Нелсън Демил
Последният скок на лъва (37)

36

Бях извадил тъмносивия костюм и сивата вратовръзка, които обикновено слагам за сватби и погребения, копринена риза и ромбоидни копчета за ръкавели, подарък от бившата ми жена. Обувките ми бяха истински италиански „Граватис“, а часовникът — „Ролекс Ойстер“, купен от една много бивша приятелка на улицата за четиридесет долара, така че може и да не беше съвсем оригинален. Завърших тоалета с бронежилетката, макар че този път забравих жиците и проследяващото устройство. Облякох се, като не пропуснах глока, и застанах пред огледалото. Руска мафия? Италианска мафия? Странно облечено ирландско ченге?

Пъхнах една от снимките на Асад Халил в джоба на сакото, излязох от апартамента и отидох до товарния асансьор, който се намираше в другия край на 34-ти етаж. Всички други асансьори спираха във фоайето и трябваше да минеш през него, за да стигнеш до асансьора за гаража. Товарният обаче беше един вид експресен и от съображения за сигурност трябваше да поискаш ключа за него — което вече бях направил.

Детективите, огледали сградата преди връщането ми у дома, сигурно се бяха сетили, че товарният асансьор може да се използва за измъкване, но дори да беше така, не ме смятаха за потенциален беглец. В края на краищата бях техен колега, поставен под охрана, а не под домашен арест. Поне засега.

Вратата се отвори, влязох в голямата кабина и натиснах копчето за гаража. Асансьорът подмина фоайето и продължи към подземието, където идваха доставките.

Спря в гаража и слязох. Дотук добре.

Или пък бях попаднал в капан в гаража и изходът се наблюдаваше от екипа на улицата? Естествено, не можех да изляза пеша по рампата или да изкарам зеления си джип, без да ме спипат. Всъщност, ако работата беше възложена на мен, аз бих сложил наблюдатели тук. А може би наблюдател имаше и щяхме да се срещнем всеки момент? Ако нямаше, бях намерил начин да се измъкна от собствения си блок.

Отидох до будката на дежурния пазач. Беше някакъв възрастен господин, когото не познавах. Гледаше телевизия.

— Извинете — казах. — Трябва ми превоз.

Той откъсна вниманието си от телевизора даваха мач на „Метс“ и попита:

— Кой е номерът ви?

— Не — обясних му. — Не искам колата си. Искам превоз.

— Май си сбъркал мястото, пич.

— Ще ти дам петдесетак, ако ме закараш до Шейсет и осма и Лекс. Виж, имам час при проктолог.

Той ме погледна.

— Защо не идеш пеша?

— Хемороиди. Хайде… как се казваш?

— Ърв. Викат ми Гомп обаче.

— Защо?

— Защото така се казвам. Ърв Гомпрехт. И ми викат Гомп.

— Добре, Гомп. Шейсет долара.

— Нямам кола.

— Имаш двеста коли. Избери си някоя. Можеш да слушаш мача по радиото — уверих го.

Гомп ме огледа — копринена риза и тъй нататък — и реши, че съм човек, на когото може да се има доверие. Или мафиот. Така че каза:

— Добре. Но трябва да действаме бързо.

Метнах три двайсетачки на тезгяха, той ги прибра мълниеносно и свали един ключ от дъската.

— Този тип не си е използвал колата от два месеца. Има нужда от раздвижване.

Както и да е, след минута бях на предната седалка на „Лексъс“ седан последен модел, а Гомп караше нагоре по рампата.

— Правя от време на време подобни неща за някои старци, но никой никога не ми е плащал шейсет кинта — призна той.

— Караш ме да се чувствам глупак, Гомп.

— Ти пък. Исках да кажа, че обикновено… хей, кво правиш бе?

— Връзвам си обувките.

— Ааа…

Останах наведен и усетих как колата завива надясно по 72-ра. Изчаках да спрем на светофара на Трето авеню и чак тогава се изправих.

