Майкъл Конъли
Петата поправка (49)

48.

Във вторник сутрин напрежението се усилваше с всяка крачка на Луис Опарицио към свидетелската скамейка. Носеше светлокафяв костюм, синя риза и виненочервена вратовръзка. Изглеждаше изпълнен с достойнство по начин, който говореше за пари и власт. И ясно се виждаше, че ме гледа с презрение. Макар да бе свидетел на защитата, тук явно нямаше споделена обич. Още от началото на процеса обвинително бях насочил показалец към друг човек, не към клиентката си. Бях го насочил към Опарицио и сега той седеше пред мен. Това щеше да е главното събитие и като такова, беше привлякло най-много публика — и медии, и обикновени зяпачи.

Започнах приветливо, ала не възнамерявах да продължа така. Имах една-единствена цел и присъдата зависеше от това дали ще я постигна. Трябваше да тласна мъжа на свидетелската скамейка до границата. Той се намираше там, защото беше паднал в капана на собствените си алчност и суета. Въпреки съвета на адвоката си бе отказал да се скрие зад Петата поправка, приемайки да се изправи лице в лице срещу мен пред претъпканата зала. Трябваше да го накарам да съжали за това си решение. Да го принудя да се позове на Петата поправка пред съдебните заседатели. Ако го направеше, Лиза Трамъл щеше да е свободна. Няма по-сериозно основателно съмнение от това алтернативният убиец, към когото си сочил през целия процес, да се скрие зад Петата, да откаже да отговаря на въпросите, защото може да се самоинкриминира. Как би могъл след това всеки честен съдебен заседател да гласува „виновна извън всякакво основателно съмнение“?

— Добро утро, господин Опарицио. Как сте?

— Предпочитам да съм другаде. Вие как сте?

Усмихнах се. Още отначало се държеше сприхаво.

— Ще ви отговоря след няколко часа — отвърнах. — Благодаря ви, че днес сте тук. Забелязах, че говорите със слаб североизточен акцент. От Лос Анджелис ли сте?

— Роден съм в Бруклин преди петдесет и една години. Дойдох да следвам право и останах тук завинаги.

— Вашето име и фирмата ви многократно се споменаваха по време на процеса. Явно имате лъвския пай от делата по просрочени ипотеки поне в този окръг. Аз…

— Ваша чест? — прекъсна ме от мястото си Фриман. — Изобщо ще бъде ли зададен въпрос?

Пери я изгледа свъсено.

— Това изобщо възражение ли е, госпожо Фриман?

Тя осъзна, че не се е изправила. По време на предварителните заседания съдията ни беше инструктирал да ставаме, за да отправим възражение. Прокурорката скочи на крака.

— Да, ваша чест.

— Задайте въпрос, господин Холър.

— Тъкмо се канех, ваша чест. Господин Опарицио, бихте ли ни обяснили със свои думи каква дейност извършва АЛОФТ?

Той се прокашля и се обърна право към съдебните заседатели. Беше опитен, ловък свидетел. Предстоеше ми доста работа.

— С удоволствие. По същество АЛОФТ е подизпълнител. Големите кредитодатели като Уест Ланд Нешънъл ни плащат, за да обработваме просрочените ипотеки отначало докрай. Ние вършим цялата работа — подготвяме документите, връчваме съдебни призовки, когато се налага. Всичко срещу една обща такса. На никой не му се слуша за просрочени ипотеки. Всеки от нас се опитва според силите си да си плаща сметките и да запази дома си. Но понякога не се получава и се налага ипотеката да бъде обявена за просрочена. И тогава се намесваме ние.

— Казвате „но понякога не се получава“. Последните няколко години обаче се оказаха доста добри за вас, нали?

— През последните четири години нашият бизнес преживя невероятно развитие и ситуацията едва сега започва да се нормализира.

— Споменахте, че сред клиентите ви е Уест Ланд Нешънъл. Уест Ланд е важен клиент, нали така?

— Да.

— Колко просрочени ипотеки обработвате от тяхно име на година?

— Не мога да отговоря на прима виста. Но спокойно мога да кажа, че от всичките им клонове в западната част на Съединените щати годишно получаваме близо десет хиляди поръчки.

