Нелсън Демил
Последният скок на лъва (49)

48

Белвю. Ще ми липсва това място.

Бях донесъл на Кейт дрехите, които беше поискала, а също така грим и всички останали неща, така че да изглежда добре, когато я изкарат с количката в амбулаторията на следващия ден и когато влезе в блока ни.

Кейт обаче показваше класическите симптоми на новобранско безпокойство — нещо ще се прецака, няма да изляза оттук и тъй нататък.

— Имаш пистолет — напомних й. — Ще те измъкнем.

— Нещо ново? — попита тя.

Ами, да, апартаментът ни е бил под денонощно наблюдение от терористи в продължение на може би три седмици. Но подобна новина можеше да я хвърли в смъртната спирала на паниката, така че отговорих:

— Не.

— Разговаря ли с Том или Винс?

— Не.

Тя премина на семейни въпроси:

— Родителите ми трябваше да ти се обадят днес.

— Обадиха се. Не ти ли казах? Баща ти иска да знае защо не съм застрелял терориста, който те нападна.

Тя като че ли малко се смути.

— Обясних му защо.

— Ще му го обясня пак. — Или при малко късмет, ще отрежа главата на въпросния терорист преди полета и ще му я занеса в сака си. „Ето го, господин Мейфийлд. Вече няма да прерязва гърла. Това трябва да се полее“.

— Майка ти също ми каза, че ще ти се обади — рече Кейт.

— Обади ми се.

— И какво каза?

— Да ям повече риба.

— А мен ме попита защо още не съм бременна.

— Яж повече риба.

Двамата гледахме телевизия — документален филм по „Хистъри Чанъл“ за това как Земята може да бъде заличена от метеорит, което, ако се случеше тази нощ, щеше да отложи за известно време пътуването до Минесота. Господи?

Времето за свиждане изтече в девет вечерта и Кейт ме целуна за довиждане.

— Ще се видим утре. Ела час по-рано и се погрижи да ме изпишат. — И добави: — Това е последният път, когато си казваме довиждане тук.

— Вземи малко рецепти, преди да си тръгнеш.

На смяна пред стаята беше полицай Минди Джейкъбс.

— Кейт ще бъде изписана утре — казах й аз.

— Добра новина.

— Да. Така че ако си суеверна…

— Разбирам — увери ме тя. — Ако не познавам някоя сестра, доктор или санитар, ще искам някой познат да ги идентифицира, преди да ги пусна.

— Добре.

Пожелах й приятно и спокойно дежурство и излязох от отделението.

Шофьорът ми от ФБР все още беше Престън Тайлър — денят явно се беше оказал ужасно дълъг за него. Съобщи ми, че няма да има дежурен шофьор до сутринта, и ме увери:

— Охраната обаче ще си е на мястото.

— Страхотно.

 

 

На телефонния секретар нямаше записани съобщения, нямаше имейли, мобилният ми телефон мълчеше. Може би всички бяха умрели от антракс. Или от нервнопаралитичен газ?

Помислих си дали да не се обадя отново на Борис, но после реших просто да се измъкна оттук и да направя още едно нерегламентирано посещение на „Светлана“. Може пък да прекарам нощта на дивана на Борис и да видя дали Халил няма да се появи. Но пък Халил можеше да реши да ме навести тук, а аз определено не исках да го пропускам.

Реших да изчакам половин час и ако не се случи нищо, да отида да видя Борис.

В 22:15, докато гледах поредния филм по „Хистъри Чанъл“ за възможните сценарии за Страшния съд земетресения, супервулкани, отново метеорити, гама-лъчение и лавина от четвъртокласна рекламна поща, способна да погребе цели градове, мобилният ми телефон завибрира.

Беше съобщение от Парези: „СПЕШНО И ПОВЕРИТЕЛНО. СРЕЩА ПРИ СТЦ. КАРАВАНА НА ПВ. ВЕДНАГА“.

Зяпнах текста. Това ли беше пробивът, който очаквах?

