Индия Найт
Още си секси парче (5)

5

Къщата на Изабела Хауърд в Айлингтън е едно от онези творения на декораторското изкуство, за които леденият, бездушен собственик плаща хиляди лири стерлинги, та да й придадат топъл и одухотворен вид. Това обикновено включва модерния стил с ниски масички, свръхизобилие от възглавници, необосновано скъпи килими от магазините в Нотинг Хил и купища етнодреболии, предполагащи, че живущият там: а) е пътувал много гражданин на света, а не някакъв задръстен провинциалист и б) има „усет“ за красотата. Лампите са стъклени марокански фенери. Канапетата са наметнати със старинни сарита. Отляво на камината се мъдри каменен Буда. Моментално разпознавам интериора, тъй като съм виждала много подобни къщи от Клапхъм до Хампстед и даже мога да ви кажа, че въпросният декоратор е един застаряващ педал с неопределен акцент, който се подвизава под името Рики Молинари, известен на клиентите си с абсурдното прозвище господин Рики.

Господин Рики има два стила: луксозно етно, както в къщата на Изабела (той един вид изобрети този стил, решавайки хитро преди четирийсетина години да оползотвори почивките си в Танжер) и максимален минимализъм, който в общи линии си е старият минималистичен стил — отворени пространства, подове, покрити с балатум или бетон, неудобни ъгловати мебели в черно, сиво или шоколадовокафяво — но комбинирани с черешово дърво, книги (които са част от обзавеждането), модерно изкуство (обикновено от бившия ми мъж, Дом) и орхидеи (леко повехнали) или кактуси, засадени в нелепи и причудливи кашпи, примерно варели за бензин. Господин Рики купува книги от битака, базирайки избора си на височината и цвета на гръбчетата, понякога с изумителен резултат: леко прашасалите, сладки бледозелени гръбчета на „Приказка за окото“ или „120 дни в Содом“ в елегантна тоалетка, принадлежаща на възрастна дама, която живее от ботокс и омлети от яйчен белтък, примерно.

Не споделям размислите си с Изабела, естествено, ами вместо това спирам да я поздравя за красотата на къщата й.

— Наистина ли ти харесва? — пита тя, като ме докосва по ръката. — Подреждането ми отне цяла вечност. (Истината е, че господин Рики изпраща клиентите си на почивка в Южна Франция или нещо подобно за две седмици, през които той и неговите многочислени помощници „оправят“ къщата с главоломна скорост.)

Изабела, която трябва да е към четирийсет и пет годишна, беше омъжена двайсет години за Марк, издател, който я напусна преди шест-седем години заради една от своите авторки, психически обременена млада жена с много щръкнали гърди. Марк беше неприлично богат, съчетавайки тлъста заплата със семейни пари, и облекчаваше съвестта си, като даряваше голям процент от годишния си доход на своята бивша жена. Изабела се преоткри като слаба, пъргава шампионка по организиране на партита, като за нула време се вгради неусетно във всички възможни светски кръгове в Лондон и се сдоби крадешком с телефонните номера на техните основни играчи. Най-голямата й краста са „младите хора“. Събира ги всяка седмица на вечеря и три пъти в годината на нещо, което нарича „моите големи неща“ (от което мен винаги ме напушва смях: обичам дебелашките шеги). Аз преди известно време изпаднах от списъка й, макар че, съдейки по тази вечер, явно ме е реабилитирала — което ми е приятно, понеже, каквото и да приказвате за Изабела, тя е своеобразен гений в даването на партита и вечери, които много рядко са тъпи.

Останалите гости вече са се събрали в залата за рисуване, меко осветена от розови стъклени фенери и грамадни алени свещи. Отнякъде долитат приглушените звуци на джаз. Ниската, резбована маса за кафе — дълга около два и четирийсет — е обсипана с розови цветове, а всички равни повърхности са осеяни с малки сребърни чинийки с вкуснотии. (Франк би казал, че е напълно в мой стил да пикирам при хапките, преди да забележа хората.) Цялостният ефект е леко необичаен, но не е лишен от чар.

