Стивън Канел
Мошеникът (18)

17.
Смотаняците

Дакота, Биано и Дъфи влязоха в проветривото хотелско фоайе с изглед към океана.

Биано вкара инвалидния стол с Дъфи в оскъдно осветеното казино с климатична инсталация и, разбира се, без прозорци. Свистенето на вятъра и шумоленето на палмите бързо бяха изместени от звъна на игралните автомати и от монотонния брътвеж на дузината крупиета. Биано спря пред касата.

— Бих искал да депозирам малко пари и да ударя голямата печалба — каза Дъфи.

Гласът му трепереше, а парализираната ръка несигурно махна във въздуха, когато я вдигна, за да привлече вниманието на касиерката. Тя видя инвалидния стол, после се усмихна на Биано, който изглеждаше отегчен и ядосан. Дакота бе тръгнала към бара.

— Недей, чичо Хари. Ще загубиш като вчера в казино „Принцеса“.

— Не започвай пак, Дъглас. Само скимтиш. Какво да направя? Да се хвърля в басейна ли? — Дъфи погледна касиерката. На табелката пишеше Синди. — Ще купя чипове за петдесет хиляди, сетне може да уредим малък кредит, ако свършат.

Подаде й плик, пълен с банкноти. Зачервените му очи наблюдаваха как Синди брои парите.

— Петдесет хиляди американски долара — каза тя. — За всичките ли искате чипове?

— Да — гордо отговори Дъфи. — Занесете ги на най-близката маса и гледайте какво ще направи майсторът.

— Исусе — изпъшка Биано. — Голям майстор си, няма що. Непрекъснато губиш.

Синди го погледна с надеждата да го накара да млъкне, после каза:

— Мога да ви запиша за кредит, ако желаете. Ще отнеме само минутка.

— Давай — силно изкряска Дъфи, което предизвика пристъп на кашлица.

Синди извади формуляр за кредит от едно чекмедже под гишето.

— Как са трите ви имена? — попита тя.

— Хари Стантън Прайс — отговори той, след като овладя кашлицата и се успокои.

— Къде работите?

— Собственик съм на автомобилен център „Изгодна цена“ във Фресно, Калифорния — усмихна се той, но гласът му леко трепереше, а главата му клюмаше надолу, сякаш непрекъснато водеше борба да се задържи на крехкия и тънък като молив врат.

— С коя банка работите?

— Централна калифорнийска банка на скотовъдите.

Синди внимателно записа всичко.

— Имате ли нещо против, ако се свържем с банката ви?

— Не, по дяволите! Нали трябва да разберете колко пари имам? Само им кажете, че съм тук и най-сетне ми е провървяло — ухили се той.

— Ей сега, господине… Ако обичате, обадете ми се след половин час. През това време ще изпратя чиповете ви на трета маса.

— Господи — изпъшка Биано. — Не може ли поне да хапнем нещо, чичо Хари? Трябва да си вземеш лекарството.

— Ти не умееш да се забавляваш, Хари — немощно изрече Дъфи, после отново се закашля. Оправи се и с висок пронизителен глас извика. — Да вървим! Хайде!

Биано се обърна и насочи инвалидната количка към маса номер три.

Синди взе телефонната слушалка и се обади на шефа на смяната.

— Зиги, изпращам двама смотаняци на трета маса. Купиха чипове за петдесет хиляди. Изглежда вече са загубили доста в казино „Принцеса“ във Фрийпорт. Ще кажа на охраната да ги снима. Може би ще искаш да им правиш компания.

Люк Зигман, шефът на смяната, седеше на сгъваем метален стол. Огледа помещението и видя Биано и Дъфи.

— Старецът в инвалидния стол и оня готиния, червенокосия ли?

— Да — отговори Синди. — Две дойни крави, ако питаш мен. Направи ги щастливи.

— Дадено.

Той затвори. Един от служителите на казиното донесе голям поднос с разноцветни чипове.

