Стивън Канел
Мошеникът (14)

13.
Хайка

Да му го начукам на Тексако Филипс, мислеше си Томи, докато седяха в апартамента му с изглед към Бродуок. Калиопа пазаруваше като обезумяла, търсейки „сладки дрешки“ за пътуването до Бахамските острови. Тексако седеше срещу Томи. Лицето му беше зачервено, а шевовете на тъмнорозовото спортно сако за хиляда долара щяха да се спукат. Да го убиеха, Томи не можеше да разбере защо брат му държи това смърдящо тъпо лайно.

— Виж какво, Тексако — бавно каза Томи, — искам само да ги намерим. Братовчед ми Питър работи за една туристическа агенция и има информация за всички полети. Прокурорката е отлетяла за Сан Франциско с двама типа на име Б. Бейтс и Дж. Бейтс. Не знам кои са тези скапаняци, но ти не се опитвай да разбереш. Не се мъчи да решаваш този проблем, защото ще го оплескаш. Само ги намери. В Сан Франциско има телефони. Вдигни шибаната слушалка и ми се обади. Ясно ли е?

Тексако едновременно кимна и сви рамене — жест на разбиране и на безразличие. Томи толкова се вбеси, че удари по рамото с опакото на ръката си едрия грозен бивш бейзболист.

— Ало, дрисльо, не чух отговор.

— Казах добре, Томи — прошепна Тексако.

— Братовчед ми Пит ще види дали са си запазили места. Номерът му е написан на визитната картичка. — Той я пъхна в джоба на Тексако. — Името му е Питър Рина. Току-що завърши колеж, затова не му казвай нищо, което не е необходимо да знае. Той е в Ню Джърси, но може да провери за онези типове из цялата страна.

 

 

И така Тексако стана човекът хайка. Отлетя за Сан Франциско и започна да обикаля града, като гледаше пъстро облечените туристи и се чудеше как да намери Виктория и двамата мъже с фамилия Бейтс. Съзря един голям гимнастически салон близо до хотела, където беше отседнал. Там можеше да му сложат в задника забранени инжекции със стероиди за по петдесет долара едната. Намери и страхотен италиански ресторант, където сиренето моцарела и виното бяха от световна класа. Първия ден само вдига тежести и яде. Накрая реши да се обади на Пит Рина и да го накара да провери дали Виктория Харт и двамата Бейтс имат резервации за полетите от Сан Франциско. Младият мъж му каза, че засега не е открил нищо. Тексако помисли, че е по-добре или да заминат нанякъде, или Томи да го извика да се върне. По душа не беше преследвач. Малкият му като орех мозък не премина отвъд тази проста истина. В хотела го чакаше съобщение да се обади на Томи.

— Защо си в шибания хотел? — беше първият въпрос на Томи.

— Но нали каза…

— Виж какво, дръвнико, трябва да чакаш на летището. Ако се появят и си купят билети, ти трябва да си там. Какво ти става? Пит ми каза, че си се обадил само веднъж.

— Господи, Томи — изхленчи Тексако, — какво трябваше да направя? Да му се обаждам всеки час ли?

— Точно така. Той проверява на всеки час, затова и ти ще му се обаждаш на всеки час. Каква друга работа имаш? Да се друсаш ли?

— Престани, Томи.

Тексако Филипс наистина започваше да мрази Томи Рина. Но колкото повече го мразеше, толкова повече се страхуваше от него. Странна формула. Обеща да се обажда на Пит Рина на всеки час и се премести в хотела на летището. Когато затвори, апетитът му се бе изпарил.

 

 

В нощния клуб на „Ред Барн“ имаше танци. Стивън и съпругата му Елън се бяха издокарали. Дванайсетгодишният Лорънс беше с широка протрита вратовръзка на райета, явно предавана от поколение на поколение. Музиката се лееше през отворената врата на нощния клуб и проникваше в ресторанта. Ядяха вкусни ребра на скара и царевица в масло.

