Нелсън Демил
Последният скок на лъва (17)

16

Асад Халил погледна през пътеката към гледащия на запад прозорец на чартърния Чесна Сайтейшън, който започваше да се спуска към републиканското летище на Лонг Айланд. В далечината, на около шейсет километра, се виждаше силуетът на остров Манхатън. Полетът от окръжното летище Съливан дотук бе продължил двайсет и шест минути.

От прозореца на десния борд се виждаше огромно гробище с хиляди бели кръстове и надгробни камъни, подредени в редици по зелени поля. В Либия мъртвите не се нуждаеха от такава плодородна земя, защото Коранът обещаваше, че душите им ще се възнесат в рая с неговите непресъхващи потоци и отрупани с плодове дървета.

Двамата му братя, двете му сестри и майка му, които бяха загинали при американските бомбардировки, бяха погребани в прости гробове в началото на пустинята до баща му, който бе убит пет години преди това от ционистите. Сега всички те със сигурност бяха в рая, защото бяха направени на мъченици от неверниците. А той, Асад Халил, беше получил специален статус от великия водач полковник Кадафи като единствен оцелял от семейството мъченици. И с този статус вървеше и огромната отговорност — отмъщението.

От високоговорителя се разнесе гласът на втория пилот:

— Ще кацнем след две минути, господин Деметриос. Моля, закопчайте колана си и вдигнете облегалката на седалката.

Докато самолетът подхождаше към летището, Асад Халил си припомни за момент интересния скок с парашута. Мъчеха го две мисли. Едната бе, че не можеше да е абсолютно сигурен, че е убил жената; втората — че трябваше да се възползва от възможността и да застреля онзи Кори.

Колкото до жената — съпругата на Кори, — тя бе дръпнала главата си и той не беше успял да й пререже гърлото докрай. Не беше свикнал жени да упражняват физическа сила срещу мъж и макар да знаеше, че това е възможно, постъпката й все пак го беше изненадала. Така или иначе, беше прерязал сънната й артерия и тя несъмнено бе изгубила много кръв и беше умряла, преди да стигне до земята.

Колкото до Кори, от самото начало планът бе да го остави за най-накрая. Искаше да удължи страданието му за мъртвата му жена и да го въвлече в игра на надхитряне, която щеше да приключи, когато той, Халил, осакати лицето и гениталиите на Кори по начин, по-лош и от смъртта. И въпреки това… нещо му казваше, че бе трябвало да промени плана си на момента и да застреля Кори, докато той висеше от парашута си — и то с пистолета на съпругата му.

Самолетът докосна пистата и започна да намалява скорост.

Вторият пилот, който май се казваше Джери, обяви:

— Добре дошли на републиканско летище Лонг Айланд.

Защо пилотите винаги го поздравяваха с добре дошъл на място, което нямаше никакво значение нито за тях, нито за него? Правеха го, откакто започнаха пътуването от Санта Барбара в Калифорния до спирките за презареждане в Пуебло, Колорадо, и Хънтингтън, Западна Вирджиния. И накрая, когато бяха капнали на окръжно летище Съливан, вторият пилот отново го беше поздравил и му беше казал:

„Надявам се деловата ви среща да бъде успешна“.

На което Халил, тоест гръцкият бизнесмен, бе отговорил:

„Сигурен съм, че ще бъде успешна“.

Самолетът се насочи към хангарите. Халил погледна през прозореца. Дали властите не бяха открили по някакъв начин как и накъде пътува? Когато в събота сутринта бе кацнал в Съливан, каза на пилотите, че в неделя ще лети до Бъфало, така че бе сигурен, че са попълнили летателен план до този град. Но когато се върна от бизнеса с убиването на жената на Кори, обяви внезапна промяна на плана и поиска да го откарат до летище Макартър на Лонг Айланд по възможно най-бързия начин. За пилотите това не беше проблем — в края на краищата той беше шефът, както повтаряха непрекъснато.

