Стивън Канел
Мошеникът (26)

25.
Много по-близо от преди

Оставиха Томи на летището във Фресно. Той се качи в червено-белия „Чалънджър“. Биано, Дъфи, Уейд и Джими Фрийз гледаха как самолетът изрева на пистата и се извиси в бледото утринно небе.

Биано отново махна очилата и избърса дебелите лупи с вратовръзката си, после се усмихна на Джими.

— Каза, че за един ден ще донесе парите — доволно отбеляза той и намести очилата на носа си. — Много вълнуващо. Наистина.

Джими изръмжа и се обърна. Двамата с Уейд се качиха в лимузината и оставиха Дъфи и Биано. Биано мигновено скри глуповатата си усмивка и очилата с дебели лупи и рамки от черупка на костенурка, от които го болеше главата, и ги пусна в джоба си.

— Томи си падна по пасището за лосове, а? — ухили се Дъфи, гледайки самолета, докато се изгуби от погледа му.

— Да вървим. Трябва да видя какво става с Дакота и Роджър.

Двамата се обадиха да им докарат кола под наем. След двайсет минути пристигна един жълт шевролет и те се отправиха към яхтата пред клуб „Мъд Флат“.

Виктория и Роджър спяха в караваната, която беше спряна в дъното на паркинга. Биано потропа на вратата. Виктория им отвори, а Роджър размаха опашка, макар че беше твърде слаб, за да се вдигне на крака.

Биано се приближи до териера, коленичи и нежно го погали по главата.

— Спасила си го. Страхувах се, че е мъртъв — каза той. — Къде е Дакота?

— В болницата в Ливингстън — отговори Виктория. — Пребита е до смърт. Наложи се да извадят далака й.

Биано трепна.

— Можеш да го подържиш на ръце — продължи тя, посочвайки Роджър. — Приятно му е. Само внимавай за левия хълбок. Откъснати са няколко сантиметра.

Биано взе малкия териер и каза:

— Благодаря ти, приятелче. Направих грешка с Томи. Ако не го беше захапал за врата и не ми беше спечелил няколко секунди, щях да съм мъртъв.

— Може да отидем в Ливингстън и да видим как е Дакота — предложи Виктория.

— Да — съгласи се Биано. — Бих искал.

— Взех и адреса на един ветеринарен лекар. Казах му, че съм намерила Роджър в това състояние и той пожела да го види. Може да се отбием.

Заведоха кучето при ветеринаря, който го прегледа и каза, че за всеки случай трябва да го задържи дванайсет часа. Целунаха териера за довиждане и отидоха в болницата в Ливингстън. Виктория обясни на Биано, че ще остане в караваната, защото е избягала от ченгетата. Освен това не искаше да рискува главорезите на Томи да ги видят заедно. Той кимна и слезе. Двамата с Дъфи влязоха в болницата.

Виктория изведнъж се почувства уморена. Пък и нещо друго кръжеше около нея, пляскайки с черните криле на отчаянието.

 

 

Болничната стая беше пълна с метални стативи, окичени с шишета, от които се процеждаха разни течности. Дакота беше будна. Дълго гледа Биано и Дъфи, без да каже нищо. Лицето й още беше насинено от побоя. Устната й беше зашита, но щеше да остане неприятен белег.

— Ще се оправиш ли? — разтревожен попита Биано.

— Така казаха — тихо отговори тя, като се опитваше да не движи устни.

— Не трябваше да те пребива.

— Само хвани онези двама задника, Биано. Успееш ли, ще си заслужава.

Поговориха няколко минути, сетне Дъфи целуна Дакота и й каза, че известно време няма да участва в измамата и ще остане в Ливингстън, за да се грижи за нея и за Роджър.

— Много си мил — усмихна се тя.

Разкошните й черни коси се бяха разпилели на възглавницата.

— Сигурно ще се зарадваш да научиш, че „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ има пълно стоматологично и медицинско осигуряване — каза Биано и хвана ръката й. — Ще се погрижим за всичко това.

Дакота се усмихна едва-едва, разкривайки счупените си зъби, после затвори очи.

— По-добре да тръгваме — каза Дъфи.

— Биано, трябва да ти кажа нещо — промълви тя.

Дъфи излезе в коридора.

— Онова, което стана на Бахамските острови — бавно каза тя, — побоят… беше отчасти по моя вина. Не се справих добре… но Томи не е наред. Не може да се владее. Откача. И когато изпадне в това състояние, губи контрол. Много е страшно. Не бях виждала такова нещо. Внимавай с него.

Биано вече знаеше. Бе видял изражението в очите на Томи, когато напъха пистолета в устата му.

— Ще внимавам — обеща той, наведе се и нежно я целуна. — Ти беше страхотна. Направи така, че Томи да се хване на въдицата. Той вече е в играта.

— Съжалявам за нас двамата, Биано. Мислех, че ще излезе нещо. Говоря сериозно. Но аз не мога да обичам. Само мога да свалям мъжете.

Тя се усмихна. Липсата на предните два зъба го сломи. Дакота беше толкова красива. Последствията от побоя никога нямаше да изчезнат напълно.

