Майкъл Конъли
Петата поправка (3)

2.

Бързо взех парите на госпожа Пеня и й дадох квитанция. Подписахме договора и тя получи екземпляр от него. Записах номера на кредитната й карта и тя обеща, че докато работя за нея, в картата ще има по двеста и петдесет долара месечно. Накрая й благодарих, стиснах й ръката и наредих на Рохас да я придружи до входа на къщата й.

През това време отворих багажника с дистанционното и слязох от колата. Багажникът е достатъчно голям, за да побере три кашона с папки и всичко нужно за офиса ми. Намерих папката на Трамъл в третия кашон и я извадих. Взех и модерното куфарче, с което ходех в полицията. Когато затворих капака, видях, че върху черната боя със спрей е нарисувано стилизирано число 13.

Изругах.

Огледах се. В предния двор през три къщи играеха две хлапета, които бяха прекалено малки, за да рисуват графити. Иначе улицата пустееше. Бях смаян. Не само че не бях чул или забелязал „оскверняването“ на колата ми, извършено, докато разговарях с клиентката вътре, но и едва минаваше един, а знаех, че повечето гангстери стават от леглото, за да посрещнат деня и всички негови възможности, чак късно следобед. Те са си нощни птици.

Тръгнах към отворената врата с папката и куфарчето и видях, че Рохас стои на площадката пред вратата и си приказва с госпожа Пеня. Подсвирнах и му дадох знак да побърза. Трябваше да тръгваме.

Качих се в линкълна. Получил посланието, шофьорът ми дотича, скочи зад волана и попита:

— В Комптън ли?

— Не, промяна в плана. Трябва да отидем във Ван Найс. Бързо.

— Добре, шефе.

Той потегли обратно към шосе 110 — за да стигнем до Ван Найс, трябваше да се върнем до центъра и вече оттам на север по 101-во. Губене на време, но нямаше друг начин.

— Какво си приказвахте на вратата? — попитах.

— Разпитваше ме за вас.

— Какво по-точно?

— Според нея не би трябвало да имате нужда от преводач, нали разбирате.

Кимнах. Имаше такова нещо. Благодарение на майчините ми гени повече приличам на роден южно от границата, отколкото на север от нея.

— Освен това питаше дали сте женен, шефе. Казах й, че сте. Но ако искате да се отметнете, няма проблем. Само че ще настоява за отбивка.

— Мерси, Рохас — отвърнах сухо. — Вече й направих отбивка, но ще го имам предвид.

Преди да отворя папката, прегледах списъка с контактите в телефона си. Търсех някой детектив във Ван Найс, който да ми даде малко информация. Ала не намерих. Започвах на тъмно в дело за убийство. Лошо.

Затворих джиесема и го включих да се зарежда, после се заех с папката. Лиза Трамъл ми бе станала клиентка, след като отговори на стандартното писмо, което пращах на всички собственици на имоти с просрочени ипотеки. Едва ли бях единственият лосанджелиски адвокат, който правеше така. Кой знае защо обаче Лиза отговори на моето, а не на техните писма.

Като адвокат на свободна практика се научаваш да си подбираш клиентите. Понякога обаче бъркаш в избора. Лиза беше един от тези случаи. Нямах търпение да започна на новото си поприще. Търсех клиенти, които са в безизходица или от които са се възползвали. Хора, прекалено наивни, за да знаят правата и възможностите си. Търсех онеправдани и си мислех, че Лиза е такава. Тя несъмнено отговаряше на портрета. Щеше да изгуби дома си заради обстоятелства, излезли извън нейния контрол. И се оказа, че кредиторите й са възложили делото на фирма, която е действала набързо и даже е нарушила закона. Сключих договор с Лиза, подготвих й хонорарен план и поведох битката. Делото си го биваше и го поех с желание. Но после тя стана истинска напаст.

Лиза Трамъл беше трийсет и пет годишна, омъжена, майка на деветгодишния Тайлър. Домът им се намираше на Мелба Авеню в Удданд Хилс. Двамата с мъжа й Джефри купили къщата през 2005-а, когато тя преподавала обществени науки в гимназията „Грант“, а съпругът й продавал коли в представителството на БМВ в Калабасас.

Ипотеката на къщата с три спални възлизаше на 750 хиляди долара, а стойността й беше оценена на 900 хиляди. По онова време пазарът процъфтяваше и лесно се взимаше ипотека. Обърнали се към кредитен брокер, който им намерил нисколихвен кредит с балонно плащане на петата година. Впоследствие заемът бил включен в инвестиционен пакет от ипотеки и прехвърлян два пъти, преди да се озове в Уест Ланд Файненшъл, клон на Уест Ланд Нешънъл, лосанджелиска банка, чиято централа се намираше в Шърман Оукс.

