Нелсън Демил
Последният скок на лъва (30)

29

Том Уолш не коментира закъснението ми поради факта, че Джордж Фостър също го нямаше. Освен това забелязах, че Парези е успял да се отърве от папката ми за Халил.

Уолш ме погледна.

— Джон, нека да започна с това, че си свършил изумителна работа по този случай и оценяваме твоята всеотдайност, особено предвид сериозното раняване на Кейт и стреса, под който…

— Благодаря.

— След обмисляне на ситуацията и след като се посъветвах с капитан Парези, настоятелно те съветвам да си вземеш отпуска, за да можеш да си със съпругата си по време възстановяването й.

Не отговорих.

Той се опита да подслади сделката.

— Разбира се, отпуската ще е платена.

— Колко време? — попитах.

— Един месец. — И добави: — А може и повече.

— Всичко това ще приключи в рамките на седмица — осведомих го.

Той не коментира предсказанието ми, а продължи:

— Бих те посъветвал да стоиш в апартамента си и да излизаш само за покупки и други належащи нужди.

— Мога ли да гледам Янките?

— Не. Ще имаш предостатъчно време да напишеш доклад за инцидента и да ми подготвиш конфиденциална записка относно всичко, което знаеш за Асад Халил и за случилото се преди три години.

Хвърлих поглед към Парези. Очаквах да каже на Уолш:

„Том, Джон току-що ми даде цяла папка точно по тази тема. Ще ти направя фотокопие“.

Капитан Парези обаче не каза това. Капитан Парези беше прецакван от ФБР толкова много пъти, че предпочиташе да запази това за себе си. Защо да споделя информация? Никой не го прави. Естествено, фантазиите му бяха, че той и детективите му (без детектив Кори) ще намерят Асад Халил без помощта на ФБР. Конкуренцията е хубаво нещо. Не сме някакви социалисти. И определено не сме екипни играчи. Ние сме индивидуалисти. Американци. Каубои.

— Джон? — каза Уолш.

Погледнах го.

— Току-що казах, че бих искал този доклад и записката в рамките на седемдесет и два часа.

Прииска ми се да го уведомя, че след седемдесет и два часа всички може да сме мъртви. Така нямаше да ми се налага да пиша тъпия доклад за инцидента и идиотската записка. Но се сдържах и отговорих:

— Няма проблем.

— Молбата ти за отпуска няма да остави негативен отпечатък върху кариерата ти — увери ме той. — Нищо лошо няма в това да искаш да си със съпругата си в подобен момент.

Това започваше да става малко досадно, да не говорим, че и глупаво. Така де, тук нямах кариера. А договор. И някой ден ще взема да седна да го прочета и да видя какво трябва да направя, за да се разкарам оттук.

Уолш май си помисли, че мълчанието ми означава колебание или че не вярвам на думите му, така че добави:

— Ще сложа в досието ти похвала, с която ще ти благодаря за службата ти като цяло и за изключителната ти работа по този случай.

— Аз също — вметна Парези.

Благодаря ти, Юда. Май колкото по-малко казвах, толкова повече получавах. Ако можех да си държа устата затворена за десет минути, сигурно щях да спечеля безплатно возене с такси и карта за градския транспорт. Обаче просто исках да се махна оттук и затова казах на Уолш и Чарези:

— Оценявам загрижеността и вниманието ви.

— Този случай, подобно на всички останали, е засекретен и с ограничен достъп — напомни ми Уолш. — Подписал си декларация, че няма да обсъждаш, разкриваш и разгласяваш нищо, свързано с работата ти тук.

Погледнах си часовника.

— И ще те помоля също така да не обсъждаш случая с никого от службата, нито с градската полиция или който и друг правозащитен орган или разузнавателна агенция, освен ако лично не съм ти разрешил — добави той.

— Ясно.

— Същите ограничения се отнасят и за Кейт — напомни Уолш.

— Добре. Приключихме ли?

— Не. Върху случая има информационно затъмнение, наредено отгоре — продължи той. — Така че не е нужно да казвам, че не бива да разговаряш с журналисти.

