Майкъл Конъли
Петата поправка (10)

9.

В събота сутринта се настанихме в новия офис, напълно мебелиран тристаен апартамент в сграда на Виктъри и Ван Найс Булевард. Тя дори се наричаше Виктъри Билдинг, което ми допадна. Освен това се намираше само на две преки от съдебната палата, където щеше да се проведе процесът срещу Лиза Трамъл.

Всички се включиха в пренасянето, даже Рохас, който носеше тениска и торбест панталон, разкриващи изцяло покритите му с татуировки ръце и крака. Не знаех кое е по-шокиращо — татуировките или видът на шофьора ми в друго облекло, вместо костюма, който носеше на работа.

Разпределението на новото място беше следното. Аз имах самостоятелен кабинет, а Сиско и Аронсън си разделяха втората, по-голяма стая. Лорна владееше приемната по средата. Прехвърлянето от задната седалка на линкълна в офис с триметров таван истинско бюро и диван за следобедна дрямка си беше голяма промяна. След като се настаних, първо използвах свободното пространство и полираното дюшеме, за да разпростра над осемстотинте страници доказателствен материал, получен от Андреа Фриман.

Повечето идваха от Уест Ланд и в по-голямата си част бяха плява. Това беше пасивно-агресивният отговор на Фриман след изработването й от защитата. Имаше десетки страници върху банковата политика и процедури, както и всевъзможни формуляри, които не ми трябваха. Всичко това отиде на една купчина. Имаше и копия на всички известия, пратени директно на Лиза Трамъл, с повечето от които вече разполагах. Те отидоха на друга купчина. И накрая, имаше копия на вътрешни банкови преписки и кореспонденция между Мичъл Бондюрант и външната компания, наета от банката, за да се занимава с просрочените ипотеки.

Тя се наричаше АЛОФТ и аз вече до голяма степен бях запознат с нея, тъй като бяхме противници поне в една трета от делата ми за ипотеки. АЛОФТ беше истински конвейер — компания, която подаваше и контролираше всички документи в продължителния процес след обявяването на ипотеката за просрочена. Такива посредници позволяват на банките и другите заемодатели да не си цапат ръцете с мръсната работа около отнемането на домовете на хората. Вършат я фирми като АЛОФТ и за банката остава най-много да прати писмо на клиента с просрочена ипотека.

Тъкмо тази кореспонденция ме интересуваше най-много и в нея открих документа, който щеше да промени хода на делото.

Минах зад бюрото си, седнах и вперих поглед в телефона. Имаше повече копчета, отколкото бих могъл изобщо да използвам. Накрая намерих интеркома и го натиснах.

— Ало?

Нищо. Пак го натиснах.

— Сиско? Бълокс? Чувате ли ме?

Нищо. Станах и тръгнах към вратата с намерението да установя контакт със сътрудниците си по стария начин, когато от телефона най-после се разнесе отговор:

— Ти ли си, Мики?

Беше гласът на Сиско. Бързо се върнах при бюрото и натиснах бутона.

— Да, аз съм. Би ли дошъл за малко? Заедно с Бълокс.

— Слушам. Край на връзката.

След минута влязоха.

— Ей, шефе! — възкликна Сиско, като видя купчините документи на пода. — Смисълът на офиса е да си нареждаш нещата в чекмеджета, кантонерки и по лавици.

— Ще стигна и до това — отвърнах. — Затворете вратата и седнете.

Те я затвориха и седнаха, а аз ги погледнах над голямото си взето под наем бюро и се засмях.

— Странна работа.

— Бих могъл да свикна с това да имам офис — рече Сиско. — Ама Бълокс нищо не разбира.

— Айде бе — възрази Аронсън. — Миналото лято стажувах в „Шандлър, Маси и Ориц“ и си имах личен офис.

— Е, може пък другия път да имаш такъв и при нас — казах. — А сега на работа. Сиско, занесе ли лаптопа на твоя човек?