Всичко вървяло добре за тричленното семейство, докато Джеф Трамъл не решил, че не иска повече да е съпруг и баща. Няколко месеца преди изтичането на ипотеката той изчезнал, като оставил своето БМВ М3 на паркинга на Юниън Стейшън, а Лиза останала да плаща вноската.

Понеже можела вече да разчита само на един доход, а трябвало да издържа детето сама, тя обмислила положението си реалистично и взела решение. Икономиката вече вървяла надолу. Като се имала предвид учителската й заплата, никой нямало да рефинансира ипотеката.

Престанала да прави вноски и не отговаряла на писмата от банката. Когато дошла датата на падежа, ипотеката била обявена за просрочена и на сцената излязох аз. Пратих на Джеф и Лиза писмо, без да съм наясно, че Джеф вече не е в картинката.

Отговори ми Лиза.

Определям за напаст клиент, който не разбира границите на нашите взаимоотношения, въпреки че ясно и понякога многократно ги изяснявам. Лиза дойде при мен с първото съобщение за просрочване на ипотеката. Поех случая и й казах да кротува, докато се захвана за работа. Тя обаче не ме послуша. Обаждаше ми се всеки ден. След като оспорих просрочването и заведох дело, започна да идва в съда на рутинни заседания. Трябваше да присъства, трябваше да знае всеки мой ход, да види всяко мое писмо и да я осведомявам за всяко телефонно обаждане. Често ми звънеше и крещеше, когато й се струваше, че не хвърлям всичките си сили за нейния случай. Вече разбирах защо мъжът й я е напуснал.

Започвах да се питам за психическото й здраве и подозирах, че страда от биполярно разстройство. Обажданията и агресивността й бяха циклични. Не я чувах седмици наред, после няколко седмици ми звънеше ежедневно и многократно, докато не се свърже с мен.

Три месеца след като поех делото ми съобщи, че е изгубила работата си в гимназията заради неизвинени отсъствия. И тогава започна да говори за иск към банката, която беше обявила ипотеката й за просрочена. Обзе я чувство за онеправданост. Банката била виновна за всичко: за бягството на съпруга й, за изгубената работа, за отнемането на дома й.

Допуснах грешката да й разкрия част от вътрешната си информация по делото, както и стратегията си. Направих го, за да я успокоя, да се отърва от нея. Нашият анализ на данните за кредита установи противоречия и проблеми в неколкократното прехвърляне на ипотеката в различни холдингови компании. Имаше съмнения за измама и смятах, че ще мога да ги използвам като лостове в полза на Лиза, когато настъпи моментът да преговаряме за изход.

Но всичко това само стимулира нейното убеждение, че е станала жертва на банката. Нито за миг не признаваше факта, че е взела кредит и е длъжна да го изплати. Виждаше банката като източник на всичките си беди.

Първо регистрира уебсайта www.californiaforeclosurefighters.com и го използва, за да създаде организацията „Ищци по дела за ипотеки срещу алчността“, съкратено ИДЕАЛ. Протестните й лозунги винаги бяха с американското знаме. Посланието беше ясно — борбата срещу обявяването на ипотеките за просрочени е толкова американска, колкото американската мечта.

После започна да протестира пред главната сграда на Уест Ланд на Вентура Булевард. Понякога сама, друг път с малкия си син или с хора, които привлече за своята кауза. Носеше лозунги, заклеймяващи участието на банката в незаконно обявяване на ипотеки за просрочени и в изхвърлянето на цели семейства на улицата.

Бързо успя да привлече вниманието на местните медии. Често излизаше по телевизията и винаги имаше готови лозунги, изразяващи гласа на хората в нейното положение, които представяше като жертви на епидемията от просрочени ипотеки, а не като обикновени безделници. По Канал 5 дори показваха архивни кадри с нея винаги когато говореха за националните проблеми с просрочените ипотеки. В това отношение Калифорния държеше третото място в страната и Лос Анджелис беше епицентър на епидемията. Когато осведомяваха зрителите за такива факти, на екрана се появяваха Лиза и нейните единомишленици с лозунги като „Не отнемайте дома ми!“ и „Незабавно спрете незаконното обявяване на просрочени ипотеки!“

Като първи вицепрезидент на Уест Ланд, Мичъл Бондюрант оглавяваше отдела за ипотечни кредити. Името му фигурираше в документите за жилищния заем на Лиза Трамъл. И съответно присъстваше в цялата ми преписка по делото. Освен това му бях пратил писмо, в което излагах данните за измами, извършени от фирмата, наета от банката да й свърши мръсната работа по отнемането на домовете и другите имоти на техните просрочили ипотеките си клиенти.