— Откакто се заселихме тук, в Кийтс, вече не се занимаваме с измами по покривите и на магистралата. Излизаме на пътя веднъж-дваж в годината, обираме някой друг мухльо и използваме парите за законен предприемачески бизнес — обясняваше Стив.

Говореше и ядеше, бършейки соса от брадичката си. Двамата със съпругата му бяха костеливи и жилави хора, закалени от живота на открито. Стив имаше честните сини очи на измамник и оредели коси. Елън беше повехнала хубавица с къса коса и изразителни черни очи, които пронизваха като лазерен лъч. Малкият Лорънс щеше да стане голям чаровник. Гласът му още не се беше променил, но имаше същата ослепителна мошеническа усмивка — явно характерна за тази фамилия — и не се стесняваше да я използва.

— Как ще изиграеш мишената? — попита Стив.

— Ще измамя онзи негодник на зарове, ще го омотая и ще го направлявам с помощта на стръв, ще го заведа да пасе, ще настроя брат му срещу него и накрая ще го притисна до стената.

— Да настройваш хората един срещу друг е малко опасно — отбеляза Стивън.

— Ако се наложи, ще включа семействата от Хог Крийк.

— Работил ли си с тях?

— Не.

— Внимавай. Онези Бейтс от сто години живеят в Арканзаската долина, женят се помежду си и пият смес от малц и гореща вода. Слизат по хълмовете с камиони с широки гуми, ритат задници и изяждат жертвите си. Не са много нежни.

— Ще го имам предвид — каза Биано и остави вилицата. — Вероятно утре ще оправя фермата. Мисля, че намерих една, която ще бъде подходяща за играта. Искам ти да ръководиш бояджиите. Ще ти платя хиляда долара плюс една десета от всичко, което спечелим.

Стивън Бейтс затвори очи и дълго мълча. Виктория помисли, че е заспал, но той отново ги отвори и погледна съпругата си Елън, която изглежда прочете мислите му и кимна. Стив се обърна към Биано.

— Спомена, че правиш всичко това заради братовчедка си Карол.

— Да. Убиха я двамата мръсници, на които ще погодим този номер.

— Ядосвам се, когато пречукат някой от нашите роднини. Не го приемам лесно. Но ми се струва грешно да правим пари от смъртта на Карол.

— Разбирам това, но тя ми беше много близка… Пък и не трябва да работиш за нищо.

— Въпросът е там, че никога не съм правил голям удар. Ти ми даде възможност да се включа. Това ми е достатъчно.

— Сигурен ли си?

— Ти си нещо като легенда, Биано. Ще бъде чест за мен.

— Видяхме те сред най-търсените в Америка — обади се Лорънс. — Само че имаше черна коса и беше без мустаци.

— Е, да… — усмихна се Биано, после се обърна към Стивън. — Но ако приключим с повече пари, ще ти дам една десета.

— Добре.

Деловата част свърши и те започнаха да разговарят за други неща. Виктория мълчеше. Една фамилна подробност я удивляваше. Всички имаха татуировки под ръчните часовници, включително и Биано. Татуировката представляваше ръкописно „Б“ и датата на първата измама. Дори Лорънс имаше такава. От миналото лято.

— На панаира в Портсмут с петнайсетгодишната си братовчедка Бетси пробутаха „кукла“ — обясни Стивън.

Късно през нощта, след като наеха стаи в мотела в Кийтс, Биано покани Виктория в стаята си да изпият по една водка с кока-кола преди лягане. Тя беше твърдо решила този път да не размътва главата си и пиеше на малки глътки питието. Биано извади от чантата си малка електрическа парна ютия.

— С това нещо можеш да пресоваш надписи и картинки върху фланелки — каза той, напълни я с вода и я включи в контакта да се затопли.

После извади двата работни комбинезона, които бяха купили от Хобс, и ги сложи върху избелялата зелена покривка на леглото. Измъкна белите букви и ги нареди върху джоба на гърдите, така че да пише „САЩ, МИНИСТЕРСТВО НА ЗЕМЕДЕЛИЕТО“ и ги огледа критично.