— Да, оставих му го вчера сутринта. Обясних му, че е спешно.

Ставаше дума за лаптопа на Лиза, който бяха върнали от прокуратурата заедно с мобилния й телефон и четирите кашона документи.

— Ще може ли да ни каже какво са проверявали в прокуратурата?

— Щял да ни даде списък на файловете, които са отваряли. Плюс колко време са били отворени. Това ще ни даде представа на какво са обръщали внимание. Обаче не възлагай големи надежди.

— Защо?

— Защото Фриман отстъпи прекалено лесно. Едва ли щеше да ни върне компютъра, ако беше чак толкова важен за нея.

— Възможно е.

Нито той, нито Аронсън знаеха за сделката, която бях сключил с прокурорката, и за лоста, който бях използвал. Насочих вниманието си към Дженифър. След като бе подготвила исканията, й бях възложил да се заеме с миналото на убития, защото Сиско беше попаднал на данни, че не всичко в личния свят на Мичъл Бондюрант е било наред.

— Какво научи за жертвата, Бълокс?

— Остава да проверя още доста неща, обаче няма съмнение, че е пропадал. Финансово, искам да кажа.

— Как така?

— Докато положението е било нормално и кредитирането лесно, играел на пазара с недвижими имоти. От две и втора до две и седма купил и продал двайсет и един имота, главно жилища. Спечелил добри пари и ги вложил в още по-големи сделки. После икономиката се срина и той останал с пръст в устата.

— Разорил ли се е?

— Да. Накрая притежавал пет големи имота, които стрували по-малко, отколкото платил за тях. Изглежда, че се е опитвал да ги продаде в продължение на повече от година. Нямало търсене. И три от тях били купени с балонни ипотеки, които изтичали тази година. Дължал над два милиона долара.

Изправих се и излязох иззад бюрото. Започнах да се разхождам напред-назад. Сведенията на Аронсън бяха повече от интересни. Не знаех как точно се вписват в картинката, но бях убеден, че ще разбера. Просто трябваше да ги обсъдим.

— Добре, значи Бондюрант, първият вицепрезидент на Уест Ланд, който е отговарял за ипотечните кредити, е станал жертва на същата ситуация като много от хората, чиито ипотеки е обявявал за просрочени. Докато парите течали като река, взел петгодишни балонни кредити, мислейки си като всички останали, че ще продаде имотите или ще получи нови ипотеки много преди да изтекат петте години.

— Само че икономиката отива на кино — прибави Дженифър. — Не може да ги продаде, не може и да получи нови ипотеки, защото струват по-малко, отколкото е дал за тях. Никоя банка няма да му ги приеме, даже неговата.

Намръщи се.

— Добре си се справила, Бълокс. Какво има?

— Ами, просто се чудех какво общо има това с убийството.

— Може би нищо. А може би много.

Върнах се зад бюрото, седнах и й подадох документа от три страници, който бях открил в пратените ми от обвинението томове. Тя го взе и го хвана така, че да могат да го четат едновременно със Сиско. После попита:

— Какво е това?

— Мисля, че е нашият димящ пистолет.

— Забравих си очилата в другия офис — каза Сиско.

— Прочети го, Бълокс.

— Това е копие на препоръчано писмо от Бондюрант до Луис Опарицио от А. Луис Опарицио Файненшъл Текнолъджис или съкратено АЛОФТ. Писмото гласи:

„Драги Луис, приложено Ви препращам писмо от Майкъл Холър, адвокат на собственичката на къщата от едно от делата за просрочени ипотеки, с които се занимавате от името на Уест Ланд.“

Посочват се името на Лиза, номерът на кредита и адресът на къщата. После продължава:

„В писмото си господин Холър твърди, че в случая са извършени множество измами. Ще видите, че той посочва конкретни примери, всички извършени от АЛОФТ. Както вече е ставало дума, има и други подобни жалби. Ако се потвърдят, новите обвинения срещу АЛОФТ ще поставят Уест Ланд в уязвимо положение, особено в контекста на неотдавна проявения от властите интерес към този аспект от кредитното дело. Ако не постигнем някакво споразумение и разбирателство по този въпрос, ще препоръчам на управителния съвет на Уест Ланд да прекрати поради неизправност договора с Вашата компания и да преустанови всякакви делови отношения с Вас. Това също ще наложи банката да сезира съответните власти. Моля, свържете се с мен колкото може по-скоро, за да обсъдим тези въпроси.“

— Това е. Приложени са копие на твоето писмо и на обратната разписка от пощата. Подписано е вместо него от някоя си Натали, не мога да й прочета фамилията. Започва с Л.

Облегнах се на кожения си стол и им се усмихнах, въртях между пръстите си един кламер като фокусник. Нетърпелива да направи впечатление, Аронсън се обади първа.

— Бондюрант си е прикривал задника. Сто на сто е знаел какво прави АЛОФТ. Банките изобщо не се интересуват как си вършат работата всички тези компании, стига да си я вършат. Като е пратил това писмо, той се е дистанцирал от АЛОФТ и нейните незаконни действия.

Свих рамене, все едно казвах „възможно е“, а на глас казах:

— Споразумение и разбирателство.

Двамата ме погледнаха неразбиращо.

— Така казва той в писмото. „Ако не постигнем някакво споразумение и разбирателство…“

— Добре де, какво значи това? — попита Аронсън.

— Чети между редовете. Според мен той не се дистанцира. Това писмо е заплаха. Мисля, че е искал дял от печалбата на АЛОФТ. И същевременно си прикрива задника, да, като праща писмото, но смисълът е друг. Искал е дял от печалбата, иначе е щял да прекрати договора с Опарицио. Даже го заплашва, че ще сезира властите.

— Кои власти?

— Федералната комисия по търговията, ФБР, Секретната служба, изобщо когото си поиска — намеси се Сиско. — Банките го правят непрекъснато.

Виждах, че още не съм успял да ги убедя в нищо.

— Имате ли представа какви пари прави АЛОФТ? — попитах. — Фирмата е замесена най-малко в една трета от делата ни. Знам, че не е научно, но ако екстраполираме това число и приемем, че АЛОФТ има една трета от делата в окръг Лос Анджелис, получаваме много милиони печалби само в този окръг. Казват, че докато епидемията заглъхне, през следващите няколко години само в Калифорния ще има три милиона просрочени ипотеки. После пък идва и поглъщането.

— Какво поглъщане? — попита Аронсън.

— Трябва да четеш вестници. Опарицио продава АЛОФТ на голям инвестиционен фонд, компания на име Ле Мюър. Тя е публично акционерно дружество и всякакви проблеми, свързани с някоя от сателитните й фирми, може да се отразят както на сделката, така и на цената на акциите. Тъй че не се заблуждавайте. Ако е бил съвсем отчаян, Бондюрант е можел да разклати лодката. Сигурно даже е можел да направи повече, отколкото си е мислел.

Сиско кимна — беше схванал теорията ми пръв.

— Добре, та значи Бондюрант е пред фалит. Има да прави три балонни плащания. Затова се опитва да се натрапи на Опарицио в сделката с Ле Мюър и изобщо в цялата далавера с просрочванията. И в резултат го убиват, така ли?

— Точно така.

Бях го убедил. Завъртях се на, стола и се обърнах към Аронсън.

— Не знам — рече тя. — Има прекалено много предположения. И е трудно доказуемо.

— Че защо да го доказваме? Просто трябва да го представим по подходящ начин пред съдебните заседатели.

Всъщност не бяхме длъжни да доказваме абсолютно нищо. Само трябваше да го намекнем и да оставим заседателите да си направят изводите. Само трябваше да посея семената на основателното съмнение. Да развия хипотезата за невинност. Наведох се над голямото ми дървено бюро и погледнах екипа си.