— Е, Стела, скъпа, какво ще пиеш? Обичайната селекция или някой от моите коктейли?

— Ммм, коктейл, моля.

Изабела ми подава висока чаша с шампанско, захар и свежи ментови листенца.

— Е, познаваш ли се с всички?

Надзъртам през съблазнителния сумрак: не, всъщност май не познавам никого.

— Здравейте — казвам и приближавам смело до двойката край камината. — Аз съм Стела.

— Стела беше с Доминик Мидхърст — услужливо добавя Изабела. — Нали, скъпа? Как е Дом? Знаеш ли?

— Добре, струва ми се. Прекарва доста време в Токио. — Наистина ли трябва да ме определят по мъжа, с който съм била свързана за кратко? Вижда ми се необичайно в наши дни.

— Здравейте — обажда се мъжката половинка от двойката. — Джордж Бигзби. Боя се, че не харесвах особено нещата на мъжа ви. — Разсмива се дружелюбно, очите му проблясват. — Всичките тези инсталации. Аз повече си харесвам Рубенс. — Лицето му е доста червено и доста дебело и има голям нос. Но изглежда весел и мил.

— Аз също — отвръщам с усмивка аз. — Напълно съм съгласна с вас.

— Това е съпругата ми, Ема — добавя Джордж, посочвайки една бледа, безплътна жена, облечена в нещо като одежди на фея — ефирни парцали в пастелни цветове обвиват тънката й момчешка фигура: по-скоро Джакомети^[1], отколкото Рубенс. Минава ми през ума, че сигурно страда от хранително смущение — че в наши дни кой не страда?

— Здравейте — усмихвам се аз.

— Здрасти — отговаря Ема и ме измерва грубо от главата до петите, при това без особен ентусиазъм.

— А това тук — обажда се Изабела — някоя по-неопитна домакиня би ме оставила да кибича в мълчание до Ема — е Уилям Купър, с когото много държа да се запознаеш. — Тя ми хвърля многозначителен поглед иззад гърба му: това ще да е набелязаният Свободен мъж. — Уилям е пластичен хирург, така че ако се сприятелиш с него, може да се уредиш с безплатна липосукция!

— Ау! — възкликвам аз и едва не хлъцвам. Няма що: свободният мъж е в идеалната позиция да ме накара да се почувствам физически несъвършена.

— Не че имате нужда от липосукция — подхвърля галантно Уилям Купър, оглеждайки мазно корема ми. — Поне засега. Много ми е приятно да се запознаем. — Той плъзва поглед нагоре по гърдите ми, след което ме фиксира в очите и ме дарява с доста секси усмивка.

Охо, мисля си аз. О-хооо.

Уилям Купър има кадифен глас и е абсурдно красив (дали работи върху себе си? Трябва да го попитам), пък макар и прекалено изпипан. Кожата му е опъната, лъсната, без нито едва пора, нещо крайно неестествено за мъж на неговата възраст, а именно на ръба между четирийсетте и петдесетте, струва ми се (е, да не забравяме приглушеното осветление). Изключително белите му зъби светят в сумрака, както и ноктите му (дали си прави маникюр?). Косата му е черна и при оглед отблизо установявам, че има сини очи: ммм, много харесвам тази комбинация. Макар че този тип външност винаги ме обърква: от естетическа гледна точка е направо разтърсващ, но се отличава с едно изкуствено качество, което не изглежда никак естествено. И все пак, няма спор, че е засукан.

