Шарлот Лъм
Предателства (9)

Осма глава

— Върви в стаята си и стой там, освен ако не те повикам.

Тя се поколеба и Хю я изгледа смръщено:

— Клодия, върви горе. Веднага!

Все още се отнасяше с нея като с дете. Ядоса се на тона му, но реши да не спори. Беше разтревожена и любопитна да научи причината за посещението на полицаите, но не държеше да бъде подложена на въпросите им. Още преди да стигне до горния етаж, чу гласа на Хю:

— Инспектор Бурие? Добре изглеждате. Семейният живот очевидно ви понася чудесно.

Клодия остана на площадката, но така, че да не се вижда отдолу. Ако се изключеха туристите и чужденците, които прекарваха в Антиб само летния сезон, местното население на полуострова бе съвсем малобройно. Повечето хора познаваха полицаите по име или поне по физиономия.

Гласът на полицая прозвуча плътен и дружелюбен:

— Да, семейният живот е чудесно нещо, благодаря, господине. Хубаво е да се прибере човек вкъщи и там да го очаква сготвена вечеря и любяща съпруга. Сега прекарвам много по-малко време по баровете.

Хю се засмя.

— Браво. Мари е добра жена и чудесна готвачка, от време на време ходех да хапна в кафенето й и още помня омлетите й. А е и красавица, имате късмет! Предайте й много поздрави.

— Ще го направя, благодаря. А как сте вие, сър? Надявам се да сте добре. Прочетох най-новата ви книга. Много увлекателна. Аз съм голям почитател на научната фантастика. А вие описвате всичко така живо и убедително! Това е голяма дарба.

— Благодаря ви. Радвам се, че ви е харесала. Мога ли да ви изкуша с малко коняк?

— Не, не. Чака ме още доста работа. Трябва да пазя ума си бистър. Някой друг път може би. Чухте ли за убийството, с което се занимаваме?

— Трупът на плажа ли? Разбира се, целият град говори за него. Вие ли поехте случая? Поздравления!

— О, просто помагам с черната работа. Съдия-следователят има някои теории. Убитият не е местен, а нашият господин Карняк смята, че всички парижани са престъпници. Ако някой от тях е убит, то това е дело на собствената му банда. От нас не се очаква да мислим, само да следваме инструкциите му. Той ми нареди да се отбия у вас. Проблемът е, че намерихме един бележник у жертвата. В него фигурират името и адресът ви.

— Шегувате ли се! — възкликна Хю удивено. — Моето име? Защо? Не го познавам. Видях снимката му във вестника и лицето изобщо не ми се стори познато.

Звучеше толкова естествено, толкова спонтанно! Човек никога не би предположил, че Хю лъже. Но той й бе казал, че убитият не е идвал в дома му, че никога не е виждал този човек, така че формално погледнато, говореше истината.

— Сигурен ли сте? — Гласът на полицая прозвуча разочаровано. — Може ли да погледнете снимката още веднъж? Сигурен ли сте, че не сте го виждали?

Кратко мълчание, после Хю заяви спокойно и дори с известно съжаление:

— Съжалявам, не, никога не съм го виждал. Не мога да ви помогна. Не мога да си обясня защо името ми е било в бележника му.

— Честно казано, там имаше доста имена — но само вашето бе с адрес в Антиб. Човекът е бил частен детектив от Париж и е бил тук по работа. Попитахме партньора на убития дали ви е познавал и той твърдеше, че не е чувал такова нещо.

— Партньорът му? Мислите ли, че той може да е замесен в убийството?

— Не бих се изненадал. Ако трупът бе намерен в Ница, бихме предположили, че е дело на някоя местна банда. Но в Антиб? Не е особено вероятно. Тук стават доста кражби и обири по вилите. Но убийства? Не. Така че партньорът на убития може да е свързан по някакъв начин или обяснението да се крие в случая, по който са работели. Както и да е, благодаря ви. Ако се сетите нещо, ще ми се обадите в участъка, нали?

— Разбира се. Но всъщност, знаете ли, може да е бил мой почитател. Получавам доста писма от читатели. Освен това…

Гласовете заглъхнаха. Клодия влезе в стаята си, легна на леглото и впери поглед в тавана. Слънчевата светлина се отразяваше от бялата му повърхност и я заслепяваше. Навън се чу шум от потегляне на кола и скърцане на гуми по чакъла. Полицаят си заминаваше. Дали бе повярвал на Хю? Или щеше да се върне отново? Искаше й се да знае дали Хю има пръст в смъртта на онзи ужасен тип. Но се и страхуваше да научи.

Заспа и сънува Париж, движеше се по познати улици, по кея край Сена, всичко около нея се променяше с главоломна скорост и въпреки че тя побягна паникьосана, усещаше, че някой я преследва и иска да я убие.

Сърцето й туптеше до пръсване, тялото й бе плувнало в пот и тя се събуди, завладяна от ужаса си в съня.

