Майкъл Конъли
Петата поправка (5)

4.

На другата сутрин Лиза Трамъл за пръв път се яви в Лосанджелиския върховен съд по обвинение в предумишлено убийство. Окръжна прокуратура беше добавила специално обстоятелство, по силата на което тя подлежеше на доживотна присъда без право на предсрочно освобождаване и даже на смъртно наказание. Обвинението щеше да го използва като лост в преговорите. Явно искаха делото да приключи бързо със съдебно споразумение преди общественото съчувствие да застане на страната на обвиняемата. Какъв по-добър начин да постигнеш такъв резултат от това да държиш доживотната присъда без право на предсрочно освобождаване или смъртното наказание като меч над главата на подсъдимия?

Залата беше претъпкана с журналисти и симпатизанти на ИДЕАЛ, много от които трябваше да останат правостоящи. Само за една нощ бяха раздули историята до невероятни размери въз основа на теорията на полицията и прокуратурата, че едно просрочване на ипотека е довело до убийство на банкер. Това придаваше кървав нюанс на националната финансова епидемия, което на свой ред изпълваше съда до пръсване.

След почти цяло денонощие в затвора Лиза се беше успокоила значително и чакаше като зомби двеминутното си явяване пред съдията в ограденото пространство за арестантите. Първо я уверих, че синът й е на сигурно място в любящите ръце на сестра й, а после и че „Холър и сие“ ще направят всичко възможно, за да й осигурят най-добрата и активна защита. Нейният най-непосредствен проблем се свеждаше до излизането от затвора, за да може да се грижи за детето си и да помага на адвоката си.

Въпреки че първото заседание представляваше просто официално повдигане на обвинение и изходна точка на съдебния процес, щяхме да имаме възможност да поискаме освобождаване под гаранция. Възнамерявах да направя тъкмо това, тъй като професионалната ми философия изисква да обръщам и последния камък и да не оставям нито един въпрос неповдигнат. Но бях песимист относно изхода. Законът разрешава освобождаване под гаранция. В дела за убийство обаче обикновено се определя гаранция от милиони долари, което я прави недостижима за обикновения човек. Моята клиентка беше безработна самотна майка с дом, върху който тежеше просрочена ипотека. Определянето на седемцифрена гаранция означаваше, че Лиза няма да излезе от затвора.

За да удовлетвори медиите, съдия Стивън Флухарти премести делото Трамъл в самото начало на графика. Прокурорката Андреа Фриман прочете обвиненията и съдията насрочи първото изслушване за идната седмица. Дотогава Трамъл нямаше да пледира. Тези рутинни процедури приключиха бързо. Флухарти тъкмо се канеше да обяви кратка почивка, за да даде възможност на медиите да си съберат техниката и вкупом да напуснат, когато аз го прекъснах и отправих искане за освобождаване на клиентката ми под гаранция. Имах още една причина да го направя — исках да видя реакцията на обвинението. От време на време изкарвам късмет, а и докато настоява за по-голяма гаранция, прокурорът разкрива доказателствен материал или стратегия.

Обаче Фриман се оказа прекалено предпазлива, за да допусне такава грешка. Заяви, че Лиза Трамъл представлявала опасност за обществото и трябвало да остане в затвора до по-късен етап от развитието на делото. Според нея не само пострадалият участвал в обявяването на ипотеката на къщата за просрочена, той бил само брънка във веригата. Ако съдът пуснел Трамъл, можели да бъдат заплашени и други хора и институции.

С това не разкриваше нищо. Още отначало беше ясно, че прокуратурата ще използва просрочената ипотека като мотив за убийството на Мичъл Бондюрант. Фриман каза достатъчно, за да повдигне убедителен аргумент срещу освобождаването под гаранция, но не спомена нищо за обвинението, което подготвяше. Биваше я — и преди се бяхме сблъсквали в съда. Доколкото си спомнях, бях изгубил всички тия дела.

Когато дойде моят ред, заявих, че няма никакви признаци, камо ли доказателства, Трамъл да представлява опасност за обществото или пък да подготвя бягство. При отсъствието на такива доказателства съдията не можеше да откаже на подсъдимия освобождаване под гаранция.

Флухарти отсъди по средата. Тоест отдаде дължимото на защитата, като постанови, че трябва да бъде определена гаранция, и отстъпи пред обвинението, като определи сумата два милиона долара. В резултат Лиза нямаше да бъде освободена. Щяха да й трябват два милиона в недвижимост или фирма, която урежда съдебни гаранции. Дължимата на фирмата десетпроцентна лихва щеше да й струва двеста хиляди долара, които бяха непосилни за нея. Щеше да си остане в затвора.

Накрая съдията обяви почивка и това ми осигури още няколко минути с Лиза, преди съдебните пристави да я отведат. Докато репортерите се изнизваха от залата, за пореден път я посъветвах да си държи устата затворена.

— Сега това е още по-важно, Лиза, понеже всички медии следят делото. Може да се опитат да се доберат до тебе в затвора — пряко или чрез други арестанти и посетители, на които си мислиш, че можеш да се довериш. Затова запомни…

— С никого няма да приказвам. Разбрах.