— А аз съм Трий^[2] — казва една жена и се присламчва към нас. Виж, това е друго нещо: представителка на вид, който тутакси разпознавам. Трий има дълга, права като клечки коса, много скъпо подстригана и изсветлена така, че въобще да не си личи, отметната от нейното изсечено, негримирано, не особено младо (или интелигентно) лице и захваната с малки шнолки. Слаба е до степен да изглежда маймуноподобна и е облечена в dernier cri^[3] на бохемския шик — за вас и мен, някакъв неописуем парцал, за Трий, приказна дрешка за 800 лири стерлинга. Има пръстени на краката и, по мои очаквания, поне две татуировки. Убедена съм, че живее някъде много близо до Портобело Роуд в пететажна къща, занимава се с нещо „творческо“ и — това ще стане ясно на масата — страда от невъобразимо жесток брой алергии.

— Много ми харесват обувките ти — пропява сладичко Трий. Акцентът й е съвършено аристократичен. — Много маниашки.

— Мерси. Имам ги от сто години.

— Рафия — отбелязва тя. — Каква красота. Естествен материал. — Трий се протяга. — Капнала съм, честно казано. Преплувах няколко дължини, преди да дойда, и сега ми се доспа.

— В „Порчестър“ ли? — подхвърлям аз, искайки да проверя теорията си.

— Не, вкъщи — свива рамена Трий. Бинго! Има си плувен басейн в градината.

— С какво се занимаваш, Трий? — питам аз.

— Обучавам се за музикален терапевт — отвръща тя, тутакси оживена.

— Какво е това?

— Ами, работиш с хора със сериозни увреждания и ги лекуваш с красотата на музиката. Имам си барабан.

— Браво — заявявам аз с надеждата да не звуча саркастично. — Какъв точно?

— Ами, ъ, барабан на мъдростта и мира — обяснява Трий. — С мъниста. Абба Бабу ми го даде. — Като вижда, че не зацепвам, добавя: — Това е моят гуру. Ходя в неговия ашрам за три месеца всяка година. Индия е много духовно място, не мислиш ли?

— Не знам. Аз съм била там само веднъж. Най-много ми харесаха магазините.

— Има пера.

— Гуруто или ашрамът?

— Не, барабанът.

— Ммм — казвам аз, останала без думи.

Приглушеното жужене на разговорите се прекъсва от пристигането на една толкова мъжествена жена, че човек не би се учудил кой знае колко, ако открие, че тя всъщност има пенис. Беше много висока, някак снажна, но без да е едра, с поразителна външност. Беше облечена с мъжки черен панталон и мъжки, но много красив, черен кашмирен пуловер върху ослепително бяла риза. На краката ботуши; шест или седем дебели, изчистени сребърни пръстени на източените, елегантни пръсти и късо подстригана прошарена коса, пригладена назад, за да разкрие малки, плоски уши и скули, на които биха завидели жените наполовина по-млади от нея: тя самата беше прехвърлила шейсетте. Имаше много бледосини очи и интелигентно, благовидно лице.

— О, Барбара, скъпа — възкликна Изабела и скочи. — Таткова се радвам, че успя да дойдеш.

— Добър вечер, Изабела — казва Барбара с обигран глас. — Приятно ми е, че съм тук. Добре ми се отразява да излизам от къщи от време на време — добавя тя, обръща се към мен и се усмихва. Мирише на „Ветивер“ на „Герлен“, един от най-прекрасните мъжки парфюми в света. — Понякога ми се струва, че крайниците ми рискуват да атрофират.

— Стига глупости, Барбара — ти изобщо не се свърташ вкъщи — заявява Изабела и я потупва нежно по ръката. — Ти си светски водовъртеж. Вземи си нещо за пиене — добавя тя и хуква към каните с коктейлите си.

— Аз съм Стела — представям се аз на Барбара.

— Без презиме? Тогава аз съм Барбара. — Тя ми хвърля дързък, открит поглед право в очите, раз-прас. — Ела да поседнем заедно. Не обичам да стърча права, когато съм без бастун.

Отравяме се към канапето и сядаме една до друга.

— Кои са тези хора? — пита Барбара.