Обясниха му, че не било нужно да изготвят нов летателен план, тъй като денят бил ясен, нямало да навлизат в ограниченото въздушно пространство на Ню Йорк Сити и щели да летят под височината, изискваща подаването на план. Обясниха, че това било ВПП — визуални правила за пилотиране.

Халил знаеше всичко това, но кимаше съсредоточено и петнайсет минути по-късно бяха във въздуха. Десет минути след излитането Халил се престори, че говори по телефона, и обяви поредна промяна на плана до републиканското летище, което бе по-близко от Макартър.

Така. Пилотите не бяха имали време да разговарят с никого от окръжно летище Съливан и нямаше документи, разкриващи новата им дестинация. Тази липса на официални отчети беше изумила Халил при първото му идване преди три години. Още по-изумително бе, че година и половина след мъченичеството на другарите му от 11 септември все още бе възможно да летиш из страната с частен самолет и да не оставяш никакви или почти никакви следи от пътуването си или за пътниците на борда. Достатъчна бе само кредитна или дебитна карта, която да осигури плащането на чартърната компания.

Единственият начин властите да знаят, че е на борда, бе, ако полицията се досети, че е пристигнал в окръг Съливан с чартърен полет и е заминал по същия начин. Никой обаче не знаеше следващата дестинация на самолета, макар че биха могли да се свържат с пилотите по радиото. Те обаче изглеждаха напълно спокойни по време на краткия полет и Халил бе сигурен, че не са получили нито едно съобщение.

Въпреки това в ума му отново изникна лицето на Кори. Този човек му беше създал няколко неочаквани проблема при предишното му идване в Америка. Беше хитроумен и като че ли мислеше един-два хода напред, но така и не беше успял да се добере до него. Нямаше да го направи и сега. Всъщност можеше да се получи обратното.

Халил извади от малкия си сак бинокъл и огледа летището, но не забеляза нищо подозрително.

Бръкна отново и извади мобилния телефон на жената на Кори. Знаеше, че ако властите са открили липсата му, ще се опитват непрекъснато да засекат сигнала му. Колегите от Ал Кайда, които бяха финансирали мисията, му бяха казали, че ако се сдобие с мобилен телефон на федерален агент, ще разполага с една, може би две минути, за да провери информацията в уреда, преди сигналът да бъде прихванат.

Включи телефона на жената и след няколко секунди се чу звън за пристигнало текстово съобщение. Спонсорите му бяха казали, че тези съобщения могат да се прочетат без парола. Това го бе изненадало и беше скептичен, но сега се увери, че е вярно. Натисна бутона ОК и текстът се появи на екрана:

„СРЕЩА В ПОНЕДЕЛНИК, 10:00, В КАБИНЕТА НА ГСА. ТЕМА: ОПЕРАЦИЯ ЩИТ НА СВОБОДАТА, ПОВИШЕНО СЛЕДЕНЕ И НАБЛЮДЕНИЕ НА ИЗВЕСТНИ ЗАПОДОЗРЕНИ, СПОРЕД ВЪТРЕШНА СИГУРНОСТ. УОЛШ“.

Халил изключи телефона и го прибра в сака. Това бе стандартно съобщение. Според отбелязания час бе изпратено, преди да убие жената и да й вземе телефона. Апаратът все още имаше достъп до услугата, което означаваше, че още не са разбрали, че липсва от трупа. Колкото до изпращача, Халил знаеше кой е и ако се отвореше възможност, в близко бъдеще Уолш нямаше да изпраща текстови съобщения.

Така или иначе, федералните агенти все още не бяха вдигнати по тревога.

Самолетът спря при един от хангарите и двата двигателя млъкнаха. Халил отново погледна през бинокъла. Малик, неговият наставник в Либия, бе разпознал у протежето си шестото чувство, с което се беше родил Халил и което го предупреждаваше за опасности. Беше му казал:

„Ти си благословен с тази дарба, приятелю, и ако останеш верен на предопределеността си и на Бог, тя никога не ще те напусне“.

И наистина никога не го бе напуснала. Именно затова той бе все още жив, а толкова много от враговете му бяха мъртви. Вторият пилот — Джери — влезе в салона и попита:

— Добре ли пътувахте, господине?

