Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Treasons of the Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2014)
Корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Шарлот Лъм. Предателства

Английска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

Редактор: Екатерина Костова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-759-Х

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Париж

1999

В мига, в който отвори входната врата, Клодия Гийон усети, че някой е влизал в апартамента й. Напрегна се, побиха я ледени тръпки.

Беше полунощ. На кея нямаше жива душа. Единствените звуци, които се чуваха, бяха познатото плискане на вълните на Сена между бреговете й, шумоленето на пролетните листа на яворите и приглушеното ръмжене на колите по булевардите на града.

Ако човек се намираше край реката по това време на денонощието, можеше почти да забрави, че е в центъра на Париж. Особено ако се абстрахираше от мириса на изгорели газове, който се носеше по улиците и се просмукваше между клоните на кестените, разцъфтели с пъстрите си кремави цветове. Свещички — така им казваха френските деца. Цветовете им блестяха най-ярко през нощта.

Напоследък бяха съобщили за цяла поредица обири в този район, но досега Клодия не се бе притеснявала, защото вземаше предпазни мерки. Винаги когато излизаше, затваряше капаците на прозорците и включваше алармата на апартамента. През трите години, откакто живееше сама, в тази сграда не бе ставал обир, охранителната система бе много добра. Но за всяко нещо си има първи път.

Може би трябваше да затвори вратата и да извика полиция? Но дали щяха да дойдат без сериозни доказателства? На този етаж живееше само тя. Ако извикаше за помощ, никой нямаше да я чуе. А и ако се окажеше, че си е въобразила, щеше да стане за смях. Остави вратата отворена, в случай че й се наложи да излезе бързо, свали тихо ниските си обувки и заситни на пръсти по коридора.

От стойката за чадъри край вратата взе един бастун със сребърна дръжка. Стомахът й се сви от напрежение. Бе стигнала до отворената врата на дневната.

Не светна лампата. Опита се да диша беззвучно.

Всички капаци на прозорците бяха затворени, но дори и така, светлината от уличните лампи проникваше през процепите. Очите й свикнаха с тъмнината и тя установи, че в стаята няма никой.

Същата сутрин, както винаги, Клодия бе прекарала един час в чистене. Когато привърши, в стаята нямаше и най-малкото петънце. Сега все още изглеждаше така.

Но убеждението й, че в жилището има някой — или е имало до неотдавна — се засили още повече.

Пристъпи към спалнята си. Тя също бе празна и безупречно чиста.

С един поглед се виждаше, че нищо не е взето или разместено. Мебелировката бе в изчистен японски стил — бели завеси, бял памучен килим върху лакирания дървен под, ниско японско легло. Нямаше никакви украшения. Само електронен будилник с радио на нощната масичка и черна японска лампа.

Вграденият черен гардероб все още си бе заключен отвън, следователно не можеше някой да се крие вътре.

Втората спалня бе на Хю. Там мебелите бяха тежки и тъмни, махагон от деветнайсети век. Имаше френско легло с балдахин, с тъмносиньо покривало и завеси от кафяво кадифе. Железните щори на прозорците бяха постоянно спуснати, освен когато Клодия проветряваше стаята по един час всеки ден.

Хю не бе идвал тук от месеци. Той рядко идваше в Париж. И тук нямаше следи от чуждо присъствие.

Вратата на банята бе затворена. Дали не бе я оставила отворена? В гърлото й заседна буца, Клодия сграбчи бастуна в дясната си ръка, натисна дръжката с лявата и изпотената й ръка се плъзна по метала. Вратата се отвори рязко. Клодия ахна, готова да побегне, но огледалото на отсрещната стена отрази точно това, което очакваше — баня, обзаведена в стил от края на седемдесетте: патладжанена вана, биде, мивка.

Накрая огледа кухнята. Тя бе миниатюрна, нямаше място, където човек би могъл да се скрие — дори джудже не би се събрало в малкия хладилник.

В апартамента нямаше никой. Клодия въздъхна облекчено, затвори входната врата, пъхна бастуна на Хю обратно в месинговата стойка за чадъри, после вдигна обувките си и се върна в дневната. Светна лампата и отново се огледа — боядисани чамови мебели, върху които тя собственоръчно бе нарисувала тук-там с шаблони лилави птички сред зелени клонки. Пое дълбоко дъх и се намръщи.

Може сега да нямаше никой, но без съмнение тук бе влизано. Някой бе пушил в тази стая, след като тя бе излязла от апартамента следобед.

Клодия никога не пушеше и не позволяваше на никого да пуши в апартамента, дори и когато правеше партита. Майка й пушеше цигара от цигара и бе умряла бавно и мъчително от рак на белите дробове.

Лекарят се бе опитал да убеди мадам Гийон да отиде в санаториум, но Клодия бе помолила майка си да остане у дома възможно най-дълго. Грижеше се за нея, въпреки че Хю бе наел и квалифицирана медицинска сестра, която да отговаря за медицинската страна на лечението.

Освен майка си, Клодия нямаше никакви роднини. Дългата, бавна смърт бе ужасно преживяване и за двете. Трая шест мъчителни месеца и Клодия, тогава петнайсетгодишна, не забрави никога как майка й се топеше с всеки изминал ден, как бе станала лека като малко дете, как ребрата й стърчаха дори през дрехите и как се бореше да си поеме въздух, щом опита да се усмихне.

Оттогава мирисът на цигари винаги съживяваше кошмарните спомени и от него й се гадеше.

Тъй като никога не бе пушила, тя имаше отлично обоняние, много важно за професията й. И макар че нямаше следи от пепел или фасове, сега бе сигурна, че някой е пушил в апартамента й.

