Майкъл Конъли
Петата поправка (34)

33.

Фриман държа Кърлин на скамейката още петнайсет минути и направи всичко възможно да представи воденото от него следствие като пълноценна борба с престъпността. Когато свърши, аз отказах да го разпитвам повече, защото бях убеден, че вече съм се справил със задачата си. Бях се опитал да изкарам разследването упражнение по ограниченост и смятах, че съм успял.

Прокурорката очевидно смяташе, че въпросът с известието за федерално разследване трябва да се разгледа незабавно. Следващият й свидетел беше агентът от Секретната служба Чарлз Васкес. Допреди едно денонощие тя дори не знаеше за него, но сега го вмъкваше в грижливо режисирания си сценарий. Можех да възразя срещу неговите показания въз основа на това, че не съм имал възможност да го разпитам и да се подготвя, обаче се опасявах, че така ще поставя на изпитание търпението на съдия Пери. Реших да видя какво ще каже агентът и после да преценя как да процедирам.

Васкес беше четирийсетинагодишен, мургав и тъмнокос. Докато се представяше, каза, че преди да постъпи в Секретната служба, работил в Агенцията за борба с наркотиците. Преди преследвал наркодилъри, а сега — измамници, преди да го придадат към междуведомственото звено за разследване на просрочените ипотеки. Звеното се състояло от началник и десетима агенти от Секретната служба, ФБР, Пощенската и Данъчната служба. Работата им контролирал федерален прокурор, но разделените по двойки агенти общо взето действали самостоятелно и имали право да разследват обекти по свой избор.

— Агент Васкес, на осемнайсети януари тази година сте съставили така нареченото известие за федерално разследване до Луис Опарицио, което е било подписано от федералния прокурор Реджиналд Латимор. Спомняте ли си?

— Да.

— Преди да разгледаме подробностите, бихте ли обяснили на съдебните заседатели точно какво представляват известията за разследване?

— Това е средство, с помощта на което караме заподозрени и нарушители да се издадат сами.

— Как?

— Съобщаваме им, че проверяваме делата им — търговските им практики и предприетите от тях действия. Известието за разследване винаги кани получателя да дойде и да обсъди ситуацията с агентите. Голям процент от получателите постъпват точно така. Понякога това води до дела, понякога до други разследвания. Оказа се полезно средство, защото следствията струват скъпо. Ние не разполагаме с такъв бюджет. Ако известието доведе до предявяване на обвинения, до оказване на съдействие от страна на свидетел или установяване на нови улики, значи сме на печалба.

— Какво ви накара да пратите известие за разследване на Луис Опарицио?

— Ами, с партньора ми отлично познавахме името му, понеже често се срещаше в други дела, по които работехме. Не непременно в негативен контекст — просто фирмата на Опарицио е конвейер за просрочени ипотеки, както се казва. Тя се занимава с цялата документация и процедурите по просрочени ипотеки от името на много банки в Южна Калифорния. Хиляди случаи. Та постоянно срещахме името на фирмата, АЛОФТ, и понякога се натъквахме на жалби за прилаганите от нея методи. С партньора ми решихме да направим проверка. Пратихме известието, за да видим каква реакция ще има.

— Това означава ли, че сте действали напосоки?

— Не точно. Както казах, от тази фирма се вдигаше много дим. Търсехме огън и понякога реакцията от известие за разследване сама диктува следващите ни ходове.

— Когато сте съставили и пратили известието за разследване, бяхте ли събрали доказателства за правонарушения от страна на Луис Опарицио или неговата фирма?

— Не.

— Какво се случи, след като пратихте писмото?

— Досега нищо.

— Луис Опарицио отговори ли на известието?

— Получихме отговор от неговия адвокат, в който се казваше, че господин Опарицио приветствал разследването, защото щяло да му даде възможност да покаже, че бизнесът му е напълно законен.

— Възползвахте ли се от това, за да разследвате господин Опарицио или неговата фирма?

— Не, нямаше време. Водехме няколко следствия, които се очертаваха като по-резултатни.

Фриман направи справка с бележките си и попита:

— И накрая, агент Васкес, в момента вашето междуведомствено звено води ли следствие срещу Луис Опарицио или АЛОФТ?

— Формално не. Но възнамеряваме да направим някои проверки.

— Значи отговорът ви е не, така ли?

— Точно така.

— Благодаря, агент Васкес.

Прокурорката седна на мястото си. Сияеше и явно беше доволна от показанията на агента. Изправих се и занесох бележника си на катедрата. По време на прекия разпит си бях записал няколко въпроса.

— Агент Васкес, да не би да искате да убедите съдебните заседатели, че лице, което не реагира на вашето известие за разследване, като незабавно дойде при вас и си признае всичко, трябва да е абсолютно невинно?