В стаята бе сумрачно, навън валеше, дъждът се стичаше по прозорците и водостоците и напояваше напечената земя. Шумоленето на капките й подейства успокоително и тя се заслуша, като в същото време се опитваше да си спомни подробности от съня си, но всичко бе прекалено накъсано. Звуци от стъпки, които я следват по паважа. Дишане. Гласът на Бен.

Стана от леглото, отиде в банята и си взе душ. После облече къса бяла пола и тениска. Още преди да стигне до кухнята, усети силния аромат на рибена чорба. Сякаш цялото море бе нахлуло в къщата и навсякъде се носеше ухание на чесън и шафран.

Луиз я погледна разтревожено:

— Добре ли спа? Качих се по едно време и те чух през вратата.

— Хърках ли?

— Не. Просто дишаше толкова дълбоко, сякаш нямаше намерение да се събудиш.

Бе сънувала кошмари, свързани с Бен, но не искаш да разкаже на Луиз за тях. Вместо това вдигна капака на голямата тенджера и вдъхна уханието на рибата.

— Къде е Хю? Това е почти готово, нали? Ммм… мирише превъзходно.

— И аз не съм го виждала. Не вярвам обаче да е легнал да подремне. Чух го да крачи напред-назад. Подът в кабинета му скърцаше. Викай го вече.

Хю слезе почти веднага. Лицето му бе напрегнато сурово. Клодия мразеше да го вижда такъв — така нямаше да е разговорлив, а се налагаше да говори с него. Видът му направо я плашеше. Винаги ли е бил така суров или се бе променил с годините — заради раздялата със семейството си?

Ядоха вътре заради дъжда. Хю не каза почти нищо, хранеше се съсредоточено, свел глава над супата си. След вечеря пиха кафе и слушаха един от концертите на Моцарт. Дъждът бе спрял, жътварките пак запяха и в далечината се чуваше шумът от вълните, които се разбиваха в скалистия бряг.

И двамата с Хю продължаваха да мълчат. Клодия се страхуваше да наруши мълчанието. В десет часа отиде да си легне, въпреки че бе спала толкова дълго следобеда. Чете няколко часа, слуша шумоленето на боровете и далечния тътен на морето. Бурята се бе преместила и сега светкавиците проблясваха в далечината.

Сутринта, когато слезе за закуска, изненадана откри Хю да пие кафе и да яде кроасани на терасата. Обичайно по това време на деня той вече бе в кабинета си.

Наля й кафе и побутна кошничката с кроасаните към нея. Една дебела кафява катерица скачаше от дърво на дърво през градината. Пухестата опашка й служеше за уравновесяване, но в един момент нещо стана и катерицата се свлече надолу по клоните. След малко възстанови равновесието си, седна на по-нисък клон и започна да издава сърдити звуци. Откъм съседните градини се чуваше детски смях. Плискане в нечий басейн. Вагнер откъм вилата, в която бяха отседнали група немци.

Чуха тромбона от велосипеда на пощальона и го видяха как им махва весело, докато пуска пощата в кутията на оградата.

Хю също му махна, после попита Клодия:

— Е, какво смяташ да правиш днес?

Луиз отиде да вземе пощата. За Хю винаги пристигаха купища писма. Читателите не спираха да му пишат.

— Искате ли още кафе? — подаде пликовете Луиз.

И двамата поклатиха глави. Хю прегледа писмата, повечето бяха от Англия, имаше няколко от Америка и само две — от Франция.

Отвори първото и се намръщи.

— Сметката за електричеството.

Второто писмо прошумоля, докато го отваряше. Той погледна в обикновения бял плик. Клодия го чу как си поема дълбоко дъх и веднага се разтревожи:

— Какво има?

Той обърна плика наопаки и изсипа съдържанието му върху дланта си. Първо сгънат лист хартия, после малък кичур коса. Светлокестенява коса, която блестеше като златна под слънцето.

Стомахът на Клодия се преобърна. До този момент бе вярвала, че някой откачен е отрязал косата й и че я е избрал съвсем случайно. Беше сгрешила. Той знаеше името и адреса й.

— По дяволите! — изскърца със зъби Хю.

Едната къдрица изглеждаше по-тъмна и някак лепкава.

Хю я стисна с пръсти, после я подуши.

— Кръв. Разлял е кръв отгоре й. Ама че ненормално копеле!

По средата на сгънатия лист хартия бе напечатан ред с големи черни букви. Дори и наопаки, можа да го разчете:

„Можеше да е гърлото й.“

Можеше.

Преструвайки се на спокойна, тя взе в ръка чашата си. Ръката й трепереше толкова силно, че горещото кафе се разля и я опари.

Остави чашата с разтреперани пръсти.

— Не мислиш ли, че е крайно време да се обадим на полицията? — прошепна тя.