Погледнах в огледалото, но не видях обичайните модели автомобили, използвани от ФАТС. Щеше да е голям майтап Лиза Симс да е в този екип и точно тя да ме спипа. Да бе, наистина голям майтап.

— В блока ли живееш? — попита Гомп.

— Не. На Източна осемдесет и четвърта. — Протегнах ръка. — Том Уолш.

Гомп се здрависа с мен.

— Радвам се да се запознаем, Том.

— Приятелите ми ми викат „Задника“.

— Ъ?

Господи, дано от ФБР да разпитат този тип довечера.

И като взех това предвид, го попитах:

— Да не си ченге? Или от ФБР?

Той реши, че е много забавно.

— Не, от ЦРУ съм.

„Хич не е смешно, Гомп“.

Светна зелено и продължихме по 72-ра, като слушахме мача по радиото.

— От „Метс“ ли си, или от „Янките“? — попита той.

— От „Метс“ — излъгах.

Гомп беше типичен дърт нюйоркчанин с акцента и всичко останало и изведнъж осъзнах, че тези като него намаляват с всяка година и че ми липсват старите времена, когато животът бе по-прост и по-глупав.

След няколко минути стигнахме ъгъла на Лексингтън и 68-а и казах:

— Ще сляза тук.

Гомп отби и спря.

— Имаш ли и друг път нужда от превоз, Том, търси ме в гаража.

— Благодаря. Може би утре. На уролог съм.

Слязох от колата и се спуснах по стъпалата до метрото. Направих справка с картата, използвах картата си за градския транспорт на въртележката и намерих перона си.

За жителите на Манхатън Брайтън Бийч е някъде към Португалия, но влак пътуваше в тази посока, така че имаше начин да стигна.

Влакът дойде, качих се, после слязох и се качих отново точно преди вратите да се затворят. Бях гледал този номер в един филм. Всъщност един задник, когото следях преди пет години, май също го беше гледал.

Няма да описвам продължителното пътуване под земята, но след по-малко от час се намирах на надземната част от линията, високо над пустошта на Бруклин. Спомних си, че пътувах с тази линия от дома ни в Долен Истсайд до Кони Айланд като хлапе, когато Кони Айланд бе моето вълшебно лятно царство край морето. Спомних си също как прахосвах всичките си пари по стрелбища, въртележки и за хотдог, а накрая трябваше да моля някое ченге да ми даде центове за обратния път.

И до днес не се справям много добре с парите и Джон Кори все така оплесква нещата, но сега ченгето, към което се обръщам при нужда от помощ, е моя милост. Порастването е голяма гадост.

Слязох на Оушън Паркуей и се спуснах по стъпалата към Брайтън Бийч Авеню, което минава под железопътната линия. След всички тези игри на криеница и досадното пътуване с метрото за Борис щеше да е по-добре да е жив и да е в клуба си — или поне в апартамента си, който не беше много далеч оттук. Добрата новина бе, че ако от ФБР ме следяха, все още щяха да са на 68-а улица и да се мъчат да напъхат картите си в четеца на въртележката. А ако беше някой детектив от НЙПУ, със сигурност щях да го забележа.

Не бях идвал в Брайтън Бийч може би от петнайсет години, пък и тогава се бяхме отбивали само няколко пъти с Дик Карнс и едно ченге от руски произход, Иван, който беше роден тук, познаваше района и знаеше езика. От всички интересни етнически анклави в Ню Йорк този е най-интересният и най-малко посещаваният от туристи. Бих казал, че мястото си е съвсем реално, но в него има нещо нереално.

Тръгнах на изток покрай булеварда. Много коли, много хора, много живот на улицата. Някакъв тип продаваше руски черен хайвер на сергия, десетачка за унция. Страхотна цена. Никакви режийни, никакви посредници. И никакви хладилници.

