Индия Найт
Още си секси парче (10)

10

Стартираме някъде в източната част на Лондон, Франк поръчва мартинита с личи, което са новост за мен, неприлично вкусна при това.

— Е — казва Франк, когато се настаняваме. — Готин тип, но не ми се вижда твой тип.

— Кой, Рупърт ли? Прав си, но навремето беше, понеже беше пълна противоположност на французите. Беше преди сто години, Франк. Голям купон беше. Все едно да се омъжиш за брат си.

— Правехте ли секс? — Франк е облечен в костюм, представете си, с черна риза и черна вратовръзка, което би трябвало да изглежда нелепо, типа лошо момче а ла Гай Ричи, но на него му отива. Изглежда палав, но симпатичен, като сметанова торта от осемдесетте. Но по-скоро палав, отколкото мил, все пак — почти опасен, докато не се усмихне.

— Да — отвръщам строго аз. — Пубертетски, глупав секс. Нали знаеш — както когато си познавате кътните зъби. Заливахме се от смях и наричахме гениталиите си с разни подигравателни имена.

— Да — подхвърля Франк с тиха въздишка. — Знам. Много е хубаво. От години не ми се е случвало.

Аха! Това трябва да подсказва за връзка, продължила повече от една нощ. Всъщност, би трябвало да загатва за майката на детето му. Сигурно понякога си спомня за нея? Или изобщо не се сеща за нея?

— Не смяташ ли, че си преситен от секс? Така де, и аз съм имала такива периоди, ъ, в миналото, но ти наистина прекаляваш с бройката. Не може да ти се отразява добре.

— Че защо?

— Първо на първо, сигурно е изтощително.

— Справям се някак си — заявява Франк. — Още едно мартини? Недей да ги обръщаш така, ще ти прилошее.

— Да, моля. Много са вкусни, нали? И не се тревожи за мен. Мога да те надпия, докато паднеш под масата, както сам ще се увериш. Наистина.

Франк повдига вежда и се ухилва, после прави знак на келнера.

— Предполагам, че търсиш нещо — продължавам аз.

— Да, възможно е.

— Въпросът е какво точно? Идеалната съпруга?

— Мръсна свалка — усмихва се Франк и вдига чаша. — Наздраве.

— Наздраве.

— Всъщност, идеалната мръсна свалка — обяснява той.

— Как определяш дали е мръсна свалка? Мисълта ми е, какво точно означава? Винаги съм се питала, аз и цялата женска популация.

— Не мога да ти го обясня — отвръща услужливо Франк. — Някои жени са мръсни свалки, а други не са.

— В какъв смисъл? Опитай се да навлезеш в подробности, Франки.

— Гледай сега — казва Франк и пали цигара, — особеното при мръсните свалки е, че те просто са си такива.

— Как така?

— Ами, мръсната свалка просто е мръсна свалка. Тя не се старае да бъде мръсна, понеже си е. Ако първо се държиш като дама, а после изведнъж те избие на лудории, значи не си мръсна свалка. Само се преструваш на мръсна свалка.

— О. — Втората поръчка пристига. — Но какво е определението за мръсна? Имаш предвид жените, които винаги изглеждат така, сякаш току-що са го направили и още подмокрят бикините си ли? Този тип?

— Понякога. Невинаги. Не е задължително.

— Тогава коя? Памела Андерсън?

— Да. Гледала ли си касетата?

— Не.

— Тя е мръсна свалка. Но това не е свързано с външния вид — ами с ъ… ентусиазма й. Мисълта ми е, може да имаш вирнат задник и пак да не си мръсна свалка. Ключът е в нагласата.

— Значи ако направиш свирка на някого с подчертан апетит, си мръсна свалка?

— Евентуално.

— Изобщо не си ми от полза — въздъхвам аз.

— Съжалявам — свива рамена той и се усмихва загадъчно. — Не е чак толкова важно.

— Това е пълна лъжа — възкликвам аз. — Изключително важно е, иначе нямаше да се превърне в мисията на живота ти и аз нямаше да проявявам такъв интерес. Не мога да ти опиша колко ме интересува, Франк. Хайде, моля те. Дай ми пример. Коя тук е мръсна свалка? Сините гащи от по-миналата седмица беше ли? А?

— Какво, онази ситната ли? Не особено.

