Стивън Канел
Мошеникът (19)

18.
Пълнене на заровете

Виктория стоеше до магазина пред игрището за голф, когато Биано най-после се обади и й каза да вземе чантата на Дъфи и да отиде при аварийния изход в източната страна на хотела. Териерът я последва. Биано ги чакаше отвън и гледаше осветения от луната океан.

— Как мина? — попита тя и му даде чантата.

— Свихме зарове от казиното. Настаниха ни на етажа на най-богатите комарджии. Десетият. Заключва се. Как си, Роджър? Хайде.

Биано отвори вратата, която бе подпрял с обувката си. Качиха се по стълбите на третия етаж. Влязоха в асансьора и той използва ключа си, за да задейства бутона за десетия етаж. Не разговаряха.

Приближиха се до апартамент 10Б. Биано потропа. Дъфи открехна вратата, после я отвори широко. Апартаментът в бяло и бежово беше великолепен. Имаше висок таван, просторен балкон и скосени прозорци, за да отклоняват слънчевата светлина. Обзавеждането беше подбрано с вкус. Биано и Дъфи бяха поръчали хайвер и шампанско, но не ги бяха докоснали. Виктория умираше от глад, затова изгълта няколко хапки с черен хайвер.

Биано даде на Дъфи синята брезентова чанта. Старецът я отвори и започна да изважда съдържанието й. Сондата беше съвсем малка.

— Зъболекарска е — обясни Дъфи.

Внимателно я сложи на масата, сетне измъкна комплект ножчета, няколко тъмни шишенца, бурканче епоксидна смола, бутилка бяла боя и тънки четчици.

— Ще отнеме известно време — добави той и прикрепи на ръба на масата малко менгеме.

Заровете от казиното бяха наредени в другия край на масата. Виктория се вторачи в тях.

— Струват ми се еднакви.

— Вгледай се в буквата „С“ — каза Дъфи.

Тя присви очи.

— Леко е вдлъбната.

— Точно така. Направено е нарочно. Освен това вътре в зарчето има специален оцветител.

Дъфи сложи заровете в менгемето и пусна през тях ултравиолетов лъч. Вътре по диагонал блесна пурпурночервена светлина.

— Адски хитро — отбеляза Виктория.

— И така, ще им пробием дупки, без да докосваме пурпурната ивица. Ще проникна през бялата точица. Ще сложа целофановия газ до отворената фурна, за да се затопли. Ще стане тежък и гъст и ще можем да го излеем. Ще напълним дупката до половината и ще оставим място за разширяване на газа. Ще запушим отвора с епоксидна смола и ще го боядисаме в бяло с тези тънки четчици.

— Колко време ще продължи всичко това? — попита Виктория.

— Около четири часа, ако действам бързо. Трябва да бъдем готови до три часа. Дакота ще свали Томи и ще го заведе в стаята си в един.

Биано се обърна и неочаквано излезе на балкона.

— Да ти помогна ли с нещо? — попита тя.

— Не. Това е форма на изкуство. Много деликатна работа. Една малка грешка и чифтът е съсипан. А може да ни потрябват всичките дванайсет. — Дъфи взе шишенцата с целофанов газ и ги сложи на стола в кухнята пред отворената фурна. Вдигна единия от прозрачните зарове и го постави в менгемето. — Първо ще направя чифт по-тежки с любимата си седмица. Това означава, че ще пробия двойката и петицата… Какви ли не зарове съм правил. По-рано имаше едни, в които вкарвах метални тежести. Трябваше да се промъквам в склада на казиното, където поправяха масите, и да инсталирам магнит под сукното. Беше трудно, но си заслужаваше риска. Разбира се, това беше преди да въведат камерите.

Виктория гледаше като омагьосана, докато Дъфи работеше.

— Правил съм всякакви измами на карти и със зарове, но тази сега е най-добрата. Не може да се сравни с нищо. — Той се ухили и сложи в менгемето второто зарче. — Докато върша работата, ти отиди да успокоиш Биано. Нещо не е наред.