— Добре. Виж сега, искам също да знаеш, че следобед съм свикал среща на целия състав на кантората ми, за да обсъдим делото и да приемем някои стратегии. Сещаш ли се за нещо, което искаш да разгледаме? Нещо, което да ни помогне?

— Имам само един въпрос и той е към теб.

— Да?

— Защо не ме попита дали съм го извършила?

Видях, че един от съдебните пристави влиза в ограденото пространство и се приближава зад Лиза, готов да я отведе.

— Няма нужда да те питам, Лиза — отвърнах. — Няма нужда да знам отговора, за да си свърша работата.

— Тогава нашата система наистина е жалка. Не съм сигурна, че искам да ме защитава адвокат, който не ми вярва.

— Е, изборът си е твой и съм убеден, че на вратата на съда чака цяла опашка адвокати, които с удоволствие ще поемат защитата ти. Но никой не познава обстоятелствата по делото и просрочването на ипотеката като мен и даже някой да твърди, че ти вярва, това не значи, че е истина. При мене няма такива глупости, Лиза. При мене нещата се свеждат до следното: не питай и не казвай. И това се отнася и до двама ни. Не ме питай дали ти вярвам и аз няма да ти кажа.

Замълчах, за да видя дали иска да ми отговори. Не искаше.

— Е, разбрахме ли се? Няма смисъл да се хабя за това дело, ако ще ми търсиш заместник, който да ти вярва.

— Разбрахме се.

— В такъв случай ще дойда да се видим утре, за да обсъдим делото и посоката, в която ще действаме. Надявам се, че дотогава моят следовател ще ми е дал предварителна представа за уликите. Той…

— Може ли да те питам нещо, Мики?

— Разбира се.

— Ще ми дадеш ли назаем парите за гаранцията?

Не се изненадах. Отдавна съм изгубил броя на клиентите, които ме врънкат да им дам пари за гаранция. Това сега беше най-голямата сума до момента, обаче се съмнявах, че ще е последният подобен случай.

— Не мога, Лиза. Първо, нямам такива пари и второ, ако адвокатът плати гаранцията на собствения си доверител, това представлява конфликт на интереси. Тъй че тук не мога да ти помогна. Според мене просто трябва да свикнеш с мисълта, че ще останеш в затвора поне по време на процеса. Гаранцията е два милиона и това значи, че ти трябват поне двеста хиляди, за да платиш на фирма, уреждаща съдебни гаранции. Това са много пари, Лиза, и ако ги имаше, щях да искам с половината от тях да бъде платена защитата. Така или иначе пак щеше да си в затвора.

Усмихнах се, но тя не видя в думите ми нищо смешно.

— Когато плащаш на такава фирма, след процеса връщат ли ти парите? — попита.

— Не, те отиват за покриване риска на фирмата, защото тя ще влезе с два милиона, ако избягаш.

— Няма да избягам! — избухна Лиза. — Ще остана тук и ще се боря. Просто искам да съм при сина си. Той има нужда от майка си.

— Не говоря конкретно за тебе, Лиза. Само ти обяснявам как стоят нещата с гаранцията. Както и да е. Приставът зад гърба ти прояви изключително търпение. Трябва да отидеш с него, а аз — да се върна на работа по защитата ти. Утре ще поговорим.

Кимнах на пристава и той се приближи, за да я върне в ареста на съда. Докато излизаха през стоманената врата отстрани на заграденото пространство, Лиза уплашено се обърна към мен. Нямаше представа какво я очаква — че това е само началото на най-мъчителното изпитание в живота й.

Андреа Фриман свърши разговора си със свой колега от прокуратурата и това ми позволи да я настигна на излизане от съдебната зала.

— Искаш ли да пийнем кафе и да поговорим? — попитах аз.

— Не трябва ли да говориш със своите хора?

— С кои мои хора?

— Хората с камерите. Ще те чакат навън.

— Предпочитам да поговоря с тебе и даже може да обсъдим връзките с медиите, ако искаш.

— Мисля, че мога да отделя няколко минути. Долу в мазето ли да слезем, или ще дойдеш с мен в службата, за да опиташ от прокурорското кафе?

— Хайде да слезем в мазето. Във вашата служба постоянно ще трябва да се озъртам през рамо.

— Заради бившата си жена ли?

— Заради нея и други, въпреки че с бившата ми в момента сме в добра фаза.

— Радвам се да го чуя.

— Познаваш ли Маги?

Във Ван Найс работеха най-малко осемдесет прокурори.

— Съвсем бегло.

Излязохме от залата и застанахме един до друг пред събралите се представители на медиите, за да обявим, че на този ранен етап няма да коментираме делото. Докато се насочвахме към асансьорите, поне шестима репортери, повечето не от Лос Анджелис, ми напъхаха визитките си в ръката — „Ню Йорк Таймс“, Си Ен Ен, „Дейтлайн“, „Салон“ и светият граал на журналистиката — „60 минути“. За по-малко от едно денонощие бях направил огромен скок от мизерните дела за просрочени ипотеки в Южен Лос Анджелис за по двеста и петдесет долара месечно и се бях превърнал във водещ защитник по един потенциално знаков процес за настоящата финансова епоха.