— Ти видя ли лицето му? — попита я рязко Хю.

— Не.

— Как беше облечен?

— Тениска и дънки.

Хю я изгледа иронично:

— Това описание пасва на хиляди мъже. Какъв смисъл има да звъним на полицията? Тези хора действат по нечия поръчка. Ще изчакаме този някой да се появи лично.

— Но кой? Кой е той? Очевидно ти знаеш кой стои зад всичко това. — Гласът й трепереше, почти на границата на истерията, и тя с усилие се овладя. — Ако знаеш кой е, не можеш ли да се свържеш с него?

— Чакам го да се появи. Сега се качвам да работя. Ще се видим по-късно. Само не излизай сама и няма да има проблеми.

Клодия не му каза, че Бен ще дойде да я вземе на обяд. Хю можеше да й забрани да се вижда с племенника му.

А тя искаше да го види — не, не само искаше. Копнееше.

— Няма да съм тук за обяд — съобщи тя на Луиз, след като Хю се качи в кабинета си. — Мога ли да ти помогна за яденето на Хю? Какво си планирала?

— Пъпеш и агнешко със сос от френско грозде. Хю казва, че англичаните го правели така. Съвсем просто, без подправки, без чесън или розмарин, само един сладък сос. Няма да имам нужда от помощ, всичко става съвсем лесно. Ти върви и се приготви за срещата с онзи симпатичен млад мъж. — Луиз развеселена видя как Клодия се изчерви.

— Защо мислиш, че ще се виждам с него? — опита се да прозвучи невъзмутимо Клодия.

Луиз й се усмихна, но не каза нищо.

— Добре де, наистина ще обядвам с него. В края на краищата той е племенник на Хю. Ще опитам да убедя Хю да го поканим на вечеря. Мисля, че е време двамата да се опознаят по-добре.

— Семейството си е семейство — съгласи се Луиз. — Няма нищо по-важно. Странно е, че Хю никога не е споменавал роднините си, нито веднъж за всичките тези години, откакто го познавам. Племенникът му каза ли ти какво е причинило тази семейна вражда?

— Казва, че и той не знае.

— Мислиш ли, че казва истината?

— Да. Помоли ме да питам Хю, но аз не смея. Добре, щом не ти трябва помощ, ще отида да се приготвя, а после ще се попека в градината, докато Бен дойде.

Луиз я изгледа дяволито:

— За да можеш да отвориш вратата веднага щом той звънне и да потеглите, преди Хю да го е забелязал ли?

Клодия излезе от кухнята, без да потвърди думите й. Луиз знаеше отговора.

Реши да облече рокля, вместо дънки — една зелена копринена рокля с къси ръкави и дълбоко деколте. Беше с подплата, така че не прилепваше по тялото й, а шумолеше приятно, когато се движеше.

Избра чифт съвсем леки бели сандали с токчета, които бяха елегантни, но не прекалено високи. После се потруди известно време върху косата си, опитвайки да скрие отрязания кичур, и накрая се спря на една фиба с камъчета.

Когато я видя, Луиз подсвирна:

— Изглеждаш прекрасно, скъпа. Много красива рокля. Не съм я виждала преди!

— Разбира се, че си я виждала! Купих я миналото лято и я обличах няколко пъти. Ако Хю попита къде съм, кажи му истината — че съм на обяд с Бен във Валбон.

— Валбон? О, обзалагам се, че ще те заведе в „Кодро солей“. Не е прекалено скъпо, но храната е фантастична.

Клодия се засмя:

— Искаш да кажеш, че на теб ти се е сторила такава. Е, ако Бен не е избрал, ще му предложа да идем там. Харесвам салатите им.

Телефонът иззвъня и след малко се включи секретарят. Дали не се обаждаше Бен да каже, че няма да дойде? Клодия отиде в дневната и се заслуша.

— Клодия, обажда се Рекс, Рекс Валъри.

Луиз извика въодушевено зад гърба й, поруменяла от вълнение.

— Скъпа, представленията ми в театъра най-после свършиха и имам няколко свободни седмици, преди да започнат репетициите за новата постановка. Нуждая се от почивка, ужасно съм преуморен. Така че двамата с Юан решихме да отидем във вилата ми в Кан за две-три седмици. Видях онова красиво момче, Зигфрид, да сервира на едно парти миналата вечер и той ми каза, че ти си в Антиб. Чудя се дали ще мога да те ангажирам за едно парти, докато сме тук — лятно градинско парти. Вкусна храна — нали сме във ваканция: артишок, пълнен с трюфели и грах, омари, розово шампанско. Ще го направиш заради мен, нали? Доведи и персонала си за уикенда — всички обожаваме Зигфрид, макар да е така отегчително хетеросексуален. О, доведи си и ти някой приятел, скъпа.

Съобщението свърши с няколко изщраквания.