— Всъщност и аз не ги познавам. Този е пластичен хирург. — Посочвам Купър.

— О, да, познавам го — Уилям Купър. Опъна физиономията на сестра ми миналата година; тя пък взе, че се влюби в него. Струва ми се, че имаха някаква задявка с Изабела.

— Сериозно? Колко интересно. Кога? Чудя се дали се е пипнала тук-там. — Много благородно от страна на Изабела да ми го прехвърли, мисля си. Така ли постъпват жените сега? Вероятно: нали всички се оплакват, че мъжете не достигат.

— Дали се е пипнала? Дано да не е. Мръсна работа е това пластичната хирургия. Доста жени от моето поколение си съсипаха лицата. Появяват се най-неочаквано разни бучки години след това.

— Уф! — Правя физиономия. — И така, до него стои жена на име Трий, която учи за музикален терапевт. — Барбара я поглежда и ми се усмихва толкова многозначително, че не мога да не се ухиля. — А онези там до камината са съпрузи — продължавам аз. — Не знам с какво се занимават, но мъжът изглежда доста жизнен.

— За разлика от нея, нали?

— Да.

— А ето я и скъпата Изабела. Сигурно знаеш, че ми е кръщелница.

— Не знаех. Колко мило. Имате ли свои деца?

— Не, скъпа — усмихва се Барбара. — А ти?

— Едно, дъщеричка. На осемнайсет месеца. Казва се Хъни.

— Какво сладко име.

— Нали? И тя е сладко момиченце.

— И какво правите двете с Хъни по цял ден?

— Ами, нищо особено. Е, аз от време на време превеждам по нещо, но основно си стоим вкъщи в Примроуз Хил. Двамата с баща й сме разделени. — Слава богу, Барбара ми спестява баналностите — колко жалко, колко тъжно, о, скъпа, какво се случи, на които никога не съм имала отговор.

— Аз пък живея в Хампстед — казва вместо това Барбара. — Може някой път да излезем заедно. Обичаш ли да се разхождаш?

— Да — стига да не вали из ведро, всеки ден гледам да водя Хъни на забавачка, а после на разходка в парка.

— Може да се разходим заедно, ако искаш. Макар че аз ходя много бавно.

— Чудесно — казвам аз, при това съвсем искрено.

Убедена съм, че Барбара е лесбийка, което изобщо не ме притеснява, като изключим факта, че май излъчвам гей флуиди, понеже всички лесбийки неминуемо ми се пробват. Което понякога ме навява на мисълта дали съм се ориентирала към правилния отбор. Ако всяка една лесбийка, която съм срещала някога, ме е разпознавала като представителка на същата порода, може би са по-наясно от мен. От друга страна, Барбара е много възрастна лесбийка и ако исках да се впусна в изследване на сексуалността си, бих предпочела да го направя с някоя мацка на моята възраст. Нещо повече, не мога да си представя как би изглеждал сексът без участието на пенис от плът и кръв. Лигав, предполагам, като преяждане със стриди. Изохквам наум: колкото и да се напъвам, не мога да се очаровам от идеята за страстни сафически действия. Но сигурно трябва да имат някакви преимущества, щом толкова много хора ги практикуват? Много объркващо. Сигурно лигавенето не е задължително. Пък и чуждите гърди са интересни, както си спомням от банята в училище. При някои момичета съчетанието от две зърна и един пъп създаваше впечатлението за някакво съвършено лице — големи, доста ококорени очи (зърната), малко носле (пъпчето), космата триъгълна уста (пубиса) — което ме омагьосваше. Но фактът си остава: омагьосана или не, не изпитвах желание да се доближа до лицата им, нито да ги награбя.