— Господ ме е надарил с хубост — продължи тя, — но е забравил нещо много важно. Нямам желание да свивам гнездо… да споделям с някого една мечта. Но искам да знаеш, че с теб наистина се опитах да го направя. Исках да бъдеш ти и когато нищо не излезе, реших, че няма да има друг.

Той я погледна и тя кимна.

— И още нещо, Биано… онази прокурорка, Вики… Бива си я. Тя ме спаси. Примами онзи изнасилвач, който ме пазеше, и го удари с нещо метално. Лекарите казаха, че един час по-късно щеше да е фатално. Ако не беше тя, щях да съм мъртва.

Биано не каза нищо.

— Ти се нуждаеш от някой като нея… пък и тя, изглежда, иска да създаде семейство.

— Сватосваш ли ме? — усмихна се той.

— Не се смей, приятелю. Любовните измами са моята специалност. Противоположностите се привличат. Ето защо ти и аз никога нямаше да бъдем щастливи. Непрекъснато щяхме да се вглеждаме един в друг и нямаше да харесваме онова, което виждаме. И двамата сме болни от една и съща болест. — Дакота затвори очи. — Трябва да спя. Чувствам се адски гадно. Бъди добър, миличък.

Биано стисна ръката й и излезе.

Оставиха Дъфи на яхтата и тъй като беше гладен, Биано заведе Виктория на късен обяд. Намериха малко, но романтично ресторантче на брега на едно изкуствено езеро. Седнаха на маса на дървения пристан и си поръчаха яйца по бенедиктински, коктейли и шампанско. Биано се чувстваше странно — неловко, като ученик на първа среща. Дакота бе отворила очите му за нещо, което вече изпитваше. Допреди няколко дни той гледаше на Виктория Харт като на необходимо зло, човек, с когото се налагаше да се примири, за да получи информацията, нужна му за измамата. Но тя се бе превърнала в нещо по-важно. Той се удиви на енергията и организираността й. В крайна сметка, това би трябвало да се предполага. Онова, за което не беше подготвен, бе смелостта й.

Двамата пиеха шампанско и се гледаха. Слънцето започваше пътя си надолу по следобедното небе, озарявайки в искрящо златисто малкото изкуствено езеро.

— Благодаря ти, че ни помагаш — каза той.

— Не е необходимо да ми благодариш. Тук съм заради Карол… Също като теб.

— Дакота има много хубаво мнение за теб.

— А ти?

— Не съм сигурен. Все още се опитвам да измисля какъв искам да стана, когато порасна.

— Може би измамник?

— Това ще бъде последната ми шашма… ако, разбира се, оцелея. Мисля, че искам нещо повече за себе си.

Тя го погледна и кимна.

— Аз също.

Биано не беше сигурен дали Виктория говори за себе си или за него, но и в двата случая забележката й беше обещаваща.

Заловиха се с храната и тя му разказа за родителите и за живота си в Кънектикът. Сподели, че никога не е изпитвала такава тръпка като през последните няколко дни. Биано я научил на неща, които никога не би разбрала по друг начин.

Той й разказа за живота си по пътищата, призна за измъчващата го самота.

Виктория го слушаше и се опитваше да си представи детството му, но не можеше, защото то беше много различно от нейното. Но самотата му докосна струна в душата й. Това потискаше и нея и я угнетяваше.

Излязоха от ресторанта в четири и докато караха към яхтклуба, Биано видя малък пристан за лодки под наем и неочаквано спря.

Избраха яхта с тапицирани канапета. На кърмата със сини букви пишеше: „ТЪРСАЧ НА СЪКРОВИЩЕ“.

Биано купи бутилка евтино вино от малкия пазар и двамата се качиха на борда, без да знаят къде отиват, нито какво точно става.

Той насочи яхтата надолу по притока на реката, а Виктория отвори виното и напълни две картонени чаши. Електрическият мотор тихо бръмчеше, а водата леко се плискаше от двете страни на яхтата.

По-късно, след като изпиха по-голямата част от виното, двамата се озоваха в обятията си.

— Наистина ли искаме да го направим? — попита тя.

— Аз искам… Но зависи от теб.

И тогава Виктория го целуна. Неизвестно защо целувката я накара да се отпусне. Биано не беше всичко, за което бе мечтала, но в момента бе по-важен за нея от всеки друг мъж в живота й. Не беше сигурна дали може да обясни защо, но знаеше, че чувствата бяха надделели над организирания й и предпазлив ум.

Лежаха прегърнати на дъното на малката яхта. Биано бавно започна да я разсъблича и после, само след миг колебание, тя протегна ръка към катарамата на колана му и я разкопча. След няколко минути бяха голи. Лъчите на късното следобедно слънце надзъртаха през сенника и играеха по телата им, затопляйки кожата и чувствата им.

Биано проникна в нея и Виктория изпита още един миг на пълна забрава. Сетне бавно и нежно двамата едновременно изпитаха оргазъм.

— Това може би е грешка — промълви той.

— Вероятно.

Лежаха прегърнати, докато слънцето залезе.