— Как ти се вижда? Би ли се хванала на този номер?

Тя се вторачи в буквите, сетне ги подреди в полукръг над джоба.

— Така по-добре ли е?

— Много по-добре — призна Биано.

Той изпробва парната преса и отпечата буквите върху работните комбинезони.

После отидоха на паркинга и поставиха същия надпис на двете предни врати на форда. Този път използваха по-големите жълти букви. Докато работеха, Виктория го попита какво означава „да пробуташ кукла“.

— Стар номер — обясни Биано. — Тази измама датира от почти хиляда години. За пръв път са я направили в Китай.

— Как се прави?

— Двама мошеници работят в комбина. Преструват се, че намират портфейл, пълен с истински пари, близо до набелязана жертва. Мишената трябва да бъде избрана внимателно. Обикновено е някой добре облечен богаташ, възрастна жена или бизнесмен. Винаги гледай обувките и чантата. Те са много показателни. Слагаш портфейла така, че мишената също да го намери. После следва големият спор. Дали да дадат парите на ченгетата. Не, те ще ги задържат за себе си. Тогава двамата мошеници се съгласяват, че портфейлът трябва да остане за една седмица в жертвата, защото може някой да си го потърси.

— Задържаш, като пускаш.

— Точно така. Но в последната минута измамниците решават, че мишената трябва да им даде част от сумата от собствения си джоб в знак на добра воля. Може би само десет процента. Жертвата няма нищо против, защото в ръцете му са пет пъти повече. Дава им парите и мошениците си тръгват. После мишената отваря портфейла и вижда, че е пълен с нарязани вестници.

— Хората хващат ли се на този номер?

— Непрекъснато, Виктория, във всеки град на света. Това е една от най-широко разпространените шашми.

Тя погледна колата и разбра защо Биано бе настоял за такъв цвят и размери. Светлозеленият форд ескорт с жълти букви на вратите приличаше на държавно превозно средство.

— Сега ни трябват само жълти каски и твърди папки с щипки. Хората ти вярват, когато имаш папка с щипка. Не ме питай защо — ухили се Биано.

Виктория лежеше в леглото си и слушаше щурците. Вчера се бе издокарала в ластична рокля и обувки с високи платформи, утре щеше да облече онзи грозен работен комбинезон и да си сложи жълта каска. Щяха да отидат при някой нищо неподозиращ фермер и да се представят, че са от Министерството на земеделието. Голяма работа! Какво от това? Опита се да заспи, но неизвестно защо сърцето й не искаше да намали ритъма си. Странно… защо всичко това беше по-вълнуващо от сценичната треска, която изпитваше, преди да влезе в съдебната зала? Не желаеше да го признае, но най-после трябваше да се изправи лице в лице с истината — тези номера бяха много по-вълнуващи. Защото бяха против правилата. Но това не беше всичко. Цял живот майка й я бе карала да се отпусне и да бъде по-спокойна, но Виктория никога не се отклоняваше от курса. Но сега, заради ужасната вина относно смъртта на Карол, тя се бе оставила в ръцете на този очарователен измамник. Виктория лъжеше и това й харесваше. Дълбоко в душата й някакъв отдавна тлеещ въглен отново се разпали. Тя почти бе забравила това усещане. Спомни си, че веднъж, когато беше дете, майка й я заведе на пазара. Виктория открадна бонбони от една сергия. Сърчицето й тупкаше като обезумяло. Никой не разбра, но по-късно майка й я хвана да яде бонбоните. Натовари я на колата и я откара на пазара. През целия път Виктория я молеше да не го прави. Елизабет повика управителя. Виктория трябваше да върне бонбоните, да се извини и да обещае, че ще плати изядените. Беше толкова унижена, че плака из целия път до вкъщи. Удържа на думата си трийсет години, но сега щеше да наруши обещанието си. И никога не се бе чувствала така жизнена.

