Майкъл Конъли
Петата поправка (32)

31.

По пътя след като оставих Сиско в гаража размишлявах за писаните закони и закона на улицата, за разликите помежду им. В съдебната зала настоявах писаните закони да се прилагат справедливо и разумно. В онова, в което преди малко бях участвал в черната стая, нямаше нищо справедливо и разумно.

И все пак това не ме смущаваше. Сиско имаше право. Трябваше да си върна увереността в собствената си душа, преди да съм в състояние да го направя в съда и където и да е другаде. Чувствах се прероден. Отворих всички прозорци на линкълна и оставих вечерния въздух да лудува в колата, докато пътувах към къщи по Лоръл Кениън.

Тоя път Маги беше използвала ключа си. Вече бе вътре, когато се прибрах, неочаквана, ала приятна изненада. Вратата на хладилника беше отворена и тя надничаше вътре.

— Всъщност дойдох, защото преди процес ти винаги се зареждаше. Хладилникът ти беше като витрина в супермаркет. Какво се е случило? Сега няма нищо.

Пуснах ключовете си на масата. След работа тя се беше отбила у тях, за да се преоблече. Носеше избелели дънки, хипарска риза и сандали с дебели коркови подметки. Знаеше, че ми харесва в такива дрехи.

— Просто нямах време.

— Жалко, че не знаех. Можеше да отида другаде в единствената си вечер с бавачка през седмицата.

И се усмихна лукаво. Умът ми просто не го побираше защо още не живеем заедно.

— Какво ще кажеш да прескочим до „Дан“?

— До „Дан Танас“ ли? Мислех, че ходиш там само когато спечелиш дело. Да не броиш вече пилците, а, Холър?

Усмихнах се и поклатих глава.

— Не, ни най-малко. Но ако ходех в „Дан Танас“ само когато печеля, едва ли някога щях да стъпя там.

Маги насочи показалец към мен и също се усмихна. И двамата бяхме свикнали с този танц. Тя затвори хладилника, излезе от кухнята и мина покрай мене, без дори да ме целуне.

— „Дан Танас“ работи до късно — отбеляза бившата ми жена.

И тръгна по коридора към голямата спалня. Докато изчезваше вътре, я видях да смъква ризата си.

Не може да се каже, че се любихме. Нещо от онова, което бях видял и почувствал в черната стая на Светците, продължаваше да не ме напуска. Наречете го остатъчна агресия или освобождаване на безсилен гняв. Каквото и да беше, то насищаше всичките ми действия с нея. Тласках прекалено силно. Хапех устните й и приклещвах китките й над главата й. Налагах властта си над нея и докато го правех, знаех какво означава. Отначало Маги не се съпротивляваше. Беше нещо ново и сигурно й е било интересно. Но постепенно любопитството се превърна в тревога. Тя извърна лице от моето и се опита да освободи ръцете си. Стиснах китките й още по-силно. Накрая видях, че в очите й бликват сълзи.

— Какво има? — прошепнах в ухото й, притиснал нос към косата й.

— Просто свършвай — изстена тя.

При тези думи цялата ми агресия, хъс и желание се изляха в психическия канал. Нейните сълзи и подканата й да свършвам ме направиха неспособен. Излязох от нея и се претърколих настрани. Вдигнах ръка върху очите си, ала продължавах да усещам, че ме наблюдава.

— Какво?

— Какво ти става? Нещо свързано с Андреа ли? Връщаш ми го заради случващото се в съда?

Стана от леглото.

— Маги! Не, разбира се! Съдът няма нищо общо с това.

— Тогава какво?

Но вратата на банята се затвори, преди да успея да отговоря, и моментално пуснатият душ прекрати всякакви по-нататъшни разговори.

— Ще ти обясня на вечеря — казах, макар да знаех, че не може да ме чуе.

 

 

В „Дан Танас“ беше фрашкано, обаче Кристиан ни посрещна и бързо ни отведе в сепаре в левия ъгъл. С Маги не бяхме приказвали по време на петнайсетминутния път до Западен Холивуд. Бях опитал да я заговоря за дъщеря ни, но тя ми отговаряше едносрично, така че затова млъкнах. Реших да опитам пак в ресторанта.

И двамата си поръчахме стек „Хелън“ с макарони за гарнитура. Алфредо за Маги и болонезе за мен. Тя си избра италианско червено, а аз — бутилка газирана вода. След като сервитьорът се отдалечи, протегнах ръка и поставих длан върху китката й, този път нежно.

— Извинявай, Маги. Хайде да започнем отначало.

Тя отдръпна ръката си.

— Дължиш ми обяснение, Холър. Това не беше правене на любов. Не знам какво ти става. С никого не бива да се отнасяш така, особено с мен!

— Струва ми се, че малко пресилваш нещата, Маги. Отначало ти харесваше, знаеш го.