— Русата, която влезе в банята, докато се къпех — онази преди вреслата? Помниш ли я? Тя беше ли мръсна свалка?

— О, тя ли — ухилва се Франк. — Да. Да, тя беше.

— Коя още?

— Мисля, че не ги познаваш.

— Можеш ли да познаеш предварително. Посочи ми мръсните свалки тук.

— Сериозно?

— Сериозно.

— Е, добре. Тогава ела да седнеш до мен, иначе ще си изкривиш врата. — Ставам от стола и се премествам на кожения диван. — Никога не можеш да си напълно сигурен — обяснява Франк, — оттук и Червените гащи. Но можеш да предполагаш.

— Сините гащи.

— Какво?

— Гащите й бяха сини, а не червени.

— Карай.

— Наистина си отвратителен — четкам го аз. — Както и да е. Добре, кои са? Покажи ми ги.

Барът е претъпкан с обичайния асортимент извадени сякаш от калъп млади дупета, както и по-зрели хора, облечени като Франк и мен в черно. В далечния десен ъгъл, скупчени около кръглата маса, има нетипична група млади жени със свежи лица, които изглеждат малко не на място, макар да са положили неимоверни усилия да се впишат в обстановката. Въпреки модните дрехи, издуханите коси и обилното количество грим, пак изглеждат сякаш би трябвало да чешат понита на някоя слънчева полянка.

— Е, нито една от тях, много ясно. Това дори аз мога да го позная — подхвърлям.

— Къде?

— Голямата маса вдясно, ето там. Провинциалистките. Сигурно са дошли от Хампшир или там някъде на моминска вечер.

— Онази в средата, в бледорозовото — пошепва Франк. Пред мен се изпречва някой, затова ми трябват няколко секунди, докато я видя.

— Блондинката? Не говориш сериозно.

Жената, която ми сочи Франк, много прилича на Кресида: същото добре гледано, млечнобяло лице, същите невинни гърди, същото благо изражение. Прилича на млекарка.

— Че тя прилича на млекарка — заявявам пренебрежително аз.

— Тя е мръсна свалка — настоява Франк. — Казвам ти.

— Но тя изглежда толкова порядъчна! О, нищо не разбирам. Нали каза, че жените, дето изглеждат подмокрени, са стопроцентови мръсни свалки.

— Не, Стела — ти така каза. И беше права в известен смисъл. Някои изглеждат подмокрени, по твоите думи, други не. Понякога най-чистоплътните се оказват най-мръсни. А друг път не — виждаш ли онази жена ей там, в черния тоалет? — Той посочва една мадама с размазан черен грим около очите. Роклята й е прекалено къса за възрастта й и очевидно полага отчаяни усилия да изглежда крехка и млада. — Тя също.

— Не разбирам — повтарям аз. Доста стряскаща е тази способност да посочваш такива интимни неща за напълно непознати жени, нали? Бам-бам-бам — тя и тя, и тя. Онази там няма да я погледна. Обигран Казанова. Мъжка му работа. Но звучи убедително.

— Личи им, че обичат секса — обяснява Франк.

— Откъде знаеш? Така де, на никой не му личи, че мрази секса. Макар че съм забелязала, че на отдалечените шотландски острови има такива хора. Но на останалите места…

— И двете изглеждат така, сякаш ще те осмучат до кокал, без да ги караш. И то с удоволствие — казва Франк.

— Няма да се наложи да им буташ главата надолу, имаш предвид. — Кикотя се тихичко.

— Именно.

— Хубав израз, „ще те осмучат до кокал“. Ти си джентълмен, Франки.

— Яз говорим както си знаем — отвръща Франк с абсурден акцент и двамата избухваме в дружен кикот.

— Твоето определение за мръсна свалка е като извадка от порно списание — казвам след малко аз. — В общи линии, това са жените, които си го просят и реват с екзалтирана благодарност, ако им позволиш да се докоснат до пишката ти. Приличаш на онези жалки мухльовци, дето пишат порно в интернет „Вземи ме — замоли тя, — о, вземи ме, протекох по килима от желание по твоя огромен, горд, преее-красен пенис“. На такъв приличаш, Франки.

— Явно не съм ти го обяснил както трябва — отбелязва той, отказвайки (безобразие) да отрече обвиненията ми. — Не е толкова просто, макар че си права — има елемент на чиста мъжка фантазия.