— И така, време е за представлението — каза Дъфи, млясна с устни, грабна шепа чипове от по сто долара и ги хвърли на масата. Чиповете отскочиха върху зеленото сукно. — Какъв е таванът на тази маса?

— Две хиляди долара, господине — отговори Зигман.

— Заложи две хиляди на линия шест-осем и петстотин долара на шест и на десет.

Зигман се усмихна. Така залагаха всички слаби играчи.

— Влиза нов играч — обяви той.

Една възрастна жена в бледорозови шорти и плажни сандали хвърли заровете. Три и пет.

— Осем — провикна се Дъфи. — Печеля.

Издокараният в бяла риза, червен елек и вратовръзка крупие прибра заровете с извитото гребло и ги бутна към жената. Сетне плати на Дъфи, който беше твърдо решен да загуби, затова остави печалбата на масата, слагайки всичко на линията. Жената отново хвърли заровете. Падна се седем.

— Линията губи — монотонно каза крупието и прибра чиповете на Дъфи.

Старецът получи заровете и ги огледа с вещо око.

— Бъдете добри към Хари — прошепна той на червените прозрачни кубчета.

Биано гледаше виновно другите играчи и никой не забеляза как Дъфи скри заровете в шепа и ги пусна между краката си в преносимата тоалетна, като в същото време ги подмени с фалшивия чифт, който брат му бе изпратил от Маями. Главата му едва се подаваше над масата. Погледна крупието, за да провери дали е видял нещо нередно, сетне взе заровете и ги разклати близо до ухото си.

— Хайде. Говорете ми. Бъдете добри към Хари Прайс — каза той, после се обърна и се озъби на Биано. — Закарай ме на друга маса, Хари. Искам да вдигна тавана… на пет хиляди долара.

— Ще одобря залагането — заяви Зигман, вдигайки тавана на залаганията.

Дъфи заложи на седем. Заровете се обърнаха на десет. Зигман се усмихна. Ако старият инвалид играеше така, след половин час щяха да вземат всичките му пари.

През следващите трийсет минути Дъфи хвърляше пари като спечелил от лотарията. Люк Зигман бързо разбра, че старецът играе по системата „Мартингейл“ — сложен начин на залагане, често използван от губещи играчи. Дъфи се прости с над двайсет хиляди долара. Накрая остана единственият на масата за трима, защото се бе превърнал в заплаха за късмета на всички.

— Господи, чичо Хари… какво правиш? Не залагай толкова много! — изхленчи Биано, ала напразно, защото Дъфи му изсъска да млъкне и пак заложи голяма сума.

Онова, което никой не забелязваше, беше, че след всяка загуба, докато крупието и шефът на смяната се опитваха да прикрият усмивките си, в преносимата тоалетна под кокалестия задник на Дъфи изчезваше по един чифт от заровете на казиното.

Загубеше ли голяма сума, той се провикваше: „Нови зарове!“ и крупието с радост изпълняваше желанието на губещия.

— Исусе, Хари, хайде да си тръгваме! — хленчеше Биано. — Трябва да си вземеш лекарството.

Но старецът не му обръщаше никакво внимание.

Люк Зигман се приближи до шефа на залата и прошепна:

— След по-малко от час ще приберем парите на този глупак.

За няколко минути всички в казиното разбраха, че на маса номер три има двама смотаняци.

В кредитния отдел управителят на казиното Арнолд Бузини чакаше финансовият отговорник да потвърди платежоспособността на губещия. Бузини беше известен като Мишелова. Седеше наведен над бюрото си и нетърпеливо барабанеше с пръсти.

— Провери го добре — каза той.

Късо подстриганата му коса беше стоманеносива, а кожата — сивкавобяла. Прекарваше цялото си време в затворени помещения и обичаше губещи като Хари Стантън Прайс. Живееше за глупави играчи — играчи със системи.

Финансовият отговорник се казваше Анджела Хопкинс. Тя се обади в Централна калифорнийска банка на скотовъдите във Фресно, използвайки новия финансов справочник, който неочаквано бе получила предишния ден. След серия изщраквания, които според нея се дължаха на островитянската телефонна система, а всъщност идваха от пренасочващия механизъм във Фресно, автоматът пред магазина до игрището за голф, намиращ се на не повече от двеста метра, иззвъня.