— Ще отидеш, нали? — попита Луиз нетърпеливо. — Трябва! Сигурно всички знаменитости ще бъдат там. Може да идеш с Бен.

— Ако е още тук.

Отвън се чу шум от кола. Клодия бързо надникна през прозореца.

— Подранил е. Тръгвам.

Докато излизаше, погледна за миг към вилата и забеляза Хю край прозореца на кабинета си с намръщено лице.

Тя бързо обърна глава и затвори вратата след себе си, преди той да успее да й направи знак да се върне.

Бен бе много по-небрежно облечен — светли дънки и бледосиня тениска. Устата й пресъхна от напрежение още докато се качваше в колата. Всеки път, щом го видеше, го желаеше все повече. Това бе много тревожно. Никога преди не бе изпитвала такъв пронизващ копнеж. Тялото й сякаш пламваше само при вида му.

— Хю знаеше ли, че ще излизаш с мен?

Тя поклати глава.

— Значи затова се бе намръщил! А ти разправяш, че не те е страх от него.

— Просто в момента му се е струпало много. Не искам да го разстройвам допълнително.

Колата потегли и се отправи към Грас по стария Наполеонов път, по който императорът бе повел армията си след бягството от Елба и при опита да възвърне трона си. Клодия посочи на Бен големите бетонни блокове край пътя, на които бяха гравирани огромни пчели — символа на Бонапарт.

— Какво ли щеше да си помисли, ако можеше да ги види сега? Доста са вулгарни, а? — отбеляза Бен язвително.

— Сигурно щеше да е благодарен, че французите още се гордеят с паметта му.

— Но нали той не е бил французин, а корсиканец?

— Но е обичал Франция — а това е важното за французите. — Докато се изкачваха по хълма към Валбон, тя попита: — Къде си решил да обядваме?

— Вече направих резервация в един ресторант, който ми препоръчаха от хотела. „Шанделри“.

— Да, знам го. Хубав е.

Тръгнаха пеша по старинните улици с високи тесни къщи. Ресторантът бе съвсем в центъра. Площадът бе пълен със сергии и хора, които си купуваха екологично чисти зеленчуци, козе сирене с чесън и подправки от близките ферми, чудесен домашен хляб с маслини или орехи, мед и лавандулов сапун. От множеството силни аромати човек се замайваше. Навсякъде цареше весело оживление и от всички страни се чуваха английски гласове. Старинният град бе заобиколен от квартали с нови вили, в които живееха основно англичани.

Докато обядваха, Клодия попита Бен колко време ще остане.

— Рекс Валъри пристига след две седмици и иска да ме ангажира за едно голямо парти. Покани ме да си заведа и някой приятел — какво ще кажеш?

— Благодаря, но се съмнявам да съм тук след две седмици.

Сърцето й се сви, но тя се усмихна широко:

— Вярно, дотогава ще си се върнал в Англия.

Той я погледна косо:

— Е, винаги мога да взема самолета и да дойда пак.

Клодия се постара да не покаже радостта си:

— Ще те известя за точната дата, когато с Рекс уточним подробностите.

Обядваха няколко часа, смееха се, бъбреха и ядяха бавно. Ресторантът бе съвсем малък. Имаше маси навън и в малкия сумрачен салон вътре, който създаваше впечатление за пещера. Масата им бе застлана с дантелена покривка, по средата имаше ваза с цветя — няколко червени розови пъпки и яркожълти ириси.

Пиха „Бом де Вени“ — сладко бяло вино от долината на Рона, което идеално подхождаше на обяда им: заек с мед и горчица, сервиран с пресни картофи, грах и марули. Отвън глухо се чуваше гълчавата на старинния град. Звучеше музика.

— Моцарт — разпозна мелодията Бен. — Не ми казвай, че не го харесваш, защото ще размисля и няма да се влюбя в теб.

— Обожавам Моцарт — увери го тя.

Той се пресегна през масата и погали с пръст ръката й от рамото до пръстите. Тя потрепери от удоволствие.

— Кожата ти изглежда като медена на тази светлина.

— Започнах да възвръщам тена си. Бях го загубила в Париж.

— Искам да те снимам — взел съм фотоапарата си, в багажника е.

Беше почти четири, когато той започна да я снима. Клодия се чувстваше сънлива от жегата, виното и обилния обяд. Бен й купи кремава сламена шапка и книжен японски чадър за слънце. После я настани на едно каменно стъпало и й направи безброй снимки как седи, почти задрямала, под чадъра. Когато минаха край един цветарски магазин, той се втурна вътре и й купи огромен букет цветя. Украси с няколко цвята шапката й и я накара да хване останалите в скута си.

— Сега приличаш на овчарка.

Фотоапаратът му продължи да щрака.

Клодия се прозя, едва удържаше очите си отворени. Едно куче се доближи и седна до нея. Клодия го погали, а Бен я снима с кучето и двамата отново се засмяха.