— Ще повярвате ли, че през последните четири години сте имали средно над шестнайсет хиляди случая на година от Уест Ланд? Пише го в годишния отчет на банката.

Повдигнах отчета, за да го види цялата зала.

— Да, разбира се, че вярвам. Годишните отчети не лъжат.

— Каква такса взима АЛОФТ на просрочена ипотека?

— За жилищни имоти взимаме две хиляди и петстотин долара и това включва всичко, даже да се стигне до съд.

— Като пресметнем, вашата фирма получава четирийсет милиона долара годишно само от Уест Ланд, нали така?

— Ако цитираните от вас цифри са верни, явно е така.

— В такъв случай Уест Ланд е изключително важен клиент за АЛОФТ.

— Да, но всичките ни клиенти са важни.

— Значи трябва доста добре да сте познавали Мичъл Бондюрант, жертвата?

— Разбира се, че го познавах добре. Случилото се с него е ужасно. Той беше добър човек, опитваше се да си върши работата както трябва.

— Сигурен съм, че всички оценяваме чувствата ви. Но по времето на неговата смърт вие не сте били много доволен от господин Бондюрант, нали?

— Не ви разбирам. Ние бяхме делови партньори. От време на време имахме дребни разногласия, но това е нещо естествено в нормалния ход на работата.

— Е, не говоря за дребни разногласия в нормалния ход на работата. Питам ви за писмото, което господин Бондюрант ви е пратил малко преди убийството и в което е заплашил да разкрие измамите, извършвани от вашата фирма. Препоръчаното писмо, подписано вместо вас от личната ви секретарка. Чели ли сте го?

— Прегледах го. От него разбрах, че един от моите сто осемдесет и петима служители е минал по съкратената процедура. Това е дребно разногласие и нищо в писмото не беше заплашително, както се изразихте. Наредих на човека, който се занимаваше с въпросния случай, да поправи нещата. Това е всичко, господин Холър.

Само че не беше всичко, което имах да кажа за писмото. Накарах Опарицио да го прочете на глас пред съдебните заседатели и през следващия половин час му задавах все по-конкретни и неудобни въпроси за изказаните в него твърдения. После се прехвърлих на известието за федерално разследване и накарах свидетеля да прочете и него. Но Опарицио продължаваше да се държи невъзмутимо и обяви известието за изстрел наслуки.

— Посрещнах ги с отворени обятия — заяви той. — Но знаете ли, никой не се появи. Оттогава мина много време, а нямам никаква вест от господин Латимор, агент Васкес или който и да е друг федерален служител. Защото тяхното известие не даде резултат. Аз не избягах, не започнах да се потя, не надигнах вой, не се скрих зад адвокат. Казах им — знам, че имате да вършите работа, елате и ни проверете. Вратите ни са отворени и нямаме абсолютно нищо за криене.

Този добре отрепетиран отговор си го биваше и Опарицио явно печелеше първите рундове. Нищо. Аз пазех най-сразяващите си удари за после. Исках да е самоуверен, да си мисли, че владее положението. Чрез Хърб Дал редовно го бяхме подхранвали с успокоение. Бяхме го подвели да вярва, че не разполагам с нищо друго, освен със съмнителни податки за заговор, с които може да се справи с един замах, както се случваше в момента. Самоувереността му растеше. Но когато станеше прекалено самоуверен и самодоволен, щях да го атакувам и да го поваля в нокаут. Този мач нямаше да продължи петнайсет рунда. Нямаше как.

— По времето, когато сте получили тези писма, вие сте водили тайни преговори, нали?

Опарицио се запъна за пръв път, откакто бях започнал разпита.

— По онова време провеждах поверителни делови обсъждания, както правя почти непрекъснато. Не бих използвал думата „тайни“, защото тя има и друго значение. Не става въпрос за секретност, а за нормална делова поверителност.

— Добре, та тези поверителни обсъждания всъщност са били преговори за продажбата на вашата фирма АЛОФТ на публично акционерно дружество, прав ли съм?

— Да, така е.

— На компанията Ле Мюър, нали?

— Да.

— Тази сделка е щяла да ви донесе много пари, нали?