— Централна калифорнийска банка на скотовъдите, Фресно. Един момент, моля — с висок напевен глас каза Виктория, после натисна едно от копчетата, за да се чуе звук и долепи слушалката до стомаха си, докато някаква кола с повреден ауспух минаваше покрай нея.

— Тук е клуб „Залива на сабите“ на Бахамските острови. Бихме искали да потвърдим един кредит — каза Анджела, а Мишелова се наведе, за да подслушва.

— Тогава ви трябва госпожица Прентис. Ей сега ще ви свържа. — Виктория натисна няколко бутона за звуков ефект, после отново долепи слушалката до ухото си.

— Луиз Прентис, управителка на „Лични сметки“ — каза тя с нормалния си глас. В ръката си държеше листа с информацията, която трябваше да съобщи.

— Тук е клуб „Залива на сабите“ на Бахамските острови. Извършваме кредитна проверка на господин Хари Стантън Прайс. Той ни каза, че парите му са при вас.

— Точно така. Ей сега ще изкарам на екрана данните за него. Имате ли международен номер за потвърждение?

— Да. 2459800.

— Благодаря. С какво мога да ви бъда полезна?

— Той поиска заем от двеста хиляди долара. Трябва ни потвърждение за тази сума.

— Хотелско казино ли сте? — попита Виктория.

— Да.

— Личната и служебната сметка на автомобилен център „Изгодна цена“ са при нас. Господин Стантън притежава десет милиона долара. Остатъкът от сметката му далеч надвишава исканите двеста хиляди долара. Можем да ги блокираме, но предпочитаме да не ви ги изпращаме, освен ако не се наложи.

— Чудесно. Блокирайте ги, а ние ще дадем кредита и ще ви се обадим, когато той напусне казиното.

Бузини излезе от кабинета, преди Анджела да затвори и отиде в казиното, където малка тълпа охкаше и ахкаше, докато Дъфи пилееше пари с глупави залагания.

— Нови зарове — провикваше се той.

Когато Бузини се приближи до него, бяха му останали по-малко от пет хиляди долара.

— Негодници — мръщеше се Дъфи на заровете. — Губите по-зле и от комунистически диктатор.

Той погледна шефа на смяната с кървясалите си очи. Главата му клюмна надясно, а по брадичката му потече слюнка.

— За нас е удоволствие да сте в клуб „Залива на сабите“ — усмихна се Мишелова на ужасния инвалид. Похвали го за късмета, убеден, че някоя лудница е най-доброто място за стареца.

— Проклети зарове. Нищо не мога да спечеля — оплака се Дъфи.

— Съжалявам, че не ви върви — измърка Бузини, — но „Залива на сабите“ би искал да ви предложи един от най-хубавите си апартаменти. Всичко тук, вечерята, програмата и плажът ще бъдат безплатни.

— Как е кредитът ми? Необходими са ми още пари.

— Проверих, господине. Имате одобрен кредит за двеста хиляди долара — усмихна се Бузини с надеждата, че дъртият пикльо няма да хвърли топа, преди да загуби всичко.

— Хари, може ли да излезем за малко? — проплака Биано. — Загуби достатъчно. Да вървим, преди да си загубил целия си автомобилен бизнес.

— Престани да хленчиш и да се оплакваш. Само пъшкаш и охкаш и разваляш настроението на всички.

— Господа, ще ни окажете ли честта да бъдете наши почетни гости по време на престоя си тук? — попита Бузини, показвайки лешоядската си усмивка.

— Точно така, по дяволите. Можеш да се обзаложиш, че ще остана. Трябва да компенсирам за загубата. Няма начин късметът да не се обърне.

— Не може ли поне да хапнем нещо? — изхленчи Биано.

— Нашата Пеликанова зала е отлична, а менюто — изискано. Ще ви донеса ключа от стаята. Позволете аз да направя резервацията — каза Бузини, кършейки ръце.