— Никога не изпускаш интересен кадър! Готов си да снимаш всичко, което привлече погледа ти!

Той свали шапката й и се опита да оправи разрошената й коса. В този миг Клодия се сети за писмото, пристигнало сутринта.

Когато му разказа за него, Бен пребледня от гняв.

— Боже господи! Какъв изверг! Клодия, не му позволявай да те изплаши.

Тя потрепери.

— Лесно ти е да го кажеш. Аз направо се побърквам, като си помисля, че е отрязал косата ми и после ми я праща, окървавена.

Бен я погледна намръщено и каза:

— Не мога да те виня. Но историята никак не ми харесва. Този човек е абсолютно откачен. И защо, по дяволите, Хю не се обади на полицията? Дали да не се обадя аз? Щом той не иска. Полицаите трябва да научат какво е станало.

— Изглежда, Хю знае кой стои зад тази работа и не иска да замесва полицията. Изчаква нещо.

— Какво? — възкликна Бен ядосано. — Да ти прережат гърлото ли?

— Недей. — Тя отново се разтрепери.

Двамата закрачиха мълчаливо. Една кола, която се движеше прекалено бързо по тесния път, едва не ги блъсна.

Клодия се залепи за стената, бяла като платно. Бен се обърна и видя лицето й, вдигна фотоапарата си и я снима между каменните гербове на града.

— Приличаш на призрак — отбеляза той.

Застанала в сянката на крепостната стена, така се и чувстваше. Изтича на слънце, разтреперана от студ и ужас.

— Къде тръгна? Не сме натам — подвикна й Бен. После й направи нова снимка, както стоеше до една порутена къща със стени, покрити с бръшлян.

— Уморена съм — оплака се тя. — Не може ли да спрем вече? Краката ме болят, гърбът също.

— Добре, да тръгваме — съгласи се Бен с неохота и прибра апарата в калъфа.

Клодия се качи в колата и заспа почти веднага. Събуди се, когато той слагаше книжни торби с череши и праскови в скута й.

— Заповядай, това е хонорарът ти, че ми позира.

Свежият аромат я разсъни.

— Откъде ги намери?

— От сергията отсреща.

Изядоха черешите, докато пътуваха. Клодия му подаваше плодовете до устните и Бен целуваше върховете на пръстите й, преди да ги лапне.

Когато спря пред вилата, той се обърна към нея, вгледа се в сънените й очи и наведе глава да я целуне.

Устните му имаха вкус на череши.

— Сладка си — прошепна й. — Толкова си сладка! Мога да те изям.

Езикът му се стрелна между устните й. Тялото й се разтопи от наслада, тя обви ръце около врата му и отвърна страстно на целувката.

— Не мога повече да се сдържам — прошепна той.

— Нито пък аз. — Никога не бе усещала тялото си да изгаря от такъв болезнен копнеж. Желаеше го толкова отчаяно, че бе готова да се любят още там, в колата му, на улицата, на ярката дневна светлина.

Той изстена и вдигна глава:

— Можем да отидем в стаята ми в хотела. Хайде, Клодия, върни се с мен.

Преди да успее да му отговори, чуха как вратата се отваря. Хю ги гледаше ядосано.

— Къде ходиш, по дяволите? Вече се канех да звъня в полицията! Нямаше те часове!

Клодия бързо слезе от колата и тръгна към него. Косата й бе разрошена, роклята — намачкана и изцапана от черешите, а лицето — зачервено от слънцето.

— Чао! — измърмори на Бен, без да го поглежда.

— Ще ти се обадя — извика той след нея и тя кимна.

После Клодия обясни на Хю:

— Обядвахме във Валбон, Луиз не ти ли каза, че сме отишли там?

— И обядвахте толкова дълго?

— После се поразходихме и Бен ме снима.

Хю тръшна вратата зад гърба й. Колата потегли със свистене на гуми.

Щом влязоха в къщата, тя се отпусна на канапето и се прозя.

— Слънцето е толкова силно, а и май пих прекалено много вино.

— Не трябваше изобщо да излизаш.

— Бен ти е племенник, не може да подозираш, че е замесен.

— Защо не? Най-лошите предателства обикновено стават в семейството. Близките умеят да нараняват най-силно. Случва се всеки ден. Баща му открадна жена ми.

— Твоята… жена? Но… аз не знаех, че си бил женен. Кога е станало това? Тоест не говориш за майката на Бен, нали?

— Да, точно за нея.

Смисълът на казаното достигна постепенно до съзнанието й. Хю е бил женен за майката на Бен, която го е напуснала заради брат му? Не бе очаквала предателството да се окаже толкова сериозно.

— Майката на Бен — повтори тя, опитвайки се да осмисли факта.

— Хелена. — Произнесе името, сякаш го държеше с ръжен, на разстояние от себе си, за да не се изгори.

— Но… кога си бил женен за нея?