Фриман се изправи, помоли да говорим със съдията и когато застанахме пред него, отправи възражението си с яростен шепот:

— Каква е връзката с делото? Накъде клони всичко това? Сега пък колегата ни отведе на Уолстрийт и това няма нищо общо с Лиза Трамъл и уликите срещу нея.

— Ваша чест — побързах да отговоря, преди съдията да ме е отрязал. — Връзката с делото ще стане ясна съвсем скоро. Госпожа Фриман знае точно накъде клони това и просто не иска да го допусне. Но съдът ми даде свободата да изложа защита, включваща виновно трето лице. Е, това е то, ваша чест. Тук всичко си застава на мястото и затова моля съдът да прояви снизходителност.

Не се наложи Пери да мисли дълго, преди да реши.

— Можете да продължите, господин Холър, но скоро вече трябва да приземите този самолет.

— Благодаря, ваша чест.

Върнахме се на местата си и реших да ускоря темпото.

— Господин Опарицио, миналия януари, когато сте водили тези преговори с Ле Мюър, вие сте знаели, че ще вземете огромна сума, ако сключите сделката, нали така?

— Щях да бъда щедро компенсиран за годините, които отдадох за развитието на фирмата.

— Но загубата на един от най-големите ви клиенти — на сумата четирийсет милиона годишни приходи — е щяла да изложи сделката на опасност, не съм ли прав?

— Никой от клиентите ни не е заплашвал да ни напусне.

— Отново привличам вниманието ви към писмото от господин Бондюрант. Не бихте ли казали, че господин Бондюрант ви е отправил явна заплаха да ви лиши от бизнеса с Уест Ланд? Копието на въпросното писмо е пред вас, струва ми се, ако се налага да се консултирате с текста.

— Няма нужда да гледам писмото. Това не представляваше абсолютно никаква заплаха за мен. Мич ми прати писмото и аз се погрижих за проблема.

— Както се погрижихте за Доналд Дрискъл ли?

— Възразявам — обади се Фриман. — Спорно твърдение.

— Оттеглям въпроса. Господин Опарицио, вие сте получили това писмо точно по средата на сделката с Ле Мюър, нали така?

— Беше по време на преговорите, да.

— И когато сте получили това писмо от господин Бондюрант, вие сте знаели, че самият той има финансови затруднения, така ли е?

— Не знаех нищо за финансовото положение на господин Бондюрант.

— Не сте ли наредили на служител във вашата фирма да проверява господин Бондюрант и други банкери, с които сте имали делови отношения?

— Не, това е нелепо. Който ви го е казал, е лъжец.

Идваше моментът да изпитам работата на Хърб Дал като двоен агент.

— Когато ви е пратил това писмо, господин Бондюрант знаел ли е за тайните ви преговори с Ле Мюър?

Опарицио трябваше да отговори „Нямам представа“. Аз обаче бях казал на Дал да съобщи чрез своя човек, че правният екип на Трамъл не разполага с нищо по този ключов елемент от защитната стратегия.

— Не знаеше нищо — заяви свидетелят. — Докато се водеха преговорите, държах всичките ни клиенти на тъмно.

— Кой е най-висшият финансов служител в Ле Мюър?

За миг Опарицио като че ли се слиса от въпроса и внезапната промяна на посоката.

— Трябва да е Сид Дженкинс. Сидни Дженкинс.

— Той ли ръководеше групата по сливането от страна на Ле Мюър?

Фриман възрази и попита докъде ще доведат тези въпроси. Казах на съдията, че скоро ще разбере, и той ми позволи да продължа, като инструктира Опарицио да отговори.

— Да, по сливането преговарях със Сид Дженкинс.

Разтворих папката, която лежеше на катедрата пред мене, извадих един документ и помолих Пери за разрешение да го дам на свидетеля. Както и очаквах, прокурорката възрази и двамата проведохме разгорещен спор до съдийската маса относно допустимостта на въпросното доказателствено средство. Ала след като тя беше спечелила битката за отчета за вътрешно разследване в АЛОФТ, сега Пери изравни резултата и ми позволи да използвам документа.

Връчих го на свидетеля.

