Индия Найт
Още си секси парче (16)

16

Веднага щом си възвръщам разсъдъка на другата сутрин — което отнема известно време, понеже отначало съм способна само на гадене, мислите ми са както следва.

Първата ми мисъл, естествено, е, че се чувствам адски скапана, най-вече в областта на челюстта и синусите, и че съм твърде стара за това. Втората, по-смущаваща мисъл е, че не съм годна да бъда родител. Третата ми мисъл — мисълта, която ме кара да се надигна светкавично, а после да се тръшна обратно, когато съзнавам пълните й последствия — е да се запитам дали Луиза е тук. Дали Луиза е спала тук. С Франк. В леглото. Къде са се чук-чукали. Джиджи-биджилн. Тупа-лупали. О, господи.

Интересно е как е възможно да имаш моменти на абсолютно непоклатимата яснота, когато главата и тялото ти са в такова жалко, окаяно състояние. А в момента аз преживявам точно такъв миг: знам, с кристална яснота, че не искам Луиза да е спала с Франк. Не, не, не: не искам.

Простенвам и се сгушвам обратно под завивките, за да помисля. Десет минути по-късно не съм по-малко объркана, но поне знам какво трябва да направя. Време е за ставане.

 

 

Нещо не мога да си спомня как завърши вечерта. Спомням си смътно как влетях през входната врата, а после Франк наполовина ме понесе, наполовина повлече нагоре по стълбите. Май си спомням как ме сложи в кревата. Поне си спомням как ме гледаше отвисоко, цяла вечност. Той ли ме е съблякъл? Някой ме е съблякъл. Може би Луиза — облечена съм в тениска, вместо в малката черна рокля. После нищо не помня: за първи път не помня как съм заспала, слушайки как Франк прави секс.

Но това не означава, че не е правил секс. Правил ли е секс? Трябва да разбера. Моментално.

Спускам треперещите си крака от леглото и присядам, отмаляла и замаяна. На нощната масичка се мъдри бутилка минерална вода, та изгълтвам половин литър. Колко е часът? Къде са Хъни и Мери? Франк намазал ли е, ами Лу?

Може пък да си е отишла. Изглеждаше доста ядосана, докато танцувахме. Може да е дошла тук, да ме е съблякла и да се е прибрала у тях. Сигурно се е прибрала, понеже иначе какво би станало с бавачката? Или и нейната бавачка остава за през нощта като Мери?

Успявам да се закрепя права, без да залитам, намирам и намъквам едно червено долнище на пижама и чиста тениска и се затътрям в банята, за да си измия зъбите. В тоалетната не плуват надути презервативи, което е добър знак. Забелязвам, че тениската, с която съм спала, е на Франк — какво означава това? Той ли я е съблякъл любезно или двамата с Луиза са били толкова заети да се лигавят, че са започнали да се разсъбличат още от вратата? Дали са се разсъблекли до кръста, преди той да ме качи горе? Дали са подгрели задъхано, докато аз съм лежала в кома? Не че помня де, но тази сутрин нямам капка доверие на паметта си. В нея зеят грамадни дупки, като прибирането до вкъщи.

Издухвам си носа, после още веднъж, но не ми става по-добре. Къщата е съвършено тиха. Наплисквам лицето си със студена вода и слизам долу. Тихо, тихо. Няма и следа от Хъни, нито от Мери, нито от никого.

— Добрутро — подвиква Франк. Седи на масата в кухнята и похапва препечена филийка, облечен в чиста сива тениска и лилав потник върху нея. Оглеждам се за Луиза — навсякъде, дори в шкафа под мивката — и когато не я намирам, сканирам градината през френския прозорец.

— Да не си загубила нещо? — пита Франк. — Искаш ли чай?

— Къде е Лу? — изхрачвам аз.

— Лу? Нямам представа. Сигурно си е вкъщи.

О, слава богу. О, слава на Дева Мария и Йосиф и всички светии и на теб, прекрасен мили младенецо Исус. Благодаря. Благодаря.

— А Хъни?

— В парка с Мери. Ще обядват в Кенууд Хауз, а после Мери ще я заведе на някакво тържество от забавачката — дали не беше на Пердита?

— Колко е часът?

— Дванайсет и две-три минути.

— Главата ми. Ти отдавна ли стана?

— Ами, да. Тежка вечер, а?

Кимвам и зашляпвам към хладилника за мляко.