— Не, няма такова нещо.

— Установена практика ли е да пращате известия за разследване на лица, които според вас не са извършили правонарушения?

— Не.

— Тогава какъв е критерият, агент Васкес? Какво трябва да направи човек, за да получи известие за разследване?

— По принцип, ако попаднете в радара ми по каквото и да е подозрение, ще направя някои предварителни проверки и това може да доведе до пращане на известие. Ние не пращаме известия напосоки. Знаем си работата.

— Вие, партньорът ви или някой друг от междуведомственото звено разговаряли ли сте с Мичъл Бондюрант за методите на АЛОФТ?

— Не, не сме.

— А бихте ли искали?

Фриман възрази, като обяви въпроса за неясен. Съдията прие възражението. Реших да го оставя без отговор, така че съдебните заседатели да продължат да си го задават.

— Благодаря, агент Васкес.

Прокурорката се върна към предварително режисирания си сценарий на обвинението и след Васкес призова градинаря, открил чука в живия плет на къща, отдалечена на пряка и половина от местопрестъплението. Неговите показания бяха кратки, скучни и сами по себе си маловажни, докато по-късно не бъдат свързани със свидетелствата на съдебномедицинските експерти. Спечелих известна преднина, като принудих градинаря да признае, че е работил сред и около живия плет поне десет пъти, преди да открие чука. Надявах се това семенце на съмнението да поникне в умовете на съдебните заседатели — идеята, че самият чук може да е подхвърлен дълго след престъплението.

Обвинението продължи с няколко кратки свидетелски показания: на собственика на къщата и на полицаите, отговаряли за съхранението и транспортирането на чука до лабораторията по криминалистика. Даже не си направих труда да ги подложа на кръстосан разпит. Нямах намерение да оспорвам спазването на законните процедури, нито факта, че чукът е оръжие на убийството. Щях да се съглася не само с твърдението, че с него е бил убит Мичъл Бондюрант, но и че е принадлежал на Лиза Трамъл.

Освен неочакван, този ход беше единственият, който потвърждаваше защитната версия за инсценировка. От подхвърлената ни от Джеф Трамъл улика, че чукът може да е бил в багажника на БМВ-то, зарязано при неговото изчезване в Мексико, не излезе нищо. Сиско издири въпросната кола. Още я използвали в представителството, в което бе работил мъжът на моята клиентка, но в багажника нямало чук и според началника на гаража никога не било имало. Отхвърлих твърденията на Джеф като опит да получи пари за информация, която би могла да помогне на съпругата му.

Обсъждането на оръжието на убийството продължи до обед и съдията, както започваше да му става обичай, обяви почивка петнайсет минути по-рано. Обърнах се към клиентката си и я поканих да ме придружи на обяд.

— Ами Хърб? — попита тя. — Обещах му да обядвам с него.

— И Хърб може да дойде.

— Наистина ли?

— Разбира се, защо не?

— Защото си мислех, че ти не… Няма значение, ще му кажа.

— Добре. Отиваме с моята кола.

Бях наредил на Рохас да ни вземе и отидохме по Ван Найс в „Хамлет“ на Вентура, Заведението съществуваше от десетилетия и въпреки че категорията му се беше повишила от дните, когато се наричаше „Хамбъргър Хамлет“, храната си оставаше същата. Тъй като съдията ни пусна по-рано, изпреварихме обедните опашки и веднага ни настаниха в едно от сепаретата.

— Обожавам това заведение — отбеляза Хърб. — Обаче не съм идвал от векове.

Седнах срещу него и клиентката ми. Не реагирах на ентусиазираното му мнение за ресторанта. Бях прекалено зает да обмислям как да разиграя нещата по време на обеда.

Поръчахме си бързо, защото нямахме много време. Разговорът ни се въртеше около делото и вижданията на Лиза за хода му. Засега изглеждаше доволна.

— Ти успяваш да изкопчиш от всеки свидетел по нещо в моя полза — похвали ме тя. — Направо си страхотен.

— Въпросът обаче е дали изкопчвам достатъчно — отвърнах. — И не бива да забравяш, че планината става все по-стръмна с всеки следващ свидетел. Слушали ли сте „Болеро“? Едно класическо произведение, май че е от Равел.

Лиза ме погледна неразбиращо.

— Бо Дерек в „Десет“ — възкликна Дал. — Върхът е!

— Точно така. Та въпросът е, че това е дълга композиция, може би петнайсетина минути, и започва бавно с няколко тихи инструмента и после набира инерция, усилва се и стига до кресчендо, грандиозен финал с участието на всички инструменти от оркестъра. И чувствата на слушателите достигат кулминация в същия момент. Тъкмо това прави прокурорката в нашия случай. Набира сила на звука и инерция. Най-силният й удар предстои, защото преди да свърши, ще включи едновременно ударните, струнните и духовите инструменти. Разбираш ли, Лиза?

