Стивън Канел
Мошеникът (7)

6.
Разказване на приказката

Ресторантът за деликатеси на Сам се намираше на ъгъла на Манчестър и Оу стрийт. Имаше големи прозорци и гише за взимане на храна за вкъщи на източната стена. Биано пристигна в осем — един час преди срещата. Беше облякъл синьо сако, жълто-кафяв панталон и вратовръзка на райета. Изрусените му коси падаха над загорялото от слънцето чело. Един от проблемите да си в списъка на десетте най-търсени престъпници от ФБР беше, че снимката му бе разпространена във всички полицейски участъци в страната. Той избра маса в дъното на заведението. Облегна гръб на стената и огледа полупразния салон. Смехът и мирисът на пържещия се бекон се смесваха. Рояк черни мухи се състезаваха за лампата, висяща в средата на помещението.

От онова, което бе узнал, Виктория Харт не беше глупачка. Можеше да доведе дори полицейски следовател, който да стане свидетел на преговорите относно несъществуващите престъпления на Антъни Хейуд. Биано бе избрал бившия си съкилийник Амп за втората главна роля в измамата, защото Амп имаше обемисто досие и щеше да фигурира в компютъра на Националния информационен център по престъпността. Освен това, един месец след като Биано бе излязъл от затвора, Амп беше убит в улична престрелка и „погребан“ в морето на Маями. Това означаваше, че е бил довлечен до блатата и напъхан в дупката на алигатор — нещо, което го оставяше физически жив, но завинаги неспособен да протестира. Бдителните очи на Биано кръстосваха ресторанта. Той реши, че там няма ченгета.

Поръча на вече уморения сервитьор голяма чаша портокалов сок и се вторачи във вратата, оглеждайки пристигащите клиенти. Точно в девет в заведението влезе жената, чиято снимка бе видял в „Трентън Хералд“. Виктория Харт извести придирчивостта си с облеклото и навременната си поява. Според Биано тя съвсем не приличаше на лисица, а изглеждаше решителна. Всичко около нея говореше за интелигентност и организираност. Облякла бе ушит по поръчка тъмнозелен костюм и подходящи по цвят обувки и шал. Беше още по-поразително красива, отколкото на снимката във вестника, но явно не се интересуваше от външността си. Нямаше грим, нито стилна прическа. Носеше голямо дипломатическо куфарче, но не и дамска чанта. Изглеждаше нетърпелива, докато оглеждаше ресторанта. Биано вдигна менюто, за да закрие лицето си. Тя търсеше висок, плешив мъж в жълто-кафяв костюм — описанието, което й бе казал по телефона. Но никой в заведението не отговаряше на него. Виктория Харт погледна часовника си, после седна на една маса до прозореца.

В девет и десет тя отново погледна часовника си. Сетне извади папките с документите по делото и започна да ги преглежда. Сервитьорът й донесе втора чаша кафе. В девет и двайсет Виктория Харт започна да барабани с пръсти по масата. Биано я наблюдаваше внимателно с опитното око на измамник. Тя щеше да бъде трудна мишена. Беше определено тип А — най-костеливите. Те бяха придирчиви, затова Биано измисли нов план. Щеше да изчака, докато Виктория Харт се приготвеше да тръгне. Ако това беше капан и тя имаше човек в ресторанта, двамата щяха да установят някакъв контакт, преди тя да стане. Биано продължи да я наблюдава. Тя играеше важна роля в плана на измамата му. Като прокурор по делото, Виктория Харт се бе опитвала да осъди Джоузеф Рина почти цяла година. Това означаваше, че е най-големият жив специалист по онзи принц на мафията. Сигурно познаваше всичките му приятели и делови съдружници и знаеше всичко за незаконната му дейност, за връзките, любовниците и враговете му. Виктория Харт притежаваше основната информация, от която Биано се нуждаеше. Повечето адвокати носеха със себе си копие от документите по делото, така че ако нещо се случеше, да им е под ръка. Биано се надяваше, че тя държи тази информация в обемистото си куфарче.