После премина на следващата тема.

— Помолих Винс — кимна към капитан Парези в случай, че съм забравил кой всъщност е Винс — да осигури охрана за теб и за Кейт.

— Във фоайето на блока ти денонощно ще има хора от ОСО — осведоми ме Парези.

Имаше предвид отдел „Специални операции“ — хората, с които бях работил миналата седмица при наблюдението на иранския дипломат. Те са част от Антитерористичната спецчаст и са предимно детективи от НЙПУ, но сред тях има неколцина агенти на ФБР. Специалността им е не само наблюдение, но и контранаблюдение и охрана. Добри са в работата си, но можех да ги подхлъзна, ако ми се наложи.

— Вие двамата също трябва да си осигурите подобна за защита — посъветвах ги.

— Двамата с капитан Парези вземаме необходимите мерки — отвърна Уолш.

— Добре. Значи една грижа по-малко.

Всички решихме, че това е смешно, и се усмихнахме одобрително. После ги осведомих:

— Няма да позволя да ме следят.

Последва мълчание, след което Уолш каза:

— С теб ще има хора, когато си навън.

— Мога и сам да се грижа за себе си — напомних им. — Имам си и оръжие.

— Виж какво, Джон, не искаме да губим още един човек — рече Парези, усмихна се и поясни: — Дори теб. Ти, аз, Том, Джордж и може би още някои ще получим охрана от ОСО. Така може и да пипнем онзи тип.

Та като стана въпрос за това, казах на Уолш:

— Все още съм склонен да играя ролята на примамка.

— Мисля, че вече всички сме примамки — отвърна той.

— Позна. — Уолш най-сетне бе стигнал до безрадостното заключение, че няма идея как да открие Асад Халил — освен ако не остави самия Халил да намери нас. Официално всички бяхме под закрилата на полицията и ФБР, но, за съжаление, бяхме жива стръв. Така че имах правото да напускам апартамента си за покупки и други „належащи нужди“. В действителност — и извън протокола — Уолш и Парези не даваха и пет пари къде ще ходя, стига да съм съгласен да не се отказвам от охраната си.

Добър план, но не беше мой. Моят план не предвиждаше да бъда следен от ченгета и агенти на ФБР, които можеха да подплашат Халил, да арестуват Халил и дори да убият Халил. Моят план включваше само двама души — Джон Кори и Асад Халил.

— Джон, в този случай може да има роля за теб и вероятно тя е именно тази — каза Парези.

Не отговорих.

— Типично шпионска работа — обясни ми Уолш. — Официално си вън от случая, но неофициално си примамката.

— Схванах.

— Добре. Съгласен? — попита той.

По-добре яйце в ръката вместо птица в небето и тъй нататък.

— Съгласен.

— Ще носиш бронежилетка, когато излизаш — осведоми ме Парези. — Ще ти дадем GPS предавател и радиостанция, за да можеш да говориш с охраната, докато си навън. Знаеш процедурата.

Кимнах.

— Можеш да вземеш всичко това от Техническия отдел на тръгване.

— Добре.

С това темата май се изчерпа.

— Поискахме утре следобед медицински хеликоптер на НЙПУ да вземе Кейт и да я прехвърли в Белвю — каза Уолш.

— Хубаво. Ще дойда.

— Добре — рече Уолш. — Някой ще ти прати съобщение или ще ти се обади за часа на излитане от площадката на Трийсет и четвърта улица.

— Хубаво.

Уолш си погледна часовника, после мен.

— Някакви въпроси? Нещо неясно?

— Да — казах аз. — Струва ми се, че Асад Халил трябва да се отплати на хората, които са финансирали пътуването му дотук и са му осигурили информация и логистика. Нали така?

— Съгласен съм, че има помощници. Но нямам представа как трябва да им се издължи. — И добави: — Може би онова, което прави в момента, е достатъчна отплата.

— Не мисля — казах аз.

— Е, можеш да си сигурен, че не си първият, който се е сетил за това, детектив. Вашингтон си дава сметка за положението и контраразузнаването работи.

