Стивън Канел
Мошеникът (4)

3.
Изкупителната жертва

— Ще изчакам резултата от съдебномедицинската експертиза, но мисля, че тук ще претърпим пълен провал — намусено каза чернокожият детектив от отдел „Убийства“ на двамата униформени полицаи до вратата. — Банята е изтъркана като аптека. Чистачките на сградата използват лизол, но това тук мирише на белина или на нещо подобно. Можем да забравим и за всякакви веществени доказателства. Някой е почистил килимите с прахосмукачка.

Беше вторник сутринта. Детективът се казваше Рон Джонсън. Тъкмо се чудеше как да се оправя с многобройните неразкрити убийства, когато му се обадиха. От техническа гледна точка в този случай ставаше дума за безследно изчезнали, но го зачислиха към убийствата и извикаха неговия екип. Още не можеше да се каже дали престъплението ще бъде класифицирано като тройно убийство, но всички знаеха, че беше точно така. Един свидетел, поел голям риск, и две цивилни ченгета бяха изчезнали от четиринайсетия етаж на Трентън Тауърс. Лаборантите обикаляха цял час, търсейки кръв, мозъчна течност или отпечатъци. Апартаментът беше чист като вътрешната страна на черупка на яйце. Сцената на престъплението беше внимателно почистена.

Във въздуха висяха въпроси без отговор, които изкривяваха логиката като огледало в зала на смеха. Как бяха влезли убийците? Как бяха изнесли трите трупа, без никой да ги види? Защо Манинг и Короло не бяха изстреляли нито един куршум? Никой не искаше да признае, че двете ченгета се бяха провалили и изгубили държавната свидетелка и живота си, но всички го мислеха.

Виктория Харт пристигна в осем и четирийсет сутринта. Патрулната кола я намери в района на Хил Мил, докато тичаше по тухления тротоар с декоративни газени лампи и железни пейки. Тъкмо пресичаше кръстовището между Джаксън и Мърсър стрийт, когато синьо-бялата кола спря до нея. Двете униформени ченгета й казаха, че когато новата смяна пазачи се появила в осем сутринта, апартаментът и коридорът на четиринайсетия етаж в Трентън Тауърс били безлюдни. Карол Сесник и двамата й нощни пазачи били изчезнали. Виктория стоеше, облечена в шорти и фланелка, и трепереше, без да знае дали това се дължи на студеното време, или на физическата реакция от съкрушителната новина. Тя отиде на местопрестъплението, без да се преоблича, и моментално осъзна, че е направила грешка. Новинарските екипи, които непрекъснато подслушваха полицейските честоти, вече се бяха струпали пред сградата. Виктория изтича по стълбите. Маратонките й скърцаха по бетона. Беше толкова развълнувана, че не можеше да мисли за нищо друго, освен да стигне по-бързо до мястото. Предстоеше й да се види по новините в шест, появявайки се на мястото на убийството, издокарана като инструкторка по фитнес.

Тактическа грешка. По дяволите.

Тя обиколи малкия апартамент, оглеждайки всичко. Мозъкът й вече бе приел най-лошото, но сърцето й още отказваше да се примири с провала. Аз ли съм причината за убийството на Карол, питаше се Виктория, съзнавайки, че със сигурност е изиграла ключовата роля. Тя отговаряше за този случай, надзираваше охраната и бе избрала скривалището. Фактът, че нямаше трупове, беше без значение и напълно обезсмислен от миризмата на белина в банята. Виктория погледна масата в коридора, където лежаха таблоидните вестници и неизядените десерти, които предишната нощ бе оставила на Тони и Боби. Вълнението й нарасна. Усети, че в очите й напират сълзи. Овладей се, строго се смъмри тя. Бе отишла там, за да разбере истината и да потърси справедливост. По-късно можеше да плаче за приятелката си.

Виктория знаеше, че върху вестниците и десертите ще има нейни отпечатъци, затова обеща на дактилографите да им занесе копия от тях, когато отиде на работа. Озова се в безупречно измитата баня. Жълто-кафявата рокля лежеше на плочките на пода, до ваната. Махаше й като детска кукла, която знае отговорите, защото Карол явно я бе подгъвала, когато се бе случило нещастието.

В девет и трийсет, докато Виктория още бродеше безцелно из стаите, разменяйки си напрегнати погледи със смълчаните детективи, се обади шефът й, Гил Грийн. В замаяната й глава се въртяха думите: Съжалявам, Карол, съжалявам, докато фразата изгуби значението си и се превърна в заклинание, успокояващо съвестта и опънатите й нерви.