— Може би защото още е влюбен в Дакота, а тя ще спи с един дребосък, който може да бъде окачествен само като заместител на хемороид. Какъв живот водите само!

— И това е начин да изкарваш прехраната си.

Виктория извади кока-кола от хладилника и излезе на балкона, минавайки покрай Роджър, който се бе свил на тапицираното с коприна канапе и хъркаше. Седна до Биано и се вторачи в озарения от лунната светлина океан. Прожекторът на хотела осветяваше назъбените скали и заострените, мокри от морската пяна хребети, които красиво блестяха.

— Кредитът на Дъфи е одобрен — каза тя. — Ти не попита, но всичко стана както го бяхме планирали… Двеста хиляди.

— Управителят на казиното ни каза — отговори Биано и отново се умълча.

— Не искаше Дакота да играе ролята на съблазнителка, нали? Защото не желаеше да е с Томи, така ли е?

— Не е заради Дакота. Държах се глупаво. Знаех, че е професионална прелъстителка, когато тръгнах с нея. Бях толкова самотен, че направих грешка. Но вече всичко свърши.

Виктория не знаеше какво да му каже. Той се бе променил толкова много за два дни. Съвсем не приличаше на човека, който открадна документите й и продаде черната перла. Сега Биано беше тъжен и уязвим и Виктория усети, че я привлича.

— Страхуваш ли се от Томи? — попита тя.

Последва дълъг миг на мълчание. Стоеше абсолютно неподвижен. Сетне започна да говори. Гласът му беше много тих, почти недоловим от тропическия вятър.

— Не знам защо, но нещо стана с мен в нощта, когато Джо ме преби със стика за голф. Загубих самоувереността и твърдостта си. Въобразявам си, че съм същият, но не е така. Отначало помислих, че се страхувам от Джо и Томи. Но сега смятам, че е нещо друго. Не се боя, че Томи ще ме нарани… а че няма да мога да отмъстя за Карол.

Биано говореше, без да я поглежда. Красивият му профил беше осветен от далечната луна и от лъча на хотелския прожектор.

— Тя сама би ни помолила да го направим — рече Виктория.

— Не, никога не би го поискала. Карол беше медицинска сестра. Все ми казваше: „Стига, Биано, зарежи това. Не си заслужава“. — Той се поколеба, после продължи. — Цял живот съм бил сам. Дори с родителите си бях самотен, защото не разговаряхме за чувствата си. Един измамник не допуска това. Учат те да играеш някаква роля и никога не показваш какво изпитваш. Стискаш зъби, играеш играта и не проявяваш слабост. Само скапаняците го правят. Но ето че аз проявявам слабост. Една стара циганска поговорка казва: „Ако не вярваш в измамата си, и мишената няма да повярва“. Вярвал съм в твърде много измами. Правил съм се на толкова много хора, че вече не знам кой съм. Разпродал съм се — парче по парче. От глупост. Единственият човек, с когото можех да разговарям, беше Карол. Тя ме разбираше. Родителите й я възпитаха по същия начин, но тя отхвърли тези ценности. Говорихме за тези неща като деца. После, когато отидох в затвора, Карол ми каза: „Онова, което си откраднал, няма да те нахрани. За да си сит, трябва да внимаваш какво правиш“. Мислех, че ще се гордея, след като извърша някоя измама, но никога не оставаше нищо. Нямах наследство, което да предам на децата си. Нито деца. Всичко беше заблуда. Карол имаше право. Сега ми остана само отмъщението. Това е достойно за съжаление чувство и непрекъснато намалява у мен. Не мога да събера достатъчно омраза. Затова седя тук и се чудя дали ще бъда в състояние да извърша тази измама.

Виктория не знаеше какво да каже.

— Карол ме излъга, за да спаси живота ти…

Биано се обърна.

— Тя никога не е била свидетел на побоя — продължи Виктория. — Искаше да осъдят Джо Рина. Тя те обичаше, Биано… толкова много, че рискува живота си заради теб. Използва ме, но аз не й се сърдя, защото тя беше причината да дойда тук. Знаеш ли какво си мисля?