Какво може да е правил човек тук, ако не е дошъл да краде? Не виждаше никакъв смисъл. Дали не бе избягал прибързано, уплашен, че тя се връща? Дали не бе влязъл точно преди да се появи тя? Дали си бе тръгнал с празни ръце?

А и как изобщо бе влязъл? Нямаше следи от взлом, вратата не бе насилена, алармата си бе включена, капаците на прозорците бяха със спуснати резета.

Хю имаше ключове за апартамента, разбира се. Но той също не пушеше, въпреки че бе пушил в миналото. Бе изоставил цигарите през последните месеци от живота на майка й.

Хю бе най-добрият приятел на баща й, двамата бяха работили заедно за един американски вестник. След като баща й бил убит, докато отразявал някаква африканска гражданска война, Хю бе предложил на кръщелницата си Клодия и майка й да се преместят в дома му, защото не можеха да си позволят да плащат наема за апартамента, в който живееха дотогава.

По онова време Хю бе чуждестранен кореспондент на един английски вестник, пътуваше много и му се струваше съвсем разумно да осигури на майката на Клодия работа, като и възложи да се грижи за вилата му в Антиб. Така нямаше да се притеснява за къщата, докато отсъстваше по цели седмици. А дори и когато се връщаше във Франция, той прекарваше повече време в Париж.

Когато филмираха първата му книга, бе изоставил работата си във вестника, но продължи да прекарва дълго време в Париж, където имаше много приятели.

След смъртта на майка й обаче Хю остана във вилата цяла година. Клодия завърши обучението си в най-добрата школа за готвачи в Южна Франция. Хю й намери работа в Париж, в един от луксозните хотели близо до площад „Конкорд“. Преди това се опита да я убеди да си намери работа в Кан или Ница, но Клодия искаше да бъде независима. Хю бе направил достатъчно много за нея и тя смяташе, че е крайно време да започне сама да се грижи за себе си. Все пак прие предложението на Хю да живее в апартамента му срещу символичен наем.

Тъй като нямаше жена или свои деца, той се отнасяше с нея като с дъщеря, а тя го възприемаше като свой баща, един много известен и вълнуващ баща. Като дете Клодия го обожаваше, изрязваше всички негови статии, докато той обикаляше света и рискуваше живота си, отразявайки нови и нови военни действия, и като по чудо оставаше незасегнат от куршумите и мините.

След смъртта на майка й нейната привързаност към Хю се задълбочи — той остана единственият й близък човек. Не бе чувала за никакви роднини на родителите си. Бабите и дядовците й бяха умрели много преди раждането й.

Познаваше Хю по-добре от всеки друг на света и бе сигурна, че ако той бе пристигнал в града, щеше да й се обади предварително. Самият той ценеше високо правото си на личен живот и не би я обезпокоил без предупреждение.

Сградата, в която бе апартаментът й, бе построена през седемнайсети век: седеметажна, тясна, залепена отстрани за две други сгради, точно на кея на Сена. Предприемачът, купил постройката, бе направил някои структурни промени във вътрешността, но бе оставил външния вид непокътнат. По-късно бе продал обновените апартаменти с огромна печалба. Хю бе броил пари за целия втори етаж — достатъчно високо, за да се наслаждава на гледката към Сена, и достатъчно ниско, за да не се уморява от катеренето по стълбите. Клодия обожаваше апартамента си, можеше да прекарва часове, загледана в реката, особено призори, когато изящните очертания на парижките сгради изглеждаха приказни. Ил де ла Сите, като каменна лодка, плаваща в сивата вода, потънала в зеленина през лятото, отзад прекрасните кули на средновековната катедрала „Нотр Дам“, омайващо красивите сгради, мостове, кули и кубета в далечината.

Клодия се прозя и внезапно се почувства изморена. През деня бе сготвила обяд за сватбен прием за петдесет човека, а след това бе подготвила шведска маса за три пъти по толкова — за вечерната забава след сватбата. Това наистина й бе коствало цялата изобретателност, която притежаваше.

Изгаси лампите и се приготви за лягане. Утре я чакаше друг важен ангажимент, трябваше да се наспи добре. Докато се събличаше, погледът й се задържа върху металната решетка ниско долу на външната стена.

Може би е имало парти в някой от другите апартаменти в сградата. Мирисът на цигари вероятно се е просмукал през решетките, поставени, за да могат старинните стени да дишат.

Разбира се. Сигурно това бе обяснението. След няколко минути Клодия вече спеше.

* * *

Събуди се трудно, когато будилникът иззвъня в седем часа на следващата сутрин. Преди да си вземе душ, сложи кафеварката на котлона. Докато се обличаше, изпи чаша кафе — силно, без захар и сметана, но не закуси, защото смяташе да си купи прясно изпечен кроасан от пазара.

В кухнята бе винаги студено, особено сутрин, но прохладният въздух действаше ободряващо. Клодия облече дънките си, яркожълт вълнен пуловер и удобни ниски обувки. Чакаше я много ходене през деня.

Светлокестенявата й коса бе къса и естествено чуплива — обикновено готвачите не рискуваха да пускат косите си дълги. Те само пречеха в кухнята, падаха в очите, когато не трябва, озоваваха се в храната. Твърде нехигиенично.

В осем без петнайсет тя грабна плетената си кошница. Не можеше да отиде на пазара късно, защото щеше да изпусне всички покупки, които си струваха: редки диви гъби от Версайската гора например, домашен селски хляб, замесен с маслини и сушени домати, прясно уловена малка сепия, лангусти, мергески наденички или сирене от планинска мандра с риган, мащерка или салвия. Винаги обикаляше пазара, ококорена като дете на Коледа, в очакване да открие нещо прекрасно, без да знае какво точно ще е.