 

 

Всички се бяха събрали в богато украсената зала на съдията Мъри Голдстоун в огромния съд в колониален стил на Стейт стрийт. Сградата се намираше във викторианската част на града, сгушена между жилищните блокове на квартала, осеян с кленове.

Виктория едва успя да изтича до апартамента и да си сложи един от деловите си тъмносини костюми и обувки с ниски токове. Знаеше, че обвинението й е разбито на пух и прах. Голдстоун се бе съгласил на спешно заседание по молба на защитата. Както обикновено, Джералд Коен бе обграден от поклонниците си от юридическия факултет в Йейл. Следваха го по петите като фенове на рок звезда. Всички бяха юристи, завършили някой от колежите от веригата „Айви Лийг“ и носеха гръмката титла съветници. Бяха се скупчили в единия ъгъл на помещението като самонадеяни лекоатлети. Виктория седеше от другата страна с младия Дейвид Франкфуртър. Двата противникови отбора чакаха съдийския сигнал.

Мъри Голдстоун влезе от страничната врата, следван от Бет Лийдс, стенографката, и се настани зад бюрото. Беше облечен в поло и жълто-кафяв панталон. Изглеждаше отпочинал. Кичур бели коси увенчаваше плешивата му глава — досущ древногръцки атлет с лавров венец. Бет седна на стола в единия край на залата. Стенографската машина беше пред нея.

— Къде е клиентът ви? — попита съдията, поглеждайки Джералд Коен.

— Ще дойде, Ваше Благородие. Цяла нощ преглеждахме предварителните инструкции. Наехме стая в „Хилтън“. Аз излязох в шест сутринта. Джо още е там. Каза, че ще се изкъпе и ще се опита да дойде тук в единайсет. Може би трябва да почакаме още десетина минути…

— Бил си с него цяла нощ? — попита Виктория. Гласът й трепереше. Едва сдържаше гнева си.

— Точно така, Виктория. Цяла нощ. Всички ние бяхме там.

Коен посочи подгряващата група от „Айви Лийг“. Всички кимнаха тържествено.

— Тогава ти си алибито на онзи убиец?

— Разбирам, че си разстроена, Виктория — бавно каза Джери, — но ще ти бъда много благодарен, ако не правиш намеци. Аз съм служител в този съд и не извършвам престъпления в опит да спечеля делото. Снощи бях с Джоузеф Рина в хотел „Хилтън“, стая 687. Има достатъчно свидетели, които могат да потвърдят този факт.

— А брат му? Томи? И за него ли имаш алиби?

— Томи Рина не е мой клиент. Не знам нищо за Томи. Ако имаш проблем, обсъди го с него.

В същия миг вратата на залата се отвори и вътре влезе Джоузеф Рина, облечен в сив панталон, морскосиня риза и подходяща вратовръзка. Пискюлите на мокасините му танцуваха щастливо, докато пристъпваше на пръсти.

Виктория трябваше да признае, че Джоузеф Рина беше красавец — толкова хубав, че те караше да го зяпаш. Смуглата му кожа беше гладка и почти прозрачна. Светлосините му очи излъчваха интелигентност и имаха нюанса на тропически води. Тя го мразеше в червата.

— Съжалявам, че закъснях. Какво става? — попита той, като невинно се усмихна на Джери Коен, после кимна на Виктория и на съдията.

Голдстоун се изправи, наведе се напред и пое контрола върху заседанието.

— Трябва да обсъдим няколко въпроса и сетне — един сложен процедурен проблем. Да започнем с вашата свидетелка, госпожице Харт. Гил ми каза, че сте затруднена да я доведете.

— Затруднена? Моята свидетелка беше отвлечена, Ваше Благородие.

— Можете ли да го докажете? — попита Джери с бавното си носово скимтене, поглеждайки я, театрално потресен.

— Загубих една свидетелка и двама цивилни полицаи. Изчезнаха от Трентън Тауърс някъде между десет снощи и осем тази сутрин. Никой не знае нищо за тях. Явно не са отскочили да си купят сладолед от сладкарницата, по дяволите.

— Ваше Благородие — намеси се Джери, — прокурорът несъмнено намеква за нечиста игра. Ако случаят е такъв, нека да каже направо. Кой знае какво е станало там? Аз само знам, че моят клиент беше с мен цяла нощ и ще свидетелствам за това. С нас бяха и Тревър Джон, Калвин Лепон и Барет Брокингам. Всички те са тук и са готови да дадат показания. — Той посочи към хора от юристи, които преместиха крак върху крак и кимнаха в съвършен синхрон. — Ако прокурорът иска да внесе обвинение в отвличане срещу моя клиент, по-добре да се откаже от непотвърдени намеци и иронични забележки.