Халил свали бинокъла и отговори:

— Да.

Вгледа се в лицето на втория пилот за някакъв знак, че е бил предупреден за евентуални проблеми с пътника. Лицето му обаче изглеждаше по детски приветливо и малоумно като на повечето американци, които бе срещал. Ако на физиономията му се беше изписало нещо, Халил щеше да извади пистолета и да заповяда на пилотите да запалят двигателите и да излетят.

Имаше план Б, който включваше полет на ниска височина под радара до едно изоставено летище в затънтените планини Адирондак недалеч от канадската граница. Нарочно бе казал на пилотите, че следващата му дестинация е Бъфало, за да заредят достатъчно гориво, за да стигнат до онова летище, където го чакаше автомобил. И това щеше да е краят на пътуването за двамата летци.

Вторият пилот погледна бинокъла и се поинтересува:

— Трябва да ви посрещнат тук ли?

— Да.

— Виждате ли хората си?

— Не.

Вторият пилот отвори вратата, при което стълбата се спусна до земята, и попита:

— Да ви помогна ли с багажа?

— Не, благодаря.

Вторият пилот слезе на пистата, а другият, Дейв, излезе от пилотската кабина и попита:

— Колко време ще останете тук, господине?

— До утре. Сутринта трябва да замина за срещата ми в Бъфало, отложиха я за един следобед.

— В такъв случай можем да излетим, да кажем, в десет сутринта — отвърна пилотът. — Така ще имате предостатъчно време.

— Отлично. — Халил разкопча колана, взе сака си изпод седалката, прибра бинокъла в него, стана и излезе на пътеката.

Пилотът пръв излезе от салона. Халил го следваше плътно пъхнал ръка в джоба на синьото си спортно яке. Вътре беше 40-калибровият глок на жертвата му, която беше позовал като госпожица Мейфийлд и която през тригодишното му отсъствие бе станала госпожа Кори. А сега вече бе покойната госпожа Кори.

Пилотът и вторият пилот, Дейв и Джери, и пътникът им, господин Деметриос, тръгнаха към близкия хангар.

— Наистина приятен ден — отбеляза пилотът.

— Бил съм в Гърция — каза вторият пилот. — И там времето е великолепно.

— Да, така е при нас — отвърна Халил.

— Откъде точно в Гърция казахте, че сте?

Халил насочи вниманието си към отворената врата на хангара и се загледа вътре.

— От Пирея — отговори, без да спира. — Пристанището на Атина.

— Да бе. Вярно. Бях там веднъж. Приятно място.

Халил също бе ходил там, докато изграждаше измисления си образ.

— Не е чак толкова приятно — отвърна той.

Пилотът реши да смени темата.

— Имате ли къде да пренощувате?

— Предполагам, че колегите ми са уредили всичко.

— Ясно. Е, двамата с Джери ще отседнем в някой мотел и ще ви чакаме тук в девет и половина, за да отлетим в десет. Ако изникнат някакви промени в плановете, имате телефоните ни.

Всъщност, помисли си Халил, вече бяха изникнали промени в плановете. Нямаше да пътува за Бъфало или закъдето и да било с тези хора или със самолета им. Но не им беше работа да го знаят. Всъщност, както щяха да научат в крайна сметка, те бяха щастливци, че ги оставя живи.

Стигнаха до входа на наземния оператор, който щеше да се погрижи за самолета и да намери транспорт и мотел за пилотите.

— Къде ще ви чакат хората ви? — попита Дейв.

Халил не искаше пилотите да видят, че не го чакат никакви делови партньори и че е наел лимузина с шофьор, който да го посрещне на паркинга, така че каза:

— Колегите ми най-вероятно са на паркинга.

— Добре. Ако има проблем, обадете ни се.

— Благодаря.

Пилотите влязоха в офиса на оператора, а Халил тръгна към широкия павиран район между хангарите.

Ако му бяха заложили капан, сега беше моментът той да се задейства — когато пилотите бяха на сигурно място, извън контрола му. Нямаше да може да се измъкне, но може би щеше да изпрати някои от враговете си в ада, преди да се възнесе в рая. Ръката му продължаваше да държи дръжката на пистолета, пръстът бе на спусъка.