Пикапът й бе в гараж на пет минути пеша. Хукна по кея, загледана в реката, и се блъсна в някакъв фотограф, който застана на пътя й, за да намести триножника си.

— По дяволите! — изсумтя той.

— Гледайте къде вървите!

— Съжалявам, не ви чух да идвате — смотолеви той.

Клодия долови лек английски акцент, който разпознаваше безпогрешно, след като цял живот бе слушала говора на Хю.

Очите, които се бяха вперили в нея, бяха черни и сякаш готови да пламнат яростно. Избухлив нрав! Типичен избухлив французин! Но откъде бе този лек английски акцент?

— Добро утро! — каза той.

— Добро и на вас — отвърна му тя, развеселена от начина, по който мъжът се взираше в нея.

Може би бе живял в Англия известно време. Косата му бе черна — също като очите, гъста, чуплива и дълга почти до раменете. Имаше тен на французин, тъмен и златист от слънцето. Високите му скули и широката уста подсказваха, че освен избухлив, сигурно е и страстен. Когато мъжът й се усмихна, Клодия усети как сърцето й се разтуптя.

— Може ли да ми помогнете? Работя за едно английско списание.

Беше познала. Той наистина живееше в Англия.

— Трябва да осигуря фотоматериал към една статия и искам да направя няколко снимки на реката. Може ли да ми позирате за няколко секунди, за да имам и човек във фокус?

— Винаги ли ласкаете хората по този начин? — засмя се тя.

— Само жените — погледна я закачливо той.

— И аз така си помислих. Вижте, съжалявам, бих ви позирала с удоволствие, но нямам никакво време, бързам за пазара.

Би предпочела да можеше да постои още при него. Кога за последен път бе срещала толкова привлекателен мъж?

— Моля ви. Ще стане много бързо, обещавам. — Усмивката напълно промени лицето му.

Той определено бе най-сексапилният мъж, когото бе виждала, не просто симпатичен и чаровен, а покоряващо мъжествен. Почувства се като Ева, която открива Адам в райската градина.

Успя да се овладее. Ами ако това не бе Адам, а Луцифер? Не беше ли точно Луцифер най-красивият сред ангелите, синът на утрото? Един ангел, изпълнен с арогантност и амбиции, предизвикал самия бог и прогонен от рая от Михаил. Този мъж определено й подсказа тази асоциация.

Не можеше да му устои.

— Добре, но бързо. Наистина нямам никакво време.

— Доверете ми се — каза той и застана зад фотоапарата.

„Да му се доверя?“ — помисли си тя. Всички мъже, с които бе излизала, я бяха научили да не се доверява. Два пъти си бе мислила, че е влюбена — и двата пъти бе наранена. Умните жени не се доверяваха лесно.

Докато той я гледаше през обектива, по гърба й полазиха иглички. Този мъж я караше да осъзнава болезнено собствената си женска същност.

— Може ли да преместите единия си крак напред, сякаш бягате?

Тя се подчини смутено.

— Отпуснете се. Сякаш се забавлявате. Завъртете ръката с кошницата — да, точно така. Опитайте се да изглеждате щастлива — не, не се усмихвайте, просто излъчването ви да е такова.

— Но как да го направя? — Думите му я забавляваха.

— Чудесно. Задръжте това изражение, не дишайте.

Той фокусира и бързо щракна.

— Може ли леко да се завъртите към реката? Страхотно. — Мъжът направи още няколко снимки. — Сега погледнете небето. Да, точно така.

Слънцето проби през утринната мъгла и заслепи очите й. Може би щеше да е хубав ден все пак.

Фотографът се изправи.

— Това е. Благодаря. Снимките наистина ще станат хубави. Ще ми кажете ли името и адреса си? Ще ви ги изпратя.

— Няма нужда — отвърна тя, усмихна се и побягна. Той бе англичанин и щеше да се върне в Лондон, нямаше смисъл да се надява, че ще се видят пак.

Той извика след нея, но тя не спря, нито погледна назад. Трябваше да стигне до пазара, преди да са свършили всички хубави неща. За закъснелите оставаха само боклуците.

 

 

Когато се върна в апартамента си час и половина по-късно, фотографът си бе отишъл, а на кея се бяха разположили безброй рибари.

Един от тях се обърна и я изгледа, после се наведе и извади мобилен телефон от рибарската си торба. Беше слаб мъж със студен поглед и бенка точно под лявото око, която му придаваше още по-зловещ вид.

Сега, когато вече бе прекалено късно, тя съжали, че не е дала на фотографа адреса си. Но имаше ли смисъл?

Той бездруго щеше да забрави да й изпрати снимките. Нямаше да го види никога вече.

Клодия отключи пощенската кутия до входа. Имаше фактури от доставчици, няколко платени сметки от клиенти, няколко запитвания — обичайните неща.

Едно от писмата бе за Хю, а пликът бе с логото на хотел „Крийон“.

Нямаше пощенска марка, следователно бе донесено на ръка. Клодия си напомни мислено да му залепи марка, преди да го препрати на Хю.

Тръгна нагоре по стълбите и тъкмо преди да завие на междинната площадка преди апартамента си, чу някакво щракване, после глухото ехо на забързани стъпки. Не видя никого на стълбището.

Щом затвори вратата след себе си, осъзна, че щракването бе дошло от собствената й врата.