Не бях сигурен какво има предвид Парези под поверително, а и той нямаше да напише: „Говоря като ченге с ченге“, но имаше предвид точно това. Може би най-сетне беше стъпил на правия път.

Написах му: „20 МИНУТИ“.

Обадих се в гаража и се зарадвах, когато ми отговори Гомп.

— Гомп, Том Уолш се обажда.

— Здрасти, Том, как я караш?

— Страхотно. Пак имам нужда от транспорт до Шейсет и осма и Лекс.

— Готово.

— Чакай ме при товарния асансьор.

— Товарния?

— Да. След две минути. И нито думичка. Петдесетачка — добавих.

— Готово.

Затворих и препасах колана с кобура. В канията на колана беше и ножът на чичо Ърни, който вземах със себе си при всичките ми разходки в парка. Облякох син шлифер и излязох от апартамента.

Докато бързах към товарния асансьор, се сетих, че бронежилетката е прибрана в багажа ми. Обикновено не я нося, така че тя не ми е втора природа като пистолета, значката или оставянето на дъската на тоалетната вдигната. Поколебах се и си погледнах часовника. Майната й. Качих се в товарния асансьор, натиснах копчето за гаража и потеглих надолу.

Вратата се отвори и видях Гомп да ме чака в хубав джип BMW. Добре, че не беше отмъкнал моя.

Заобиколих колата и му казах:

— Имам нужда от помощ да изнеса нещо от асансьора.

— Готово.

Гомп слезе от джипа и тръгна към асансьора, а аз се вмъкнах зад волана.

— Хей! — извика Гомп. — Том! Къде…?

Натиснах газта, качих се по рампата и завих надясно по 72-ра. Успях да хвана зеления светофар на Трето авеню и продължих напред.

Погледнах в огледалото. Ръмеше и в този час движението беше слабо. Не забелязах никакви фарове да се опитват да не изостават от мен. Измъкването се оказа лесно.

В Манхатън придвижването с метро е по-бързо, отколкото с кола, но след 11/9 най-близката станция до Световния търговски център беше повредена и затворена, а другите в района се намираха на пет или десет минути пеша до Либърти Стрийт, където трябваше да се срещна с Парези при караваната на Пристанищни власти. Освен това разписанието на метрото в тази част на града подлежи на промяна, което всъщност означава редовни закъснения. Така че предпочетох да карам. Пък и колата си я биваше.

Тази неделна вечер трафикът не беше много натоварен. Пресякох Сентръл Парк при 65-а, излязох на магистрала „Уест Сайд“ и продължих на юг покрай река Хъдсън. Всичко беше наред и за петнайсет минути стигнах до Уест Стрийт, между тъмните, опустошени места на Световния финансов център и Световния търговски център.

Преди 11/9 над Уест Стрийт при Либърти минаваше надлез. Видях останките му и завих наляво. Паркирах колата недалеч от телената ограда и слязох. Очаквах да заваря необозначени или патрулни автомобили, но видях само една кола на Пристанищни власти, паркирана до оградата.

Отидох бързо до портала и видях, че тежката верига и катинарът са си на мястото. Веригата обаче беше доста хлабава и успях да се провра през портала, след което продължих към караваната.

Почуках на вратата и натиснах дръжката. Вратата беше отключена, така че извадих документите си, отворих и надникнах вътре.

— Федерален агент! Ехо? Влизам.

Пристъпих вътре и видях, че предната част на караваната — офис с две бюра, радио и карти — е празна. В кухненския бокс имаше включена електрическа кафеварка, но телевизорът на тезгяха не работеше. Имаше тесен коридор, който водеше към тоалетна и стая с походни легла, където пристанищните ченгета можеха да дремнат или нещо подобно.

— Има ли някой? — подвикнах, но никой не отговори.

Телефонът ми избръмча. Погледнах съобщението. Отново беше от Парези: „ДОЛУ В ЯМАТА СМЕ. КЪДЕ СИ?“

„В КАРАВАНАТА“ — отговорих. — „1 МИНУТА“.