— Ами аз?

Франк вдига вежда и отпива от мартинито. Ще ми се да престане да ми мята такива погледи.

— Не, сериозно, Франк. Ако беше тук с някой друг и ме видеше да минавам, как щеше да ме окачествиш?

— Ще ти поръчам кафе. Много са силни тези мартинита, а е едва девет часа.

— Ти сега какво, на баща ли ми се правиш?

— Да. — Той сграбчва сервитьорката буквално за престилката — и поръчва еспресо за мен и — ха! — още едно мартини за себе си.

— Господи — превъртам очи аз. — Ти си типичен северняк. Господин Мъжкар. „Тройно уиски за мен и плодов сок за крехката дама.“ Честно, Франк.

— Не искам да ми оповръщаш обувките — отвръща невъзмутимо той.

Въздъхвам шумно, за да изразя раздразнението си.

— Както казах, какво щеше да си помислиш за мен?

— Щях да си кажа, че си свалка, но не знам дали мръсна — подхвърли Франк, като продължава да се оглежда из заведението.

— Сега сигурно трябва да кажа, че човек трябва да е благодарен за малките радости. — Облягам се назад и оглеждам салона, но само за миг. Краткият урок по мъжка преценка ме разтърси из основи. — Всички мъже ли правят така, Франк, или само ти?

— Всички. И мъжете, и жените.

— Ами, не си прав. И не смятам, че Рупърт разсъждава така, примерно, нито Дом. Не чак толкова грубо. Никога ли не си казваш: „Тя има красиви очи“ или „Лицето й ми харесва“?

— Е, случвало ми се е един-два пъти.

— Кога по-точно?

— Отдавна.

Пак стигнахме до жена му, приятелката му, каквато му е била там, убедена съм. Но въпреки че стомахът ми постепенно се запълва с алкохол или въпреки че умирам от любопитство, не мога да го попитам. Просто не мога.

— Започвам да губя вяра в мъжете — промълвявам вместо това. — От твоята уста звучи ужасно.

— О, Стела, не исках да се получи така. Нали идеята беше да ти дам урок по свалки, освен това ти ме накара. Хайде, дай да ставаме. Отиваме в Шоърдич. Можем да повървим пеш.

Партито е в чест на някаква шикозна нова галерия. Както може да се очаква, галерията представлява огромно бяло „пространство“, осеяно със смешни малки инсталации на гигантски латексови насекоми в стъклени кутии. Когато влизаме, вече е адски шумно. Бъбрене, но също и тъпа ултрагръмовито дънеща музика без текст, от която моментално ме заболява главата. Всички мезета са черни: малки вързопчета паста със сепия, поръсени с фалшив черен хайвер, багети с черно масло и тънки резенчета трюфел, тарталети с черна череша и шоколадов блат. Последните се оказват доста вкусни. За пиене има коктейли на кафена основа.

— Ама това е повей от миналото — казвам на Франк, който ме насочва през тълпата, положи ръка на кръста ми. — Само Доминик липсва.

— Няма да стоим дълго — отвръща Франк, но в същия миг изваяна блондинка се хвърля с писъци на врата му. Аз отстъпвам няколко крачки назад, преструвайки се на заинтригувана от масивна двойка латексови творения в краката ми (окичени с неправилно название Инсектицид). Когато отново вдигам очи, Франк вече разговаря с брюнетка с толкова ефективен повдигащ сутиен, че гърдите и стърчат нереално наперени точно под ключиците. Опитвам се да уловя погледа му, но не успявам затова тръгвам да се разхождам сама. Неминуемо, предвид естеството на партито, се натрисам на шестима приятели на Доминик един след друг, включително един от женените художници, който ме покани на обяд и ми се пробва преди няколко месеца. Тук е с жена си, която не изглежда много радостна да ме види. Виж, иска ми се да й кажа, съпругът ти е физически отблъскващ, фактът, че ти си благодарна да го имаш, не означава, че всяка свободна жена в Лондон си умира от мерак да го вкара в леглото си. Той е плешив. Има шкембе. Освен това ми е известно, че страда от напреднал стадий на халитоза^[1]. Така че зарежи кинжалите и ме гледай нормално. Халал да ти е.