Приличаше на управителя на „Пръстени и други“ в Атлантик Сити.

 

 

Най-после Томи се съгласи с брат си, че Калиопа Лав е адски досадна. Намираха се в бара на клуб „Залива на сабите“. Томи седеше с гръб към стената, за да оглежда мадамите, които излизаха от басейна. Погледът му бе прикован от една брюнетка в жълта копринена рокля. Не можеше да откъсне очи. Роклята приличаше на нощница и сексуалното въображение изду слабините му, докато Калиопа надуваше главата му с оплаквания.

— Онези деца край басейна ще ме сбъркат — нареждаше тя, докато Томи изучаваше самотната красавица, която седна до барчето.

Неколцина мъже предложиха да я почерпят или да танцуват с нея под звуците на малкия оркестър. Чернокосата отказа на всички.

— Направи хотел само за възрастни, Томи — продължаваше Калиопа. — Това е казино. Хлапетата не залагат. Нямат работа тук. Знаеш ли, пикаят в басейна!

— Идеята да дойдем беше твоя — изръмжа Томи. — Защо не млъкнеш за малко? Само дрънкаш. Да не съм шибан отдел за жалби?

Погледът му се съсредоточи върху брюнетката, която кръстоса крака и цепките на роклята й се отвориха. Опитното око на Томи вече бе забелязало, че отдолу е гола като яйце. Единственото, което не позволяваше на члена му да се вирне, беше непрестанното бръщолевене на Калиопа.

— Хамбургерите са скапани — отбеляза тя. — Трябва да говориш с готвачите. Кажи им да не прегарят месото, за бога.

— Защо не си починеш? — въздъхна Томи.

— Опитвам се да ти помогна. Препичат всичко. Но може би на теб ти пука само за парчето месо между краката ти.

— Престани да говориш като курва. Джо казва, че приказваш като уличница, и има право.

Томи се премести леко надясно, за да вижда по-добре над рамото на Калиопа. В бара влезе червенокос мъж, който започна да говори с полуголата богиня от фантазиите на Томи. Тя не направи опит да прикрие бедрата си. Но не прогони онзи тип, както стори с другите. Той беше твърде красив и висок и Томи го намрази от пръв поглед. После червенокосият извърши най-големият грях — сложи ръка на рамото на богинята, наведе се към нея и зашепна в ухото й. Томи извади петстотин долара.

— Защо не отидеш да поиграеш? — предложи той и Калиопа грабна парите като гладен дървесен гущер, изплезил език за някое насекомо.

Тя стана.

— Знаеш ли какво, Томи? Не е необходимо да се държиш с мен като с курва. И аз имам чувства.

— Да, но ти не даваш пукната пара за моите. Цял ден ми надуваш главата. Направи това, промени онова. Този хотел не е мой.

— Нали каза, че е твой?

— Джо взима решенията.

— Позволяваш му да те води за носа. Той е по-малък от теб, Томи. Ти би трябвало да се налагаш. Пък и Джо не е чак толкова умен.

— Просто отиди да изхарчиш петстотинте кинта и престани да се заяждаш с мен.

Калиопа се обърна и излезе, като въртеше задник, опитвайки се да успокои Томи, но той не видя шоуто. Не откъсваше очи от момичето на бара. Високият червенокос тип изчезна и тя направи знак на бармана, че иска сметката. Томи му махна, поклати глава и посочи към себе си. Барманът кимна, после се наведе към жената и й каза нещо. Тя погледна към Томи, сетне нарочно отвори чантата си и плати. Стана и тръгна към изхода, после рязко се обърна и се насочи към Томи. Той наблюдаваше полюшващите се бедра и очертанията на гърдите й през прозрачния плат на роклята. Красавицата се приближи до него, сложи ръка на хълбока си и се усмихна.

— Мога да си плащам сметките. Но все пак, благодаря.

Прелъстителният й глас изсвири като студен вятър по гладък мрамор.