Излязох навън и тръгнах по дългата широка рампа, която се спускаше в дълбоката яма.

Изкопът беше огромен, с площ шест и половина хектара, и тъмнината щеше да е непрогледна, ако не бяха няколкото лампи покрай останките на бетонните основи и десетината прожектора, осветяващи отчасти опустошения район.

Наоколо имаше пръснати машини — предимно земекопна техника и самосвали, както и няколко крана. Видях също няколко строителни фургона и голям влекач, спрян в центъра на изкопа.

На половината път надолу спрях. Погледнах в ямата, но не видях никого. Прожекторите не осветяваха целия обект и големи участъци тънеха в мрак или сенките на техниката.

Написах на Парези: „КЪДЕ?“

„В ЦЕНТЪРА, ГОЛЕМИЯ КАМИОН“ — отвърна той.

Погледнах към влекача, който се намираше на двеста метра от мен, и видях някой да минава през осветената част към сенките.

Продължих надолу по рампата.

Добре, защо Парези искаше да се срещнем точно тук? Нещо във връзка с влекача ли? Кой друг беше тук? И къде бяха ченгетата от Пристанищни власти? Долу в ямата? И защо беше това мълчание по телефоните?

Лекият дъжд беше спрял, но в долната част на рампата беше станало кално и ми се прииска да бях обул нещо по-солидно. Забелязах също пресни следи от голяма машина, която бе минала оттук неотдавна. Предположих, че са от влекача в центъра на ямата, и ги последвах.

Прекосявах осветени и тъмни участъци, силните прожектори блестяха в очите ми.

Големият влекач — СТРОИТЕЛНИ МАТЕРИАЛИ КАРЛИНО — беше на петдесетина метра пред мен, но никъде не видях нито Парези, нито никого.

Направих още няколко крачки и спрях. Започна да ме обзема някакво шантаво чувство. Нещо подсъзнателно… ярките прожектори… сенките…

Извадих глока, затъкнах го в колана си и продължих към влекача вече по-бавно.

Телефонът ми избръмча шумно в притихналия изкоп. Погледнах съобщението на Парези: „ОТ ЛЯВАТА ТИ СТРАНА СЪМ“.

Спрях до един голям самосвал и погледнах наляво. Различих нещо движещо се в сумрака на десетина метра от мен. Очите ми свикнаха с тъмното и видях, че е някакъв предмет, висящ от кабела на крана… и ми трябваха няколко секунди да осъзная, че е човек… а после осъзнах, че гледам лицето на Винс Парези.

Измъкнах пистолета от колана и докато падах на коляно, чух пронизителен писък от каросерията на самосвала зад мен. Някаква сянка профуча през светлината, после нещо ме блъсна в гърба с такава сила, че зарових лице в калта. Останах без въздух и видях как пистолетът ми отлита и пада на няколко стъпки пред мен. Хвърлих се към него, но нещо ме удари в тила, след което нечий крак изрита оръжието надалеч.

Скочих на крака. Докато се мъчех да си поема дъх и да се окопитя, видях някой в тъмни дрехи да стои на три метра от мен.

Поех дълбоко дъх и погледнах Лъва.

Асад Халил държеше пистолет, но ръката му беше отпусната. Можех да стигна до него за около две секунди, но на него му трябваше само една, за да се прицели и да стреля, а не му беше нужно да се прицелва много прецизно от такова разстояние.

Накрая той рече:

— Е, срещаме се отново.

Приказваше му се, естествено, затова отговорих:

— Начукай си го.

— Тази вечер за втори път чувам това пожелание — уведоми ме той. — Но този преди теб ми го каза на руски.

Е, знаех кой е бил, а тъй като Халил стоеше тук, значи Борис не стоеше никъде. И Винс… Боже мой… Усетих как яростта се надига в мен, но знаех, че трябва да я овладея.

— Знам, че си сам, и искам да знаеш, че аз също съм сам. Само двамата сме — ненужно добави той. — Както поиска, и както следва да бъде.