— Ваше Благородие — каза Виктория и скочи. — Джоузеф Рина е всеизвестен мафиотски бос. Кръстник на мафията.

— Предполагам, че можеш да докажеш това? — подхвърли Джери.

— Той е босът — продължи тя. — Имах свидетелка, която го е видяла да пребива един човек почти до смърт.

— Жалко, че не разполагате с жертвата — с тих и нежен глас се обади Джо Рина. — Винаги съм мислел, че това е част от процедурата. Обвиняемият трябва да се изправи срещу потърпевшия.

Виктория се намръщи. Според нея Джо Рина имаше изисканите маниери на коронован принц и евтиното поведение на водещ на телевизионно шоу.

— Не ни е необходима жертвата — смело продължи тя. — Може да подкрепим с факти побоя над Франк Лемей, или който и да е бил онзи човек. Разполагаме с писмените показания на медицинските експерти. Те ще свидетелстват за размера и степента на раните му. Лекарите и сестрите от бърза помощ в районна болница „Мърсър“ в Трентън — също. Господи, човекът е бил в кома два дни и имахме очевидец, присъствал на побоя. Тя е видяла как господин Рина пребива до безсъзнание мъжа със стик за голф. Това щеше да осъди Джо Рина. Той го знаеше. И Джери Коен го знаеше. И вие, Ваше Благородие. Сега свидетелката и двете ченгета са изчезнали, а аз не трябва да се съмнявам, че има нечиста игра? Обзалагам се, че е така. Не намеквам, а съм убедена. На кого му пука, че Джо Рина има алиби? Много ясно, че не го е извършил лично. Той може да вдигне слушалката и да си поръча наемен убиец по телефона.

— Мисля, че госпожица Харт трябва да се успокои. Започна да говори несвързано — каза Джо Рина, като обърна красивото си лице към нея и се усмихна дружелюбно през воднистозелените филтри на очите си, които прикриваха вътрешната му безпощадност.

— Хайде да говорим по същество — намеси се съдията Голдстоун. — Мислите ли, че ще можете да доведете свидетелката си, госпожице Харт?

— Не знам. Карол Сесник ми е необходима. Не мога да продължа без нея или без потърпевшия. Нужно ми е двуседмично отлагане.

— Още две седмици? — въздъхна Джералд Коен. — А защо не два месеца или две години? Вероятно Гил Грийн се нуждае от повече време, за да раздува случая в пресата. Може би трябва да го проточим до общите избори през ноември. Хайде да не се притесняваме за Джо Рина и за гарантираното му от конституцията право на бърз процес. Да върви по дяволите. След като съдим него, нека да измислим в крачка нови правила. Той не се брои. Джоузеф Рина няма права. Да го наричаме кръстник на мафията, въпреки че всеки ден си върши работата по снабдяването с храни и не е бил осъждан. Да го клеветим без доказателства. Вече се влачим почти девет месеца. Какво са още две седмици? Това е смешно.

— Какво искаш, Джери? Да се запише в протокола — рече съдията Голдстоун.

— Искаме тази сутрин да приключим с избора на съдебните заседатели и да започнем делото. Имаме конституционното право на бърз процес.

— Добре, съгласен съм — каза съдията. — Съдът също би желал нещата да се задвижат. И оттук следва процедурният въпрос… След като бъде избран и последният съдебен заседател, влиза в сила правилото, че обвиняемият не може да бъде съден два пъти за едно и също провинение.

Това беше проблемът, с който Виктория се бореше цяла сутрин. Според правилото, ако прокурорът не предявеше обвинението, Джо Рина можеше да си тръгне и никога повече да не бъде съден за това престъпление, дори ако някога Франк Лемей или Карол Сесник се появяха, за да свидетелстват за побоя. Виктория знаеше, че за да спечели време, трябва да убеди съдията Голдстоун да й даде отсрочка, преди да бъде избран последният съдебен заседател, а не после. Съзнаваше, че това едва ли щеше да стане, но се налагаше да опита.

— Ваше Благородие — бавно започна тя, — моля, първо ни дайте отлагане. Можете да изпратите вкъщи съдебните заседатели, които сме избрали, и сетне пак да ги повикаме. Влезе ли в сила правилото, че заподозреният не може да бъде съден два пъти за едно и също провинение, с обвинението е свършено.

— Ти си най-пагубното празно занимание след видеоигрите — изсмя се подигравателно Джери. — От три месеца се готвим за процеса. Те протакат нещата, Ваше Благородие. Това е недопустимо. Моят клиент беше принуден да изтърпи тормоза на медиите. Областният прокурор танцува по главата му всяка вечер по телевизионните новини. Единственото престъпление на Джо Рина е, че е роден с италианска фамилия. Ако обвинението е готово, в което се съмнявам, тогава нека да започваме.