Вместо това казвам:

— Здравей, Сара. Радвам се, че те виждам.

— Нали помниш Стела — обажда се съпругът. — Беше заедно с Доминик.

— Да — подхвърля вяло Сара и увива свойски ръка около ширналата се талия на мъжа си.

— Веднъж прекарахме уикенда с тях, помниш ли? — продължава благоверният. — В Прага.

— Забравила съм — отвръща Сара, сега галейки туловището на мъжлето си, като не откъсва очи от мен.

— Няма значение — казвам аз. Какво им става на тези жени? Защо всичките смятат, че при първа възможност ще сбръчкам от чукане кошмарните им съпрузи? — Приятно ми е, че се видяхме. Трябва да намеря един приятел — подхвърлям и се изнасям.

— Дано да е схванала намека — дочувам да казва Сара на мъжа си. — Не мога да повярвам, че ти се е пробвала.

— Просто е самотна — отвръща той на висок глас и с немалко наглост, предвид че той ме покани на обяд и той ми се пробва. Мъжете са толкова жалки, казвам си аз, докато трамбовам сърдито из залата, и жените също, вечно готови да хвърлят вината на представителките на своя си пол. Господи. И все пак очевидно еволюирам като личност сега, когато водя светски живот. Преди три месеца щях да се обърна и да тегля една майна на Сара.

Вместо това се отправям към дъното на залата, където е по-спокойно, и най-неочаквано се озовавам лице в лице с човека, отговорен за ужасната дандания: Янгста от плът и кръв, накипрен в жълт анцуг и подрънкващи ланци и синджири.

— О — казвам. — Колко интересно. Здравей! Аз съм Стела — запознахме се онзи ден.

— Да, да, помня — отвръща Янгста.

— Ти ли пускаш музиката?

— Псалютно. — Посочва някакви грамофонни дискове, оставени под грижите на негов умален двойник, също облечен в анцуг. — Щях да ти звънна. — Това ми го показва с пантомима, протягайки палеца и кутрето си въз въображаема телефонна слушалка.

— Ами направи го — казвам и пускам най-хубавата си усмивка. — Ще ми бъде приятно.

— Да поизлезем, а? Да хапнем или нещо такова, а?

— Става.

— Сега тря’а да се връщам при тавите — извинява се той. — Но к’во ще пра’иш после?

— Тук съм с един приятел — май ще ходим някъде.

— Аз ще пускам в „Кингс Крос“ от дванайсет нататък — добавя той и ми подава два пропуска. — Ако си падаш. Ела да ка’еш здрасти.

— Добре. Ако не, ще се чуем.

— Псалютно — заявява Янгста, кимайки като куче. Сега на какъв се прави? На ливърпулчанин ли? — Мноу ясно. Айде.

Поемам обратно към центъра на залата, покрай всички „помниш ли Стела, тя беше с Доминик“, като се оглеждам за Франк. Когато го намирам, той, колкото и невероятно да звучи, разговаря с бащата на детето ми. Това е самият Доминик, с вид на дъвкан и изплют, в стихията си. За момент се депресирам от теснотията на моя свят. След което ми кипва мощно и продължително. Защо не ми каза, че ще идва? Какво му коства да се обади? Ами Хъни? Толкова рядко вижда баща си — ами ако бяхме заминали нанякъде?

— Не те е срам! Защо не си в Токио? — възкликвам тутакси, щом успявам да си пробия път с лакти през мини навалицата, която го заобикаля.

— Стела! — Доминик се откъсва от групичката. — Пристигнах едва преди два часа. Гай ми е стар приятел — галерията е негова. Как е Хъни?

— Добре е. Прекрасна е.

— Тук съм за няколко дни — по работа. Може ли да дойда да я видя през уикенда, след като си отспя?

— Можеше да ме предупредиш. Можеше да ми звъннеш, Дом. Представяш ли си, ако бяхме заминали някъде. Но, да, заповядай. Тя много ще се зарадва. Не я виждаш достатъчно често.

— Ще я видя утре. Какво става, Стела? Изглеждаш фантастично. Франк ми каза, че си тук — като заговорихме за бащи в командировка — добавя той, като понижава глас. — Всичко наред ли е?

— Да — отговарям аз. — Наред е. Ами ти? — Има едно нещо, дето не ми дава мира, но сега май че не е идеалният момент да попитам бившия си мъж дали грухтя, когато свършвам.

