Мери Хигинс Кларк
Сърце назаем (26)

25

Стъпка по стъпка Ричард Мур накара Грег Олдрич да преразкаже историята на живота си: израснал в Джърси Сити, преместил се в Манхатън след смъртта на майка си, постигнал успехи като театрален импресарио, първият му брак, смъртта на съпругата му, женитбата с Натали.

— Били сте женени четири години, нали? — попита Мур.

— Всъщност близо пет. Бяхме разделени от година, но не и разведени, когато Натали умря.

— Как бихте описали взаимоотношенията ви?

— Като много щастливи.

— Тогава защо се разделихте?

— Изборът направи Натали, не аз — обясни Грег с равен тон. Говореше сдържано, но овладяно. — Тя прецени, че бракът ни не върви.

— И защо прецени така?

— На три пъти тя прие роли, които изискваха да е на снимачната площадка или на турне. Признавам, че тези раздели ме натъжаваха, но често ходех да я видя. На два пъти и Кати дойде с мен, веднъж през ваканция между сроковете и веднъж през лятото. — Погледна право към съдебните заседатели и продължи: — Аз съм театрален импресарио. Съвършено ясно съзнавам, че една успяла актриса отсъства продължително от дома си. Когато възразявах срещу роля в пиеса, с която тя щеше да обикаля страната, то беше, защото преценявах, че пиесата е неподходяща за нея, а не защото исках да стои вкъщи да ми готви. Това беше нейната интерпретация, не моята.

Как не, помисли си Емили, докато записваше въпрос, който щеше да зададе на Олдрич: „Нима тя не можеше сама да взима разумни решения относно кариерата си, особено като имаме предвид, че вече е била звезда, когато сте се запознали?“

— Това създаваше ли напрежение в дома ви? — попита Мур.

— Да, но не поради причината, за която Натали мислеше. Отново ще повторя: когато възразявах заради художествените достойнства на сценарий, тя си въобразяваше, че това е оправдание да я държа вкъщи. Дали щеше да ми липсва? Определено. Бях неин съпруг, импресарио и най-голям почитател, но знаех също, че съм се оженил за преуспяваща актриса. Фактът, че ще ми липсва, не беше причината да възразявам срещу някои от договорите, които настояваше да подпише.

— Нямаше ли начин да я накарате да го разбере?

— Именно в това се състоеше проблемът. Започна да разбира колко ни липсва, на мен и на Кати, когато отсъства, и смяташе, че ще е по-малко болезнено, ако се разделим и останем приятели.

— Не е ли вярно, че в началото е възнамерявала да ви задържи като свой импресарио дори след раздялата?

— Първоначално — да. Искрено вярвам, че Натали ме обичаше почти колкото аз я обичах и искаше да остане с мен и Кати. Смятам, че след като се разделихме, е била доста тъжна. Продължавахме да се виждаме по работа, а после всеки поемаше по пътя си. Започна да става мъчително и за двама ни.

„А какво ще кажеш за изтъняването на портфейла си, когато я загуби като клиент“, записа си Емили.

— Неколцина от приятелите на Натали дадоха показания, че е била разстроена от честите ви телефонни обаждания след раздялата — напомни Мур. — Какво ще кажете за това?

— Същото, за което спомена секретарката ми Луиз Пауъл сутринта — отвърна Олдрич. — Натали може и да се държеше, сякаш не иска да я преследвам, но съм напълно убеден, че е изпитвала смесени чувства дали да се разведем. Докато бяхме заедно, обожаваше да й звъня непрекъснато.

Мур попита за скърцащото чекмедже, от което според Джими Истън Грег е извадил парите за аванса за убийството на Натали.

— С Катлийн купихме масичката на разпродажба преди седемнайсет години. Скърцането на чекмеджето е било повод за много семейни шеги. Наричахме го послание от отлетелите духове. Откъде Джими Истън е научил това, не мога да знам. Никога не е бил в дневната ми в мое присъствие и, доколкото ми е известно, въобще не е стъпвал там.

Мур попита Грег за срещата му с Истън в бара.

— Седях на бара сам и изпих няколко питиета. Признавам, че бях в лошо настроение. Истън седеше на стола до мен и ме заговори.