 

 

На другия ден подготвиха пасището за лосове. Стана толкова лесно, че беше смешно. Спряха зеления форд пред входа на Кал Оук Фарм. Бяха преоблечени в работните комбинезони. Папките им съдържаха страници от телефонен указател. На главите им се мъдреха жълти каски. Спряха пред хамбара. Един набит русокос мъж се стресна и вдигна глава. Биано вече знаеше, че името му е Карл Харпър. Беше погледнал писмата в пощенската кутия.

— Джил, мисля, че това е фермата на Харпър, нали? — провикна се Биано, за да го чуят.

— Предполагам, Дани — отговори Виктория.

Сърцето й биеше като обезумяло, докато Карл Харпър се приближаваше към тях.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Светлите му очи подозрително се стрелкаха ту към лицата им, тук към колата и после пак към надписите на работните комбинезони.

— Аз съм Дани Дънкан от американското Министерство на земеделието — започна Биано и му пусна ослепителната си усмивка. — Дошли сме тук, за да помогнем на космическите инженери от НАСА.

— Как?

— НАСА и американската армия си сътрудничат в разработването на нов вид боя. — Биано се обърна към Виктория. — Ще му я покажеш ли, Джил?

Тя взе от задната седалка кутията боя, която сутринта бяха смесили по формулата две към едно. Цветът беше ръждиво медночервеникаво.

— Тази боя съдържа фероокис — обясни Биано — и предпазва метала в продължение на петдесет години. Изискването е щом я използвате веднъж, да не боядисвате половин век. При нас, в Министерството на земеделието, дойдоха представители на НАСА и на армията и ни помолиха да намерим фермери, които да ни разрешат да боядисаме техните тръби и цистерни, за да изпробваме боята.

Харпър избърса носа си с голяма червена кърпа.

— Малко е ярка — рече той. Гледаше боята и вече си представяше как ще стои на металните повърхности във фермата му. — Какво казахте, че съдържа?

— Е, признавам, не съм химик — каза Биано, — и не съм много сигурен. Джил, какво има в тази боя? Носиш ли техническите спецификации?

Виктория погледна в папката си.

— Съдържа предимно алуминиев фосфат и серен килиний — отговори тя, проклинайки се, че гласът й трепери.

— Точно така — усмихна се Биано. — Мисля, че килиният е вълшебната съставка.

— И как ще се споразумеем? — попита Харпър.

— Господине, цяла сутрин обикалям и търся ферма, чиито тръби и цистерни се нуждаят от боядисване. Бихме желали да боядисаме металните повърхности и да видим дали НАСА и армията имат право. Няма да ги пребоядисвате цели петдесет години. Няма да ви струва пукнат цент. Ще напишем на цистерните с бели букви ФКГП, за да виждаме фермата ви от въздуха.

— Какво означават инициалите?

— Така се казва боята. Ферооксиден килиниев грунд. „П“ означава правителство — усмихна се Биано. — Освен това искат да видят дали буквите, написани с нормална боя, ще се отразят на основното покритие. Ако се съгласите, ще помогнете на вашето правителство. Представяте ли си колко пари ще се спестят за данъкоплатците, ако боядисваме танковете и военните джипове веднъж на половин век?

— И няма да платя нищо? А вие ще боядисате всичките ми тръби и цистерни с нещо, което ще издържи петдесет години?

— Странно, нали? — ухили се Биано. — Правителството най-после ви връща нещо.

— По дяволите — рече Карл Харпър, като си мислеше, че днес е щастливият му ден. — Кога ще започнете?

— Утре сутринта. Само трябва да подпишете официално разрешение…

Биано го бе напечатал сутринта на пишещата машина в мотела. Документът не изглеждаше много официален, но той смяташе, че щом се стигне до подписването му, няма да има никакво значение. Фермерът вече щеше да е налапал въдицата.

Харпър се подписа, без да поглежда текста втори път, после се ръкува с Биано и Виктория, като непрекъснато се хилеше.

Когато потеглиха, Виктория не можа да сдържи усмивката си.

— Трябва да нарисуваме татуировка и под твоя часовник — каза Биано и двамата избухнаха в неудържим смях.