— Ами, нали знаеш, обичайното. Токио е прекрасен град — извор на вдъхновение. Между другото, запознах ли те с Кейко последния път, когато бях тук?

— Да, но разменихме само две-три думи.

— Тя си отспива в хотела, но може да я доведа през уикенда.

— Разбира се.

— Е, аз изчезвам. Да те закарам ли донякъде? Имам шофьор.

— Не, всъщност… двамата с Франк сме решили да пообиколим заведенията.

— Вие двамата…?

Е, не, пак ли?

— Не, Дом.

— Добре. Той не ти подхожда, Стела. И аз го познавам много добре, имай предвид — много добре. — Той се разсмива. Трябва да си призная, че Доминик има много гаден характер. — Макар че се представя блестящо. Но не те виждам с халба тъмно пиво в ръка.

Хвърлям му мръсен поглед, който той подминава.

— Освен това — продължава бившият ми мъж — е малко нещо въздухар. Меко казано. И не може да се нарече надежден. Както ти казах, Франк има…

— Да — срязвам го аз. — Знам. Спомням си.

— Добре — повтаря Доминик. — Не го забравяй.

Франк си проправя път към нас.

— Не му казвай, че съм ти казал, чу ли? — прошепва Доминик. — Поверителност на данните за клиентите и т.н. Съветвам те изобщо да не го подкачаш на тази тема.

— Благодаря за скъпоценния съвет.

— Моля, пак заповядай — заявява самоуверено Доминик. — Та, виж. Ще ти звънна утре сутрин. Може да излезем да обядваме или нещо такова. Радвам се, че те видях.

— И аз теб. До утре.

Доминик се изнася.

— Искаш ли да тръгваме? — прошепва ми Франк на ухо.

Забелязвам, че жената с дунапренения сутиен забелязва това, а също и че не й става приятно.

— Да, искам. Коя е следващата ни дестинация и ще има ли храна? Умирам от глад.

— Нищо ли не си хапна?

— Само две черешови тарталети. Повече от суета, отколкото от липса на апетит — всичко останало щеше да ми боядиса зъбите в черно. Пълно недомислие — да сервираш такава храна на светско парти.

— Аз също съм доста гладен, като се замисля. Какво ще кажеш за къри? На две крачки от Брик Лейн сме.

— О, Франк, каква гениална идея. Да, моля те.

Той поглежда часовника си.

— Десет и половина е. Може да хапнем нещичко, а после да отидем на купона.

— Супер.

 

 

Половин час по-късно сме се разположили уютно в непринудения, примамлив сумрак на „Стар ъв Индия“, а между нас се издига великолепна грамада пирожки.

— Падаш ли си по тези светски събития? — питам аз Франк. — Не ти ли омръзват? На мен ми беше дошло до гуша от тях.

— Да, започват да опротивяват след известно време. Но — свива рамена той и топва крайчето на една пирожка в лютеница с кориандър и кисело мляко — това се отнася за всички партита. Настъпва моментът, когато ти се иска да си беше останал вкъщи.

— С лулата, чехлите и любимите занимания. Вярвам ти, Прасчо, би ли оставил пирожките на мира, ако обичаш? Искам и аз да ги опитам.

— Ще поръчаме още. И изобщо не си в позиция да наричаш хората „прасчо“.

Усещам как се изчервявам от забележката.

Франк пуска кривата си усмивка и побутва към мен последната пирожка.

— Извинявай, миличка. — Издава тихо, почти недоловимо грухтене, затова го изритвам по пищяла под масата.

— Тъгуваш ли понякога за Доминик? — пита той, като рови из джобовете си за запалка.

— Не. Защо, трябва ли?

— Не знам. Обикновено така става, нали?

— Е, при мен не става така. Ти тъгуваш ли за мацките, с които си преспал? Като се замисля, имал ли си някога връзка, продължила повече от един час?

— То се знае. Какво ще ядеш?

— Не се знае, не и откакто живеем под един покрив. Защо така? Травматична връзка в младостта, завършила трагично? Юношеска любов? Да не се опитваш да си избиеш някое момиче от главата?

— Не — отвръща през смях Франк. — Аз съм на трийсет и пет, а не на двайсет.