— Аз пък винаги съм те смятал за сухарка — подхвърля Франк.

— Имам скрити таланти. Или скрити пороци, по-точно.

— Беше страхотна — засмива се той. — Аз самият съм луд по тези неща. О, и съжалявам, че не се получи с диджея.

— Няма защо.

Опитвам глътка чай; боли ме, като преглъщам.

— Наистина ли съжаляваш? — питам го.

— Да, разбира се.

Оставям чашата на плота, като разплисквам чай навсякъде.

— Наистина ли, Франк? Честно? Защо?

— Какво?

— Защо съжаляваш чак толкова много?

— Не съжалявам чак толкова много — усмихва се той. — Но понеже ти го харесваше, съжалявам, че не се получи.

— Франки — подхващам аз, — трябва да поговорим.

— Слушам те.

Трябва да карам по същество. Нямам време да го увъртам, пък и хроничният ми махмурлук означава, че не съм в състояние да измисля тактичен начин да изрека онова, което искам.

— Мисля — изтърсвам, хванала главата си с ръце, — че си падам по теб.

Франки така се задавя, че целият се олива с чай.

— Какво? — изрича той, вперил очи в мен. — Какво каза?

— Казах, че май си падам по теб. Изумително, но е факт. Вземи ме, Франки.

— Я не ме будалкай — възкликва ядосано той. — За бога, Стела.

— Не те будалкам — възразявам аз. — Говоря сериозно. Харесвам те. Не знам защо. Така че, вземи ме.

— Би ли престанала да повтаряш „вземи ме“? — процежда Франк.

— Не се прави така — заявявам аз, леко обидена. — Трябваше да скочиш през масата и да ми пуснеш език.

— Стела! Ще престанеш ли да се халосваш, краво побъркана?

— Виж, тази сутрин не ми е до приказки. Но това нещо се трупа от доста време. Не се усетих навреме — и мен ме свари неподготвена. Но наистина, наистина те харесвам. Приятно ми е с теб. Ти ме разсмиваш. И не ми пука за другото. Не те карам да се жениш за мен, Франк. Казвам само, дай да си легнем.

— Как така „не ми пука за другото“?

— Мисля, че и двамата знаем за какво става въпрос. И виж, сигурно наистина много те харесвам, понеже по принцип не понасям такива неща.

— Не разбирам какви ги говориш, Стела — изтърсва Франк с озадачено изражение. — Нищичко не разбирам. Нито дума.

— Забрави за другото. Как мислиш, можем ли да излезем двамата? На истинска среща, а после, ъ, да си легнем? Примерно тази вечер? Или, ъ, сега?

Франк въздъхва и прокарва ръка през косата си.

— Не — казва. Има много красиви очи и ме гледа толкова нежно и тъжно. — Стела, това да не е някоя от твоите шеги? Кажи ми.

— Говоря съвсем сериозно.

— Тогава съм много поласкан, но отговорът е не.

— Не?

— Не, не мога. — Присяга се и ме погалва по лицето, само веднъж, с възглавничката на палеца си.

— А пък аз си мислех, че и ти ме харесваш мъничко — изтърсвам аз. Полагам усилие да се засмея небрежно. — Понеже имам вагина. И вторични полови белези.

— Аз… — проточва Франк все едно го стискат за гушата.

— Ама карай — лъготя аз. — Сега мисля да се изкъпя. А после може да се обадя на Лу. Да излезем да обядваме. Или нещо такова. — Гласът ми заглъхва. Трябва да се измъкна от кухнята, понеже всеки момент ще се разрева.

— Стела — промълвя Франк. — Остани тук.

— Чувствам се мръсна като прасе — казвам. — Имам нужда да се окъпя. — Покашлям се. — Извинявай за преди малко. Явно съм се объркала. Извинявай, Франки. Не исках да те поставя в неудобно положение.

— Лу ще дойде — изтърсва той.

— О, кога?

— Прибра се у тях само да се преоблече. Аз й казах, че ще я заведа на обяд. — Гледа ме право в очите и лицето му е бяло като платно. Свива безпомощно рамена.

Буквално ми се подкосяват колената, като в стар филм. Прималява ми.

— Ти… вие спахте ли заедно?

— Да — отговаря Франк.

— Тя беше ли мръсна свалка? — Очите ми плувват в сълзи като на малко дете. Трябва да се махна оттук.