Закова се на място. Някой пак бе влизал тук. Усещаше мириса на цигарен дим. Какво ставаше, по дяволите? Тя ли се побъркваше? Нима халюцинираше?

Бързо отиде в кухнята, остави покупките и обиколи стаите. Както и преди, сякаш нищо не бе докоснато.

Клодия огледа стаята на Хю и миг преди да излезе, забеляза нещо, от което я побиха тръпки. На пода имаше купчинка сива пепел.

Облегна се на стената и се взря в пепелта. Значи не си въобразяваше. Някой бе влизал в апартамента й.

Бе чула щракването, когато този някой забързано е напуснал апартамента. Не бе срещнала никого по стълбището, значи се бе качил нагоре. Дали бе някой от съседите й?

Припомни си всички, които живееха в сградата, и реши, че никой не й прилича на крадец. Всички бяха прекалено богати. За да живее човек тук, трябваше да има много пари. Тя самата не би могла да си позволи този апартамент, ако не бе Хю. А и не притежаваше нищо, което да си струва да бъде откраднато.

Огледа отново стаята на Хю. Едно от чекмеджетата на старинното бюро не бе съвсем плътно затворено. Клодия го издърпа. Вътре имаше писма. Разбъркани. Явно този, който бе влязъл в апартамента, ги бе прегледал, преди да ги прибере забързано.

Но как бе разбрал, че тя се връща?

Явно някой бе наблюдавал отвън и го бе предупредил. Но кой?

На кея имаше само рибари. Всъщност един от тях се бе обърнал към нея, после бе извадил мобилен телефон от чантата си.

Клодия изтича до прозореца и погледна към кея. Рибарите още си стояха долу, но мъжа с бенката го нямаше. Дали не бе той? Но откъде я познаваха? Тя не го бе виждала никога.

Отново я побиха тръпки. Дали онзи мъж я бе наблюдавал? Беше чувала, че когато си набележеха някой дом за обир, бандите наблюдаваха обитателите му, за да установят по кое време остава за дълго празен. Тя нямаше ценни вещи, но съседните апартаменти бяха пълни със старинни вещи и бижута.

Ами ако тези хора възнамеряваха да оберат някое друго жилище в сградата?

Тя изтича до телефона и набра номера на полицията.

Почти без дъх, обясни на жената, която й се обади, какво се е случило.

— Нещо взето ли е?

— Не, но знам, че някой е влизал, защото на пода има пепел.

Последва пауза, след това жената я попита любезно:

— Каква пепел?

— Пепел от цигара. Аз не пуша, така че няма откъде да се вземе. Не позволявам и на гостите си да пушат в апартамента ми.

— Сама ли живеете, госпожице?

— Да.

— Имате ли приятел?

— Не.

— Но имате приятели, които пушат?

— Не и в апартамента ми.

— Входната врата беше ли разбита?

— Не.

— Прозорците?

— Затворени и с капаци. Нямаше следи от разбиване. Не знам как са се промъкнали, но съм сигурна, че някой е влизал. Помислих си, че може да е банда, която планира да ограби другите апартаменти. Някои от съседите ми са много богати.

— Някой от тях забелязвал ли е пепел по пода си?

Клодия почервеня. Жената очевидно й се подиграваше.

— Ще изпратите ли някого? — попита тя ядосано.

— Ще запиша обаждането ви в дневника, госпожице. Някой от колегите ми ще ви посети, но днес всички са много заети. А сега, моля ви, освободете линията, защото е за спешни обаждания.

Клодия примирено остави слушалката.

Започваше да се успокоява, отиде в кухнята, направи си кафе и извади покупките. Глупава жена! Ако ограбят и други апартаменти в сградата, ще съжалява, че не е обърнала внимание на предупреждението.

Когато съвсем се успокои, Клодия с неохота си призна, че отношението на жената всъщност е било разбираемо. Нищо не бе откраднато. Нямаше разбита врата или прозорец, посетителите й определено се бяха постарали да прикрият следите си.

Това не бяха обикновени крадци.

Хю — помисли си тя. Защо не се бе сетила по-рано! Той бе богат и известен и все още бе собственик на апартамента. Държеше се винаги потайно, не говореше много, не отговаряше на въпроси и не споделяше нищо за миналото си.

Медиите открай време се интересуваха от него. Защо този англичанин живееше във Франция и никога не се връщаше в родината си, дори и за кратко посещение? Защо отказваше да говори за семейството си? Никога не бе разказвал на Клодия за него.

Ако влизането в апартамента бе свързано с Хю, какво ли бяха търсили крадците? И дали щяха да се върнат, ако не го бяха открили?

Тя отиде до телефона, набра номера му, но никой не й отговори. Днес не бе включил телефонния си секретар. Щеше да го потърси по-късно. Сега я чакаше работа.

Трябваше да приготви вечеря за Рекс Валъри, един от най-известните френски актьори, и дузината гости, които щяха да го посетят в шикозния му апартамент в блока с футуристична архитектура точно под Монпарнас. Той се виждаше от всички краища на Париж и приличаше на гигантска кафява пура.

Клодия обичаше да готви за Рекс. Беше луд на тема храна, но бе невероятно слаб, защото хапваше по съвсем малко от всяко ястие. Повечето му гости бяха същите — постоянно пазеха диети. Все пак Рекс се опитваше да ги изкуши, като насърчаваше Клодия да приготвя обилна храна за партитата му — като един вид самоналожен мазохизъм за него и мъчение за приятелите му. Рекс бе много противоречива личност, едновременно мил и злобен, милозлив, но понякога детински жесток.

Зигфрид пристигна в шест часа, за да й помогне да пренесе храната до пикапа, който Клодия бе докарала точно пред входа десет минути по-рано.