— Зъбите ти металокерамика ли са? Много са хубави. Аз искам пилешка тика масала, една парата, едно обикновено кисело мляко, пилаф, едно саг бхаджи и ако искаш да си разделим една порция пикантни картофки? Ще запомниш ли поръчката ми? Не мога да стискам повече.

— Тръгвайте, доктор Фройд — казва Франк. — А за пиене какво искаш? Още една бира?

— Ако обичаш.

Когато се връщам от тоалетната, като междувременно съм се обадила на папа да проверя как е Хъни, която е будна и гледа „Мечокът в голямата синя къща“, Франк се протяга на стола си и бъбри с две мацки от съседната маса. Те се кикотят и пърхат с мигли, както правят жените, когато харесват някой мъж.

Сядам отново.

— Чао — казва Франк на мадамите, преди да им обърне гръб. — Поръчах. Докъде бяхме стигнали? — пита ме той.

— Питах те дали си имал нормална връзка. Нали знаеш, нещо по-сериозно от бройка за една нощ.

— И аз ти отговорих, че съм имал такива връзки.

— С кого?

— С приятелки, Стела. Имал съм няколко дълги връзки. С едната например ходихме три години.

— Коя беше тя? — Сърцето ми блъска в гърдите: дойдохме си на думата.

— С едно момиче от нашия край.

Не казвам нищо. Той също мълчи.

— Хайде де, Франк. И?

— И ходихме три години — отвръща той с търпелив, но отегчен глас, — и нещата не вървяха, затова се разделихме.

— А тя как го прие?

— Не много добре. Но по принцип винаги става така, когато те зарязват.

— Прав си. Е… — приготвям се за най-лошото, като отпивам от бирата. — Все още ли се чувате?

— С Карън ли? Не.

— Защо?

— Какво е това? — Франк се разсмива непринудено. — Великата испанска инквизиция? Ти поддържаш ли връзка със старите ти гаджета?

— Ами, да.

— С всичките?

— Не — принудена съм да си призная аз. — Но с повечето от тях.

— Мисля, че постепенно се отчуждихме — подхвърля той с дрезгав американски акцент. — Следващият въпрос.

Защо все не успявам да го накарам да говори за това?

— Как смяташ, какво ще стане?

— С кое?

— С теб. Какъв е твоят план? Не искаш ли да си уредиш живота?

— С лулата и чехлите и любимите занимания?

— Да.

— Някой ден. Но има много време.

— Може ли да ти задам един много старомоден въпрос, Франки?

— Питай.

— Не ти ли се струва понякога, че животът ти — сексуалният ти живот, имам предвид — е някак празен? Некрасив.

— Некрасив?

— Да.

— Не. Съвместното съжителство не ми понася.

— Но ти си съжителстваш с мен.

— Но не спя с теб. Наздраве — обръща се той към келнера, който донася храната ни. — Ненавиждам — продължава след миг — цялото това хленчене, мрънкане и заяждане, което се получава с течение на времето.

Значи е живял с някого.

— Може би мразиш жените — изтъквам с пълна със спанак уста. — Може да си гей.

— Опитвал съм с мъж, даже бяха двама, навремето, когато учех в художествената академия, но не останах очарован — свива рамена Франк. — Предпочитам жените.

— Но не и за да разговаряш или да водиш нормален живот с тях.

— Нали сега разговарям с теб? И живея с теб?

— Не е същото. — Известно време дъвчем мълчаливо. Знам, че е незряло, но трябва да го попитам.

— В задния вход? — изтърсвам в стремежа си да проявя деликатност.

— Какво?

— С мъжете, отзад ли го направи?

Франк ми се ухилва хищно над своя специалитет от Бомбай.

— Наистина ли ти е необходимо да знаеш това, Стела?

— Да.

— Ти правила ли си го?

— В задния двор ли?

— Аха.

— Не. Имам фобия. По отношение на хигиената. Ами ти?

Франк въздъхва.

— Не смяташ ли, че този разговор става прекалено информативен?

— Не. Мен не ме притеснява.

— Държиш се като мъж — подхвърля замислено Франк. — Като хубав мъж.

— А щеше ли да ме опънеш, ако бях?

— Не съм „опъвал“ мъж, Стела, не.

Кимвам, след което ахвам.

— Да не искаш да кажеш, че теб са те опъвали?