— Не.

— Карол ни доведе тук. Тя ни свърза и очаква нещо от нас. Може би не отмъщение, може би се опитва да ни научи на нещо. Сигурна съм, че ни гледа… Години наред бях обвинител на боклуци като Джо и Томи Рина. За тях хората нямат стойност, освен като престъпници и използвачи. Може и да ни убият, но вече не могат да ни контролират, защото ние не искаме нищо, освен тях. Обичайните методи — пари, подкупи и сплашване — няма да подействат срещу нас и това ни прави силни. Карол искаше да те предпази и даде живота си. Това е наследство, Биано. Не можеш да го похарчиш или изтъргуваш, но то може да нахрани душата ти със спомена.

Настъпи тишина, после Биано хвана ръката й, задържа я за миг, стана и влезе в апартамента. Това съвсем не беше най-добрата й заключителна реч, но Виктория се надяваше, че му е въздействала.

 

 

Томи се беше изкъпал и преоблякъл в копринената риза, която брат му наскоро бе донесъл от Китай. Джо каза, че копринените буби са били отгледани по специален начин и ризата струва цяло състояние. Томи бе дал на Калиопа още хиляда долара. Обясни й, че има работа в офиса на казиното. Остави я край рулетката да гризе нокти и да се чуди дали да заложи на червено или на черно — дилема, която часове наред щеше да обсебва мислите й.

Когато Дакота се появи в бар „Фламинго“, Томи не можа да повярва на късмета си. Тя се приближи до него и се усмихна.

— Има промяна в теб — каза тя, като погледна зелената му копринена риза и го хвана за ръката.

— Ами, същият съм си — отговори той.

— Изгарям от нетърпение да видя какво представлява етажът на най-богатите комарджии.

Томи я поведе към асансьора. Качиха се на десетия етаж и минаха покрай апартамент 10Б, където Дъфи фалшифицираше заровете, и отидоха в дъното на коридора. Там имаше съвсем малка, но много красива хазартна зала. Крупиетата бяха облечени в смокинги. Масите имаха ръчна дърворезба и бяха внесени от европейски казина. Имаше само шестима играчи, предимно араби и азиатци. Ниско над масите висяха кристални полилеи. Ефектът беше поразителен.

— Наистина ли си собственик на това място? — попита Дакота. Още държеше ръката му.

— Питай когото искаш. Ето например него — отговори Томи, посочи шефа на залата и я заведе при него. — Хайде, попитай го.

— Той твърди, че притежава този хотел — каза Дакота.

— Щом господин Рина казва така, трябва да му вярвате — отговори шефът на залата.

— В такъв случай аз съм най-голямата късметлийка на този остров.

Дакота седна на стола до барчето, оставяйки цепката на роклята й да се разтвори. Дългите й крака блеснаха на светлината на свещите.

— Да те почерпя ли нещо? — попита Томи с надеждата, че ще я напие.

— Само ако пиеш и ти. Нека да бъде уиски. Чисто — усмихна се тя.

Предизвикателството беше отправено и попадайки в капана й, Томи поръча две двойни шотландски уискита. Дакота Бейтс държеше на пиене. Всъщност можеше да изпие повече от всеки мъж. Това беше много полезно за професията. Напиваше жертвите си, обираше ги и изчезваше с парите и кредитните карти преди изгрев-слънце.

Поднесоха напитките и Дакота изпробва Томи.

— Надявам се, че няма да се възползваш от едно беззащитно момиче?

Томи се ухили. Смяташе да се възползва, и още как. Първо щеше да накара това разкошно създание да смуче розовата му пура, а сетне щеше да я чука до полуда.

Бедата беше там, че тя пиеше колкото него и в един и половина той вече се люлееше.

— Стига сме пили — изфъфли той. — Хайде да се чукаме.

— В моята стая или в твоята? — изгука Дакота.

— Която е по-близо.