Трий се доближава да поговори с Барбара и аз изпадам в някакво сънено настроение. Уилям Купър: как ли стоят нещата там? Защо все още е свободен? Дали е професионален кавалер на жени — един по-стар, по-скучноват Франк? Или може би подобно на Франк е майстор в занаята, виртуозен тъпкач и се раздава безрезервно в помощ на женската половина от човечеството. Чувствам се доста изгладняла за секс и въпреки че при нормални обстоятелства не бих прибягнала до варианта мазен пластичен хирург, в момента не съм съвсем самата аз. Освен това той е невероятно красив, дори да не изглежда напълно естествено. И поне има пенис. Поне така се надявам.

Сигурно е ужасно блед в сравнение с лицето му, освен ако не го маже с лосион за изкуствен тен.

Ама защо мисля за такива неща? Какво ми става? Ей, страшна работа е това сексуалната неудовлетвореност.

 

 

Оказва се, че Уилям Купър не маже с лосион за изкуствен тен своя горд член. Знам, понеже го видях.

На вечерята ме настаниха до него. Купър, както бързо се изясни, беше страшно навит: онова, което започна като лек флирт, от типа, който бихте завързали с леко изкукалия прачичо на съпруга ви, се превърна в нещо много по-сериозно в хода на вечерта и изпитото вино.

Аз се пуснах по течението: кой не обича да го ухажват, а на мен не ми се беше случвало от години. Само че ухажването на господин Купър се оказа доста напористо, съставено от double entendres^[4], комплименти за бюста ми и проблясване с неестествено белите му зъби. Странното е, че колкото по-настойчиво флиртуваше той, толкова повече му отвръщах аз (за което е виновно виното, както и лицето му). Техниката му може и да бе неописуемо евтина, но в сумрака той наистина изглеждаше много секси.

А после дойде десертът: плато сирена, крем брюле с плод от страстниче и вносни смокини. Бях се обърнала наляво, за да поговоря с Джордж Бигзби (излязох права за Трий: натъпкана до козирката с алергии към пшеница, млечни продукти, риба и алкохол, бедничката), когато почувствах как нечий крак пълзи по прасеца ми — нечий обут в кашмирен чорап крак, съдейки по допира. Опулих се срещу Джордж, който ми отвърна с още по-озадачено опулване, след което се обърнах надясно. Уилям Купър ми намигна и продължи с милувките. Галенето не беше чувствено, ами някак енергично — нещо като здрава разтривка — но какво пък. Огледах сътрапезниците си, които бяха потънали в задушевен разговор. Извърнах се към Уилям, за да кажа нещо — нямах представа какво точно — но онова, което видях, ме накара да онемея (изключително рядко явление при мен). Купър изпълняваше кунилингус на една смокиня.

Държеше злочестия плод, предварително разполовен, с двете си почернели, четвъртити ръце, а вътрешността на смокинята проблясваше розово на светлината на свещите. После, извивайки тялото си, за да не откъсва очи от мен нито за миг, той пристъпи към — ами, излизването, с розовия си език, който беше изплезил твърд и заострен: бавни, протяжени лизания нагоре-надолу, след което, о, ужас, все по-бързо и по-настойчиво, насочвайки език към центъра на вагината смокиня: с кратки удари към клитора на смокинята. На този етап той притвори очи и (заклевам се) издаде едно гърлено „ааах“, като езикът му продължаваше да се стрелка напред-назад, докато смокинята, предполага се, свърши. Цялото представление трая около минута и половина, а когато се огледах отново, като че ли никой не бе забелязал.

Бях изумена. И-з-у-м-е-н-а. Както и вие на мое място. Мисълта ми е, мили боже. А после се изумих още повече, когато Купър избърса устата си, облиза устните си и прошепна в ухото ми „Подмокри ли се?“, използвайки, струва ми се, самодоволния тон на гласа си. Трябваха ми няколко секунди да се съвзема, след което казах: Пресъхнах, всъщност. Суха като сухар, което по някаква съвпадение е названието на един вид австралийски плата. Това беше самата истината, макар да трябва да призная, потънала от срам (да, така е — наистина — срамувам се), изпитах лека, съвсем мъничка тръпка, докато траеше нелепото изпълнение. За нищо на света не бих го признала пред него, оттук и — надявам се — хладният ми отговор. Но вместо да сведе поглед смутен и да промълви: „Не знам какво ме прихвана“ (правилният отговор на което щеше да е „Смокинята, друже“), Купър се ухили доволно, намигна ми отново и ми пусна ръка под масата.