Мъри Голдстоун се замисли върху дилемата, като пресмяташе процента на вероятност за отхвърляне на присъдата от Апелативния съд. Старият стенен часовник в ъгъла на залата отмерваше времето с равномерно тиктакане на махалото. Накрая съдията приключи с безмълвните си сметки и се прокашля.

— Разбирам проблема ви, госпожице Харт, но трябва да започнем. Господин Рина е обвинен в опит за убийство. Ако искате да повдигнете обвинение в отвличане или в тройно убийство на Карол Сесник и двамата полицаи, ще го разгледам по-късно.

— Още не мога да го докажа. Полицията току-що започна разследването.

— Тогава съжалявам. Тази сутрин ще продължим с избора на съдебни заседатели и когато свършим, ще ви дам седемдесет и два часа отсрочка, за да съставите обвинението си. Не успеете ли да го сторите, ще предложа освобождаване на обвиняемия.

Докато Мъри Голдстоун говореше, Виктория много внимателно наблюдаваше Джо Рина, опитвайки се да прецени реакцията му. Той обаче беше непоклатим като скала. Не издаваше нищо. Никаква мисъл или усмивка не премина по красивото му лице. Гледаше леко натъжено съдията, сякаш наистина се притесняваше за изчезналата свидетелка.

Биваше го. „Каква бъркотия“, помисли си тя.

 

 

Априлското слънце беше ярко, но денят — свеж и студен. Лек ветрец диплеше листата на дърветата около съдебната зала.

Пейджърът на Виктория бе иззвънял преди две минути. Тя погледна екрана и видя познатото „911-ГГ“, което означаваше: „Бързо се върни в службата.“ Гил Грийн искаше да я види. Сигурно бе чул за решението на съдията Голдстоун и щеше да изпадне в едно от сдържаните си пасивно-агресивни състояния. Виктория се приближи до нисана си и пъхна ключа в ключалката, когато усети нечие присъствие и долови мирис на ментов одеколон. Обърна се и видя Джо Рина, който стоеше зад нея. Стресна се и се зачуди как бе успял да се промъкне толкова близо до нея, без да го види. Бяха почти еднакви на ръст и тя гледаше право в тропическо сините му очи.

— Ти направи, каквото можа. Няма лоши чувства — учтиво каза той, сякаш се готвеха да станат приятели, а не непримирими доживотни врагове.

— Какво искаш да кажеш? Напротив, моите чувства са много силни. Разкарай се от мен, убиецо.

— В такъв случай — невинно се усмихна той, — само исках да знаеш, че според мен ти си виновна, че изпусна Карол и двете ченгета.

— Нима? Признаваш ли нещо с това, Джо?

Той пак се усмихна и не побърза да отговори. Ветрецът разрошваше буйните му черни коси.

— Научих, че признанията много приличат на театрални концерти. Качеството на музиката често зависи от мястото, където седиш.

— Разкарай се, мръснико — повтори тя.

Мразеше го толкова силно, че едва се владееше. Знаеше, че той е организирал убийството на тримата й приятели, а сега стоеше пред нея и се усмихваше като театрален критик.

— Не е необходимо да използваш обидни думи, госпожице Харт. Това обикновено е преструвка на хора, които не се доверяват на мнението си и трябва да го облекат в мръсен език, за да го изкажат.

— Така ли? Изобщо не ми пука. Не ставаш по-приемлив, защото можеш да се изразяваш правилно. И си в хранителния бизнес, колкото аз съм балерина. Ти си само една куха ламарина, издокарана в модни дрехи и убиваш хора. Махни се от мен.

— Вината е твоя, Виктория. Трентън Тауърс беше лош избор. Ако я беше скрила в Бърлингтън Плейс, на две преки оттам, на последния етаж, можеше да заключиш асансьора. Щеше да контролираш входа и изхода. В сградата има камери за следене. Държал съм там няколко човека. Може би следващия път ще изпробваш това място.

— Сега вече призна нещо.

— Не съвсем. Пък и какво ще направиш? Никой няма да иска да изслуша едно неподкрепено с доказателства твърдение на прокурор, опитващ се да ме осъди.

— Наистина си голяма работа — отвратена каза Виктория.

— Ти също. Но предполагам, че най-после си се отказала от мен и се готвиш за следващото си юридическо приключение.

Той се усмихна снизходително, обърна се и грациозно се понесе на пръсти към колата си, където Тексако чакаше зад волана.

— Още не съм свършила с теб! — извика Виктория.