Кимнах.

Той също кимна и рече:

— Запазих те за последно, господин Кори.

— Аз те запазих за себе си — отвърнах.

Той се усмихна и усмивката му не бе от приятните.

— Не усетих бронежилетка, когато те съборих.

Не отговорих.

— Няма значение. Нямам намерение да те застрелвам в сърцето. — Вдигна пистолета, за да го виждам. — Това е оръжието на покойната ти жена. С нетърпение очаквам да прострелям мъжеството ти с него.

Имаше да казва още неща, преди да го направи, и си помислих за някои ходове, които пък аз можех да направя, но никой от тях не изглеждаше обещаващ.

Огледах се, без да мърдам глава. Пистолетът ми бе твърде далеч, а наблизо нямаше нищо, което бих могъл да използвам. Бързо огледах горната част на далечните стени. Наблюдателната платформа беше затворена, а дори на нивото на улицата да имаше хора, те не можеха да ни видят от това разстояние и в тази тъмнина.

— Погледни ме — каза Халил. — Няма кой да ти помогне. Всички са мъртви. Двамата полицаи в удобната им каравана също. А както ясно можеш да видиш, твоят началник е тук, но и той не може да ти помогне. — Вдигна мобилен телефон. — Последното му съобщение до теб е следното — „Асад Халил победи“.

Отново усетих как яростта и гневът надделяват. Побъркан лайнян психопат, хладнокръвен убиец…

— Не ти ли хрумна, господин Кори, че всичко не е така, както изглежда?

Погледнах го и се замислих. Може пък и да ми беше хрумнало, някъде дълбоко в мен… толкова дълбоко, че просто го оставих там, защото… защото нямаше значение дали е бил Парези, или Халил.

— Сънувах този момент — каза той. — А ти?

Кимнах.

Той ме погледна.

— Било е писано да се срещнем, но често се налага да помагаме на съдбата. — Усмихна се отново и добави: — И двамата помогнахме на съдбата тази вечер. А моята съдба, господин Кори, е да изрежа лицето ти.

Приех, че си е донесъл нож за целта.

— Опитай — казах му. — Остави пистолета и се опитай, задник такъв.

Той пренебрегна поканата ми и се огледа.

— Ето ни и тук, където умряха три хиляди твои сънародници.

— В Близнаците умряха и стотици мюсюлмани — напомних му аз.

Той пренебрегна и тези мои думи и рече:

— Мисля, че мястото е подходящо и за твоята смърт. Добре ли го подбрах?

Не отговорих и се запитах дали някак не е научил, че двамата с Кейт се бяхме разминали на минути със смъртта на това място по време на атаката. Но тогава не умрях, нямах намерение да умирам и сега.

Той продължи:

— Но аз няма да те убивам, освен ако не ме принудиш. Ще те застрелям в слабините, а после ще обеля лицето ти, както ти обещах.

Нямах какво да му отговоря.

Той посегна към кръста си и извади дълъг широк нож.

— Ще използвам ето това и ще бъдеш жив, за да почувстваш и видиш как лицето ти се отделя от черепа.

Беше минал на фаза дразнене, което е част от ритуала на убиващите за удоволствие. А те така задълбават във фантазиите си, че забравят да са внимателни.

Халил обаче беше и опитен убиец.

— Имаш ли друг пистолет? — попита ме.

Ами, имах, но го бях заел на Кейт. Не отговорих.

Той ме погледна и каза:

— Не усетих да имаш… но… — Прибра ножа и после ме изненада — или не чак толкова — като затъкна и пистолета си — пистолета на Кейт — в колана от дясната си страна.

Стоеше абсолютно неподвижно, вперил поглед в мен. Леко разкрачен, с присвити в коленете крака, ръцете му бяха отдалечени от тялото. От Борис ли беше научил това? Или прекаляваше с каубойските филми?

Той сякаш прочете мислите ми.

