам нищо за героя му, но наистина е сладур — примирявам се аз. Вторачвам се в екрана отново. — Но защо говори така? Да не е бавноразвиващ?

— Боже опази — възкликва Лу и прави загрижена физиономия. — А, ти го каза — заявявам и пак посочвам екрана. — Кой е този? Той ми харесва. Излъчва някаква сила, струва ми се. Как се казва?

— Джеймс.

— Точно така. Виждала съм го някъде, но не помня къде.

— Би ли го направила с него?

— Не! — изпищявам с престорен ужас. — Казах, че излъчва сила. Но това не означава, че искам да го прекарам. Виж, бих го направила с Тони Сопрано, а ти?

— Двамата са един и същ тип — изтъква Луиза. — Джеймс и Тони. Джеймс определено е лошо момче, което е много секси. Но познавам мъжете от този тип — добавя мрачно тя. — Две срещи, страхотен секс, после ни вест, ни кост.

— Да, но поне ти е било приятно. Твоят Тоби не стига, че има нос като зурла, ами и е прекалено набит. Прилича ми на боксьор.

— Размерът няма значение, Стела. И не мисля, че е показател за надареност. Тоби е много надарен, ако ме питаш. — Втората бутилка вино е пресушена. Луиза проточва врат и оглежда Тоби от всички страни.

— Какво правиш, Лу? Пакета му ли оглеждаш?

— Да — отвръща тържествено тя. — Но нищо не се вижда.

— Е, това е понеже…

— Наистина се радвам, толкова се радвам, че се запознахме — казва Луиза. — Наистина съм щастлива, че си моя приятелка. Но мисля, че ти си падаш по едрите мъже. Така де, Том — ето го — може да не е от най-яките, но няма да му откажа. Сигурно защото него го познавам най-добре. — Тя въздъхва умислено. — Е, не в истинския живот, естествено, но имам чувството, че го познавам. Това му е цаката на тоя филм — наистина ти влиза в главата, също като „Ийсгендърс“.

— Луиза! Той е Томас, а не „Том“. И е квадратен. И мазен. Пък и ненавиждам облещените му кръгли очи — обзалагам се, че има свръхактивна хипофиза. На всичкото отгоре има данни да напълнее до една-две години. С Джеймс поне ще ти бъде приятно. Джеймс е доста опасен, прилича на кука. И е стегнат. Я виж какво дупе има.

— Ще го правим кучешката — заявява небрежно Луиза, така че облещените очи няма да ми пречат. Предполагам — добавя тя, след като пресушава чашата си, — предполагам, че ти ще забиеш Гордън заради размера, нали?

— Кой е Гордън?

— Онзи в зеленото.

— В никакъв случай! За нищо на света!

— Ще го забиеш.

— Няма. Престани да ме разсмиваш, ще събудим децата.

— Не мога да повярвам, че ще го направиш с Гордън — упорства Луиза. — Каква си мръсница.

— Не бих го направила с Гордън. Аз пък не мога да повярвам, че ти ще го направиш с Томас, честно, облещил големите си базедови очи срещу лицето ти. Разочароваш ме, Луиза.

Мълчим дружелюбно и допиваме последните останки от виното.

След малко Луиза казва:

— И двете сме трийсетгодишни. В разцвета на силите си. И седим тук и обсъждаме измислено полово сношение с Томас Багера и неговите приятели. Как смяташ, Стела, дали не трябва, ъ, може би, да излизаме повече?