Продължи между хангарите до паркинга, който се оказа почти празен. Недалеч от задната част на хангара видя черна лимузина и тръгна към нея.

Шофьорът — с огромни размери и с черен костюм с вратовръзка — спеше в седалката си и хъркането му се чуваше дори при затворен прозорец. На предното стъкло имаше бяла табелка с надпис ГОСПОДИН ГОЛД.

Халил огледа паркинга и се увери, че нищо не го застрашава. Отдалечи се от колата и спящия шофьор, отвори сака и извади мобилния телефон, даден му от покойния Фарид Мансур в Санта Барбара. Знаеше, че това е непроследим телефон за еднократна употреба с двеста предплатени минути.

„Ако ти трябват още, човекът в Калифорния може да следи изговореното време през компютъра си и да доплати“ — беше го уверил представителят на Ал Кайда в Кайро.

Халил едва ли щеше да има нужда от повече минути и за да е сигурен, че той и телефонът ще останат непроследими, беше убил Фарид в Санта Барбара. Хората също трябва да се изхвърлят, когато престанат да са полезни. Набра един номер.

— Амир — отговори мъжки глас.

— Обажда се господин Голд — каза Халил на английски. Последва кратка пауза.

— Да, господине — отвърна Амир. Халил премина на арабски:

— Можете ли да ми кажете дали приятелите ми са у дома?

— Да, господине — също на арабски отговори Амир. — Минах няколко пъти покрай къщата и двете им коли са все още пред нея.

— И са сами?

— Не зная, господине, но не забелязах други автомобили или посетители.

— Добре. Ще се обадя пак. Наблюдавайте внимателно къщата, но внимавайте да не събудите подозрения.

— Да, господине. — И добави: — Таксито ми няма да събуди подозрения.

Халил прекъсна връзката и приближи лимузината — черен Линкълн. При предишното си идване тук беше взел под наем подобна кола, за да стигне от летище Макартър до музея „Люлка на авиацията“, където бе убил двама от пилотите, които бяха бомбардирали Триполи. Нямаше начин да знае кои точно бяха хвърлили бомбата, убила семейството му, но ако видеше сметката на всички, нямаше да има значение.

Почука силно на прозореца на черната кола. Шофьорът се сепна, изправи се и спусна стъклото.

— Господин Голд?

— Да, аз съм.

Едрият мъж понечи да слезе, но Халил го спря.

— Нося само този сак.

Седна на задната седалка зад шофьора. Шофьорът свали табелата от предното стъкло и запали двигателя. Подаде визитна картичка на Халил.

— Казвам се Чарлз Тейлър. В джоба на седалката има вода. Взех и неделни вестници, ако ви се чете. Пост и Нюздей.

— Благодаря.

— Накъде сме? — попита шофьорът.

Халил му даде запомнен адрес в Дъгластън в Куинс, градче до Ню Йорк Сити. Не беше точният адрес на следващата му жертва, но се намираше съвсем наблизо. Шофьорът програмира GPS-а.

— За колко време ще пристигнем? — попита Халил.

— Машинката казва, че за трийсет и две минути — отговори шофьорът. — Само че не ми казва нищо за трафика. Но днес е неделя, така че може би ще успеем за толкова време.

— Бързате ли?

— Не много.

Шофьорът потегли и след няколко минути бяха на Южната щатска магистрала и пътуваха на запад.

— После ще се връщате ли на летището? — попита шофьорът.

— Не съм сигурен.

— Ако искате, цял ден съм ваш.

— Благодаря, но денят ви може да се окаже твърде кратък — отвърна Халил.

— Все тая.

Халил беше запленен от броя на автомобилите по магистралата — големи автомобили, някои само с един човек вътре, много с жени зад волана. А от предишното си идване знаеше, че тази сцена се повтаря из цяла Америка, всеки ден в седмицата. Американците изсмукваха петрола от земята, от пустинните пясъци, и го изгаряха за свое забавление. Някой ден петролът или парите им щяха да изчезнат и те също щяха да последват участта им.