Тя неохотно кимна.

— Не се опитвам да те обезверя — обясних. — Ти си въодушевена, обнадеждена и изпълнена със справедлив гняв. Искам да останеш така до края. Защото съдебните заседатели го усещат и това е също толкова полезно, колкото и всичките ми усилия. Но не забравяй, планината става все по-стръмна. Фриман ще стигне до научните доказателства, а заседателите ги обожават, защото им дават изход. Хората си мислят, че е страхотно да си съдебен заседател. Не ходиш на работа, седиш на първия ред и зяпаш интересно дело, драма, която се разиграва на живо пред теб, вместо вкъщи по телевизията. Обаче накрая трябва да се оттеглят в онази стая, да се спогледат и да вземат решение. Решение за нечий живот. Повярвай ми, малцина го искат. Научните доказателства улесняват нещата. „А, да, щом ДНК-то съвпада, не може да има грешка. Виновен, както е в обвинението.“ Разбираш ли? Ето какво ни предстои, Лиза, и не искам да храниш никакви илюзии за това.

Дал галантно постави длан върху ръката й и я стисна успокоително.

— Е, а какво ще правим с резултатите от техните ДНК тестове? — попита Трамъл.

— Нищо. Нищо не мога да направя. Още преди процеса ти казах: ние направихме същите тестове и получихме същите резултати. Няма грешка.

Очите й бяха сведени и видях, че се пълнят със сълзи. Точно това исках. Сервитьорката избра тъкмо този момент да се появи с чиниите ни. Изчаках да се отдалечи и продължих:

— По-весело, Лиза. ДНК резултатите са само фасада.

Тя ме погледна объркано.

— Нали каза, че няма грешка.

— Точно така. Но това не значи, че не могат да бъдат обяснени. Ще се оправя с тях. Както самата ти каза преди малко, моята работа е да хвърлям съмнение върху всяко късче от тяхната мозайка. Да се надяваме, че когато подредят всичките си късчета и вдигнат картината пред съдебните заседатели, всички семенца на съмнението ще са поникнали в нещо, променящо тази картина. Ако успеем, може и да почернеем.

— Това пък какво означава?

— Че се прибираме вкъщи. Отиваме на плаж, печем се и почерняваме.

Усмихнах й се и тя ми се усмихна в отговор. Сълзите й бяха размазали грижливо сложения й сутринта грим.

Останалата част от обяда премина в общи разговори или безсмислени коментари за съдебната система, споделени от моята доверителка и нейния възлюбен. Често го наблюдавам при клиентите си. Те не познават закона, но веднага ме информират какво не е наред в него. Изчаках Трамъл да лапне последната хапка от салатата си.

— Лиза, гримът ти малко се е размазал. Много е важно да изглеждаш силна. Отиди в тоалетната и го оправи, става ли?

— Не може ли в съдебната палата?

— Не, защото може да влезем едновременно с някой съдебен заседател или репортер. Не се знае кой ще те види. Не искам никой да си помисли, че си плакала през обедната почивка, разбираш ли? Искам да го направиш сега. И ще позвъня на Рохас да дойде да ни вземе.

— Може да ми отнеме известно време.

Погледнах си часовника.

— Добре, спокойно. Ще изчакам малко и тогава ще се обадя на шофьора.

Дал се изправи, за да може тя да излезе от сепарето. После двамата останахме сами. Бях отместил чинията си настрани и сега опрях лакти върху масата и сключих ръце пред устата си като покерджия, вдигнал картите си, за да скрие лицето си. Добрият адвокат по рождение го бива да преговаря. И сега идваше време да уредя отстраняването на Хърб Дал.

— Е, Хърб… време е да си вървиш.

Той ми се усмихна неразбиращо.

— Какво искаш да кажеш? Нали дойдохме заедно?

— Искам да кажа от делото. От Лиза. Време е да изчезнеш.

Той продължаваше да се прави, че не разбира.

— Никъде няма да ходя. Ние с Лиза… се сближихме. И съм вързал много пари в тая работа.

— Е, с парите ти е свършено. А що се отнася до Лиза, този маскарад ще приключи още сега.

Бръкнах във вътрешния джоб на сакото си, извадих снимката на Хърб с братя Мак, която предишната вечер бях получил от Сиско, и му я подадох. Той я погледна и се засмя насила.

— Кои са тия?

— Братя Мак. Хората, които си наел да ме обработят.

Дал поклати глава и хвърли поглед към задния коридор, който водеше към тоалетните. После отново ме погледна.

— Съжалявам, Мик, но не разбирам за какво говориш. Двамата с тебе сключихме сделка за филма. Сделка, обстоятелствата около която ще заинтригуват Калифорнийската адвокатска колегия, сигурен съм, но освен това…

— Заплашваш ли ме, Дал? Защото в такъв случай правиш голяма грешка.