Стигнах до 4-та улица и тръгнах на юг към океана, който дори успявах да надуша оттук.

Хората по улицата изглеждаха добре охранени. Явно в района нямаше глад. Колкото до облеклото… ами, беше интересно. Можеше да се види всичко — от скъпи костюми като моя до фалшиви дизайнерски дрехи и множество възрастни дами, които си бяха донесли одеждите от Родината-матушка. Въпреки мекото време видях неколцина с кожени шапки, а доста от по-старите жени бяха със забрадки. Да не би случайно да бях пропуснал спирката си и да бях слязъл прекалено на изток?

Вече започвах да се чудя дали идеята ми е добра. Искам да кажа, изглеждаше добра, когато ми хрумна в Манхатън. Но сега не бях толкова сигурен.

Първата ми грижа бе, че можех да оплескам една добра следа. Не е страшно да го направиш, когато си вършиш работата и нещата просто загрубеят. Но когато работиш за себе си, ако прецакаш разследването, лайняната буря ще те връхлети с такава сила, че няма да можеш да се изровиш от нея дори с булдозер.

Другата ми грижа, която не бе точно грижа, беше, че тази вечер Асад Халил може да е тръгнал на същата мисия, на която бях тръгнал и аз. Определено не се нуждаех от помощ, за да се справя с Халил, ако сме един срещу един, но винаги е добра идея да имаш подкрепление в случай, че противникът има числено превъзходство. От друга страна, ако Халил беше сам, аз също бих искал да съм сам с него.

Приближих Брайтуотър Кърт и различих осветения вход на „Светлана“ в една огромна стара сграда със зазидани прозорци, която се простираше на стотина метра покрай тротоара. Тръгнах покрай фасадата и стигнах до ъгъла, където, както и очаквах, имаше страничен вход към заведението.

Забелязах също облак сив дим пред клуба и ако можех да виждам през него, щях да различа маси, столове и много мъже и жени, които пафкаха усилено. Винаги е приятно да излезеш да подишаш чистия и здравословен солен въздух.

Отидох до парапета и се загледах към плажа и Атлантическия океан. Беше малко след десет вечерта, но долу още имаше хора — разхождаха се или седяха на групички. Не се съмнявам, че пиеха от бистрата продукция на Матушка Русия. Нощта бе ясна и звездна, лунният сърп изгряваше на изток. Навътре в океана се виждаха светлините на товарни кораби, танкери и един презокеански лайнер.

Летище „Кенеди“ се намираше на петнайсетина километра на изток и се загледах във върволицата светлинки, които се спускаха и издигаха от него. Едно от нещата, които още ме поразяват, беше пустото след 11/9 небе — светлините и шумът бяха изчезнали и се беше възцарила зловеща тишина. Спомних си нощта, когато стоях на балкона и видях първия самолет от четири дни насам. Бях развълнуван като хлапе от затънтената провинция, което никога в живота си не е виждало пътнически самолет. Извиках Кейт на балкона и двамата зяпахме като омагьосани как самотният самолет се спуска към летището. Цивилизацията се беше върнала. Отворихме бутилка вино, за да го отпразнуваме.

Обърнах се и огледах дългата алея. Стотици хора се разхождаха в топлата въпреки ветреца вечер. Родители бутаха колички, семейства вървяха и разговаряха, групи младежи и девойки започваха ритуалите преди чифтосване. Имаше и много млади двойки, които един ден също щяха да бутат колички.

Светът наистина бе хубав, пълен с хубави хора, които вършеха хубави, нормални неща. Но имаше и лоши типове, с които се занимавах аз и които си падаха повече по смъртта, отколкото по живота.

Свалих си халката — не за да мина за свободен пред мацките в бара, а защото в този бизнес не е нужно да издаваш каквато и да било лична информация.

Огледах се още веднъж, за да съм сигурен, че не ме следят, след което тръгнах към червения неонов надпис СВЕТЛАНА.