— Преди Бен да се роди. С Хелена израснахме от съвсем малки. Тя бе на годините на Рейф, брат ми — три години по-малка от мен. Семействата ни се познаваха добре. Живеехме в доста отдалечен провинциален район. Нортъмбрия. В горния северен край на Англия, близо до границата с Шотландия. Там животът се върти около светските събирания. Панаири, пазари и партита. Така е било през Средновековието, така е и сега, само дето в наши дни хората се срещат много по-често от преди.

— И в селските части на Франция е било така — замисли се тя. — Преди туризмът да промени всичко.

— Не може да помниш онези времена! Прекалено млада си!

— Така е, но Луиз ми е разказвала. Винаги говори за миналото с носталгия.

Погледът му се смекчи:

— Ти много я обичаш, нали?

— Тя не ми е майка, както ти не си ми баща, но предполагам, че тъй като няма свои деца, винаги се е отнасяла с мен, сякаш съм родната й дъщеря. Наистина я обичам.

— Хелена беше разглезено дете. Баща й я обожаваше. Те бяха от местните големци, все още са. Семейство Морел притежават доста голяма част от земята в района. Поколения наред са командвали цялата област. Били са кметове, съдии, свещеници. Някои са отивали в армията. Почти нямаше сфера на живота по нашия край, в която да не бе замесен някой Морел. Бащата на Хелена бе от заможните издънки на семейството — не богат, но доста заможен.

— С какво се занимаваше?

— Обработваше няколкостотин акра плодородна земя, където сееше зърно, а по високите пасища отглеждаше овце. Имаше добър доход. Беше Морел и принадлежеше към най-влиятелната фамилия в околността. Искаше драгоценната му дъщеря да се омъжи за богаташ. Аз не бях зетят, когото би харесал за дъщеря си.

— Твоето семейство не беше ли богато и влиятелно?

Той се изсмя горчиво:

— Не. Баща ми също имаше ферма, но земята не бе плодородна. Беше неравна и хълмиста. Ние също отглеждахме овце. Но домът ни бе наполовина по-малък от дома на Хелена. Тя живееше в имение. Ние — във фермерска къща от шестнайсети век, ужасно студена през зимата, със скърцащи подове и стълби.

— И ти още не си бил започнал да пишеш, така ли?

— Не. Учех в Оксфорд. Помолих Хелена да се омъжи за мен през последната ми година в университета. Бях на двайсет и една и ми бяха предложили работа в лондонски вестник. Вярвах, че ще стана богат и известен, вярвах с онази луда увереност, която човек има само в младините си.

Клодия си го представяше — възторжен и уверен, красив младеж с велико бъдеще. Как би могло да му устои някое момиче? Сигурно малцина студенти са изглеждали като Хю, а още по-малко са притежавали удивително силното му излъчване.

— Тя красива ли беше?

— Красива? Това е слаба дума. Бе ослепителна. На осемнайсет години имаше най-прекрасното лице и най-идеалната и бяла кожа, която бях виждал. Но и това не бе всичко — усмивката й спираше дъха и можеше да разбие всяко мъжко сърце.

— Тя също ли учеше в Оксфорд?

— За бога, не. Не си падаше по науките. Изкара курс за секретарки и се върна у дома, където помагаше на баща си.

Това звучеше скучно. Колкото и красива да е била тази жена, тя не би могла да е достойна за чара и интелигентността му.

Хю отгатна мислите й и се усмихна иронично:

— Но водеше трескав светски живот. Мъжете чакаха на опашка, за да излязат с нея. Страхувах се, че ако не се оженя час по-скоро, някой друг ще я спечели. Предложих й женитба след един летен бал. Бяхме на лунна светлина, в градините на колежа. Бях планирал всичко като военна операция. Бе най-романтичната и приказна обстановка, която човек можеше да си представи. Откъм френските прозорци се чуваше музика, а луната обливаше градините в сребристо. Носех бутилка шампанско и две чаши. Танцувахме, после я целунах и й предложих.

— И я замая напълно. — Той може и да го е планирал, но момичето сигурно е било заслепено от шампанското и лунната светлина. Човек лесно се заблуждава, че е влюбен, когато е на осемнайсет години. На тази възраст любовта е най-чудната, вълнуваща и опияняваща игра. Тогава не мисли за последиците, за бъдещето. Живее единствено в настоящето. Утрешният ден не съществува.

— Както и да е, тя каза „да“. Бях толкова луд по нея, толкова влюбен, че нито за миг не ми хрумна, че може да не ме обича по същия начин.

Как е било възможно жена му да не го е обичала така лудо! — зачуди се Клодия, но не каза нищо.

— Сега си мисля, че просто й е харесала идеята да се омъжи. Но баща й побесня. Отначало отказа да даде съгласието си. После тя някак го убеди.

— Пищна сватба ли беше?

