Шарлот Лъм
Предателства (11)

Десета глава

Париж

1940

Това му се стори най-дългата, най-студената, най-скучната зима през живота му.

— Мразя това чакане — оплака се на Уолис. — Предпочитам бойните действия да започнат утре. Може би тогава ще ми възложат някаква работа. Омръзна ми да седя зад бюрото си или да обикалям по инспекции, а после да пиша отчети, които никой не чете.

Тя лежеше на един шезлонг, подпряла глава на куп копринени възглавнички, четеше някакъв американски вестник и дори не вдигна поглед към него. Колко прекрасна изглеждаше — застинала като за снимка, въпреки че бяха сами. Всичко у нея бе идеално — косата, лицето, тялото. Напомняше му за майка му, която винаги бе с перфектна фризура, елегантна и стилна. Уолис обаче нямаше да се зарадва, ако й кажеше това. Тя мразеше майка му, както можеше да се очаква, след като тази жена бе отказала да се запознае с нея.

— Но защо? — бе попитал той настойчиво. — Защо не искаш поне да се запознаеш с нея? Как можеш да прецениш що за човек е, без да си я виждала?

— Знам що за човек е тя, Дейвид. Евтина авантюристка. Ако наистина се ожениш за нея, ще бъдеш третият й жив съпруг.

Тези думи го нараниха прекалено силно и той не продължи да настоява. Тръгна си, така разтреперан от гняв, че едва ходеше.

Уолис се прозя и погледна часовника си:

— Като говорим за щаба, не трябваше ли да си там преди половин час?

— Тръгвам. — Той отиде да я целуне, но тя отмести глава.

— Дейвид, току-що си сложих червило.

Той докосна с устни косата й и си тръгна като смъмрен ученик. Майка му винаги го караше да се чувства така — тромав и несръчен. Когато Уолис се държеше хладно с него, това разваляше настроението му за целия ден.

А този ден трябваше да посети британския Главен щаб. Лорд Горт го представи на повечето командващи и офицери и подчинените им. Хари, херцогът на Глостър, също обикаляше военния лагер.

Заради мълчаливия му и затворен характер между двамата никога не бе съществувала близост, каквато имаше между Дейвид и Бърти или Джордж. От четиримата братя Хари най-много приличаше на баща им. Беше набит, пълен, с изпъкнали сини очи, дълъг нос, големи уши и мустак, с който изглеждаше много по-стар.

Баща им смяташе, че военното възпитание се отразява добре на момчетата — командваше ги, изискваше пълно подчинение, подиграваше им се и ги дразнеше безмилостно.

Всички се плашеха ужасно от пристъпите му на гняв, от суровия поглед, изпъкналите му сини очи и от гръмовния глас, но Хари бе избрал да имитира държането на баща си. Военната служба му харесваше, беше стриктен и вманиачен на тема военни чинове и отличителни знаци. Сега двамата не си казаха почти нищо, докато се разхождаха из лагера, придружавани от група офицери, които отговаряха на въпросите им.

Хари спря да поговори с един стар приятел. Дейвид продължи с командира на полка, който му разказваше как неговите момчета играли футбол с отбор от френски войници предната седмица.

Неколцина от войниците на пост му отдадоха чест и Дейвид им отвърна машинално. Всички тези действия бяха негова втора природа: след толкова години, прекарани в армията, като престолонаследник, а след това и като крал, той бе свикнал да отговаря винаги когато му отдаваха чест.

Два дни по-късно го извикаха в щаба и му направиха рязка забележка, че не би трябвало да отговаря, когато козируват на брат му.

— Херцогът на Глостър има същия чин като вашия, но тъй като е член на кралското семейство, старшинството е негово. Той е по-висш офицер от вас — при всички обстоятелства! Ясно ли е това? Знаете много добре, че отдаването на чест е предназначено за най-старшия офицер и само той отвръща на поздрава. Следователно войниците са козирували на него, а не на вас. Запомнете това за в бъдеще, ако сте в негово присъствие или на друг, по-старши офицер.

Той се взря в мъжа от другата страна на бюрото. Лицето му пламна от унижение и гняв. Очите му забелязаха тържеството в погледа отсреща, радостта на този човек, че има възможност да го скастри.

Копеле! — помисли си Дейвид. — Копеле! Всички са копелета. А не можеше дори да му отвърне, бе прекалено поразен от наглостта.

Нуждаеше се от Уолис, която винаги успяваше да го успокои. С кого друг би могъл да поговори?

Когато се върна в къщата на булевард „Суше“ обаче, се наложи да я изчака да се освободи, защото тя имаше гости — един американец и съпругата му, дебела блондинка с черна сламена шапка и бяла рокля. Още по-дебелият й съпруг носеше най-отвратителния костюм, който Дейвид бе виждал. Платът, кройката, моделът го накараха да потрепери от отвращение.