— Кажи ми, Франки. Сподели с леля Стела. Изплюй камъчето.

— Никакви задници, разбра ли? Никакви задни дворове.

Господи. Възнаграждавам го щедро с една лъжица от моя спанак, преди да продължа нататък.

— А с жена?

— Пак ли става въпрос за задни дворове?

— Да.

— Да.

— Божичко. — Поглеждам Франк, който невъзмутимо промушва мръвката си. — Не мислиш ли, че е малко грубо?

— Стела, никога не съм те имал за пуританка. Как така грубо?

— Ами, жената си има съвършено достатъчна вагина, която ти пренебрегваш напълно, което ми се вижда проява на лоши обноски. Освен това граничи с насилието, не мислиш ли? Прекалено агресивно е.

— За разнообразие става — подхвърля спокойно Франк. — От другото. Само толкова. Пък и някои жени сами си го искат.

— Как. „Опъни ме отзад, моля те?“ — възкликвам невярващо аз.

— Да. Нали знаеш, накажи ме.

— Аналният секс окачествява ли се като мръсна свалка?

— Би могъл. Но няма набор от неща, които трябва да направиш, за да си мръсна свалка. Дори мисионерската поза може да бъде мръсна, ако мадамата е истинска мръсница. Но, да, аналният секс е доста мръсен.

Притихвам за момент, като се опитвам да попия цялата тази изчерпателна информация.

— Кой беше онзи тип в жълтото, с когото се заприказва в галерията? — пита Франк.

— Това — отговарям гордо аз — е кавалерът за следващата ми среща.

— Диджеят?

— Да. Защо, познаваш ли го? Казва се Ем Си Янгста или диджей Янгста.

— Доста известен е. Прави се на тежкар — добавя Франк с акцента на Янгста, като ръкомаха комично. — Вдига шуууум.

— В истинския живот се казва Ейдриън.

— Всичките са от един дол дренки. Имаше един, дето се казваше Миста Кила, който се оказа син на викарий от Пендж. На име Найджъл. Да умреш от смях.

И двамата се кикотим доволно.

— И ти ще излезеш с него? Боже, натъпках се до пръсване.

— Ами, той ме покани и аз не виждам причина да му откажа, а ти?

— Не. Абе… не.

— Така де, не може да е по-голяма издънка от доктор Купър.

— Сигурно си права.

— Уф, и аз се натъпках — казвам и избутвам чинията си. — Макар че мога да сместя едно мъничко кулфи, ако имат бадемово.

— Лакомия — отбелязва Франк.

— О, я трай. Знаеш ли — изтърсвам изневиделица, — имам си цял списък от филми за аналния секс. Измислила съм си такава игра.

— Как така?

— Ами, пуснаха един филм „Дълбоко влияние“ и на мен ми хрумна, че звучи точно като филм за анален секс.

— Ама че глупости — възкликва Франк, но се хили.

— А после видях, че има много такива… „Незаконно проникване“.

Франк поклаща глава и въздъхва, но усмивката му се разлива още по-широко.

— И „Обратно нареждане“.

— Леле майко — пошепва Франк, като вече се киска с глас. — Значи така си прекарваш свободното време?

— Започвах преди няколко години, когато бях много отегчена. Но то прерасна в сериозно увлечение. Нещо като хоби. Сага вече колекционирам заглавията. Има и един стар фиш, с Лорен Бакол и Хъмфри Богарт, който хванах онзи ден по четвърти канал. „Незаконен проход.“

Сега Франк се залива от смях, задавя се с късче от моята парата и ми прави знаци да спра. Но аз не се отказвам. Толкова ми е приятно да споделя ревниво трупаната си информация.

— Има и някои по-деликатни, примерно „Смъртоносно оръжие“ с Мел Гибсън, помниш ли го? И „Дълбини“. И „Първа кръв“. И „Кръв и гръмотевица“, макар че то подхожда повече на пръдня.

— „Ветрилниците“ — успява да подаде Франк. — Беше класика в моето детство.

— Ако ще говорим за класика, не бива да забравяме „Отнесени от вихъра“ и „Тъмна Индия“.

Франк ми прави знак да му подам водата. Отпива юнашка глътка.

— Схващам идеята — казва той дрезгаво. — На практика спадат към два основни жанра, нали така — анален и по-скоро пръдлив.