— И после започна да ми причиняваш болка.

— Съжалявам. Не съм искал.

— И не се опитвай да се държиш така, все едно е нещо дребно. Ако изобщо искаш да си пак с мен, по-добре ми обясни какво става с теб.

Поклатих глава и огледах оживения ресторант. По телевизора, монтиран на стената над бара, който разделяше помещението на две, даваха Лейкърс. Хората се трупаха на три реда зад късметлиите, които имаха столчета. Келнерът ни донесе напитките и това ми спечели още малко време. Ала веднага щом ни остави сами, Маги отсече:

— Разказвай, Майкъл, иначе ще си занеса вечерята вкъщи. Ще си поръчам такси.

Отпих голяма глътка вода и я погледнах.

— Това няма нищо със съда, Андреа Фриман и изобщо с някой или нещо, което ти е известно, разбираш ли?

— Не, не разбирам. Разказвай.

Оставих чашата и сплетох пръсти върху масата.

— Сиско откри двамата, които ме нападнаха.

— Къде? Кои са?

— Това няма значение. Той не се е обадил в полицията, не ги е предал.

— Искаш да кажеш, че просто ги е пуснал, така ли?

Засмях се и поклатих глава.

— Не, беше ги задържал. С двама негови хора от Светците. За мен. В оня техен клуб. За да направя с тях каквото поискам. Каквото и да поискам. Каза, че имам нужда от това.

Тя се пресегна над карираната покривка и постави длан върху ръката ми.

— И ти какво направи, Холър?

Няколко секунди просто я гледах в очите.

— Нищо. Разпитах ги и после казах на Сиско да ги пусне. Разбрах кой ги е наел.

— Кой?

— Няма да навлизам в такива подробности. Не е важно. Но знаеш ли, Маги, когато лежах в болницата и чаках да видя дали ще успеят да спасят усукания ми тестис, можех да мисля само за това как жестоко си го връщам на ония двамата. Имам предвид изтезания като при Йеронимус Бош. Средновековни гадости. Исках ужасно да ги боли. Е, получих такава възможност и, повярвай ми, тия типове после щяха просто да изчезнат, а аз ги пуснах… и после съм с тебе и…

Тя се отпусна назад на облегалката и зарея поглед в празното пространство със смесица от тъга и примирение на лице.

— Кофти, а?

— Ще ми се да не ми беше разказал всичко това.

— Като прокурор ли, искаш да кажеш?

— Точно така.

— Е, ти настоя. Сигурно трябваше да си измисля нещо, например, че съм ядосан на Андреа Фриман. Това щеше да те успокои, нали? Ако ставаше дума за отношенията между мъже и жени, щеше да го разбереш.

— Не се дръж наставнически.

— Извинявай.

Поседяхме в мълчание, наблюдавайки оживлението на бара. Хората пиеха, бяха щастливи. Поне външно. Облечените в смокинги келнери се провираха между пълните маси.

Когато ни донесоха вечерята, вече не бях особено гладен, въпреки че в чинията пред мен лежеше най-хубавият стек в града.

— Може ли да ти задам един последен въпрос? — попита Маги.

Свих рамене. Не виждах смисъл повече да разговаряме за това, но се съгласих.

— Казвай.

— Откъде си сигурен, че Сиско и неговите хора са пуснали онези двамата?

Забих нож в стека си и по чинията покапа кръв. Беше алангле. Вдигнах поглед към Маги.

— Няма как да съм сигурен.

Върнах се към стека си и с периферното си зрение видях, че Маги маха с ръка на помощник-келнера.

— Бихте ли ми опаковали вечерята? Аз ще почакам навън — ще се опитам да хвана такси пред ресторанта.

— Разбира се. Веднага.

Взе чинията й и забърза към кухнята.

— Маги — казах аз.

— Просто имам нужда от време, за да обмисля всичко това.

И се измъкна от сепарето.

— Мога да те закарам.

— Не, ще се оправя.

Застана до масата и отвори дамската си чанта.

— Не се безпокой, аз ще платя.

— Сигурен ли си?

— Ако отпред няма такси, виж нататък по улицата при „Палмата“. Там обикновено има.

— Благодаря.

И излезе да чака храната си навън. Отместих чинията си няколко сантиметра назад и вперих очи в полупълната чаша вино, която беше оставила. Пет минути по-късно все още я зяпах, когато Маги изведнъж отново се появи с торбичката с храна в ръка.

— Наложи се да повикат такси по телефона — каза сърдито. — Ще пристигне всеки момент.

После вдигна чашата си, отпи и предложи:

— Хайде да си поговорим след процеса.

— Добре.

Тя остави чашата, наведе се и ме целуна по бузата. След това си тръгна. Известно време просто седях и размишлявах. И стигнах до извода, че тази последна целувка навярно ми е спасила живота.