— За какво приказвахте? — запита Мур.

— За „Янкис“ и „Метс“. Предстоеше началото на бейзболния сезон.

— Казахте ли му, че сте женен за Натали Рейнс?

— Не, не съм. Не беше негова работа.

— Докато бяхте там, той разбра ли по някакъв начин, че сте женен за Натали Рейнс?

— Да. Уолтър Робинсън, мой познат, който работи на Бродуей, ме видя и се приближи. Сподели впечатлението си от Натали: била великолепна в „Трамвай Желание“. Истън го чу и веднага разбра, че тя ми е съпруга. Бил прочел в списание „Пипъл“ за развода ни. Учтиво му дадох да разбере, че не желая да го обсъждаме.

Мур попита за обажданията на Грег до Натали и после до Истън вечерта, когато са били в бара.

— Звъннах на Натали, за да й кажа „Здрасти“. Тя си почиваше в гримьорната. Болеше я глава и се чувстваше изморена. Раздразни се, че някой я безпокои, и наистина повиши тон, както заяви господин Истън. Но вече отбелязах: тя беше изпълнена с противоречиви чувства. Предишният ден говори с мен двайсет минути и ми обясняваше колко тежко й се отразява раздялата.

После Мур попита за обаждането до Истън.

Стомахът на Емили се сви, защото нямаше представа как Олдрич ще го обясни. Съзнаваше, че от думите му зависи каква посока ще поеме случаят за нея.

— Малко след като ме попита за Натали, Истън каза, че отива до тоалетната. Определено не ме интересуваше какво ще прави, особено след като се опита да ме подпитва за жена ми. Изведнъж се почувствах гладен и реших да поръчам хамбургер на бара. Около пет минути след това Истън се върна и се затюхка, че не може да открие мобилния си телефон. Предполагаше, че го е оставил някъде в бара. Помоли ме да набера номера му, за да звънне и да го открие. — Грег направи пауза и погледна към съдебните заседатели. — Издиктува ми номера и аз го набрах. Имаше сигнал, но на бара не се чуваше никакво звънене. Оставих го да звънне петнайсетина пъти, за да може той да се разходи наоколо и да се опита да го намери. Не се включи гласова поща. Най-после той ми отговори и ми благодари. Намерил телефона в тоалетната. Тогава за последен път го видях и чух, преди да го арестуват за обира в къщата и да представи на полицията абсурдната си версия.

— Доколкото ви е известно, някой чу ли го да ви моли да го наберете?

— Според мен — не. На бара беше доста шумно. Не познавах никого от присъстващите. Истън съчини тази невероятна лъжа след две години. Дори не ми хрумва към кого да се обърна с молба да си спомни нещо.

— Между другото господин Истън спомена ли, че е криминално проявен и му е трудно да си намери работа?

— Нищо подобно! — възкликна Грег.

— В петък, тринайсети март, преди две години и половина — продължи Мур, — вие сте отишли да гледате Натали в последното представление на „Трамвай Желание“. Според свидетели сте седели на последния ред с каменно изражение и не сте се присъединили към овациите. Как ще го обясните?

— Не възнамерявах да гледам пиесата, но след толкова хвалби за нейното изпълнение не устоях. Съзнателно си взех билет на последния ред. Не исках Натали да ме забележи, защото щеше да се разстрои. Не станах на крака да я аплодирам — бях емоционално изцеден. В този момент за пореден път осъзнах каква великолепна актриса е.

— На следващата сутрин тя обади ли ви се по телефона?

— Получих съобщение на мобилния, че е отишла в Кейп Код и ще се върне за насрочената ни среща в понеделник. Молеше ме да не й се обаждам през уикенда.

— Как реагирахте на това съобщение?

— Откровено признавам, че се разстроих. Натали бе загатнала, че е срещнала друг. За мен беше изключително важно да разбера дали това е истина. Затова реших да отида до Кейп Код. Вътрешно си обещах, че ако я видя с друг, ще приема брака ни за свършен.

„Да го питам защо не е наел частен детектив да провери“, отбеляза си Емили.