— Именно — грейвам насреща му, поласкана, че му е направило впечатление.

— Може ли и аз да се включа?

— Да, разбира се. — Вдигам халбата си. — На екс. Добре дошъл в играта. Трябва да излизаш поне с по едно ново заглавие на седмица.

— Дадено — заявява Франк, като чуква чашата си в моята. — Знаеш ли — той изтрива очите си, — от години не съм се смял толкова.

— Това е защото не разговаряш с жени — обяснявам му търпеливо аз. — Вместо веднага да си пъхаш ръцете в гащите им.

— Не пъхам веднага ръце в гащите им.

— Хм — изсумтявам аз. — За малко да ти повярвам. Ето, опитай сладоледа ми.

Франк отваря послушно уста.

— Може пък да си сексохолик като Майкъл Дъглас или твоя рижав побратим, как му беше името, оня обикновеният?

— Хъкнъл — подсеща ме той, но вече не се смее. — Мик Хъкнъл. Благодаря.

— И така — изчуруликвам аз, — другият път по-малко бъркане в гащите и повече приказки и смятам, че ще останеш приятно изненадан.

— Повечето жени не са сладкодумни като теб — отвръща Франк с подчертан сарказъм. — Нито имат огромния ти чар.

— Франки, недей да приказваш глупости. И ти не си Мик Хъкнъл…

— Би ли престанала да ми опяваш за тоя Мик Хъкнъл, моля те?

— Не казах, че си като него или че приличаш на него. Той е ужасен, а ти, хм, ти си много красив, посвоему. Така де, той е пожар, бостанско плашило. Човек трябва да е сляп. Ти си значително по-поносим. Значително.

— Наздраве — подхвърля Франк и се усмихва вяло. — Просто не мога да понасям Мик Хъкнъл, а хората непрекъснато ме сравняват с него. — Посочва нагоре. — Заради косата.

 

 

Когато излизаме от ресторанта, навън духа леден вятър и вали дъжд. Аз увисвам на ръката на Франк, понеже изправеното положение ме кара да осъзная колко съм пияна, Франк пи повече от мен, но изглежда съвсем трезвен.

— Ох — вайкам се аз, докато мръзнем в очакване на такси. — Ох, как ми се пие чаша хубав, горещ чай.

— Ези — казва Франк и си разкопчава палтото. — Влизай — и разтваря двете половини. Аз се вмъквам, а той ги загръща отново. Дупето ми, забелязвам след известно време, се притиска точно до пениса му.

— Само не се възбуждай — предупреждавам го остро — и не ми се завирай в задника.

— Полагам нечовешки усилия да се владея, Стела — прошепва провлечено той. — Дали да не тръгнем към стоянката?

— Там може да се смилят над нас и да ни поднесат чай.

— Съмнявам се. Но ще ни откарат у дома.

— У дома?

— Просто ми хрумна. Но ако все още ти се ходи на онова парти, отиваме. Но и на мен ми се пие чай.

— Можем да си запалим камината.

— И да пуснем видеото…

— Но ти не ми показа как се забиват гаджета, Франки. Не ми демонстрира. — Вървим по Брик Леш като някакво четирикрако, двуглаво чудовище, понеже аз все още съм приютена в палтото му.

— Ще ти покажа по-късно.

— Защо, да не мислиш, че ти е излязъл късметът, момченце?

— Не, глупаче. — И ме перва по главата. — Исках да кажа, че можем пак да излезем. Ето, стигнахме до стоянката. — И казва нещо, което звучи като „Глей да не рипнеш у лайното“.

— Моля?

— Внимавай да не настъпиш кучешката фъшкия — ухилва се Франк. — Казано на нормален език: „Чувай се да не рипнеш у говното“.

Това ме оставя безпомощна, буквално безпомощна за около десет минути. Рева, давя се от смях, сгушена в палтото на Франк, на два пъти губя равновесие и се налага той да ме подхваща.

— Ама ти наистина ли си говорел на такъв диалект?

— Да. Обаче Лондон ме развали — признава Франк. — Макар че обичам да си го проветрявам от време на време.

— Проветрявай го с мен — моля го аз. — Когато отново излезем.

— Другата седмица — отсича Франк. — Ще повторим другата седмица. Сега давай да се прибираме.