— Недей, Стела. — Той посяга към мен. — Ела тук.

— Не ме докосвай — крясвам като побъркана. И хуквам нагоре.

 

 

Е, представих се блестящо, нали? Браво, Стела. Брависимо. Сега какво? О, господи, какъв срам. Какъв позор. Какво отчаяние.

По дяволите Луиза. Знам, че на Франк му е толкова слаб ангелът, че не може да каже не (освен на мен, както се вижда), но тя трябваше да прояви малко здрав разум. Нали ми е приятелка? Единствената ми приятелка всъщност. Как е могла да изложи на риск нещо толкова ценно като нашето ново, прекрасно, щастливо приятелство за едно скапано чукане със скапания Франк, който е скапан риж мъж и има скапано семейство, затрито нанякъде, и чука всичко що мърда, без мен? И разбирам да не бях я предупредила.

Е, вярно, че ме попита един-два пъти дали възразявам… Ама трябваше сама да се сети. Щом ми се пише приятелка, трябваше да се досети, че едва ли ще се обърна и кажа: „Ами, всъщност, да, възразявам“. Ще кажете, че не възразявате, естествено както казвате в Англия „Не, в никакъв случай“, преди да си вземете трето парче торта. То не значи, че е вярно. Истинската приятелка щеше да разбере. Което означава, че си нямам приятели и съм сам-самичка, съвсем самичка. Ако тази вана беше море, щях да метна Хъни на гръб и да го преплувам като тюленка или морска крава. Щях да отплувам към по-топли брегове. О, по дяволите. Какво ще стане сега?

Ето, някой звъни на вратата. Не мога да клеча тук и да се крия в собствената си къща. Излизам неохотно от ваната и намъквам отново дрехите си. Трябва да отида и да се изправя лице в лице с тях сега, иначе може да се свра тук завинаги.

Но ми е нужна цялата смелост, която притежавам. Франк и Луиза стоят насред хола, до жълтото канапе. Тя изглежда блажено, безумно щастлива и аз тутакси осъзнавам, че не мога да й се сърдя. Той я гледа някак озадачено, сякаш не може да повярва, че наистина съществува.

— Стела! — грейва Луиза. — Сега ли ставаш?

Изгрухтявам някакъв поздрав и кимвам.

— Каква нощ? Каква нощ! Ние тъкмо излизаме на обяд!

Изгрухтявам отново и се навеждам да вдигна някакви части от чаения сервиз на Хъни.

— Видях Ейдриън на излизане от апартамента. Не ми се видя много доволен.

— Писна ми от него — заявявам аз. — Не ща да съм неговата кучка.

Това изтръгва немощна усмивка от Франк, което е приятна промяна, тъй като откакто се появих в хола, ме гледаше все едно съм болна, с втрещено изражение, което ми засяда в гърлото и ме вбесява.

— Ще дойдеш ли с нас? — пита Луиза. — Ще отидем отсреща, в ресторантчето, където Франк каза, че готвят хубаво. Херцогът на еди-какво си.

— Кеймбридж — обажда се Франк. — Стела?

— Не, мерси — казвам аз. — Нямам сили.

— Е, знаеш къде да ни намериш, ако размислиш — изчуруликва Луиза, която подскача из стаята като навита на пружина, толкова е щастлива, че сякаш не забелязва моето някак начупено, навъсено държание. Франк излиза в коридора да си потърси якето, а тя тутакси ми се хвърля на врата и тиква вдигнатите си палци в лицето ми.

— Какво, Лу? Фантастично ли беше?

— Ами, да — прошепва тя. — Ти каза, че втора среща няма да има, но ето ме тук, както виждаш.

— Много се радвам за теб.

— Не колкото мен, Стела. Снощи беше… ами, беше просто прекрасно. Той…

— Спести ми подробностите, Лу.

— Ама той е направо изумителен. Той…

— По-добър от Томас Багера?

— Да — ухилва се тя. — Може и така да се каже.

— Със сигурност по-обигран — кимвам аз. — Макар че кой знае?

— Хайде — подвиква Франк. — Да вървим. Доскоро, Стела. Нали ще се оправиш?

— Че защо да не се оправя? Не съм болна, Франк. Просто ми е малко кофти. Ще ми мине.

— Да — подхвърля той. — Ще ти мине. Чао.