Джо Рина се обърна и я погледна. Пак се усмихна и белите му като слонова кост зъби блеснаха на студената слънчева светлина.

— Напротив. Можеш да се обзаложиш, че няма да видиш свидетелката си. Затова не си губи времето да я търсиш. Бих казал „ще се видим в съда“, но и това няма да стане.

Той седна до Тексако и колата бавно потегли. Докато дългата лъскава лимузина минаваше покрай нея, за миг Виктория видя отражението си. Движещият се автомобил изкриви образа й, изопачавайки го до гротеска.

 

 

Срещнаха се на горния етаж в изпълнения с почетни плакати кабинет на Гил Грийн. Но Виктория не можеше да накара настоящият областен прокурор и бъдещ кандидат за заместник-губернатор на щата да я погледне.

— Ти отговаряше за охраната на свидетелката — започна той, гледайки през прозореца към мудното улично движение по Стейт стрийт.

Беше облечен в ушит по поръчка сив кашмирен костюм и тъмнорозова вратовръзка — несъмнено най-колоритното нещо у него. Беше готов за вечерните новини. Гил Грийн беше безличен във всяко едно отношение. Може би трябваше да направи кариера като обирджия на банки. Изглеждаше толкова обикновен, че никой не би го посочил на очна ставка. Не притежаваше отличителни черти, но невзрачната му външност прикриваше безмилостна политическа амбиция.

— Двама полицаи я пазеха, Гил.

— Ти си прокурорът по делото. Ти избра сградата. Отговорността е твоя — каза той, повтаряйки традиционните правила. Така беше в кабинета на областния прокурор. Трябваше да си пазиш задника, защото Гил Грийн винаги го правеше. Нямаше нито саможертва, нито споделена вина. — Сесник е изчезнала. Дори да имах три трупа, пак нямаше да разполагам с достатъчно материал, за да предявя обвинение. Джо Рина има алиби. А без труповете, всичко ще мине като неразкрито безследно изчезване. С мъртвите тела щеше да е по-добре, но без други доказателства, пак не се доближаваме до обвинение в убийство. Джо Рина има цяла армия от адвокати, готови да се закълнат за него. Няма да успеем да направим нищо.

— А Томи?

— И от него няма да изтръгнеш нищо. Вероятно ще докара кардинала на Шестата епархия да се закълне, че цяла нощ Томи е правил нафори. — Гил изсумтя. — Провалихме се. Или по-точно, ти се провали.

— Аз ли? — Тя знаеше, че е така, но се опита да го накара да се почувства зле относно цялата история. — Изведнъж останах сама, а?

— Вдигнахме много шум около процеса на Джо Рина. Моментът е ужасно неподходящ за мен. Наближават избори. Ако претърпя неуспех, ще се наложи ти да понесеш вината, Вики. Съжалявам, но така е в спорта. Всеки трябва да отговаря за несполучливия си пас.

Спортни метафори изречени от човек, който никога не бе играл нищо по-опасно от бридж.

— Потресена съм — неискрено отбеляза тя.

— Прости ми за всичко, което може да кажа по телевизията. Не е лично, а просто наложително.

 

 

Ала когато видя новините, на Виктория й беше трудно да му прости. Гил Грийн седеше пред синя завеса. Водещият на предаването беше Тед Календър, който носеше толкова зле направена руса перука, че приличаше на котка, заспала на главата му. С тихия си неагресивен глас Гил каза, че изчезналата свидетелка сигурно щеше да сложи край на престъпната кариера на Джо Рина. Той информира зрителите, че Карол Сесник е изчезнала заедно с двама смели полицаи. После с нежелание призна, че лично той е разочарован от мерките за безопасност и едва сутринта е бил уведомен за лошо избраното скривалище.

— Животът на онази жена беше в ръцете ни — тъжно добави Гил. — Опасявам се, че неподходящата сграда, избрана от една от моите служителки, беше сериозна грешка и вероятно доведе до смъртта на тримата герои. Ще проведа вътрешно разследване за действията на прокурорката. В момента не мога да ви кажа нищо повече.

Виктория седеше пред телевизора в апартамента си. Мълчаливо прокле Грийн, макар да беше съгласна с оценката му. Беше подценила Джо и Томи Рина.

Спомни си глуповатата усмивка на Карол Сесник. Представи си я как стои в банята с накъдрени като козина на пудел коси и сякаш я чу да се оплаква: Сбърках, Вики.

— Не, не си — каза на глас Виктория. — Аз сбърках.

А после, седем часа по-късно, докато се мяташе в неспокоен сън, телефонът иззвъня и безвъзвратно промени живота й.