Индия Найт
Още си секси парче (11)

11

Отивам да видя папа и Хъни веднага щом влизаме: и двамата са потънали в дълбок сън и похъркват, единият малко по-мило от другия. Франк стъква огъня, докато аз слизам и отивам да сложа чайника. Отново вали. Наистина няма по-голямо земно блаженство от това да си вкъщи, с чаша чай пред камината, когато навън се лее порой.

Тъкмо съм влязла в хола, понесла две чаши свръхсладък чай — ърл грей за мен и цейлонски за него — когато тази очарователна сцена на домашния уют бива прекъсната от резервните ключове на Рупърт, когато потракват в ключалката.

— По дяволите — възкликва Франк, явно ядосан. — Кой е това? Минава един през нощта.

— Ние сме — отвръща завалено Рупърт от коридора. — Доведох Крес за един коктейл преди лягане.

— О — обаждам се аз. — Колко мило.

Всъщност напълно споделям раздразнението на Франк. Нямах търпение да се приберем и да останем a deux^[1]. Искаше ми се да си пуснем Кръстникът на видео. И да разчепкаме до основи въпроса за мръсните свалки и исках Франк да ми приказва на диалект. И, естествено, да ми даде някои сексуални напътствия (макар че човекът, който наистина ще има полза от тях, е Рупърт, предвид неговата техника или липсата на такава. Може би трябва да си организираме един бърз семинар, en famille^[2]).

— Здравейте — казва Кресида, още по-розовобуза отпреди. — Прекарахме си чудесно.

— Да — съгласявам се аз, — ресторантът е хубав. Много романтичен. Целият е в огледала.

— Предлагат превъзходни вина — отбелязва Рупърт, обръщайки се към Франк, който ни гледа намръщено.

— Не съм голям познавач на вината — подхвърля той. — Предпочитам бира или твърд алкохол.

— Моля ти се, престани да се правиш на пунгаш без никакъв стил — казвам на Франк, който ръчка дървата с необяснима ярост и сърдита физиономия. — Рупърт също не разбира нищичко от вина — казва го само за да впечатли Кресида.

— За да впечатля Крес — повтаря Рупърт, което той и дамата му тутакси намират за непоносимо смешно. Ха-ха-ха, ревват като двойка магарета. Стоят като истукани насред стаята, мятат си белтъци и спират движението.

— Какво ще пиете? — питам ги, мъчейки се да скрия разочарованието си. — Водата в чайника тъкмо завря, напитките са в кухнята. Има и една бутилка разкошен калвадос върху хладилника.

— Аз ще пия юн петит калва — заявява Рупърт на умопомрачителен френски. — Крес?

— Не знаех, че говориш френски — грейва Кресида.

— Неговите таланти нямат край — подхвърлям под носа си аз.

— Бих пила още една чаша бяло вило — казва Кресида, като ми мята малко сърдит поглед.

— Рупърт? — обръщам се към мъжа, който стърчи насред хола, потрива ръце и обхваща заоблените глезени на своята дама. — Кухнята е ей там. Нали не очакваш да ти прислужвам?

— Не се впрягай — измърморва той и се олюлява. — Отивам. Останаха ли малко кростини?

— А вие как изкарахте? — пита учтиво Кресида.

— Супер — отговаря Франк, като се настанявана страничната облегалка на фотьойла ми. Навежда се разсеяно и вдъхва уханието на косата ми, сякаш съм Хъни, която обича да души тайно, както съм забелязала. Не мога да му се сърдя: тя ухае божествено.

— Какво правихте?

— Първо отидохме да пийнем, а после се забихме на едно скучно парти, където се натъкнахме на бащата на Хъни — обяснявам аз. — След това вечеряхме и си побъбрихме. Проведохме много интересен разговор. За секса.

— Ти си маниачка на тема секс — заявява Рупърт, който пристига с две чаши. — Открай време.

— Сериозно? — подхвърля Франк развеселен. — Каква изненада.

— Сериозно? — възкликва Кресида — А, ти — добавя тя, като дарява Рупърт с бузеста и възхитена усмивка, — откъде знаеш, господинчо?

— Понеже й е пускал — отвръща Франк. Господи, какъв е дръвник. Сигурно е опериран от чувство за такт.

— Какъв изискан израз — казвам с въздишка аз. — Браво, Франки.

— Моля? — заеква Кресида.

— Исках да кажа — пояснява Франк, — понеже я е оправял. Пускал й е едно кръгче. На нея. Тук.

— Не говори за мен в трето лице — срязвам го аз. — Господи, Франк, нямаш никакви обноски.

— Понеже е чукал Стела — решава да изясни недоразумението Франк.

Кресида изглежда смутена и доста посърнала.

— Много отдавна — опитвам се да я успокоя аз. — Един-два пъти.