Та, очевидно идва един момент, когато мацката трябва да вземе решение, и сега случаят беше точно такъв. Какво да правя? Рядко се бях натъквала на нещо толкова абсурдно като смокилингуса — слава богу, че нямаше сервирани стриди или миди, иначе той и тях щеше да ги излиже, пускайки разни гнусни забележки за „морския им вкус“ — но, от друга страна, на харизан кон и т.н. Не че се възприемам като харизан кон, моля ви се, но това тук определено си беше покана, а напоследък не ми отправяха много покани. (Макар че що за постъпка е това: не можех — не мога — да си представя да ме поканят на вечеря и аз да реша да впечатля седналия до мен мъж с ентусиазирано изпълнение на фелацио на някоя наденица. Ами ако си я вкарам в гърлото и взема да се задавя и гостите трябва да ме спасяват, докато главата на наденицата надзърта безпомощно през отворените ми устни?)

И така, que faire^[5]? Получих неколкоминутна отсрочка от седящата отляво на Купър Ема, която го попита дали е вярно, че липосукцията е вредна, и трябва с мъка да ви призная, че взех решение. Да, реших, че понеже практически съм ръждясала от сексуален застой, ще се пусна на Купър. Защо не? Той беше подчертано засукан, очевидно навит, имаше дълъг език и повече никога нямаше да го видя, така че голяма работа, че съблазнителската му техника включваше сексуален тормоз над плодове. Колкото повече мислех — подкрепяйки се с още две чаши вино — толкова повече се убеждавах, че сексът с Купър бе много добра идея. Идеалният начин да наруша сухия режим — спретнато, разумно решение на проблема ми. Щяхме да отидем някъде след вечеря, да се изчукаме набързо, да си докажа, че все още ставам за секс, че даже и за оргазъм, и да се прибера. Супер. Крайно време беше да преспя с някой, който не е Дом, и да заживея живота си. Веднъж взето, решението ми се видя даже примамливо.

 

 

Двете с Барбара си разменихме телефоните, докато пиехме кафе в ателието, след което си погледнах часовника и взех да подхвърлям приказки за детегледачки.

— Би ли ми поръчала такси? — помолих Изабела.

— В каква посока си? — попита Уилям Купър, без да губи време.

— Примроуз Хил.

— Ще те закарам — заяви той.

— Да, закарай я — намеси се Изабела прекалено очевидно.

— Ще я закарам.

— Няма да се отклониш много. Не можем да оставим госпожа Мидхърст да се прибира сама.

— Именно — отсече Купър.

Благодарих на Изабела — като за момент се зачудих дали е прието да се казва „Много ти благодаря, че ми организира свалка“ — и се сбогувах с останалите. Трий също ми тикна телефонния си номер и си взех палтото. („Грабвай палтото, бройката е забърсана“, изкисках се вътрешно, вече убедена, че съм прекалила с пиенето.) Сакото на Уилям беше морскосиньо с кадифена яка, от онези, в които спретват малките момченца с бавачки, когато ги изпращат да разгледат градините на Кенсингтън.

Колата му беше паркирана точно пред къщата: черен джип с кожени седалки. Щом отвори вратата, поседяхме половин минута под ужасно силната, безмилостна светлина, като междувременно аз осъзнах, че тенът на лицето му — абе какво толкова ме дразнят мъжете с оранжеви проблеми? — идва от шишенце, а косата му най-вероятно е боядисана. И двете наблюдения бяха отрезвяващи. Но само малко.