— Защо сте наели кола — тъмнозелена тойота, — за да отидете до Кейп Код, когато вашият мерцедес е бил в гаража на жилищната ви сграда?

— Натали щеше да разпознае моята кола. На регистрационните табели са изписани инициалите и на двама ни. Не исках нито тя, нито друг да разбере, че я проверявам.

— Какво направихте, когато стигнахте до Кейп Код?

— Регистрирах се в малък мотел в Хаянис. Познаваме много хора, които живеят в Кейп, и не исках да налетя на някого от тях. Просто исках да видя дали Натали е сама.

— Минали сте покрай къщата й няколко пъти.

— Да. Преди години гаражът беше превърнат в обитаемо помещение и никой така и не се накани да построи нов. Нямаше гараж, в който да се прибере втора кола. Когато минах край къщата, на алеята видях само една кола и разбрах, че е сама.

Ами ако е взела някого по пътя, записа си Емили. Липсата на втора кола не е доказателство, че е била сама.

— После какво направихте? — попита Мур.

— Минах край къщата й в събота следобед и късно вечерта. Както и три пъти в неделя. На алеята беше само нейната кола. Беше мрачно и през двата дни и в къщата бяха запалени лампи, затова предположих, че тя е вътре. После, малко след осем вечерта в неделя, потеглих за Манхатън. Предвиждаше се буря и исках да се прибера.

— На този етап бяхте ли взели вече решение дали ще продължите с усилията да се сдобрите с Натали Рейнс?

— По пътя към вкъщи се сетих нещо, което бях чел. Не съм сигурен, но май е мисъл на Томас Джеферсън: „Никога не си така сам, както когато си сам“.

— „Никога не си така сам, както когато си сам.“ Смятате ли, че това отговаря на състоянието на Натали тогава? — попита Мур.

— Да. Мисля, че по пътя за вкъщи в неделя вечерта се примирих с действителността.

— По кое време се прибрахте у дома?

— Към един след полунощ. Бях изтощен и веднага си легнах.

— Какво направихте в понеделник сутрин?

— Отидох да тичам в Сентрал Парк. После върнах взетата под наем кола.

— В колко излязохте да тичате?

— Към седем и петнайсет.

— И сте върнали колата в десет и пет.

— Да.

— Не тичахте ли прекалено дълго?

— Обикновено тичам около час, после се разхождам. Понякога, особено ако съм се замислил, губя представа за времето.

„Как ли пък не“, помисли си Емили.

— Колко често ви се случва, господин Олдрич, да загубите представа за времето, когато тичате или се разхождате? — попита Ричард Мур със съчувствие в гласа.

— Няма определена схема. Но когато мисълта ми е заета с много неща, се случва.

Грег се сети, че се случи и тази сутрин. „Излязох от апартамента преди пет и половина, а се върнах в седем и половина. Наложи се много бързо да взема душ и да се облека, за да стигна тук навреме. Няма да спомена това пред съдебните заседатели, прецени той. Ще решат, че съм побъркан.“

„Няма определена схема, но се е случило сутринта, когато е умряла Натали“, помисли си Емили. Колко удобно.

Следващите въпроси на Ричард Мур бяха свързани с реакцията на Грег Олдрич, когато са му съобщили, че Натали е мъртва.

— Не можех да повярвам. Струваше ми се невъзможно. Бях съсипан.

— Какво направихте, когато научихте новината?

— Незабавно напуснах офиса и отидох да видя майката на Натали. — Грег погледна директно към Алис Милс, седнала на третия ред. Макар свидетелите да бяха изолирани, на нея й позволиха да наблюдава процеса до края. — Бяхме смаяни и шокирани. Плакахме заедно. Първата мисъл на Алис беше за Кати. — Гласът му се напрегна. — Тя знаеше колко много се обичаха с Натали. Настоя веднага да отида при нея и да й съобщя новината, преди да я чуе от другаде.

Наближаваше четири часът. Мур ще проточи нещата така, че съдебните заседатели да съчувстват на Грег през уикенда, прецени Емили.

Беше силно разочарована, задето я лишиха от възможността да го подложи на кръстосан разпит преди понеделник, но се постара да не го показва.