— Беше голямо светско събитие, със стотици гости. Тя бе на деветнайсет и изглеждаше като принцеса от приказките. Бе облечена в сватбената рокля на прабаба си, много красива — сатен и коприна с цвят на слонова кост и златна корона над булото. Бе невероятна гледка, повярвай ми.

— Звучи прекрасно.

— Но бе просто една илюзия. Всичко се сгромоляса след сватбата. Моята работа изискваше да живеем в Лондон, а Хелена мразеше градския живот. Мислех, че е щастлива, защото аз съм щастлив. Не бе трудно да се заблудя.

— Започнахте да се карате ли?

— Не, Хелена не бе такъв човек. Тя просто мълчеше. Но аз изобщо не забелязвах това — чак сега си давам сметка какво е ставало. Отчуждавахме се с всеки изминал ден. Почти не се виждахме.

— Тя започна ли работа?

— Да, в един офис, но мразеше работата си там толкова много, че напусна само след месец. Аз се подразних от това. Имахме нужда от парите, които тя печелеше. После си намери друга работа, но се разболя от грип и получи някакви усложнения. Замалко да се превърне в пневмония. След като оздравя, отиде у дома да се възстанови, защото лекарят препоръча чист въздух. Повече не се върна. Тогава е започнала да се вижда с брат ми. Нали в края на краищата са били роднини. — Устните му се извиха в саркастична усмивка.

Клодия искрено му съчувстваше.

— И ти изобщо не си подозирал какво става?

— Ни най-малко. Бях прекалено зает, напълно погълнат от работата си, пътувах в чужбина и понякога отсъствах по няколко седмици. Вече бях станал чуждестранен кореспондент.

— И кога научи?

— Когато ми казаха. Мисля, че родителите ми са знаели какво става, но брат ми винаги е бил техният любимец. Те застанаха на негова страна.

— О, не, не може…

— Може, и още как! От деня на раждането му те му бяха давали всичко, което бе пожелавал. Така той получи и жена ми. — В гласа му звучеше горчивина, а лицето му бе напрегнато. Хю никога не й бе споменавал за семейството си, тя не знаеше нищо за родителите му, но защо биха насърчили брат му в подобно предателство? Как бе могъл брат му да го направи? Изневярата е винаги болезнена, но когато в нея е замесен собственият ти брат, сигурно боли десет пъти повече.

— Той приличаше на баща ми. Двамата имаха много общи интереси. И той обичаше фермерството и селския живот. Аз се отегчавах от това. Тъй като бе най-малкото дете в семейството, майка ми го обожаваше. Той си остана нейното бебче дори когато порасна и стана мъж. Аз не принадлежах към щастливата им семейна идилия.

— И как ти го съобщи жена ти?

— Получих писмо — най-неочаквано. Съвсем кратко. Жестоко. Хелена ми пишеше, че очаква бебе от брат ми и че иска развод, за да могат да се оженят.

Клодия прехапа устната си, разстроена от резкия му глас.

— О… Хю…

— Не мога да твърдя, че съм бил добър съпруг. Бях я пренебрегвал, бях проявил егоизъм и липса на чувствителност. Бях толкова въодушевен от работата си като чуждестранен кореспондент, за младеж като мен това бе бляскав, вълнуващ живот. Но аз все още я обичах. През цялото време й бях абсолютно верен, макар да бях имал много възможности да спя с други жени. Тя пишеше, че съжалява. Не искала да ме нарани, но била сигурна, че и аз съм осъзнал истината, че сме прекалено различни и бракът ни е ужасна грешка.

Клодия не знаеше какво да му каже. Имаше чувството, че той е стигнал до края на историята.

— Веднага щом се овладях, й се обадих по телефона. Тя отказа да говори с мен. Била прекалено разстроена. Аз избухнах, скарах се с него и го предупредих, че тя трябва да ми каже всичко в лицето. Взех следващия влак на север. Когато пристигнах, открих, че са избягали. Бяха отпътували.

Клодия можеше да разбере страха им, гневът на Хю бе наистина ужасяващ. Той бе труден характер, но когато бе ядосан, ставаше направо страшен.

— И къде бяха отишли? Намери ли ги?

— Не, въобще не ги потърсих. Те наели малка къща в Прованс — не че знаех по онова време. Аз й дадох развод — какъв избор имах, щом жена ми носеше детето на брат ми и бе избягала от мен? Бих станал за посмешище, ако бях отказал. Ожениха се в деня след развода и бебето — Бен — се роди няколко дни по-късно.

Бен твърдеше, че няма представа каква е причината за враждата между двамата братя. Когато научеше истината, щеше да е не по-малко шокиран от нея.

— И оттогава не си ги виждал? — През всичките тези години Хю се бе измъчвал заради стореното от брат му и никога не бе склонил да прости? Клодия потрепери.

— Не. Дойдох във Франция като кореспондент на един английски вестник и останах да живея тук.