— Е — каза Уилям, щом светлината угасна, удостоявайки ме с хищна усмивка, а зъбите му проблеснаха апетитно в мрака. Не знам защо, но оголените резци винаги ме възбуждат.

— Хм — рекох замислено аз. Ясно бе, че не можехме да отидем у нас: би било все едно да нацвъкаш гнездото си. Е, нямаше да е точно оцвъкване, но атмосферата на домашния уют щеше да пострада от спомена за Уилям, изтегнат гол-голеничък на хубавото ми легло.

— Искаш ли да пийнем нещичко? — попита Уилям и включва двигателя.

— Да — отговорих аз.

— У вас или у нас? — изрече мазно, като отново оголи зъбите си.

— У вас — усмихнах се аз.

— Добре — прошепна Уилям и стисна коляното ми. — Много добре. Не е далеч.

Изведнъж ми хрумна, че доктор Уилям можеше да бъде убиец или побъркан, или извратен тип, или какво ли не. Можеше да ме завлече в апартамента си и, не знам, да ме изтезава с електроди, да ме държи в кашон и да ме храни с котешка храна. Вярно, бяхме се запознали при нормални обстоятелства, пък и докторите обикновено не са побъркани — но, от друга страна, да не забравяме доктор Крипън^[6]. Реших да пусна един есемес на Франк, та поне един човек да знае къде съм.

— Какво правиш?

— Просто съобщавам на съквартиранта си, че ще закъснея.

— Определено — ухилва се похотливо Уилям. Облиза устни и отново стисна крака ми, но този път нагоре към бедрото; или смяташе, че имам уродливо къси крака, или се придвижваше нагоре. — Добре. Защо не й звъннеш?

— Всъщност е той. Много бързаш.

— Какво написа?

— О, ъ, просто, „ще закъснея“, за да не се тревожи. — Което беше лъжа: бях написала: „Збх дктр за скс аконвв врн до 2 обдсев плцята“, преди да натисна „Изпрати“. Никога не успявам да схвана идеята на есемесите. Всичките ми напомнят на онази обява, дето я бяха разлепили в метрото преди години: „Ако мжт прчтт тва сбщние, мжт стнт скртрка и нмрт дбр рбта“. Което години наред ме навеждаше на мисълта, че секретарките са млк пбркни.

— Свърши ли? — попита Уилям.

— Да. Сега съм готова да проверя креватните ти обноски, докторе. Мъчи ме ужасна болка в, ъ, долните части.

На Уилям явно му стана много приятно и ме погали по бедрото.

— Ммм — добавих аз. — Ох, нямам търпение. Ще си сложиш ли стетоскопа?

— Ти искаш ли? — прошепна дрезгаво Уилям, като излезе от Юсгън Роуд и пое по Марилбоун Хай стрийт.

— Предпочитам пълен преглед — отвърнах аз, усещайки, че съм се увлякла. — Но без ректума, естествено. Никакви анални действия.

— Какво? — възкликна Уилям, свивайки рязко, за да избегне един фиат пунто. — Какво каза?

— Мразя аналния секс — обясних аз. — Просто ти го казвам овреме. Старая се да ти бъда полезна. За да избегнем разочарованията. Надявам се, че не си разочарован?

— Ъ, не. Не — отвърна той. — Това е, ъ, добре. Ето, че пристигнахме — каза той и спря пред някаква викторианска къща.

Купър, логично, обитаваше типична ергенска квартира, която беше толкова пропита от духа на седемдесетте, че се наложи да го попитам на колко години е (отговорът, естествено, беше „достатъчно възрастен, за да ти разкажа играта“). В хола имаше няколко коцкарски черни кожени канапета и приглушено коцкарско осветление и дълъг, пухкав диван и една цяла стена беше облицована с опушени коцкарски огледала.