— Ти си каубой, нали така? Твоята ли ръка е по-бърза или моята? Хайде. Посегни към оръжието си.

Стига да имах, задник такъв, първото и последното нещо, което щеше да видиш, щеше да е проблясъкът от дулото. Хрумна ми също, че Халил би предпочел да не стреля, за да не го чуят… или може би просто предпочиташе ножа.

Той се изправи.

— Или нямаш пистолет, или си страхливец.

Е, нямах пистолет, но пък си имах нож, за който той явно не знаеше.

— Не те чувам — казах. — Приближи се.

Халил отново извади ножа и тръгна към мен.

— Веднъж одрах гърдите на един човек и видях ребрата му, белите дробове и биещото му сърце.

Продължаваше да върви към мен, като размахваше небрежно дългия нож. На лицето му беше цъфнала гадна усмивка.

Отстъпих и усмивката му стана още по-гадна. Наистина се забавляваше.

Пристъпи напред и разсече въздуха с ножа. Отново отстъпих и Халил скъси разстоянието.

— Ако се обърнеш и побегнеш, ще ти прострелям краката, после ще те изкормя.

— Не бягам.

— Да, но отстъпваш. Хайде, ела. Бий се като мъж.

— Имаш нож, задник такъв. Остави го.

Той метна ножа във въздуха, улови го за дръжката и отново се усмихна.

Наистина се забавляваше с всичко това, а ако трябва да сме честни, на мен хич не ми беше до веселби. Знаех, че ще ме накълца, ако тръгна към него, така че отново отстъпих. Беше време да приключваме със забавите, така че му напомних:

— Майка ти е била курва.

Той изрева нещо и се хвърли към мен.

Обърнах се, направих една крачка, престорих се, че се подхлъзвам в калта, след което извадих ножа си, завъртях се на колене и го оставих да се наниже на „Кей-бар“-а, който го посрещна в корема.

Халил изрева от изненада и отскочи, а аз се хвърлих към него, за да го довърша, преди да е извадил пистолета.

Той притискаше с дясната си ръка слабините си и посягаше с лявата към глока, докато отстъпваше назад, но изгуби равновесие и падна.

Единствената ми възможност бе да се метна отгоре му, за да му попреча да измъкне пистолета, така че се хвърлих напред и се стоварих в гърдите му точно когато започваше да свива крака, за да ме катапултира във въздуха.

Видях ръката му да замахва и усетих как ножът му се забива в лопатката ми и одрасква костта. Ръката му замахна за нов удар, но успях да го сграбча за китката. Притисках го с цялата си тежест, докато се мъчеше да се измъкне от мен и да освободи дясната си ръка.

Моята дясна беше свободна, неговата лява също, но вместо да посегне за пистолета, той взе правилното решение да сграбчи ръката ми, преди да съм забил ножа си в лицето или гърлото му. Стисна здраво китката ми, повдигна глава и ме захапа за бузата. Улучи челюстния нерв и ми излязоха свитки от болка.

Продължаваше да стиска китката ми, но аз успях да вдигна ръка и да стоваря дръжката на тежкия си нож върху главата му.

Той престана да хапе бузата ми и аз извих ръка, за да забия острието на ножа в черепа му, но Халил се оказа невероятно силен и успя да издърпа ръката ми и да я задържи.

Така се озовахме в патова ситуация. И двамата не можехме да използваме ножовете си и това щеше да продължи, докато единият от двама ни не започне да губи сили или не предприеме нещо неочаквано — или отчаяно.

Той беше в много добра физическа форма и като че ли изобщо не се уморяваше, докато се мъчехме да се освободим от хватката на другия.

Опита на няколко пъти да забие коляно в слабините ми, но нямаше опора, а аз продължавах да го притискам с цялата си тежест. После отново се опита да ме ухапе по лицето, но успях да се дръпна навреме.

Нямам представа къде го бях пробол. В гениталиите? В бедрото? В долната част на корема? Знаех обаче, че раната му не кърви достатъчно силно, за да го отслаби. Усещах собствената си рана мокра и топла, но едва ли беше нанесъл прекалено много щети.