— Не, не те заплашвам. Просто се опитвам да разбера на какво залагаш.

— На една тъмна стая, в която проведох изключително интересен разговор с братя Мак.

Хърб сгъна снимката и ми я върна.

— С тия двамата ли? Те искаха да ги упътя, това е всичко.

— Да ги упътиш, а? Сигурен ли си, че не са ти искали пари? Защото и това сме го заснели.

— Може и да съм им дал някой и друг долар. Помолиха ме за помощ и ми се сториха симпатяги.

Сега беше мой ред да се усмихна.

— Знаеш ли, бива си те, Хърб, обаче те ми казаха всичко. Тъй че хайде да свършваме с празните приказки и да преминем към играта.

Той сви рамене.

— Добре, ти командваш. Каква е играта?

— Ами такава, каквато ти казах отначало. Ти изчезваш, Хърб. Прощаваш се с Лиза. Прощаваш се със сделката за филма. Прощаваш се с парите си.

— Много ще трябва да се прощавам. Какво ще получа срещу всичко това?

— Няма да влезеш в затвора, това ще получиш.

Дал отново поклати глава и се огледа неспокойно.

— Не става така, Мик. Виждаш ли, тия пари не бяха мои. Не съм ги дал аз.

— А кой бе, Джери Кастил ли?

Бързото движение на очите му го издаде. Това име му въздейства като невидим удар. Вече знаеше със сигурност, че братя Мак са се поддали и са проговорили.

— Да, знам за Джери, знам и за Джоуи в Ню Йорк — казах. — Бандитите нямат чест, Хърб. Братя Мак са готови да пропеят като Сони и Шер. И песента ще е „Имам те, бейби“. Имам те поднесен на тепсия и ако още днес не се махнеш от живота на Лиза и от моя живот, ще подшушна нещо в Окръжна прокуратура, където случайно работи бившата ми жена, а тя адски се разтревожи от нападението срещу мене.

— Предполагам, че тя ще го прокара през разширения състав съдебни заседатели за една сутрин и ти, задник такъв, ще влезеш за сговаряне за извършване на нападение и за нанасяне на ТТП — продължих. — Това значи „тежки телесни повреди“, нарича се „утежняващо вината обстоятелство“ и ще ти прибави още три годинки към присъдата. И като пострадал, аз ще настоявам да ти ги дадат. Това е за усукания ми ташак. Общо ще ти се съберат четири години в пандиза, Хърб. И трябва да знаеш нещо. В Соледад не дават да носиш тъпия символ на мира.

Дал опря лакти на масата и се наведе напред. За пръв път виждах отчаяние в очите му.

— Не знаеш какви ги вършиш, мама му стара. Не знаеш с кого си имаш работа.

— Слушай, задник такъв… Нали може да ти викам „задник“? Не ми пука с кого си имам работа. Искам да се разкараш от мене, от делото и…

— Не, не, ти не разбираш. Аз мога да ти помогна. Мислиш си, че знаеш какво става в това дело, а? Знаеш дръжки. Обаче аз мога да те светна, Холър. Мога да ти помогна да стигнеш до плажа, така че всички да почернеем.

Отдръпнах се от него, отпуснал ръка върху страничната облегалка на сепарето. Бях озадачен. Махнах с ръка, сякаш всичко това е загуба на време.

— Ами светни ме тогава.

— Мислиш си, че просто съм се появил на нейната ограда и съм казал: „Хайде да снимаме филм“?! Тъпо копеле! Пратиха ме при нея. Още преди да очистят Бондюрант вече се приближавах до Лиза. Мислиш си, че е случайно, а?

— Кой те е пратил?

— Ти кой мислиш?

Вторачих се в него и усетих, че всички аспекти от делото се сливат — като потоци, вливащи се в река. Хипотезата за невинност не беше хипотеза. Инсценировката беше факт.

— Опарицио.

Той едва забележимо кимна. И в този момент видях, че Лиза се приближава по задния коридор към нас. Очите й отново бяха блестящи и ясни. Погледнах Дал. Искаше ми се да му задам много въпроси, ала нямаше време.

— Довечера в седем. Да си в офиса ми. Сам. И ще ми разкажеш за Опарицио. Ще ми разкажеш всичко… иначе отивам в прокуратурата.

— Само че няма да свидетелствам за нищо. Никога.

— В седем.

— Мислех да вечеряме с Лиза.

— Голяма работа, промяна в плановете. Измисли нещо. Просто ела. А сега да вървим.

Лиза стигна до нас и аз се измъкнах от сепарето. Извадих телефона си и позвъних на Рохас.

— Готови сме. Чакаме те пред ресторанта.