— Добре. От Вътрешна сигурност смятат ли да вдигнат нивото на тревога?

Естествено, Уолш се опитваше да ме постави на мястото ми. Така наречената Голяма картина, ако изобщо съществуваше, не ми влизаше в работата, освен ако и когато Том Уолш или някой над него не я направи моя работа. Точно така се стигна до 11/9.

Погледнах през прозореца към мястото, където се бяха издигали Близнаците.

— Просто имах чувството, че трябва да го спомена.

— Благодаря. Ще бъде включено в протокола — увери ме той.

— Самата среща е извън протокола — изтъкнах аз.

— Срещата е административна. Нещо друго?

Ами, да, Том. Искам да ти кажа за Борис, който може да ни бъде важен източник за залавянето на Асад Халил. Но ти си такъв задник, Том, че ще спестя това за себе си. Или може би вече знаеш за Борис и спестяваш информацията за себе си. Така или иначе, „начукай си го“.

— Джон?

— Нищо друго.

— Добре. — Той се изправи, аз се изправих, капитан Парези също се изправи.

— Благодаря за отделеното време и мненията ви, господа — каза Уолш и продължи с кратка реч: — Случаят е сложен за нас не само в професионален, но и в персонален план.

„Да де. Някой се опитва да ни убие“.

— Но най-добрият начин да го разрешим задоволително е да оставим настрана личните си чувства и да следваме процедурите и директивите — продължи той.

На мен ли говореше?

Уолш премина на фазата агитиране:

— Не става въпрос за нас, а за сигурността на страната ни. Именно затова сме тук и именно върху това работим. Нямам съмнение, че ние, със съдействието на колегите ни във войната срещу тероризма, ще въздадем справедливост на този човек.

Всички се ръкувахме и двамата изпратиха поздрави на Кейт, после двамата с Парези се втурнахме към вратата. Аз се добрах пръв до нея, но точно преди да изляза, Уолш ме спря.

— Джон, искам да ми отделиш още минутка.

— Отбий се при мен, преди да си тръгнеш — каза ми Парези. Върнах се в кабинета на Уолш, но не седнах.

— Пристигна неофициално оплакване, препратено ми от Държавния департамент — каза той. — Става въпрос за инцидент, който уж се случил по време на наблюдението ти миналата седмица в казино Тадж Махал в Атлантик Сити.

— Съжалявам, че използвах служебната си кредитна карта за купуване на жетони — отвърнах.

— Всъщност свързано е с нападение върху ирански дипломат от ООН в мъжката тоалетна.

— Нека да си проверя записките и ще ти се обадя.

Той ме изгледа за момент.

— Преди си показвал склонност към грубо правосъдие. После напомни: — Тук не работим по този начин.

— Правилно.

— Не се занимаваме с разплата — добави той. — Нито с лични отмъщения.

— Ясно.

Уолш смени темата.

— Защо мислиш, че всичко ще приключи в рамките на една седмица?

— Предчувствие — отвърнах.

Той обмисли отговора ми и каза:

— Предполагах, че имаш по-логична причина за това твърдение.

— Добре. Ето как стоят нещата. Халил е започнал с убийството на онзи Фарид и скриването на тялото му, след което продължи с Уигинс, Кейт, семейство Хейтам, шофьора на лимузината и бакшиша. И всичко стана толкова бързо, че нямахме никаква идея, нито време да реагираме. Сега сме си отворили очите на четири и очакваме следващия му удар. И да не забравяме, че не посегна на мен, когато му се беше отворила възможност. Не искам да прекалявам с лъвската метафора, Том, но той си играе на котка и мишка с мен и с нас. Убиването е второстепенно в играта, а той определено има план за нея, план, който включва мен и може би теб, Винс и Джордж, както и други, за които засега не предполагаме. Но той знае, че не може да започва да очиства хора един след друг и да очаква, че следващата му жертва просто де седи и ще чака смъртта си. Затова ще се случи ето какво. Халил ще действа бързо, най-вероятно в рамките на една нощ и когато открият първия труп, последната жертва вече ще е мъртва. Всичко е планирано и готово за изпълнение — заключих аз. — Съжалявам, че не мога да ти кажа за коя точно нощ става дума, но не мисля, че Халил ще се мотае тук повече от седмица.