— Господин Опарицио, бихте ли казали на съдебните заседатели какъв е този документ?

— Не съм сигурен.

— Не е ли разпечатка от електронен календар?

— Щом казвате.

— И чие е името най-отгоре?

— Мичъл Бондюрант.

— А датата?

— Тринайсети декември.

— Бихте ли прочели бележката за десет часа?

Фриман отново поиска да се приближим до масата и ние се изправихме пред Пери.

— Ваша чест, тук съдим Лиза Трамъл. А не Луис Опарицио или Мичъл Бондюрант. Така става, когато някой се възползва от доброжелателното отношение на съда и му се даде свобода. Възразявам срещу тази насока на разпит. Колегата ни отдалечава много от въпроса, който трябва да решат съдебните заседатели.

— Ваша чест — отвърнах аз. — Тук пак става дума за вина на трето лице. Това е страница от електронен календар, предадена на защитата с доказателствените материали. Отговорът на този въпрос ще изясни на съдебните заседатели, че пострадалият е изнудвал свидетеля. А това е мотив за убийство.

— Ваша чест, това…

— Стига, госпожо Фриман. Отхвърлям възражението.

Върнахме се на местата си и съдията нареди на Опарицио да отговори. Повторих въпроса заради съдебните заседатели.

— Какво пише в календара на господин Бондюрант за десет часа на тринайсети декември?

— Пише „Сидни Дженкинс, Ле Мюър“.

— Това не ви ли говори, че господин Бондюрант е научил за сделката между АЛОФТ и Ле Мюър през декември миналата година?

— Нямам представа какво се е обсъждало на тази среща и дали изобщо се е провела.

— Каква е причината човекът, който е ръководил сливането на АЛОФТ, да се срещне с един от най-важните клиенти на вашата фирма?

— Ще трябва да зададете този въпрос на господин Дженкинс.

— Може би ще му го задам.

В хода на разпита Опарицио постепенно се беше намръщил. Номерът с Хърб Дал действаше. Продължих нататък.

— Кога сключихте сделката за продажбата на АЛОФТ?

— В края на февруари.

— За колко продадохте фирмата?

— Предпочитам да не казвам.

— Ле Мюър е публично акционерно дружество, господин Опарицио. Информацията е общодостъпна. Бихте ли ни спестили време и…

— Деветдесет и шест милиона долара.

— Повечето от които, като единствен собственик, сте получили вие, нали така?

— Голяма част, да.

— Получили сте и акции от Ле Мюър, нали?

— Да.

— И си оставате президент на АЛОФТ.

— Да. Продължавам да ръководя фирмата. Просто сега имам шефове.

Опита се да се усмихне, но повечето обикновени работещи хора в залата не видяха нищо смешно в думите му, като се имаха предвид получените от него милиони.

— Значи все още участвате активно в ежедневната дейност на фирмата.

— Да.

— Господин Опарицио, личният ви дял от продажбата на АЛОФТ на шейсет и един милиона долара ли възлиза, както съобщи „Уолстрийт Джърнъл“?

— Допуснали са грешка.

— Как така?

— Моят дял възлизаше на тази сума, но не я получих наведнъж.

— Получили сте я с разсрочено плащане, така ли?

— Нещо подобно, но не виждам какво общо има това с въпроса кой е убил Мич Бондюрант, господин Холър. Защо съм тук? Нямам нищо…

— Ваша чест?

— Един момент, господин Опарицио — каза съдията.

После се наведе напред и замълча, сякаш обмисляше нещо.

— Ще направим сутрешната почивка сега и страните ще дойдат с мен в кабинета. Заседанието се закрива.

За пореден път последвахме Пери в кабинета му. За пореден път аз щях да съм на мушката. Обаче толкова му бях ядосан, че преминах в настъпление. Останах прав, докато двамата с Фриман седнаха.

— При цялото ми уважение, ваша чест, бях набрал известна инерция, но сега ще я изгубя с това преждевременно обявяване на почивката.

— Може и да сте набрали огромна инерция, господин Холър, обаче тя ви води надалеч от това дело. Затворих си очите и ви позволих да представите защита, включваща вина на трето лице, но започва да ми се струва, че съм бил подведен.