Зигфрид бе талантлив джаз пианист, но Париж бе град, в който музикантите трудно пробиваха — имаше прекалено много талантливи пианисти и прекалено малко работа за тях, така че повечето едва свързваха двата края. За да се издържа, Зигфрид работеше почасово. Лесно намираше работа като сервитьор в град с толкова много ресторанти.

Рус, с шоколадов тен и студени сини очи, той щеше да привлече вниманието на доста от гей приятелите на Рекс Валъри, но те нямаше да постигнат нищо с него. Зигфрид бе твърдо хетеросексуален и дори малко пуритански настроен.

Баща му бе лютерански пастор в малко селце край Рейн и Зигфрид бе възприел повечето от моралните ценности на родителите си. Говореше доста добър френски, но не се бе избавил от твърдия немски акцент, който веднага издаваше националността му.

Сега той подуши шумно и попита:

— Какво мирише така хубаво? — Много обичаше сладкиши. — Шоколад? Да не е онзи пудинг, който толкова харесвам?

— Моята шоколадова бомба, да.

— Под големия месингов капак ли си я скрила?

— Разбира се, но изобщо не надничай.

Тя му подаде голяма плетена кошница, в която бе наредила шоколадовия сладкиш и купа с круши, задушени на тих огън в сос от червено вино и канела. След охлаждането в хладилника бе прибавила желе от боровинки, за да подсили червения цвят.

В другата му ръка Клодия пъхна хладилната чанта със замразения сок от пъпеш и лимон.

— Носи ги много, много внимателно.

Зигфрид кимна и чак се намръщи от съсредоточаване.

Отне им десет минути да натоварят пикапа. По пътя щяха да вземат и другата помощничка на Клодия — Пати, която живееше в една осеяна с бълхи, порутена и мръсна сграда в затънтената част на Сакр Ко. Докато караше натам, Клодия видя на тротоара жълта пощенска кутия и спря, за да пусне писмото за Хю.

— Любовно писмо? — попита Зигфрид.

— Не, за Хю е.

— О, твоят втори баща! Бих искал да се запозная с него, обожавам книгите му. Моят учител по английски в Германия ми даде да прочета една от тях и аз сам си купих всички останали.

— Ще ви запозная следващия път, като дойде в Париж.

— Благодаря, за мен ще е голяма чест. Ще донеса книгите да ми даде автограф, ако няма нищо против.

— Сигурно ще се съгласи. — Хю винаги се държеше любезно с почитателите си. В действителност той държеше на разстояние повечето хора, с изключение на самата нея, Луиз — икономката му, и неколцина приятели в Париж и Антиб.

Пати вече ги чакаше. Бе американка, студентка по изобразително изкуство, висока почти метър и осемдесет, с благородните черти на африканска статуя, идеална гладка кожа като черна коприна и съвсем къса коса с миниатюрни, непокорни къдрици. Очите й бяха огромни, искрящо черни, но с малки златисти петънца около зеницата.

Тя получаваше стипендия, но също като Зигфрид трябваше да припечелва допълнително, за да живее поносимо. Освен че помагаше на Клодия, работеше като модел на художници. Позираше в екзотични дрехи или гола, но печелеше при Клодия много повече, отколкото от художниците, които по традиция бяха бедни.

Тя се настани в пикапа, а с нея уханието на чесън обви като в облак Клодия и Зигфрид. Зигфрид помаха демонстративно пред носа си:

— Какво си яла?

— Пиле със зеленчуци по луизиански — отвърна тя невъзмутимо. — Беше ме налегнала носталгия по дома и си сготвих една голяма тенджера.

— Остана ли нещо? — попита той, както вече очакваха и Пати, и Клодия. Зигфрид бе постоянно гладен: пестеше от собствените си разходи за храна, за да има пари за хубави дрехи и винаги се ослушваше за възможност да хапне нещо безплатно.

— Съжалявам, но съквартирантите ми смятат да вечерят с останалото. Получи се точно както го правеше мама: много люто и с много подправки — добави тя замечтано, превключвайки на родния си език.

Хю бе започнал да учи Клодия на английски, когато тя навърши десет, макар че учеше езика и в училище. Обичаше да слуша английския на Пати, както и креолския й френски — езика, говорен в Луизиана стотици години: прелъстителен и плавен като блус. Клодия обожаваше джаза.

Жалко, че англичаните не говорят езика си по този начин, помисли си тя, гласовете им звучат прекалено стипчиво и сухо, прекалено сдържано.

— Трябва да сготвиш това пиле със зеленчуци за партито за петнайсетия рожден ден на дъщерята на Бесеро. Сигурна съм, че ще й хареса, тя много обича джаз и миналата година е ходила в Ню Орлийнс с родителите си.

— Защо не, с удоволствие. — Пати бе винаги в добро настроение, нямаше сили да се държи намусено. Все пак, когато се случеше да избухне, бе като ураган, способен да отнесе всички.

Движението бе пренатоварено, както винаги. Париж се превръщаше в кошмар. Улици, претъпкани с автомобили, залепени броня до броня, шофьори, които крещят, псуват и се засичат един друг. Карането на кола в града бе истинско изпитание. Пробивай си път напред, рискувай, бъди смел като френската кавалерия по време на Наполеоновите войни! Не вземай пленници! Не спирай на пешеходна пътека, освен ако на нея не е стъпил полицай!

— Не знам защо не преместя бизнеса си някъде другаде! — оплака се Клодия. — В някое тихо и спокойно провинциално градче.

— Париж е толкова забавен — засмя се Пати. — Ще ти липсва.