— Имам благовонни масла. Ще те разтрия. Целият. Ще ти направя масаж, после ще те измия с език.

— Мамка му…

Тя му помогна да стане и го изведе от богаташкото казино. Насочи олюляващия се мафиот към асансьора и сетне към стаята си, номер осем. Отвори вратата, а Томи се спъна и падна на пода, повличайки и нея.

— Господи, натрясках се.

— Хайде да отидем в леглото. Купонът ще бъде страхотен.

Томи се приближи до двойното легло и се отпусна по гръб. Затвори очи и за миг Дакота помисли, че е свободна. Но той отново ги отвори и се вторачи в нея. Не се беше отказал. Дакота се надяваше, че няма да се наложи да се чука. После изведнъж Томи стана, препъвайки се отиде в банята и наплиска лицето си със студена вода. Избърса се с хавлията, хвърли я в мивката и похотливо огледа Дакота.

— Хайде, скъпа, съблечи се.

Тя прокле наум късмета си, но свали презрамките на копринената си рокля, пусна я да се свлече по съвършеното си тяло и застана гола пред Томи. Той преглътна сухо няколко пъти и непохватно пристъпи към нея. Стисна я между краката и започна грубо да я опипва.

— По-спокойно, миличък… Имаме цяла нощ — изгука тя, отдръпвайки се, за да не я изкорми.

Реши, че е по-добре да приключва. Щеше да заспи, веднага щом свърши. Всички го правеха. Дакота разкопча мократа му зелена риза и я съблече. Томи беше удивително силен. Събу панталона си и тромаво седна на леглото. Разкъса бельото си и се изправи срещу нея. Беше огромен и за миг това я стресна. Тя го прегърна и се притисна до него. Томи изстена от удоволствие. Дакота го бутна на леглото. Той я сграбчи и я нагласи върху себе си. После, без предварителна игра, тя го възседна. Томи започна ожесточено да се тласка в нея. Това беше отчаян плътски акт на притежание. Свърши за броени минути. Дакота се отмести от него и погледна отблъскващия гадняр, който бе убил братовчедка й.

— Ти си чудесен любовник — тихо каза тя. — Много си издръжлив и имаш великолепен уред.

— Ох — изпъшка той и затвори очи. — Шибаната стая се върти…

После се претърколи и повърна на плюшения килим до леглото. Задъха се и започна да плюе. Не беше трудно да отиде до бюрото, да вземе ножицата и да свърши с него, но Биано й бе казал, че брат му, Джо Рина, е заповядал да убият Карол. Томи беше само изпълнителят. Пък и Дакота не беше убиец. Бейтс никога не убиваха. Тя беше играч на високи залози и най-добрата прелъстителка на света. Винаги печелеше в спалнята. Там беше нейното бойно поле. Дакота погледна победоносно хъркащия убиец, после се приближи до телефона и се обади на Биано.

— Да — отговори той след първото иззвъняване.

— Той е вън от играта. Твой ред е.

Биано погледна часовника си. Наближаваше три сутринта.

— Томи е вън от играта. Готов ли си? — обърна се той към Дъфи, който беше напълнил всички зарове и ги бе наредил на масата.

— Да.

— Самолетът ще бъде на частното летище на зазоряване. Трябва да сме там, когато пристигне — каза Биано на Виктория.

Сетне нареди заровете в картечната лента под облегалките за ръце на инвалидния стол, така че Дъфи да може да изважда който поиска. Накрая Дъфи седна на подвижната тоалетна.

— Вземи Роджър, качи се на микробуса и ни чакай на паркинга. Ако се случи нещо непредвидено, искам да си наблизо. Провали ли се всичко, качи се на самолета и замини без нас.

— А Дакота? — попита Виктория.

— Тя ще остане с Томи при всички случаи. Ще го дундурка, след като заминем.

Тя отвори вратата. Биано спря за миг. Сините му очи срещнаха нейните.

— Благодаря. За всичко.

Виктория се отдръпна, за да минат.