— Не трябва ли да разкажеш и на Бен това, което сподели с мен? — Болката бе изкривила лицето му. Дали още обичаше Хелена? Как би могъл да обича жена, която не е виждал от трийсет години?

— В никакъв случай — заяви той категорично. — Родителите му трябва да направят това.

— Но той казва, че баща му умира — не можеш ли вече да му простиш? Не разбирам защо да не се съгласиш да го видиш за няколко минути.

— Не. Нищо не може да върне времето назад. Сега животът ми е тук. Нямам семейство в Англия. Смъртта на брат ми не може да промени нищо.

Как би могла да го съди, щом тя никога не бе преживяла подобно нещо? Той погледна часовника си.

— Извинявай, трябва да излизам. С Луиз ще ходим на едно парти — двайсетгодишнината от сватбата на кмета. Искаш ли да дойдеш?

Тя поклати глава:

— Спи ми се и съм уморена.

— Е, и ние няма да се бавим. Ще има само шампанско и десерт, нищо особено. Но ще вечеряме по-късно от обикновено — може би към осем и половина. Луиз планирала салата и студен пудинг, става ли?

— И без това никак не съм гладна. На обяд ядох толкова много. Ще дремна, после може да се поизлежавам във ваната, докато ви чакам.

Хю и Луиз излязоха в шест часа. Клодия си легна и заспа почти веднага. Половин час по-късно я събуди телефонът и тя слезе долу, като се чудеше дали да отговори.

Оказа се Пати.

— Добре ли си? Звучиш странно.

— Бях заспала.

— Извинявай. Не се сетих, че може да спиш, още е шест и половина. Звъня да питам кога ще се връщаш.

— Не знам.

— Получаваме доста заявки и се налага да отхвърлям поне половината — оплака се Пати. — Обаче изкарваме повече пари от когато и да било, така че нямаме нужда от повече ангажименти. И така сме добре.

— Не се преуморявай, Пати. Карай я по-леко. Приемай ангажименти само ако мислиш, че ще успеете. Скоро ще ти се обадя.

Бе започнало леко да се здрачава — онзи странен час, в който небето потъмнява, а светът става сребристосин. Клодия пусна водата във ваната и започна да се съблича. Намери кутия ароматизирани свещи, които Хю й бе подарил за предната Коледа, и ги запали в банята. Спусна щорите на прозорците, но не светна лампите.

Тъкмо се канеше да стъпи в топлата вода, когато някой позвъни на вратата.

Тя се напрегна, застина неподвижно и се ослуша.

Не очакваше Хю и Луиз да се върнат толкова рано, а и те нямаше да звънят, Хю щеше да отвори с ключа си.

Уви се в една хавлиена кърпа и отиде в стаята си, за да надникне през прозореца.

Колата на Бен бе паркирана отвън и Клодия го видя как се качва обратно в нея.

Тя се върна и се отпусна във ваната. Затвори очи и си представи изминалия следобед, най-романтичния и прекрасен в живота й, Валбон, цветята, виното, целувките на Бен. Бе чудесно.

Но… о, боже, как можеше да продължава да се вижда с него, щом родителите му бяха наранили Хю така жестоко? Не можеше да избира между него и Хю.

Очите й се напълниха със сълзи. Стаята се размаза пред погледа й, светлината на свещите я заслепи, а ароматът им изпълваше въздуха — лавандула, роза, лилии. Протегна се за сапуна. Мократа й кожа блестеше под светлината на свещите.

Не можеше да отлага повече срещите си с Бен.

Насапуниса се, отми пяната и в този момент чу странен стържещ звук. Сякаш по мебелите в къщата подскачаше катерица.

Или плъх? Потрепери от погнуса. Мразеше плъховете.

Стържещият звук продължи ритмично. Клодия се надигна и водата се разплиска наоколо. Не беше катерица или плъх.

Излезе от ваната и грабна белия хавлиен халат от кукичката. Толкова бързаше, че не спря дори да изгаси свещите или да светне лампите.

Тръгна надолу по стълбите, после спря рязко и се загледа към дневната. Преди час бе заключила стъклените врати, но бе забравила да спусне алуминиевите щори на прозорците.

Нощта вече се бе спуснала.

През стъклената врата се открояваше тъмна сянка.

Не виждаше физиономията на мъжа. Той носеше качулка, която криеше по-голямата част от лицето му.

Режеше кръг в стъклото. След миг пред погледа й той хлътна навътре и се разби на пода.

Мъжът пъхна ръка през дупката и натисна дръжката на вратата, за да се отвори.

Клодия усети как паниката я помита. Обърна се и изтича нагоре по стълбите с разтуптяно до пръсване сърце.

Той се втурна бързо след нея, прескачайки стъпалата като голяма черна котка. Застигна я на площадката.

Тежкото му тяло се блъсна в нейното и Клодия започна да пищи. Бе прекалено късно. Мъжът се стовари върху нея.