— Имаш ли нещо на Бари Уайт? — попитах, което беше замислено като шега.

— Естествено — отвърна мазно и някак тържествено Уилям Купър.

— Сладур — изръмжах аз с най-дълбокия си глас, а после се разсмях, впечатлена от собствената си убедителност.

Купър, който ми беше обърнал гръб и бърникаше нещо сред дисковете, сякаш се стресна от звуците ми.

— Ето — каза той, като се обърна и ми хвърли особен поглед. — „Най-големите хитове“.

Оттук нататък всичко стана много бързо. Бари гръмна, осветлението почти изчезна, неговото сако падна, моето също. А после — о, не, о, не — той започна да танцува. Докторът изпълни някакъв кръшен, виещ се танц и като че ли това не беше достатъчно, ами взе да сваля вратовръзката си, като не спираше да се кълчи не съвсем в тон с музиката. Стиснатите му юмруци бяха на нивото на поклащащите се бедра и се движеха напред-назад като влакче. Винаги съм се питата дали ловкостта на дансинга е признак за ловкост в леглото; ако е така, очертаваше ми се много постна нощ. Стоях там, като наблюдавах представлението с растящ смут и се питах дали да не си тръгна, когато той заговори.

— Ела тук — каза доктор Купър с дрезгав глас. — Ела да ме разпалиш.

— Добре — рекох аз и пристъпих напред. — И аз ли, ъ, трябва да танцувам?

— Да — изръмжа Купър, завря лице във врата ми и го — уф! — близна. — Танцувай с мен, палавнице.

Нали знаете какво става, когато страшно много ви се иска да се разсмеете, но не бива, от което ви става още по-смешно? Точно така се получи. Исках да изсумтя, да се изхиля, да се задавя от смях, да се тръшна на пода и да се хвана през корема и да вия, но не го направих. Освен това страшно ми се искаше да се изчукам — и знам колко ужасно изглежда отстрани, или поне колко непонятно, но трябва да ми повярвате: в него имаше нещо невероятно секси. Докторът имаше хубаво тяло, въпреки че се кълчеше и мяташе насам-натам като побъркан. Затова затанцувах.

Накрая — доста бързо, всъщност — ръката му се озова в гащите ми. Той ме обърна и застана зад мен, така че и двамата се озовахме срещу огледалата. Никога не съм изпитвала особено желание да се гледам как се кърша полугола под звуците на Бари Уайт, затова затворих очи, естествено. Уилям го изтълкува като знак за върховен екстаз.

— Накарах ли те да свършиш? — прошепна влажно гласът му в ухото ми, последван от някакво странно скрибуцане: звучеше като кръстоска между Остин Пауърс и пони, при това произнасяше „свърши“ св-р-ъш-и.

— Ммм — казах, понеже какво може да каже човек, без да прозвучи грубо? — Всъщност, още не съм. — Което вече прозвуча грубо, затова добавих като някоя вдовствата херцогиня: — Не, но съм, ъ, убедена, че ще успееш. В най-скоро време. След малко.

— Ще те накарам да свършиш разтърсващо — заяви много категорично Купър. — Така както никога досега. — И пак изцвили: — Ииихаааа.

— Ах, ти, жребецо — изтърсих учудващо аз. Цялото това цвилене ме беше навяло на мисли за понита и явно бях възприела съответния език. — Ще тръгваме ли? — попитах, сочейки неопределено в посоката, където предполагах, че се намира спалнята.

— Нямаш търпение, нали? Нямаш търпение — рече Купър, видимо доволен. Изгледа се в огледалото, като разроши с ръка косата на тила си. — Ах, ти, малка мръснице.

— Именно. Тръгваме ли? — подканих го, понеже наистина трябваше да направим нещо, преди да изгубя смелост или да избухна в истеричен смях.

— Малка, малка мръсница — повтори той. След което ме улови за ръка и ме поведе към спалнята, без да спира да се кълчи.