Нелсън Демил
Последният скок на лъва (23)

22

Продължих по Шосе 17.

Използвах времето да помисля за Гейб и някои от нещата, които ми беше разкрил за Асад Халил преди три години. Гейб никога не се бе срещал с Халил до вчера, но беше успял да изгради нещо като психологически профил на своя събрат по вяра. Беше ми обяснил за кръвната вражда — задължението на арабина да отмъсти за убийството на член от семейството. Това беше причината, която мотивираше Асад Халил много повече от политическата идеология и религията. Американците бяха убили семейството му и за него беше въпрос на чест да убие виновниците — както и онези, които се опитват да му попречат да изпълни дълга си. Такива като мен. И Кейт. И Гейб. И може би други.

Гейб беше споменал и за старата арабска традиция на самотния воин, на отмъстителя, който сам по себе си е законът, нещо доста подобно на американския герой каубой. Беше ми изрецитирал стих, който в известен смисъл обобщаваше всичко това:

„Препуска сам ужасен конник, със сабя йеменска, другар единствен; по нея няма други украшения, освен резки по хладната стомана“.

Следователно беше много вероятно Асад Халил да пожелае да се срещне с Джон Кори насаме, очи в очи, без съучастници и с една-единствена цел — да се види кой е по-добрият мъж, по-добрият убиец.

Нямах абсолютно нищо против. Обичам предизвикателствата.

Телефонът ми иззвъня.

Беше следовател Мат Милър. Поинтересува се за Кейт и след като разбра, че се връщам в Манхатън, каза:

— Конфискувахме колата, която открихме на паркинга на летището.

Каза също, че са снели отпечатъци, влакънца и т.н. Нямаше съмнение, че разполагаме с достатъчно веществени доказателства, показания на очевидци и косвени данни, за да осъдим Асад Халил за какви ли не престъпления. Оставаше ни единствено да го открием.

Самият Халил изобщо не се опитваше да прикрива престъпленията си и не даваше пукната пара, че оставя следи кой ги е извършил. Единственото, което го вълнуваше ако изобщо го вълнуваше нещо, бе да остане на крачка пред нас и да се върне в Пясъчландия с още резки по стоманата. А моята единствена грижа бе да не позволя това да се случи. Смених темата и попитах Милър:

— Разговаряхте ли с Крейг Хоузър? Шефът на парашутисткия клуб?

— Да. Лично. Не знае почти нищо за новопостъпилия, който се води заподозрян.

— Сигурен ли сте?

— Да… защо? Да не мислите, че знае повече от онова, което казва?

Никога не използвам положението си на полицай за уреждане на лични сметки, така че не трябваше да го правя и сега.

— Много е загрижен за съпругата ви — каза Милър. — Иска да я посети в болницата.

— Запишете го в списъка.

— Аз… какво…?

— Майтапя се. Хей, останалите от клуба направиха ли си другите два скока?

— Не. Нямаха тази възможност.

— Ясно. Зоната за приземяване се е превърнала в местопрестъпление. Добро основание.

„Ще си поискам да ми върнат парите“.

— Не, не е заради това. Старият самолет, който използваха, имал проблем при излитането. Един от двигателите се подпалил. Прекалено голям теч на масло или нещо подобно обясни Милър.

Аха! Знаех си. Само да кажа на Кейт.

— Няма нито един пострадал — увери ме Милър. Съдба. Зачудих се дали Синди е била на щурвала.

„Ралф, онзи двигател трябва ли да пуши така?“

— Освен това конфискувахме като доказателство видеозаписа на скока ви — съобщи Милър.

— Добре сте направили.

Той се поколеба за момент, после каза:

— Изгледах го. Невероятно. — И добави: — Вие сте храбър мъж, детектив Кори.

Така си е, но казах само:

— Значи сте видели на какво е способен Халил.

— Видях. Но той не е храбър. А луд.

— Вярно, малко му хлопа дъската — съгласих се. Нали вече му го бях казал.

— Добрах се до записа, преди операторът да успее да го продаде на вечерните новини — увери ме следовател Милър. — Освен това предупредих всички членове на клуба да не говорят пред пресата, докато тече разследването.

— Къде е видеозаписът? — попитах.

— У ФБР — отвърна той.