Погледите ни се срещнаха и му казах:

— Ще умреш.

Той завъртя глава.

— Ти ще умреш.

Гласът му все още беше баритон, така че явно бях пропуснал топките му.

Осъзнах обаче, че той изобщо не отслабва — за разлика от мен. Той също го знаеше и затова изчакваше. Време беше да направя нещо.

Нанесох му удар с глава, но той не му причини толкова болка, колкото на мен. В отговор той отново се опита да ме захапе за лицето, точно както исках. Зъбите ми намериха големия му клюнест нос и го захапах със сила, с каквато не бях захапвал нищо до този момент. Още преди да изкрещи усетих как хрущялът му поддаде под зъбите ми и кръвта му напълни устата ми.

Беше го обхванала такава болка, че почти не забеляза, че съм пуснал носа му. Изплюх кръв в лявото му око и когато клепачът му се затвори, го захапах със зъби и го откъснах. Изплюх още кръв в очите му и му казах тихо:

— Ще изям твоето шибано лице.

Той плю срещу мен и успя да ме захапе за брадичката. Човек, обхванат от невъобразима болка и намиращ се в смъртна опасност, притежава невероятна сила заради мощния приток на адреналин и Халил изви тялото си, както бях върху него, което му даде опората, която му беше необходима, за да се претърколи и да се опита да се окаже отгоре ми. Изпуснах дясната му ръка и той моментално заби ножа си в гърба ми, този път в гръдния кош.

Замахна да ме наръга отново, но аз внезапно отпуснах мускули и изведнъж останал без съпротива, той се претърколи и се озова с лице към земята, а аз го бях яхнал. Дясната му ръка беше свободна, но не можеше да я използва от това положение. Опита се да изпълзи настрани, но аз се стоварих отгоре му с цялата си тежест и той се просна по корем. Сега и двете ми ръце бяха свободни. Дръпнах главата му назад за дългата му коса, прерязах му гърлото и натиснах лицето му в калта. Той не помръдна и не издаде нито звук, но инстинктът ми подсказваше, че това не е краят.

Ръката му се плъзна под тялото му и разбрах, че се опитва да се добере до пистолета. Успях да го изпреваря и измъкнах оръжието от колана му — и тъй като никой не иска в игра от такова разстояние да участва и пистолет, скочих от него и отстъпих.

Спрях задъхан, без да свалям поглед от него.

Прожекторите светеха в очите ми, босите ми крака бяха затънали в калта. По-лошото бе, че влагата по гърба ми се разпростираше и я усещах топла в прохладния нощен въздух.

Осъзнах, че при втория си удар Халил ме е наръгал по-дълбоко, отколкото предполагах, и сега губя кръв. Започваше да ми се вие свят, усетих как краката ми се подгъват и изведнъж се озовах коленичил на земята. Халил вече се движеше. Гледах го как бавно се изправя. Беше с гръб към мен, но видях как избърсва лицето си с длани. После се обърна, видя ме и тръгна към мен.

Лицето и дрехите му бяха покрити с кал, но въпреки това виждах кръвта по гърлото и ризата му и осъзнах, че тя не блика на тласъци, както би трябвало да прави, ако бях прерязал сънната артерия или югуларната вена.

Халил видя ножа си на земята, взе го и продължи към мен.

— Умри, кучи сине.

Изправих се прекалено бързо и отново ми се зави свят. Стори ми се, че ще изгубя съзнание, но вдишах дълбоко няколко пъти и останах неподвижно, за да не позволя на сърцето ми да изпомпва допълнително кръв от мен.

Халил продължаваше да върви, протегнал ножа пред себе си.

— Лицето ти — каза той, когато беше на по-малко от три метра от мен.

Е, не исках да ме обезлицява и що се касае до мен, двубоят с ножове беше приключил. Вдигнах пистолета на Кейт и го насочих към него. Ръката ми беше несигурна и отново си помислих, че ще припадна.