— Не виждам камиони — отбеляза Халил.

— Това е панорамна магистрала — отвърна шофьорът. — Не се разрешава движението на товарни коли, с изключение на доставчици и таксита. Откъде сте? — поинтересува се той.

— От Израел.

— Сериозно? Хей, ама не може да сте дошли от Израел на републиканското летище.

— Дойдох от Маями с частен самолет.

— Така ли? С какъв бизнес се занимавате?

— В сладкарския бизнес съм. В Америка съм известен като Брайън Голд, Сладкаря.

— О… да бе. Май съм чувал за вас.

— Радвам се.

Шофьорът се замисли за момент, после попита:

— Брайън? Това чифутско име ли е? Тоест, израелско?

Всъщност не беше, помисли си Асад Халил, но това бе името, фигуриращо в подправения му американски паспорт. Брайън Голд.

— Брайън е американското ми бизнес име — отговори той. Не говореше иврит и гръцки, но знаеше английски, така че някои от паспортите, които бе намерил в багажа, бяха американски, с американско звучащи първи имена. На по-любопитните обясняваше акцента и ограничените си познания за Америка с двойното си гражданство. Това обикновено беше достатъчно, освен ако човекът не станеше прекалено любопитен и не започнеше да задава още въпроси.

При първото си посещение тук беше открил, че американците са доверчиви хора и приемат всичко без подозрения. Ако го питаха нещо, то бе от невинно любопитство или учтивост. Но според Малик след 11/9 някои американци бяха станали подозрителни към всички чужденци, а и правителството им казваше: „Ако видиш нещо, съобщи го“.

Затова сега Халил бе взел повече мерки и беше нащрек за всяка проява на любопитство, което не е толкова невинно. Шофьорът обаче изглеждаше просто приказлив. Все пак ако по някаква случайност говореше иврит или беше ходил в Израел и искаше да говори за страната, това можеше да се превърне в проблем, който трябваше да се решава.

Понеже бяха заговорили за бизнес, Чарлз Тейлър уведоми господин Голд:

— За ваше сведение, пътуването е предплатено от компанията ви. Трябва само да подпишете.

— Разбирам.

— Включени са и двайсет процента бакшиш, така че не е нужно да се безпокоите за това. Освен ако не желаете, разбира се.

— Разбирам. — Халил се запита дали може да убие толкова тлъст човек с един куршум. Разбира се, нямаше да има проблем, ако стреля в главата му. Но той смяташе да стреля през седалката в горната част на гърба му, така че куршумът да излезе през сърцето.

— Е, по работа ли сте тук, или за удоволствие? — попита шофьорът.

— И двете.

— Точно така трябва да се правят нещата. Харесва ли ви тук?

— Всички израелци обичат Америка.

— Така е. — Шофьорът продължи на запад по магистралата. Халил се загледа в пейзажа навън.

— Онова място, Дъгластън, прилича ли на това, което виждам в момента?

— Ъ? О… горе-долу. С тази разлика, че тук е окръг Насау. Предградията. Таксите тук са високи. Имате среща ли на онзи адрес?

— Да.

— Кварталът е доста добър. Има хубави къщи. И евреи.

И, помисли си Халил, най-малко едно мюсюлманско семейство на име Хейтам. Но скоро мюсюлманските семейства щяха да станат с едно по-малко.

Приятелите му от Ал Кайда му бяха показали снимка на къщата на Хейтам, както и изглед от въздуха, и му бяха обяснили, че домът се намира в района на Куинс, който е част от Ню Йорк Сити, макар да бе жилищен район с частни къщи на хора от средната класа. Бяха го предупредили, че появата на непознат може да породи подозрения, но го увериха, че жителите и посетителите идват от гарата с такси и че ако е облечен добре и действа бързо, ще може да си свърши работата и да се махне без неприятности.