Няколко секунди Уолш мълча, после каза:

— Това предполага, че Халил наистина планира да убие още хора.

— Да, това е предположението ми. Но може и да греша. Може да е приключил — с изключение на мен.

Уолш кимна в знак на съгласие.

— Да, може би ти си единствената причина да е все още тук.

— Това ще се разбере.

Уолш не отговори на коментара ми.

— Но може пък вече да се е махнал. Може тук да е станало твърде напечено за него.

— Тук е.

— Ами… добре тогава. Нали искаме да е тук.

— Аз искам да е тук.

Уолш ме изпрати до вратата и ми напомни почти импровизирано:

— Ако го намериш и ако го убиеш — и ако не успееш да докажеш, че е било при самозащита, — ще ти бъде повдигнато обвинение в предумишлено убийство.

Не отговорих.

— Този тип ни трябва жив — добави той.

— Защо?

— Защото жив е по-ценен, естествено. Освен това ние не убиваме хора. И дори не ги удряме в слабините. А ги изправяме пред федералния съд като обикновени престъпници.

Не смятах, че идеята е особено добра, но премълчах.

— Асад Халил ще влезе в затвора — увери ме Уолш. — Завинаги.

— Не можем да сме сигурни, Том.

— Разбира се, че можем. — Уолш стигна до сърцевината на въпроса. — За теб убиването на Асад Халил е свързано не толкова с личната ти защита или защитата на Кейт, колкото с чистото и просто отмъщение. Око за око. Искам обаче да се замислиш дали доживотният затвор не е по-лош от смъртта. — И добави: — Това се отнася както за Халил, така и за теб.

— Асад Халил е повече от заслужил смъртно наказание, но и двамата с теб знаем, че правителството никога не иска смъртни присъди в подобни случаи, дори когато става въпрос за масови убийства — посочих аз.

Уолш се замисли, после каза:

— Не искаме да създаваме мъченици на исляма. А да гният зад решетките.

И също така не искаше да разстройваме световната общност с примитивните закони, предвиждащи смъртно наказание. Нямах желание да споря с него. Исках да успокоя нещата, така че казах:

— Разбирам позицията ти.

Естествено, Уолш не ми повярва.

— Помисли за себе си, за Кейт и за страната.

— Непрекъснато го правя, Том.

— Искам да ми обещаеш, че ако разполагаш или получиш някаква информация за местоположението на Халил или ако той се свърже с теб, ще ме уведомиш незабавно.

— Че какво друго да правя с тази информация?

— Ако не можеш да ми обещаеш това, преди да излезеш оттук, то аз ти обещавам, че ще направя всичко по силите си да те задържа за твое добро. С гривни на глезените, домашен арест, изобщо пълната програма.

Мисля, че блъфираше. Искаше да съм навън с хора, които да ме следят. Аз бях най-добрият му и може би единствен шанс да се добере до Асад Халил. От друга страна, не трябваше да наричам това блъф, ако исках да остана свободен.

— Джон?

Погледнах го в очите.

— Разбирам, че не става дума за мен — казах му. — Можеш да разчиташ, че ще те държа напълно в течение, ще координирам всичко със службата, няма да се отдалечавам от охраната и че ако по някакъв начин установя контакт със заподозрения, ще следвам всички правила относно използването на оръжие. — И добавих — Обещавам.

Това като че ли го направи щастлив.

— Добре — каза той и побърза да ме увери: — Постъпваш правилно.

— Зная.

Скрепихме сделката с ръкостискане и излязох от кабинета с мисълта, че е прав и че онова, което бях казал току-що, е наистина правилно и най-доброто за всички.

Отмъщението не е справедливост.

Но още преди да стигна до асансьорите се бях върнал до момента, когато видях как Халил прерязва гърлото на Кейт.

Моментните пристъпи на здрав разум са наистина плашещо нещо.