— Пусни ножа — казах му.

Забелязах, че глокът е целият покрит с кал. Не бях сигурен дали ще стреля. Той също не бе сигурен.

— Пусни го, задник такъв — казах аз, но всъщност не исках да го пусне. Не би трябвало да имам проблем просто да дръпна спусъка, но… не можех да го направя. Исках да си заслужи куршума.

Той направи още една-две крачки и рухна на колене.

Беше свършено, но нищо не е свършено, докато не свърши — а той продължаваше да държи насочен към мен нож.

Бих го изчакал, но започвах да изпитвам онова странно чувство, което изпитваш, когато ти изтича кръвта, и което помнех прекалено добре, така че трябваше да забия последния пирон в този кучи син… Прицелих се в главата му и обрах мекия спусък, но после спрях и го погледнах. Свалих пистолета и го затъкнах в колана си.

Халил отново се изправи и тръгна като зомби, насочил ножа към мен.

Поех дълбоко дъх и се хвърлих към него с ножа си, отбих ръката му и замахнах отдолу. Острието прониза брадичката му, мина през устата и се заби в небцето му. Пуснах ножа и отстъпих назад.

Очите му се разшириха и той се опита да каже нещо или да изкрещи, но острието май беше минало през езика му и той успя да издаде само някакви нечленоразделни звуци, след което от устата му рукна кръв. Започна да се дави, а после ме изуми, като направи още една крачка към мен. Погледите ни се срещнаха. Помежду ни нямаше и метър.

Погледнах го в очите. Едното, чийто клепач бях разкъсал, бе пълно с кръв, но другото пламтеше ярко и ме гледаше.

Дръжката на ножа ми стърчеше и изглеждаше така, сякаш Халил си е пуснал някаква ексцентрична козя брадичка.

— Жена ми е жива — казах му. — Аз съм жив. А ти си мъртъв.

Той продължи да се взира в мен, после поклати глава.

Видях някаква шантава жълто-зелена течност да се стича от устата и носа му — може би слуз от синусите му, или може би този тип беше от някоя друга планета.

Асад Халил беше мъртъв, но не беше приключил с умирането, а и аз самият не се чувствах особено добре.

Стояхме така, без да откъсваме погледи един от друг, и имах усещането, че това е съревнование на воли — кой ще падне пръв? Е, нямаше да съм аз. Успях да се задържа на крака, въпреки че всичко около мен отново започна да се върти.

Халил сякаш внезапно си даде сметка, че има проблем, и дясната му ръка хвана стърчащата дръжка под брадичката му. Никой, освен мен не може да пипа бойния нож на чичо. Така че се люшнах към него и го фраснах в лицето. Той рухна. Знаех, че няма да стане отново, затова се оставих да падна на колене. Изпълзях до Халил, обърнах се и облегнах глава и рамена на гърдите му, за да държа раните си по-нависоко. Усещах как гръдният му кош все още се надига и спуска.

Загледах се в небето и усетих по лицето си лек дъжд. Беше приятно.

Намерих мобилния си телефон и набрах 911.

— Десет-тринайсет — казах на оператора. Полицай в беда. Идентифицирах се, казах номера на значката си и преминах на полицейски жаргон, за да го убедя, че всичко е сериозно. — Трябва ми автобус, експресен. — Тоест линейка, веднага. Казах местоположението си и се наложи да го повторя. После добавих — Оглеждайте се за… голям влекач… „СТРОИТЕЛНИ МАТЕРИАЛИ КАРЛИНО“… да… по-бързо.

Затворих очи и се опитах да овладея дишането си и разтуптяното си сърце. Всичко беше на косъм.

След по-малко от пет минути чух сирени по Чърч Стрийт, минута след това гърдите на Халил престанаха да се повдигат.

Обърнах глава и погледнах Винс Парези, който висеше на големия кран. Поех дълбоко дъх и му казах:

— Свършено е, капитане. Победихме.