— Да ми липсва? Луда ли си? — Клодия спря на един светофар, а колата зад нея, карана от мъж към четирийсетте, я заобиколи и се стрелна напред точно когато светна червено.

— Ненормален! — извика тя след него. Той й направи неприличен жест с ръка и изчезна сред облак дим.

— Можеш да се върнеш на Лазурния бряг — предложи Зигфрид.

— Движението там е почти същото. Понякога даже е по-лошо, особено в разгара на лятото.

Когато стигнаха до апартамента на Рекс, вратата им отвори неговият любовник — един двайсетгодишен китаец, слаб и висок не повече от метър и петдесет, с фини, деликатни черти. Изглеждаше много шик в черния си копринен костюм, с обръснатата си глава и златистата си кожа. Тъмните му бадемовидни очи ги стрелнаха презрително.

— Много се забавихте. Очаквахме ви още преди час. Гостите ще започнат да пристигат скоро и той ще полудее, ако всичко не е перфектно и навреме.

— Всичко е готово, не се тревожи.

Юан погледна косо Зигфрид, който го подмина, натоварен с кошници и кутии.

— Това момче е много красиво. Мразя го. Ако го видя да се усмихва на Рекс, ще му прережа гърлото с един от кухненските ножове. Най-добре е да го предупредиш да внимава къде гледа.

— Той изобщо не е гей, Юан, и никак не се интересува от Рекс, не говори глупости.

— Всеки мъж, който види Рекс, започва да се интересува от него. Жените не могат да разберат как разсъждават мъжете. — Юан изгледа студено Клодия и после се оттегли царствено към спалнята, която споделяше с Рекс.

— Дръж го настрана от мен! — изръмжа Зигфрид.

— Готин е, но малко зловещ — отбеляза Пати, докато махаше опаковката на маринованата патица. — Ей, на колко години става Рекс Валъри днес?

— Шшшт! Говори тихо! Това е последното нещо, което той ще иска да чуе. Рекс се ужасява от старостта. Можем да кажем само, че няма още четирийсет. След това налей борша — в глазираните със сол бели купички. В тях тъмночервеното на супата контрастира идеално.

Очите на Пати грейнаха:

— Ей сега. Може ли да го пробвам?

— Ако толкова искаш. Сипи замразения сироп в зелените стъклени купи и веднага го пъхни в хладилника. Къде е пастетът от гъши дроб?

Пати го разви от фолиото и веднага посегна да опита, но Клодия я сряза.

— Не, не яж нито хапка. Едва ще ми стигне да сервирам патицата върху него.

— Ухае фантастично! — въздъхна Пати и се зае да сипва борша. — Знаеш ли, много бих искала да нарисувам Рекс Валъри и приятеля му. Дали да го попитам?

— Защо не? И двамата са невероятно суетни, сигурно ще се поласкаят от молбата ти.

На лицето на Пати се изписа ентусиазъм, доколкото това бе възможно предвид невъзмутимата й натура.

— Мислиш ли, че ще се съгласят?

Клодия сви рамене.

— Сигурно не, но може да попиташ. Кажи им колко великолепен портрет ще се получи и че ще го представиш на следващата годишна изложба на колежа си. Там ще го видят много журналисти и това ще е чудесна реклама за Рекс. Обзалагам се, че никой не ги е рисувал заедно. На Юан това много ще му хареса. Може и да убеди Рекс.

— И Рекс няма да се притеснява от това, че всички ще научат за него и Юан?

— За бога, не! Рекс никога не е прикривал предпочитанията си. Винаги е говорил съвсем открито за сексуалността си.

Пати прибра купичките с борша в хладилника и се зае със замразения сироп.

— И всички мъже тази вечер ли ще са обратни?

— Повечето от тях. Но някои от поканените актриси са женени или си имат приятели, така че ще има и неколцина нормални мъже.

— И те ще са ангажирани — отбеляза Пати тъжно.

— Тук си да работиш, не да сваляш мъже!

— Само работа и никакви забавления, що за живот е това?

Зигфрид се бе заел да подрежда масата за вечеря и сега се върна в кухнята, почервенял.

— Не може ли гостите да не ми пускат ръце!

Пати подсвирна и той я изгледа ядосано.

— Не е смешно!

— Поне узна как се чувстват жените!

— Не, не узнах. Жените очакват да им се пускат, а аз — не.

Вратата се отвори и Рекс Валъри нахлу, облечен от глава до пети в бяло: ленен костюм, риза с прозрачна къдрава якичка и обувки с доста високи токове. Сребристорусата му коса блестеше като ореол.

Рекс се усмихна чаровно на Зигфрид.

— Горкото момче! Изплашиха ли те? Съжалявам. Казах им да държат ръцете си настрана от теб, така че повече няма да те притесняват.

Зигфрид го изгледа надменно.

Рекс се нацупи и се обърна към Клодия:

— О, скъпа, колко е кисел! Но е толкова красив! Не можеш да ме виниш, че опитах. Как върви приготвянето на вечерята? — Той огледа кухнята и на лицето му се изписа паника. Рекс се паникьосваше лесно. — Къде е тя? Още не сте започнали да я готвите? Повечето ми гости са тук и вече пият. Казах ти, че искам вечерята в осем и половина.

— Не се тревожи! — успокои го Клодия. — Всичко е готово. Повечето неща са в хладилника — нали искаше студен борш? Патицата ще се задуши, докато ядете сьомгата.

Рекс въздъхна драматично.

— Слава богу! Сърцето ми едва не спря! Кога ще сервирате първото ястие?

— След половин час. Така добре ли е?