— Защитната ни версия е следната. Нарочваме Опарицио за виновен. Заседателите го посочват с пръст и клиентката ни е оправдана.

Погледнах двете лица. Нямаше реакция. Продължих:

— Сиско, искам да се заемеш с Луис Опарицио и неговата компания. Изрови всичко възможно. Минало, сътрудници, абсолютно всичко. Всички подробности за сливането. Искам да знам повече за сделката и нашия човек, отколкото знае самият той. До края на идната седмица трябва да мога да изискам достъп до архива на АЛОФТ. Те ще се съпротивляват, но това сто процента ще пораздвижи нещата.

Аронсън поклати глава.

— Чакай малко. Да не искаш да кажеш, че всичко това са празни приказки? Просто защитна маневра, а този Опарицио всъщност не го е извършил? Ами ако сме прави за него и те грешат за Лиза Трамъл? Ами ако е невинна?

Погледна ме с очи, пълни с наивна надежда. Усмихнах се и кимнах на Сиско.

— Обясни й.

Моят следовател се обърна към младата ми сътрудничка.

— Ти си нова в тази работа, малката, затова ще ти се размине. Обаче ние никога не задаваме този въпрос. Дали клиентите ни са виновни, дали са невинни — няма значение. Всички получават едно и също отношение за кинтите си.

— Да, но…

— Няма никакво „но“ — отсякох аз. — Тук става дума за защитни стратегии. Как да осигурим на клиентката си възможно най-добрата защита. И ние ще следваме тези стратегии, независимо от виновност или невинност. Ако искаш да се занимаваш с наказателно право, трябва да го проумееш. Никога не питаш клиента си дали го е извършил. Да или не, отговорът само отвлича вниманието. Затова и няма нужда да знаеш.

Аронсън стисна устни в тънка права линия.

— Как си с Тенисън? — попитах. — Чела ли си „Атаката на Леката бригада“?

— Какво общо има…

— „Не им е работа въпроси да задават, атака или смърт там туй едно остава.“ Ние сме Леката бригада, Бълокс. Изправяме се срещу противник, който има повече хора, повече оръжие, всичко. Обикновено си е чисто самоубийство. Без шанс за оцеляване. Без шанс за победа. Но понякога попадаш на дело, в което ти се разкрива възможност. Може да е малко вероятна, обаче все пак е възможност. И затова се възползваш от нея. Атакуваш… и не задаваш такива въпроси.

— Всъщност струва ми се, че е „атака, после смърт“. Това е смисълът на стихотворението. Не са имали избор между атаката и смъртта. Трябвало е да атакуват и да загинат.

— Значи си чела Тенисън. На мене пък повече ми харесва „атака или смърт“. Въпросът е дали Лиза Трамъл е убила Мичъл Бондюрант. Не знам. Тя твърди, че не е, и това ми стига. Ако на теб не ти стига, ще те върна да се занимаваш само с делата за просрочени ипотеки.

— Не — побърза да отвърне Аронсън. — Искам да продължа.

— Добре. Малко прависти получават шанса да станат втори защитници в дело за убийство десет месеца след като са завършили университета.

Очите й светнаха.

— Втори защитник ли?

Кимнах.

— Заслужаваш го. Свършила си добра работа.

Но светлината бързо угасна.

— Какво има? — попитах.

— Просто не разбирам защо да не може и двете. Нали разбираш, да положиш всички усилия за защитата, но и да проявяваш съзнание в работата си. Да се стремиш към най-добрия резултат.

— Най-добрият резултат за кого? За клиента ти ли? За обществото? Или за самия теб? Ти си отговорна пред клиента си и пред закона, Бълокс. Това е.

Изгледах я продължително, преди да добавя:

— Не ми излизай с номера за съвестта. Вече съм вървял по този път. Той не води до нищо добро.