 

 

Прекарвам следобеда в леглото и се излюпвам към пет, значително освежена. Покривам Хъни, която не съм виждала от снощи, с шумни целувки, изкъпвам я, играем си на гости с чай надълго и нашироко, прочитам й двойно по-дълга приказка за лека нощ за едно синьо кенгуру и в седем часа я приспивам. Бебчето ми. Обичам я повече от всичко на света.

— Фуанки? — пита тя, точно преди да се укроти. Обещавам й, че ще дойде да я целуне по-късно.

Фуанки се появява след около час, сам. В този миг аз, както обикновено ям — малка, самотна купичка юфка — а той влиза в кухнята точно когато засмуквам един изключително оплетен фъндък юфка. Цялата ми брада е покапала с бульон с мису.

— Искаш ли нещо за пиене? — пита Франк, който, интересно, не изглежда хич трезвен. — Клин клин избива. Може да ти помогне. На мен ми се отразява много добре. Ето ти салфетка. — И ми подхвърля един къс домакинска хартия.

Само при мисълта за пиене започва да ми се повдига, но той има право. Мога да се натряскам до пиянско вцепенение като трагична изоставена домакиня, каквато съм всъщност, след което да се тръшна в кревата и да потъна в сън без сънища. Избърсвам брадата си.

— Защо не? Чаша червено, примерно. Ти къде беше?

— В кръчмата — отговаря Франк.

— С приятелката ти.

Той не се засмива; челюстта му се стяга видимо.

— Абе — подхвърля. — Нещо такова.

— С твоята възлюбена приятелка — казвам тъжно аз, само дето излиза някак шеговито.

Франк въздъхва, стисва отново челюсти и ме поглежда мрачно.

— Не ме гледай така, моля те. Приличаш на мъж, дето бие жена си. — И сигурно си точно такъв, добавям наум. — Сякаш можеш да ми посегнеш.

— Ето ти виното.

— Отивам да го пия на дивана. Ти ще дойдеш ли? Както каза Луиза на Франки.

— Идвам — отвръща Франк и пуска кисела усмивчица.

Свивам се на дивана, придърпвам една покривка, за да се завия, и се обграждам с възглавници за максимален уют. Диванът е от най-големите, така дори Франк да седне до мен, краката ни пак няма да се докосват: дели ни поне един метър. Той закрепва на страничната облегалка голяма чаша чисто уиски и посяга към дистанционното на телевизора.

— Е, къде е Луиза? — питам като развален грамофон. Просто не мога да се сдържа.

— Вкъщи с Александър. Какво ти се гледа? Филм?

— Нещо успокояващо. Защо не си с нея?

— Понеже съм тук с теб. Би ли ме оставила на мира, Стела?

— Не — заявявам аз с надеждата той да се възхити на честността ми, което не е особено вероятно, съдейки по буреносното му лице: изглежда почти страшен. Отпивам глътка вино, той гаврътва юнашки от скоча и започва да сменя каналите с яростно изражение. — Трябва да знам, Франки. Трябва да планирам живота си.

— Защо?

— Защото така. Искам да се приготвя вътрешно. Тя непрекъснато ли ще кисне тук?

Франк потрива лицето си.

— Не знам. Откъде да знам, по дяволите? Майка му стара — добавя. — Погледни това.

— Кое? — вторачвам се в телевизора: гледаме „Картуун Нетуърк“. — Това е Бети Буп.

— Изпусна заглавието. Познай какво беше?

— Не знам.

— „Подлият бандит“^[1]. Брои ли се?

— Дай малко инфо, Франки — отговарям аз. — Това не го знаех. Браво.

Франк се засмива и натиска бутона за информационния канал на сателита.

— 1931 — обяснява той. — Разправя се за някакъв влаков обир.

— Това влиза челната десятка, макар че засега класирам „Неправомерно проникване“ на първо място, нали?

— Определено. На мен „Черната дупка“ ми е любимото.

— Като заговорихме за това…

— Престани.

— Като стана дума за това…

— Престани.

— Не те карам да ми го разказваш в подробности, Франк. Просто искам да знам дали… дали намеренията ти са почтени.

— Ти сега какво си, бащата на булката или само сватовница? — И отново надига смело чашата.

— За каква булка приказваш? Да не би, ъ, да смяташ да се жениш за нея? — Имам чувството, че са ме фраснали в стомаха.

— Не говори глупости, Стела. Пошегувах се.