— Разбира се. Идеално. О, казах ли ти, че е дошъл фотограф? Едно от луксозните английски списания иска да пусне статия за мен. — Клодия се усмихна, развеселена от суетността му. Рекс обожаваше славата и особено харесваше да се вижда на големи лъскави снимки.

— Охо!

— Много ласкателно — да съм известен отвъд Ламанша, филмите ми имат голям успех там, а нали ги знаеш англичаните — преструват се, че ние не съществуваме. Все пак са направили изключение за мен — добави щастливо.

— Знам, там наистина те боготворят!

Рекс я погледна доволно.

— Така е, да. Списанията им постоянно пишат за мен. И са пратили този красив мъж да ми направи снимки. Той е просто неустоим, но не е гей, за съжаление. Защо става все така?

Той погледна крадешком към Зигфрид, който се изчерви. Рекс въздъхна драматично.

— Е, какво да се прави! Това е трагедията на моя живот. Скъпа, имаш ли нещо против фотографа да дойде и да направи няколко снимки тук, в кухнята, докато вие приготвяте вечерята? Искат да наблегнат на личния ми живот — апартамента ми, приятелите, партитата, които давам и които са известни в цял свят.

— Стига да не ни се пречка, няма проблем.

— Може ли да ви отмъкна за малко очарователния Зигфрид, за да помогне на човека да пренесе оборудването си?

— Ако Зигфрид няма нищо против.

Рекс го погледна прелъстително през миглите си:

— Моля те, красавецо.

Зигфрид изглеждаше вбесен, но го последва.

Клодия се сети за англичанина на кея сутринта — не беше ли казал, че работи за някакво английско списание? Не, това би било невероятно съвпадение. Не би могъл да е същият.

Вратата на кухнята отново се отвори. Клодия се обърна. Първо влезе Зигфрид, нарамил триножник, зад него, преметнал няколко фотоапарата през рамо, влезе англичанинът.

Като видя Клодия, той се закова на място.

— Не мога да повярвам!

И тя не можеше. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите като дива птичка, хваната в клетка.

Сега той бе облечен с вечерен костюм, не нов, но много елегантен — черно сако и панталон, колосана бяла риза, черна папийонка.

Истински шик — така определяха французите стила на английската висша класа: традиционен, неизменен, доведен до съвършенство през годините.

Ако човек познаваше добре парижките бутици, би могъл да си купи английски кашмирени пуловери в пастелни цветове, които чудесно подхождаха за мъжете с бяла риза на тънко райе, а за жените — с отворена бяла блуза и ред перли. Можеше да се прибави вълнено сако или пола от туид. За някоя фина елегантна парижанка това бе идеалната комбинация. Едрите англичанки обаче изглеждаха като кобили в костюмите от туид, поне според Клодия, но продължаваха да ги носят невъзмутимо година след година.

Парижката мода се променяше постоянно, нови тенденции, нови дизайнери — докато класическият английски шик си оставаше неизменен, еднакво модерен и във Франция, и в Англия, и в града, и в провинцията, особено сред старите богаташи, сред западащите благородници, които вече нямаха нито власт, нито пари, но притежаваха неподражаема класа.

— И това ако не е късмет! — възкликна англичанинът. — Висях на кея още един час в очакване да се върнете, но от вас нямаше и следа. Страхувах се, че вече никога няма да ви видя.

Клодия усещаше, че Зигфрид и Пати ги наблюдават, наострили уши.

— А дори не разбрах името ви.

— Клодия — съобщи му Пати, преди Клодия да успее да отвори уста. — Клодия Гийон. А аз съм Пати.

Той се обърна бавно към Пати.

— Аз съм Бен. — Черните му очи се ококориха. — Боже господи! И ти си възхитителна. Трябва да ти направя няколко снимки, Пати. Но продължавай да работиш, ще ми трябва малко време да наглася нещата си. Искам да изглеждате естествено.

Клодия опита да се съсредоточи върху работата си, но всъщност следеше всяко негово движение. Светкавицата на фотоапарата му съвсем я изнерви. Сякаш в стаята имаше буря.

Тя се страхуваше от бури. В деня, в който бе починала майка й, се бе разразила най-ужасната буря, която Клодия помнеше.

— Да не би да спиш права?

Гласът на англичанина я накара да подскочи.

— Просто се бях замислила. Трябва да започнем със сервирането на вечерята след минута. Може ли да спреш със снимките? Ще ни пречиш.

— Просто си действайте, все едно ме няма.

Как би могла да го направи, когато всеки нерв от тялото й бе напрегнат? Обърна се и дрезгаво подкани Пати да побърза.

Като се доближи до количката за сервиране, англичанинът се възхити на купичките със супата.

— Прекрасни цветове — прошепна той. — Това съзнателно търсен ефект ли е? Видът на храната, на ястията, които сервираш, също толкова важен ли е за теб, колкото и вкусовите им качества?

— Човек вижда храната, преди да я опита, така че видът й е от съществено значение.

— Значи си не само готвач, а и човек на изкуството.

— Не, само готвач съм, но всички сетива са ангажирани и в приготвянето, и в консумирането на храната — зрение, обоняние, вкус.

— Допир? — попита той и прокара пръст по гърба й.

Клодия потрепери от докосването му, бързо се извърна и се съсредоточи върху работата си.

Когато Бен приключи със снимките на борша, Зигфрид вдигна подноса и излезе от кухнята. Бен заобиколи Клодия и започна да я снима. Тя постави купата с маринована патица до котлона, на който карамелизираното масло вече се пенеше.

Новото проблясване на светкавицата я стресна.