Той знаеше много малко за Джоузеф Рина, освен факта, че е страстен картоиграч и успешно борави със стик за голф от близко разстояние. Брат му Томи имаше славата на женкар. Беше ожесточено предан на по-малкия си брат и го бе закрилял през целия си живот. Всъщност, когато беше петнайсетгодишен, Томи бе нападнал един ирландски главорез на име Шон Мориси, който беше заплашил Джо. Томи го бе пребил до смърт с чук пред един бар. После стана чудо — главорезът възкръсна точно преди аутопсията. Незабавно го закараха в болницата и го спасиха. Два месеца, след като се съживи, Мориси вървял по улицата, където бе станал побоят и бил застрелян от минаваща кола. Тъй като го бе убил два пъти, оттогава Томи получи прякора „Двата пъти“. Освен тази обезпокоителна информация, Биано не знаеше почти нищо за Томи.

Той изчака, докато прокурорката взе огромното дипломатическо куфарче и започна да търси портмонето си, за да плати сметката, стана от мястото си и се приближи до нея.

— Госпожица Харт? — леко задъхан попита той.

Тя вдигна глава и го погледна.

— Седрик О’Нийл?

Изражението й показваше, че той не е онова, което бе очаквала.

— Всъщност, не. Аз работя със Седрик О’Нийл. Ангажираха го по едно дело в Ню Йорк и трябваше да тръгне в седем сутринта. Обади ми се и аз дойдох тук, колкото можах по-бързо. Надявам се, че не чакате отдавна. Казвам се Мартин Кушбъри. — Той й даде визитната си картичка, на която в златисти букви бе изписано името на адвокатската кантора „Линкълн, Форбс, О’Нийл и Рос“. — Работя в клона ни в Ню Джърси. Обадиха ми се в осем и трийсет. Бях под душа. Опитах да се свържа с вас, но предполагам, че вече сте били излезли. Дойдох веднага…

— В десет часа трябва да съм в съда, затова нямаме много време — прекъсна го Виктория и отново погледна часовника си.

— Да, добре. Ами… може ли да седна? — усмихна се той.

Тя посочи стола срещу себе си и се усмихна виновно, но не каза нищо. Усмивката й беше поразителна, ала той прогони мислите за красотата й и се залови с деловите въпроси.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате.

— Девет означава девет, господин Кушбъри.

Сервитьорът се приближи до масата им и Биано си поръча още една голяма чаша портокалов сок. Усмихна се на Виктория и лицето му поруменя.

— Ами… тогава да започнем… Не знам точно какво ви е казал Седрик, но ние представляваме един американец от африкански произход на име Антъни Хейуд. Той има информация, която би могла да ви послужи по делото Карол Сесник. Но господи Хейуд се нуждае от протекция срещу евентуално бъдещо съдебно преследване. Страхува се, че ще го обвинят в кражба. — Кушбъри погледна бележките си и непохватно се оправда. — Надрасках набързо всичко това тази сутрин. Не ми е много ясно.

— След като господин О’Нийл ми се обади — прекъсна го Виктория, — аз проверих в полицията. Името Антъни Хейуд не фигурира в текущите разследвания. Но го проверих в компютъра на Националния информационен център по престъпността. Вашият клиент е излежал присъда за убийство втора степен в затвора „Рейфорд“.

— Така ли? — заеквайки каза Биано. — О… ами, не знаех… Но това не променя нищо… или… напротив…

Той нервно погледна бележките си.

— Един осъждан убиец обикновено не е надежден свидетел.

— Е, все е по-добре от нищо — смутен възрази Биано. — Ако ви се струвам объркан, това е защото не се занимавам с наказателно право. Аз съм в отдела за търговия с недвижими имоти. Работата ми е свързана с договори за наеми и строежи за корпоративни клиенти.

Той усети, че това обяснение я ядоса. Сервитьорът сложи сока пред него.

— Защо не ми кажете с какво според вас можете да ми помогнете? После ще видим как ще се споразумеем. Ако изобщо го сторим.

Биано се консултира с бележките си.

— Да видим сега… И така, Хейуд е бил в клуб „Раирана зебра“ в Трентън. Клуб за джентълмени. Употребявам термина съвсем свободно — усмихна се той. — Нашият клиент е чул как някой на име Тексако Филипс предлага на Демо Уилямс петстотин долара, за да помогне в една мокра поръчка… Предполагам, че това означава убийство. По-късно същата нощ Демо не се е прибрал вкъщи. На другата сутрин е намерен в онзи откраднат микробус в Хоубоукън.