— Ще останеш ли да живееш тук? — Изпитвам такова облекчение от новината за нежененето, че допивам виното на екс и се протягам мъничко. — Нещо против да си изпружа краката?

— Да живея тук? Да. Ако ти ме искаш — изтърсва Франк, което ми се вижда малко мелодраматично.

— Виж, аз ти предложих едно най-обикновено чукане. А ти ми отказа. Няма лошо. Ядосана съм, но не ти се сърдя. Това не означава, че ще ти имам зъб и ще се тръшкам по цял ден. — Няма да допусна Франк да се разхожда самодоволно с дългите си крака и да ме съжалява. — Така че спокойно можеш да си живееш тук — добавям саркастично. — Все ще успея да се сдържам. Макар и с огромно усилие.

— Знам — промълвя Франк.

— Не бой се, няма да ти предложа брак.

— Знам — казва Франк.

— Или да имам рижи деца от теб.

— Схващам идеята — процежда Франк и вдига ръка.

— Просто се чудех какво ще бъде да се изчукаме.

— Добре — отсича Франк. — Престани. Разбрах.

Седим мълчаливо пет минути: аз ли си въобразявам или атмосферата става все по-натегната?

— Защо всъщност поиска да те изчукам? — пита Франк.

— Моля?

— Защо поиска да те изчукам? — Говори с много по-силен северняшки акцент, отколкото преди пет минути, и е натегната не само атмосферата, но и гласът му.

— А защо не? — отвръщам небрежно аз. — Всички останали си ги чукал. Чувствам се някак пренебрегната.

Франк цъква отчаяно.

— Какво, така си е — лъжа аз.

— Не разбираш ли — подхваща той, — че така ще развалим всичко.

— Не виждам защо — отговарям, като продължавам да приказвам небрежно и безгрижно. — Както казах, нямам намерение да се женя за теб.

Франк ме гледа от упор с изопната физиономия и настойчив поглед. Срещам очите му за момент, после свеждам поглед, понеже — извинявайте за грубия израз — направо се подмокрям. Франк пресушава чашата си и избърсва уста с опакото на ръката си.

— Хайде тогава — заявява той.

— Хайде какво?

— Да вървим.

— Къде?

— Горе — казва той и се изправя. — Да се чукаме.

— Не, благодаря — отвръщам аз, страшно смутена. — Не искам да ме изчукаш от съжаление.

— Няма да те изчукам от съжаление. Тръгвай.

— Виж, щом няма да е чукане по милост, съдейки по изражението ти, значи ще бъде от омраза. Така че благодаря, но няма нужда.

— Какво е чукане от омраза, по дяволите?

— Когато мразиш човека толкова много, че се налага да преспиш с него. Скапана работа. Често ми се случваше в университета.

— О, да, и аз съм го правил — съгласява се Франк. — Ужасно е. Но понякога се получава много добре. Сексът, имам предвид.

— Именно. Само че после ще трябва да живея под един покрив с обекта на омразата, така че не, благодаря.

— Открай време си падам по теб — признава Франк. — От деня, когато се запознахме. Още в Париж. Няма да е чукане от омраза. Хайде.

— Не.

— Не ти вярвам, по дяволите — процежда Франк. — Ти да не си шизофреничка, мамка му?

— Ами Лу?

Франк въздъхва.

— Какво за Лу, Стела?

— На нея няма да й хареса.

— Сигурно си права. Кой ще й каже ти или аз?

— Франк, ти си гаден негодник.

— Не съм гаден негодник — възразява той. — Предлагам ти чукането, което казваш, че искаш.

— Горкичката Луиза. Тя ходи с гаден негодник. — Сега го наричам „гаден негодник“ от все сърце.

— Ние не „ходим“. Тя ми се хвърли на врата. А ти повече или по-малко ми я набута в кревата. Какво очакваше да направя?

— Да я изчукаш — свивам рамена аз.

— Именно, което и направих. А после тя ме изнуди да я заведа на обяд, което също направих. Понеже е твоя приятелка. Така че не ми се прави на оскърбената добродетел. Не аз флиртувах със себе си цяла вечер, за да нервирам приятелката си.

Прав е, макар че нервирането на приятелката беше само част от замисъла. Има още едно нещо, което трябва да му кажа.

— Добре — отсичам и пресушавам чашата си. — Печелиш по точки. Да вървим.