— Не може ли да спреш вече? — каза тя рязко. — Започва да ме боли главата от тези светкавици!

— Съжалявам. Но след известно време с тях се свиква. Повярвай ми. Рекс ми каза, че си сред най-известните готвачи в Париж. Всички те канят. Как избра тази професия?

— Още като дете ме научиха да готвя, учеше ме един страхотен готвач, който не бе професионалист.

— Майка ти ли?

— Отначало.

— Сигурно родителите ти много се гордеят с теб?

— И двамата са мъртви.

Лицето му веднага стана сериозно.

— Съжалявам. Наскоро ли починаха?

— Не, баща ми почина, когато бях съвсем малка, а майка ми — когато бях на петнайсет.

— Не ти е било лесно. Кой се грижеше за теб след това?

— Кръстникът ми.

Той я погледна изненадан.

— Необичайно. Но сигурно във Франция това е много по-силна връзка, отколкото при нас, в Англия. Добре ли се отнасяше с теб?

— Да, много.

— Всяка вечер ли готвиш за партита?

— Обикновено през уикендите. Предпочитам да ограничавам ангажиментите си.

— Какво ще кажеш за един обяд?

— Да, готвя и обеди, но не толкова често.

— Не, исках да кажа: какво ще кажеш да обядваш с мен? Утре?

Предложението я изкуши, но момичето се поколеба. Не знаеше за него почти нищо. Може би точно той бе влизал в апартамента й? Бе на кея сутринта, и то доста продължително.

— Ами не съм сигурна, че…

— Навярно знаеш кои са добрите ресторанти. Къде искаш да отидем?

Зигфрид се върна.

— Мосю Валъри ви вика вече — да снимате него и гостите му.

Бен се намръщи.

— Ще говорим пак след това, Клодия. Зигфрид, може ли да ми помогнеш да пренесем нещата обратно в салона?

Зигфрид кимна.

— Сякаш съм на повикване. Ден и нощ — изстена той и се повлече след англичанина.

 

 

Клодия видя отново Бен едва след няколко часа. След като вечерята бе сервирана и изядена, тя и помощниците й трябваше да измият и почистят всичко. Рекс Валъри влезе за момент, за да ги поздрави за добре свършената работа и да им благодари, преди да връчи на Клодия чека. След това Зигфрид и Пати се заеха да товарят множеството кошници и кутии в пикапа.

В този момент Бен влезе в кухнята и свари Клодия сама.

— Реши ли?

Тя си призна истината — не можеше да устои на изкушението да го види отново, да го опознае по-добре.

— Знам едно малко бистро близо до „Ла Мадлен“, казва се „Пари Камео“. Собственичката му ми е стара приятелка, храната е божествена, но е доста скъпо, ако разчиташ само на командировъчните си.

— Не мисли за това. Да дойда ли да те взема — какъв е адресът ти?

— Не, сутринта ще ходя да пазарувам. Да се срещнем направо там, в дванайсет и половина.

— Добре. „Пари Камео“, близо до „Ла Мадлен“, в дванайсет и трийсет?

— Тъй като познавам хората, по-добре аз да направя резервацията. — Тя взе сакото си.

Той го пое от ръцете й и й помогна да се облече. Клодия не можеше да се отърве от усещането за атлетичното му тяло, толкова близо до нейното, дъхът му изгаряше врата й, а ръцете му докоснаха за миг раменете й. Не помнеше кога за последен път някой мъж бе имал такова силно физическо въздействие върху нея.

Партито продължаваше, музика, смях, силен говор. Сигурно щеше да приключи чак призори, после Рекс щеше да спи цяла сутрин и да се събуди по някое време следобед.

— Изглеждаш уморена — отбеляза Бен, докато я изпращаше до асансьора.

— Наистина съм изморена. Приготвянето на такава вечеря е свързано с голямо напрежение. Във всеки момент нещо може да се провали. Докато всичко не свърши, човек не може да се отпусне. А и залагам професионалната си репутация с всяко ястие, което приготвям.

— Разбирам те напълно. И с мен е така. Всяка снимка, която представям, трябва да е идеална, иначе губя не само работата си, но и всички потенциални ангажименти.

Досега не си бе дала сметка, че той също бе работил цялата вечер.

— До утре. — Той хвана ръката й и я приближи до устните си. Клодия почувства същата силна реакция от докосването. Целувката бе съвсем обикновена, но произведе разтърсващ ефект вътре в нея.

Тя закара Пати и Зигфрид до домовете им, после се отправи към дома си, потънала в мисли за Бен. Хю би казал, че тя проявява предразсъдъци и би й се присмял, но на нея все пак й се струваше много странно, че се бяха срещнали два пъти в един и същи ден. Съвпадение, би казал Хю, но имаше ли изобщо съвпадения? Или всичко бе дело на съдбата?

Дали тя и Бен са били предопределени да се срещнат? Дали биха се срещнали, независимо от обстоятелствата и времето? Ако не тук, в Париж, то някъде другаде? Тя би могла да отиде в Лондон за някой уикенд и да попадне случайно на Бен. Каквото е писано да стане, става, рано или късно.

След като прибра пикапа в гаража, Клодия закрачи бързо по кея към дома си. Наоколо нямаше жива душа. Сена бе доста спокойна и сивите й вълни блестяха под светлините на уличните лампи.

Бе в много особено настроение, почти еуфорично. Напълно бе забравила нежелания посетител в апартамента си. Полузаспала, отвори входната врата и влезе.

Когато се протегна към ключа на лампата, усети някакво движение, чу нечие дишане, но преди да успее да извика или да избяга навън, някой я сграбчи.