— Ами, повечко бяха — изцепва се Рупърт. — Охо — изведнъж си спомня той. — Олеле, сега я втасахме. О, мътните да ме вземат. По дяволите. Ъ, Крес?

— Да? — отронва тя с леден глас.

— Виж, Крес… Работата е там, миличка, че… Искам да кажа, че…

— Работата е там, че бяхме женени — прекъсвам го аз. Понякога това английско пелтечене и заекване ми лази по нервите. — Много отдавна преди сто години. За съвсем кратко. След Кеймбридж.

— Ти не знаеше ли? — пита я Франк.

— Не — отвръща едва чуто Кресида.

— О, мамка му. Извинявай, скъпа.

— Бяхме много млади и цялата история беше грешка — уверявам я аз. — Катастрофа. Трая трийсетина секунди.

Франк се засмива, после отново се начумерва.

— Имам предвид съюза — продължавам, като изцъквам възмутено.

— И сега сте само, ъ, приятели? — пита Кресида леко изнервена.

— Да — отговаряме Рупърт и аз в пълен синхрон.

— И ти забрави да го споменеш, докато ми разказваше историята на живота си на дълго и на широко по време на вечерята? — обръща се тя към Рупърт.

— Ами, май да — изтърсва Рупърт, като порозовява.

— И спиш в нейната къща.

— Мила, аз живея в Шотландия. Къде другаде да спя?

— В хотел — отсича Кресида.

— Но аз имам две свободни стаи — намесвам се аз. — Защо да стават зян? Къщата е голяма. Пък и той идва само веднъж в годината.

Франк пак издава някакъв странен шум. Като че ли не питае голяма симпатия към Рупърт. Когато се запознахме в Париж, Франк сподели, че смятал хората от средната класа за „главанаци“.

— Сериозно? — подхвърля Кресида с дълбоко недоверие.

— Сериозно — уверявам я аз. — Честна дума. И ако случайно се чудиш, не се чукаме.

— Не се — заявява с отново вледенен глас тя — чудя.

— Е, в такъв случай — възкликвам весело аз, като благородно не я обвинявам в лъжа — няма проблем, нали?

— Не, разбира се — заявява Рупърт, като прегръща Кресида през рамената и я целува по бузата.

— Но все пак не е, ъ, много нормално, нали? — подхвърля Кресида, като пренебрегва целувката и отпива глътка бяло вино. — Но вие сигурно така го разбирате модерния живот.

— Според мен е напълно нормално. По-добре ли е, ако двама човека, които някога са се харесвали достатъчно, за да се оженят, започнат да се избягват като прокажени? — питам я аз.

Отвратително е. Толкова е английско и пуританско, че ме влудява. Така де, да вземем Рупърт. Навремето беше важна част от живота ми и сега продължавам да го харесвам ужасно много — обичам го, в известен смисъл. Какво се очаква да направя — да го зачеркна от живота си, понеже някога сме делили едно легло? Той не ме е бил, нито обиждал, нито тормозил по никакъв начин: просто се оженихме по невнимание и се разведохме най-целенасочено. А сега Кресида — а такива като нея с лопата да ги ринеш — ме гледа подозрително, понеже още сме приятели и той отсяда от време на време в дома ми. Защо? Защо това да се смята за странно, когато всъщност е точно обратното — съвсем нормално поведение? Чичо ми Хенри толкова харесваше бившата си жена, че си преспиваха заедно два-три пъти в годината, в името на доброто старо време. И какво от това? Какво ги засяга това хората? Не казвам, че чичо Хенри трябва да служи за пример, не и в тези социални кръгове.

— Не — заявява полека Кресида. — Нямаше да е по-добре.

— Ами, тогава порасни, за бога — процеждам май прекалено свирепо, изтръгвайки едно „Не се горещи“ от Рупърт.

— Не се ли притесняваш за дъщеря си? — пита ме плахо Кресида.

— За Хъни? Че защо? — Вече съм на път да изляза от кожата си: знам какво ще последва. Сърцето ми го подсказва.

— В моята професия… — подхваща тя.

— Кресида е бавачка — обяснява Рупърт. — Как се наричаше? А, да: професионална бавачка. Означава, че бавиш децата само на хора от Белгрейвия.

— Просто в моята професия — продължава тя — виждам какви белези оставя разводът върху малките хора.

— Сериозно? — подхвърлям аз. — Е, за щастие Рупърт и аз нямаме наши малки хора. — (Мислех, че „малките хора“ е евфемизъм за „джуджета“. Но за такива като Кресида всичко в английския език е евфемизъм.)

— Да, но с втория ти съпруг…

— С него не бяхме женени.

Кресида въздъхва.

— Добре, с твоя „партньор“. От гледна точка на общественото и личностно развитие — запява тя като папагал — детето се чувства най-добре, когато живее с двамата си родители.

— Сериозно? — подхвърлям отново аз, поемайки дълбоко дъх. — Е, това е чудесно.