И това ми харесваше.

— Отидоха си — каза Фриман, когато се качихме в асансьора. — Можеш да си изтриеш лайнарската усмивка от лицето.

Погледнах я и наистина се усмихнах.

— Толкова ли е очевидно?

— О, да. Ще ти кажа само това — наслаждавай се, докато можеш.

С тези думи доста директно ми напомняше какво ме очаква. Фриман беше многообещаваща прокурорка и се говореше, че някой ден щяла да се кандидатира за най-високия пост. Според общото мнение издигането й се дължеше на цвета на кожата й и на вътрешната политика. С други думи, че получава най-добрите дела, защото е от малцинство, което е протеже на друго малцинство. Ала аз знаех, че това е убийствена грешка. Андреа Фриман адски я биваше в работата й и разполагах със свидетелски показания срещу нея, за да го докажа. Когато предишната вечер научих, че са й възложили делото Трамъл, все едно ме сръгаха в ребрата. Боли, обаче нищо не можеш да направиш.

В кафенето се обслужихме от кафеварките и си намерихме маса в един тих ъгъл. Тя се настани така, че да вижда входа — особеност на органите на реда, от патрулните полицаи до детективите и прокурорите. Никога не се обръщай с гръб към потенциален източник на нападение.

— Е… — започнах аз. — Има вероятност да станеш обвинителка на потенциална американска героиня.

Фриман се засмя като че ли съм луд.

— Да бе, как не. Доколкото си спомням, ние не правим героини от убийци.

Сещах се за едно злополучно известно дело с участието на ваннайски прокурор, което доказваше противното, обаче не възразих.

— Може и малко да преувеличих — продължих. — Да речем само, че според мен този път общественото съчувствие ще е изцяло на страната на обвиняемата. И раздухването на медийните огньове само ще го подсили.

— Засега да. Но когато доказателствата излязат наяве и станат известни подробностите, общественото съчувствие едва ли ще е проблем. Поне от моя гледна точка. Но какво искаш да кажеш, Холър? Да не предлагаш споразумение още преди да е изтекъл първият ден от делото?

Поклатих глава.

— Не, в никакъв случай. Не предлагам нищо подобно. Моята доверителка твърди, че е невинна. Повдигнах въпроса за съчувствието заради вниманието, което делото вече привлича. Преди малко получих визитка от продуцент на „Шейсет минути“. Затова ми се ще да установим някои правила за връзки с медиите. Ти току-що спомена, че доказателственият материал щял да стане публично достояние. Надявам се, че говориш за всички доказателства, представени в съда, а не само за някои, избирателно подхвърляни на „Лос Анджелис Таймс“ или който и да е друг от четвъртата власт.

— Ей, още сега с удоволствие ще се съглася да наложим пълна възбрана. Никой да не говори с медиите при никакви обстоятелства.

Намръщих се.

— Още не съм готов да стигна чак дотам.

Тя кимна многозначително.

— Не се съмнявам. Затова само казвам да внимаваме. И двамата. Аз например няма да се поколебая да отида при съдията, ако реша, че се опитваш да влияеш на заседателите.

— Аз също.

— Добре. Тогава засега уредихме въпроса. Какво друго?

— Кога ще започна да получавам доказателствени материали?

Преди да отговори, Фриман отпи голяма глътка кафе.

— Знаеш от предишни дела как работя. При мен няма „Ще ти покажа моите, ако ти ми покажеш твоите“. Процесът винаги е едностранен, понеже защитата не показва нищо.

— Мисля, че можем да се договорим, госпожо прокурор.

— Е, когато определят съдията, ще говорим с него. Обаче няма да проявявам любезност към една убийца, който и да е нейният адвокат. И за твое сведение, вече се скарах на твоето приятелче Кърлин, задето вчера ти е дал онзи диск. Това не биваше да става и той има късмет, че не направих постъпки да го отстранят от следствието. Смятай го за подарък от обвинението. Но втори няма да получиш… господин адвокат.

Тъкмо такъв отговор очаквах. Фриман беше адски добра прокурорка, но от моя гледна точка не играеше честно. Съдебният процес трябва да е оспорвано състезание на факти и доказателства. И двете страни трябва да са равнопоставени. Но Фриман имаше навика да използва закона, за да крие или забавя представянето на фактите и доказателствата. Падаше си по нечистата игра.

— Хайде стига, Андреа. Ченгетата са взели компютъра и всички документи на моята доверителка. Те са нейни и ми трябват, за да мога дори само да започна да подготвям защитата й. Не можеш да ги третираш като доказателствен материал.

Тя изкриви устни и се престори, че наистина обмисля компромис.

— Знаеш ли какво, щом определят съдията, иди и го питай. Ако ми нареди да ги предам, ще го направя. Иначе остават при мен и няма да ти ги покажа.

— Много ти благодаря.

Прокурорката се усмихна.

— Моля.

Този усмихнат отказ в отговор на молбата ми за сътрудничество само потвърди мисълта, която се въртеше из главата ми още откакто бях научил, че са й възложили делото. Трябваше да намеря начин да я накарам да играе честно.