Лиза имаше право да се запознава с всички документи, свързани с делото й. Бях я осведомил за писмото и всичко останало. Въпреки че беше човешкото лице на опита за отнемане на дома й, Бондюрант се държеше на разстояние и се криеше зад правния отдел на банката. Не отговори на писмото ми и не се срещна с мен. Не знаех и да се е срещал или разговарял с Лиза Трамъл. Обаче сега беше мъртъв и полицията бе арестувала Лиза.

Отбихме от шосе 101 и продължихме на север по Ван Найс Булевард.

Административният център се състои от площад, заобиколен от две съдилища, библиотека, общината и полицейския комплекс, който включва Ваннайския участък. Около главната група са скупчени различни други държавни институции и сгради. Винаги има проблем с паркирането, но за това щеше да мисли друг. Взех телефона и позвъних на своя следовател Денис Войчеховски.

— Сиско, аз съм. Наблизо ли си?

На млади години Войчеховски беше членувал в Светците на пътя, но в рокерския клуб вече имало друг Денис, а и никой не можел да произнесе фамилното му име, така че заради мургавото му лице и тъмните му мустаци го кръстили Сиско Кид, на популярния герой на О’Хенри. Мустаците отдавна ги нямаше, но той и досега си носеше прякора.

— Вече съм тук. Чакам те на пейката до стълбището пред участъка.

— Идвам след пет минути. Успя ли да разговаряш с някой? Аз нямам никаква информация.

— Да, следствието води старото ти приятелче Кърлин. Жертвата, Мичъл Бондюрант, бил открит в гаража до сградата на Уест Ланд на Вентура в девет сутринта. Лежал на земята между две коли. Не е ясно откога, обаче вече бил мъртъв.

— Известна ли е причината за смъртта?

— Тук става малко шантаво. Отначало съобщиха, че бил застрелян, защото някаква служителка, която била на друг етаж в гаража, казала на полицаите, че чула два гърмежа. Но когато направили оглед на трупа на местопрестъплението, установили, че е ударен с нещо.

— Там ли са арестували Лиза Трамъл?

— Не. Доколкото разбрах, я прибрали от дома й в Удланд Хилс. Задействал съм още някои връзки, но засега не знам нищо повече. Съжалявам, Мик.

— Не се безпокой. Съвсем скоро ще научим всичко. Кърлин на местопрестъплението ли е, или със заподозряната?

— Двамата с партньорката му арестували Трамъл и я докарали тука. Партньорката му се казва Синтия Лонгстрет, детектив първа степен. Никога не съм чувал за нея.

И аз не бях, но понеже беше детектив първа степен, предположих, че е нова в отдел „Убийства“ и са я пратили при ветерана Кърлин, детектив трета степен, за да натрупа опит. Погледнах през прозореца. Минавахме покрай представителство на БМВ и това ми напомни за избягалия съпруг, който продавал баварци, преди да тури черта на брака си и да изчезне. Зачудих се дали Джеф Трамъл ще се появи, след като са арестували жена му за убийство. И дали ще поеме грижите за сина, който е изоставил.

— Искаш ли да повикам Валенцуела? — попита Сиско.

— Той е на една пряка оттук.

Фернандо Валенцуела уреждаше съдебни гаранции и го използвах за случаите си в Долината. Но този път знаех, че няма да имам нужда от него.

— Ще изчакам. Ако я обвинят в убийство, няма да я освободят под гаранция.

— Да, ясно.

— Знаеш ли дали вече са определили прокурора?

Мислех за бившата си жена, която работеше във ваннайското бюро на окръжна прокуратура. Тя можеше да се превърне в полезен източник на вътрешна информация — освен ако не й възложеха делото. Тогава щеше да възникне конфликт на интереси. Беше се случвало. Това нямаше да се хареса на Маги Макфърсън.

— Нямам представа.

Анализирах малкото, което ни беше известно, и се замислих за най-добрия начин да процедирам. Предчувствах, че щом разбере за какво се отнася — убийство, което може да привлече широко внимание към една от най-големите финансови катастрофи на нашето време, — полицията бързо ще сложи похлупак върху всички източници на информация. Сега беше моментът да действам.

— Сиско, промених плановете си. Не ме чакай. Иди на местопрестъплението и виж какво можеш да откриеш. Разговаряй с хората, преди да са наложили информационно затъмнение.

— Сигурен ли си?

— Да. Аз ще се заема с участъка и ще ти се обадя, ако ми трябва нещо.

— Ясно. Успех.

— И на тебе.

Затворих и се вторачих в темето на шофьора.

— Рохас, на Делано завий надясно и ме закарай на Силмар.

— Няма проблем.

— Не знам колко ще се бавя. Искам да ме оставиш там, да се върнеш на Ван Найс Булевард и да потърсиш някой сервиз. Виж дали ще могат да разкарат боята от багажника.

Рохас ме погледна в огледалото.

— Каква боя?