Биано бе открил по-голямата част от тази информация в един стар вестник, където имаше статия за престъпната фамилия Рина и за убийството в Хоубоукън. Останалото беше плод на въображението му. Знаеше, че това ще заинтригува Виктория Харт. Така и стана.

Тя се наведе към него.

— Тогава Джо Рина не е предложил на приятеля на вашия клиент да извърши убийство… А Тексако Филипс? — попита тя, извади жълтия служебен тефтер и започна да записва. — Кога точно се е състоял разговорът?

Биано наля още малко масло в огъня. Искаше Виктория да мисли, че може да изтръгне всичко от него.

— Откровено казано, не съм много наясно. Нямам достатъчно информация, за да водя преговори. Може би следващата седмица ще се срещнете със Седрик.

— Вижте какво, господин Кушбъри, тази сутрин в десет часа трябва да съм в съда и да приключа с един важен случай, върху който работя от година. Направя ли го, никога повече няма да мога да съдя Джо Рина за същото престъпление. Тексако може да стане държавен свидетел, ако успея да го убедя. Така че, ако имате нещо, което бих могла да използвам, кажете го сега.

— Не знам защо Седрик ми се обади да дойда тук. Това е безумие.

Тя присви очи. Беше налапала въдицата.

— Господин Кушбъри, Томи и Джо Рина убиха единствената ми свидетелка. Тя беше и моя приятелка. Убиха и двама чудесни полицаи. Искам убийците да отидат в затвора. Трябва да ми кажете онова, което знаете.

Биано отново погледна бележките си, сякаш там се съдържаше отговорът на съчинената от него дилема. Видя, че Виктория е готова да атакува, затова й помогна да събере увереност, създавайки още по-голям смут.

— Тези драсканици ме озадачават… О, боже, забравих да ви кажа нещо… Чакайте малко…

— Господин Кушбъри, телохранителят на Джо Рина явно се е свързал с приятеля на вашия клиент и му е предложил да участва в убийство. Ако знаете нещо, кажете ми го, по дяволите.

— О, господи — промълви Биано и отново се вторачи в записките си.

— Няма да намерите отговора там. Кажете го веднага, инак когато подведат под отговорност за кражба Антъни Хейуд, ще се погрижа да получи максимална присъда. Ако имате информация за тройно убийство, наистина ли мислите, че можете да седите, без да правите нищо, и да преговаряме? Това не е сделка за недвижим имот.

— Но вие… не можете… — пелтечеше Биано. — Аз представлявам този човек…

— Само гледайте. — Тя извади клетъчния телефон и започна да набира някакъв номер. Сетне го погледна и гневно блъфира. — Е, кое избирате?

Ядосана, Виктория Харт беше още по-красива.

— Аз… Добре, но позволете ми първо да видя документите по делото.

Той премести чашата с портокаловия сок пред себе си и протегна дясната си ръка към папките. Виктория понечи да го изпревари и Биано събори чашата.

— Господи, каква тъпотия! — извика тя, когато портокаловият сок напълни полата на тъмнозеления делови костюм и бавно започна да се стича по краката й. Скочи от стола и се погледна.

— Божичко! — притесни се Биано, — колко съм непохватен… Ужасно…

Той грабна салфетка и я долепи до мокрия плат, което влоши нещата.

— Престанете! Не го правете! — извика Виктория, сетне отчаяно погледна сервитьора. — Къде е тоалетната?

Той посочи вратата в дъното на заведението.

— Вие стойте тук — заповяда тя на Биано, после хукна да оправя щетите, забравяйки куфарчето си.

Когато след пет минути се върна, Биано Бейтс и документите по делото Рина бяха изчезнали.

— По дяволите! — изруга Виктория.

Костюмът й беше мокър от студената вода, с която се бе опитала да изпере сока, и частици от салфетката висяха като одеяло от седло на кон. Тя се почувства пълна глупачка, докато гледаше празната маса, на която лежеше само преобърнатата чаша. Виктория Харт внимателно я взе и я уви в чиста салфетка. После я сложи в куфарчето си и излезе от ресторанта. Имаше пет минути, за да стигне до съда.