— Някой от ФБР или Антитерористичната спецчаст споменавал ли ви е за други нападения, които биха могли да са дело на заподозрения?

— Не. Защо?

— Просто питам. Мисля, че можете да приемете, че Асад Халил вече е извън вашата юрисдикция.

— Смятате, че е излетял с онзи Сайтейшън ли?

— Може би. Нали ви казах — миналия път използваше чартърни полети.

— Добре. Но Уолш като че ли смята, че все още може да е някъде тук.

— Вие си знаете — отвърнах уклончиво. — Нещо друго?

— Не. Съобщиха ми обаче, че вие не сте главен следовател по случая и че трябва да говоря само с онзи, който го е поел.

— Добре. Хайде обаче все пак да поддържаме връзка.

— Нямах предвид това.

— Но ми се обаждате — напомних му.

— Еднократна проява на вежливост.

Ясно. Казах му като ченге на ченге:

— Е, надявам се, че от ФБР също ще са вежливи с вас.

Нямаше какво да отговори на това, но сподели:

— Изтърсиха ми се цели шестима федерални агенти.

— Те са от правителството и са се изтърсили, за да ви помогнат — уверих го и му напомних: — В случая е замесена вътрешната сигурност, така че могат да поискат от вас да вършите или казвате — или да не вършите или казвате — някои неща, които според вас би трябвало да вършите или казвате.

Той не отговори. Пак нямаше какво.

— Като например, смятате ли да разговаряте с жертвата? — продължих.

Той отново не отговори и разбрах, че от ФБР вече са му казали да забрави за разговор с Кейт.

— Казаха ми, че ще преместят съпругата ви утре сутринта — каза следовател Милър.

Това вече беше новина. Явно искаха да я изведат от юрисдикцията на щатската полиция и да я върнат в Манхатън, където можеха да държат нещата потулени и да не допуснат изтичане на информация.

Като че ли темите ни за разговор се изчерпаха, така че казах:

— Благодаря, че се обадихте.

— Дръжте ме в течение как се развиват нещата.

Не можех да му обещая подобно нещо, но казах:

— Ако го намеря, ще ви уведомя незабавно.

— А ако той ви намери, ще разбера от новините — засмя се той.

„Хич не е смешно, следовател Милър“.

Затворих и продължих по щатската магистрала, после излязох на автострадата, чийто знак обещаваше: НЮ ЙОРК 80 КМ.

Включих радиото и преслушах няколко местни станции да видя дали ненормалният парашутист не е влязъл в новините, но не чух нищо. Говорителят премина на национални новини и вече бях сигурен, че въздушният инцидент няма да бъде споменат в медиите.

Значи ФБР и ФАТС бяха свършили половината от работата си — бяха задържали пресата на тъмно и бяха снесли куп глупости на местната полиция. Сега федералните можеха да контролират издирването на Халил и сами да решат какво да правят с него, ако го пипнат.

Вестниците със свободни колонки можеха да изхабят малко мастило за убийствата, но бях сигурен, че това ще са само съобщения без никакви спекулации и никакъв намек за връзка помежду им.

Влязох в Ню Джързи и шофьорите моментално обезумяха — лъкатушеха от една страна на друга, набиваха спирачки без никаква причина и даваха сигнали, противоположни на онова, което смятаха да направят. От човек се очаква да остави ума си да се зарее, когато кара в Ню Джързи, затова престанах да обръщам внимание на пътя и се замислих за онова, което ми беше казал Винс Парези.

Май тази обедна среща в кабинета на Уолш се очертаваше да бъде посветена не толкова на Асад Халил, колкото на Джон Кори. Явно се бях превърнал в проблем.

Обикновено не съм параноичен относно кариерата си, защото, първо, съм добър в това, което правя, и, второ, работата не ми трябва. Старият ми приятел Дик Карнс, бивш служител на НЙПУ, сега частен детектив, разследващ миналото на заподозрени лица (бизнес, който процъфтя след 11/9), ми предлага да му стана партньор.

„Два пъти по-малко работа, два пъти повече пари, никакви шефове и никакви глупости“.

Звучи ми като кътче от рая. Но засега определено предпочитах да стоя с федералните, докато двамата с господин Халил не се срещнем за един последен път.