— Питието е безплатно. От казиното. Ще поръчам да ви изпратят парите в стаята, ако ми кажете номера.

— В казиното ли работите?

— Притежавам го. От сега нататък парите ви не важат тук — тихо каза той, сетне извади личния си вариант на приятна усмивка. Стана и протегна ръка. — Томас Рина.

Тя беше по-висока от него с почти десет сантиметра и той трябваше да гледа нагоре. Но вече се беше олигавил и не забелязваше нищо. Това беше най-готината мадама, която бе виждал.

— Забелязах, че мнозина ви каниха на танц… Мразите ли танците?

— Погрешен избор на глагол — хладно подхвърли тя и Томи се ухили още по-широко.

— Бихте ли желали да вечеряме на етажа за най-богатите комарджии?

Смяташе да заведе богинята в частния си ресторант на етажа за най-богатите комарджии в десет часа, за да не се засекат с Калиопа. Дори не й беше дал ключ, защото Калиопа сигурно щеше да го тормози с оплакванията си и да развали настроението на играчите, залагащи хиляди долари. Пък и не му трябваше там, издокарана в шорти и високи токчета, да го ядосва пред хората. Тази красавица беше различна — сексапилна и същевременно различна.

— Ще вечеряте ли с мен? — повтори той.

— Дошла съм с едни хора… — усмихна се Дакота.

— Приятели?

— Не съвсем… Запознахме се в Лас Вегас. Долетях тук с частния им самолет. Задължена съм им.

— Как се казвате?

— Дакота Смит.

— А онзи мъж, който дойде при вас… приятел ли ви е?

— В момента не знам какъв е… вероятно грешка.

— Е, така е по-добре — озъби се в усмивка Томи.

— Наистина ли сте собственик на това място? Дъглас и чичо му Хари са запазили маса в Пеликановата зала. Платиха пътуването ми, затова по-добре да отида при тях, но от друга страна, никога не съм била на етажа на най-богатите комарджии. Може да се измъкна и да се срещнем по-късно за едно питие.

— Тогава да се срещнем тук в десет и трийсет.

— Нека бъде в единайсет — усмихна се тя. — Подходящо ли съм облечена за най-богатите комарджии?

— Ако бяхте облечени по-подходящо, щях да включа противопожарната система.

Дакота пак се усмихна и излезе от бара. Всички се обърнаха. Томи беше срещал много красиви жени, но всичките бяха проститутки и трябваше да им плаща. А тази богиня идваше направо от небето.

 

 

Пеликановата зала гледаше към океана от нивото на мецанина. Беше елегантна, с бял мокет и черни старинни маси и столове. Среброто беше автентично. Бузини даде на Биано и Дъфи ключа за апартамент 10Б. Каза, че това е апартамент за най-богатите комарджии и етажът се заключва. Когато се отдалечи, Дакота седна при тях. Беше необичайно мълчалива.

— Томи налапа ли въдицата? — попита Биано.

Тя кимна.

— Имаме среща по-късно. Изглежда по-зле, доколкото си спомням.

Биано кимна и отвори уста да каже нещо.

— Недей, Биано. Чу ли? Аз ще си свърша моята работа, вие — вашата. — Дакота погледна Дъфи. — Взе ли зарове от казиното?

— Дванайсет чифта — ухили се той.

Поръчаха вечеря. Не разговаряха много. Между Биано и Дакота се усещаше странно напрежение. Накрая, след като изпиха кафето, тя остави салфетката си и рече:

— Ако търсиш компания, би трябвало да поканиш Виктория. Покажи й многоликата си същност. Вероятно ще раздвижи жизнените й сокове.

— Може и да го направя.

Дакота стана и излезе от ресторанта.

— Вие двамата трябва да се чукате — отбеляза Дъфи.

— Навремето се влюбих в нея. Изплю ме като рибена кост.

— Тогава всичко е свършило.

— Знам. — Биано посочи с пръст челото си. — Поне тук го знам.

Сетне се изправи и подкара инвалидния стол на Дъфи.