— Ваша чест, оставаха ми четири въпроса и всичко щеше да си дойде на мястото, само че вие ме спряхте.

— Вие сам се спряхте, господин адвокат. Не мога да си седя спокойно и да ви оставя да продължавате така. Госпожа Фриман възразяваше, сега възразява дори самият свидетел. Изкарвате ме глупак. Просто стреляте наслуки. Обещахте на мен и на съдебните заседатели да докажете не само невинността на своята клиентка, но и кой е извършил това престъпление. Само че това вече е петият свидетел на защитата, а вие още стреляте наслуки.

— Не вярвам на ушите си, ваша чест… Вижте, не е вярно, че стрелям наслуки. Тъкмо това е доказателството. Бондюрант е заплашвал този човек да го лиши от шейсет и един милиона долара. Очевидно е и всеки здравомислещ го разбира. И това ако не е мотив за убийство, предполагам, че…

— Мотивът не е доказателство — прекъсна ме Фриман. — Явно не разполагате с такова. Цялата защита е вятър и мъгла. Какво сега, да не изкарате заподозрени всички, чиито ипотеки Бондюрант е обявил за просрочени?!

Насочих показалец към нея.

— Това не е лоша идея. Факт е обаче, че защитата не е вятър и мъгла, и ако ми бъде позволено да продължа разпита на свидетеля, съвсем скоро ще стигна до доказателството.

— Седнете, господин Холър, и моля, мерете си думите, когато се обръщате към мен.

— Да, ваша чест. Извинявам се.

Седнах и зачаках, докато Пери обмисляше ситуацията.

— Нещо друго, госпожо Фриман? — попита накрая.

— Мисля, че съдът е напълно наясно какво смята обвинението за онова, което беше разрешено да направи господин Холър. Още отначало предупредих, и продължих да го правя, че той ще се опита да отвлече вниманието с нещо, което по никакъв начин не е свързано с делото. Отдавна подминахме този момент и трябва да се съглася с вашето мнение, че така съдът наистина изглежда глупаво.

Тя прекали. Видях, че кожата около очите на Пери се опъва. Предполагам, че прокурорката беше успяла да го привлече на своя страна, ала сега изгуби спечеленото.

— Е, много ви благодаря, госпожо Фриман. Мисля да се върна в залата и да дам на господин Холър един последен шанс да постави нещата по местата им. Разбирате ли какво имам предвид под „последен шанс“, господин Холър?

— Да, ваша чест. Ще го направя.

— Гледайте да го направите, защото търпението на съда е на изчерпване. Да вървим.

Аронсън ме чакаше сама на масата на защитата. Чак, сега осъзнах, че не ме е последвала в кабинета. Уморено си седнах на мястото.

— Къде е Лиза?

— В коридора с Дал. Какво стана?

— Имам още един шанс. Трябва да ускоря нещата и да нанеса удара.

— Ще можеш ли?

— Ще видим. Трябва да ида до тоалетната, преди да започнем. Защо не дойде в кабинета?

— Никой не ме покани и не знаех дали трябва да те последвам.

— Следващия път ела.

Архитектурата на съдебните палати успешно допринася за разделянето на страните. Съдебните заседатели имат отделни стаи, пътеки и портали разделят противниковите страни и техните поддръжници. Тоалетните обаче са общи за всички. Влизаш в някоя и никога не знаеш на кого ще се натъкнеш. Минах през вътрешната врата на мъжката тоалетна и за малко да се сблъскам с Опарицио, който си миеше ръцете на мивката. Беше се навел над нея и ме погледна в огледалото.

— А, господин адвокат, съдията плесна ли ви през ръцете?

— Не е ваша работа. Ще потърся друга тоалетна.

Обърнах се към изхода, но той ме спря.

— Не си правете труда. Тръгвам си.

Изтръска мокрите си ръце и тръгна към вратата. Когато се приближи до мен, рязко спря.

— Жалък си, Холър. Клиентката ти е убийца, а ти имаш дързостта да се мъчиш да хвърлиш вината върху мен. Как изобщо се гледаш в огледалото?

После се завъртя и посочи редицата писоари.

— Там ти е мястото. В тоалетната.