Освен това го бяха посъветвали да размисли за тази работа или най-малкото да я свърши другаде и да не въвлича и семейството на отстъпника. Но Халил бе отговорил:

„Важно е да изпратим ясно послание на другите от нашата вяра, които работят за неверниците. Волята на Аллах е да умрат и семействата им също да платят за греховете им“. И беше добавил: „Хубаво ще е да умрат в дома си, където се чувстват в безопасност. Точно това е посланието“.

Спомни си снимката на къщата и попита:

— Възможно ли е цивилен служител… или може би полицай… да си позволи да живее в Дъгластън?

Шофьорът се замисли за момент.

— Да, предполагам. Ако жената също работи и нямат много посерковци.

— Моля?

— Деца.

— Аха, разбирам. — Беше му казано, че жената на полицай Хейтам работи извън къщи. В Либия съпругите не работеха, но пък полицаите крадяха пари, така че живееха добре. Колкото до децата, семейство Хейтам имаше една дъщеря, Надя, която може би си бе у дома.

Не беше трудно да убиеш един човек, дори и двама. Но трима души в една къща означаваше усложнения. Повечето мюсюлмански семейства имаха много деца, но този полицай, който бе палестинец, беше приел твърде много американски навици. И греховете му се утежняваха от факта, че бе избрал да работи за онази група, така наречената Антитерористична спецчаст. Всъщност това бе антиислямска лига на християнските кръстоносци и ционистите, обединени в сатанински съюз против исляма. И Джибрал Хейтам, който беше сменил името си на християнския му вариант Гейбриъл, бе извършил възможно най-лошия грях срещу вярата си, предлагайки услугите си и познанията си върху исляма на неверниците.

Единствената грижа на Халил бе, че някой от службата на отстъпника може да стигне до заключението, че Хейтам също е в списъка на жертвите. Миналия път, когато беше дошъл да отмъщава, Халил не беше установявал пряк контакт с Хейтам, макар че бе научил за предателя и щеше да го убие, ако имаше тази възможност. Но не смяташе, че ФБР ще мислят за това сега и че ще го чакат. А и според Амир, който наблюдаваше къщата, нямаше данни, че са там.

Мислите му отново се върнаха към Кори. Подобно на Хейтам, Кори беше полицай, работещ с ФБР в Антитерористичната спецчаст. От опита си в Европа Халил знаеше, че полицията често е по-опасна за него от силите за вътрешна сигурност и разузнавателните агенции. Полицаите мислеха по различен начин и понякога стигаха до заключения, за които разузнавачите не бяха обучени да мислят.

Затова беше възможно Кори да не бе повярвал на заплахата му, че той ще е следващият убит, и може би се беше замислил кой ще е следващата му жертва. Ако бе така, сигурно си беше помислил най-напред за агента на ФБР Джордж Фостър. Или може би беше толкова разстроен, че не мислеше за нищо друго, освен за мъртвата си жена. Така или иначе, Халил скоро щеше да разбере дали са пред, или зад него.

Единственият човек, за когото от ФБР със сигурност знаеха, че фигурира в списъка на Халил, бе покойният господин Чип Уигинс. При последното си идване тук хората на ФБР или може би Кори — бяха направили някои заключения и го чакаха в дома на Уигинс в Калифорния.

Този път обаче господин Уигинс, който бе последният в списъка на Халил, фигурираше на първо място. И сега, когато от ФБР започнеха да търсят Уигинс след смъртта госпожица Мейфийлд, щяха да открият, че този път са закъснели да го спасят.

„Последните ще бъдат първи“.

— В този район се срещат и иранци — каза Чарлз Тейлър на израелския си пътник. — Нали се сещате, хора, които се махат оттам и са натрупали малко пари. Може би има и пакиси.

— Пакиси?

— Пакистанци. Араби. Разни такива. — Чарлз Тейлър май си мислеше за допълнителен бакшиш от господин Голд. — Нямаме нужда от тези хора тук. Нали така?

— Точно така.

— Имам предвид, след единайсети септември… Не искам да кажа, че всички ни мислят лошото, но… хей, та и вие в Израел си имате бомбени атентати. Нали?

— Да.

— Ще вземе да стане някоя гадост и тук.

— Сигурен съм, че ще стане.