— Дъщеря ти — продължава Кресида — има липсващ баща.

— А майка й е маниачка на тема секс — добавя ухилено Франк в неудачен опит да разведри обстановката. Ама той наистина е невероятен: нито помен от неудобство, нито изчервяване, нито потръпване при думите „липсващ баща“.

— Има много деца с липсващи бащи — казвам аз, като поглеждам Франк. — Случва се, Кресида. Никоя жена не се събужда с мисълта, охо, сега ще забременея, а после ще се разделя със съпруга си, така че детето ми да не вижда баща си, понеже точно това искам за него — липсващ баща.

— Не казвам, че си го направила нарочно — прошепва тя и ме докосва по ръката.

— Надявам се. Та, какво точно искаше да кажеш? Понеже стана късно и взе да ми се доспива.

— Ами, нищо, всъщност. Просто, ъ, се заговорихме.

— Ами, благодаря ти за твоите прозрения. За твое сведение, що се отнася до мен, разводът не означава край на приятелството, а раздялата не означава, че детето ти автоматично се превръща в социопат или започва да се напикава нощем. Права ли съм?

— Права си. Извинявай, ако съм те засегната — казва Кресида. — Но много вярвам в семейството и…

— Всички вярваме в семейството — срязвам я аз. — Просто някои от нас имат по-големи семейства от останалите, това е.

— Ммм — кимва Кресида, без да изглежда напълно убедена, но вече е примирена, за разлика от мен.

— Колкото до секса, честно казано, не виждам защо майчинството трябва да ме превърне в монахиня, а ти? Аз не правя секс пред нея. Не се прибирам вкъщи с крясъци „Хей, Хъни, мама си води тъпкач, искаш ли да гледаш?“.

— Ъ, не — запелтечва Кресида.

— Радвам се, че изяснихме нещата. Сега си лягам. — За мой ужас очите ми лютят.

— Недей — прошепва Франк, поставя ръце на врата ми и разтрива лекичко рамената ми. — Остани. — Но той също ме дразни с дебелоочието си. Ей затова не бих могла да се хвана с него: много го харесвам, прекарахме фантастична вечер заедно, а после пуска пиперливи шеги в мига, щом чува думите „липсващ баща“. Наистина нещо му куца в морално отношение. Да, в морално отношение. Извинявайте, че размахах големите страшни думи, но наистина: това е човек, който е изоставил собствената си дъщеря. И има нахалството да пуска шеги за моето сексуално вманиачаване!

— Остани — обажда се Рупърт. — Пийни нещо. Ето, вземи моето. — И ми подава своята чаша калвадос.

— Моля те — прошепва Кресида.

— Добре — казвам, като се обръщам към нея. — Съжалявам. Май съм прекалено чувствителна на тази тема.

— Няма нищо — казва тя. — Постъпих нетактично, като я подхванах. Прекалих с пиенето.

— Не, не си. Винаги започвам да се оправдавам при мисълта, че възпитавам Хъни не както трябва или че сме бохеми.

Франк ми подава безмълвно доста отвратителната си носна кърпа и аз си издухвам носа.

— Е, технически погледнато, вие сте си — подхвърля услужливо Рупърт, като си спечелва една точно прицелена възглавница по главата.

— Тя има мъж в живота си — казвам аз, като посочвам Франк, — така че няма да порасне странна или наплашена от мъжете. Има си и Руп за кръстник. Има мен, а аз я обичам повече от всичко на света. Има си чудесна бавачка. Има си приятелчета. Баща й я обожава и й изпраща подаръци и факсове, и й се обажда по телефона. Вижда я когато може — за съжаление живее в другия край на света. Но изобщо не се притеснявам за нея. Сега дайте да сменим темата.

Няколко минути седим в неловко мълчание.

— Гледа ли ти се видео? — прошепва Франк.

— Колко е часът?

— Наближава два.

— Хайде да изгледаме филма някой друг път. Защото утре Хъни няма да ме остави да се излежавам, а е събота и Мери няма да идва.

— Добре. Сигурно имаш право.

— Отивам да се изкъпя — казвам му, като ставам. Краката нещо не ме държат: не биваше да гаврътвам калвадоса на Рупърт на един дъх.

— Аз също си лягам — додава Франк.

— Е — обръщам се аз към Рупърт, — вие какво ще правите? Не сте ли изморени? Два часа сутринта е.

— Не много — заявява Рупърт, като поглежда Кресида, която забива поглед в пода.

— Остани, ако искаш, Кресида — усмихвам й се аз, отправям се към вратата и ги оставям да мъдруват сами — не ми прилича на момиче, което ляга на първата среща, но какво знам аз: може да е най-мръсната свалка в света. — Лека нощ.

Изкъпвам се набързо и заспивам в мига, щом помирисвам възглавницата. Последната ми съзнателна и нетрезва мисъл е как би изглеждал Франк, ако си боядиса косата кестенява.