— Откъде сте, господин Мейсън?

— Хари и съпругата му са от Мериленд! — съобщи му Уолис с очи, потънали в носталгия. — Познавали са семейството на баща ми. Спомняш ли си, като ти разказвах за къщата на Престър Стрийт и за баба ми Уорфийлд? Семейство Уорфийлд бяха каймакът на висшето общество в Мериленд, а баба ми беше кралицата на това общество. Най-много от всичките си роднини обичах нея и леля Беси.

Много пъти бе слушал за семейство Уорфийлд и тяхното положение в обществото. Уолис явно вярваше, че те са били нещо като кралското семейство във Великобритания.

Господин Мейсън заговори нетърпеливо:

— Аз съм в оръжейния бизнес. Тук съм, за да подпиша голям договор с френското правителство. Не бихме дръзнали да посетим съпругата ви, но ви носим съобщение от един общ приятел — Чарлс Бедо, който, както знаете, е в същия бизнес. Видяхме го миналата седмица в Ню Йорк и той ни предаде писмо за вас.

— Много мило от ваша страна. — Той пое чашата вино, което Уолис му подаде, надявайки се ръката му да не се разтрепери. Трудно му бе да любезничи с непознати, когато се чувстваше така разстроен.

Те останаха цяла вечност, а Уолис бе толкова доволна да види свои сънародници и да чуе американска реч, че продължаваше да разговаря с тях, въпреки че никой не умееше по-добре от нея бързо да прекратява подобни срещи и да се отървава от досадни посетители.

Накрая все пак те си тръгнаха и тя отиде да ги изпрати до вратата, където се застоя още дълго и продължи да се смее и да бъбри с тях, въпреки мразовития зимен вятър. Дейвид потрепери от студеното течение, въпреки че лицето му продължаваше да гори.

Високите й токчета затракаха по коридора към него, но когато той се обърна да я погледне, откри, че на лицето й е изписано ледено изражение.

— Трябваше ли да се държиш толкова хладно с тях? Смятах да ги поканя на вечеря, но ти демонстрира съвсем недвусмислено, че нямаш търпение да си тръгнат. Хората не са глупави, усетиха, че присъствието им не ти е приятно.

Когато бе в такова настроение, той се плашеше от нея и затова се престори на учуден:

— Надявам се, не съм показал, че…

— Показа чувствата си съвсем ясно! Беше груб, ужасно груб. Аз ги харесах, толкова ми беше приятно да си поговоря с някого за Мериленд, за роднините си, да чуя клюки за стари приятели. А ти се появи и започна да се мусиш. Съсипа приятната атмосфера.

— Не очаквах да сваря посетители. Исках да бъдем сами. — Гласът му трепереше, а ръцете му бяха станали, леденостудени.

— Предполага се, че си научен как да общуваш с непознати, как да бъдеш мил и любезен с всички, независимо от социалното им положение, но това май не се отнася за американците. — Сарказмът й бе съвсем очевиден.

Той възрази, още по-разстроен:

— Знаеш, че не е вярно! Обикновено ми е приятно да разговарям с американци, но… — Преглътна буцата в гърлото си и очите му се напълниха със сълзи. — О, Уолис… от часове чакам да поговоря с теб, да ти кажа какво ми причиниха. — Коленичи до нея и опря глава върху идеално лъснатата й обувка, за да покаже колко съжалява за държането си. Когато тя бе в такова настроение, единственият начин да се сдобие с прошката й бе да се държи като неин роб. — Моля те, моля те, прости ми, ако съм те обидил. Знаеш, че никога не бих го направил нарочно. — Чу се сподавено ридание, после още едно. Той целуна изящния крак в обувката.

Тя докосна с ръка брадичката му, повдигна главата му и се взря в пълните със сълзи очи.

— Прощавам ти. Сега стани и ми кажи какво се е случило.

— Ттт… той… мм… ме извв… извика. — Не можеше да се овладее и да спре да заеква. Брат му, Бърти, заекваше така постоянно. Веднъж бе чул Елизабет да казва, че Бърти заеква, защото се страхува от майка им и баща им. Родителите им караха Бърти да се чувства тромав и нескопосан, сякаш се бе провалил напълно. Той се страхуваше да проговори, за да не сбърка нещо, и затова винаги заекваше. На Дейвид също понякога му бе трудно да говори, когато бе изплашен, а на моменти Уолис го ужасяваше.

Тя постави пръст на устните си:

— Шшшт. Тихо. Чакай, поеми си дълбоко дъх, после говори. Няма нужда да бързаш. Ще изчакам да се успокоиш.

Той се притисна към топлото й тяло, усети уханието й и го вдиша дълбоко. Като момче винаги мечтаеше майка му да го прегърне така.

Майка му бе толкова красива, с руса коса и сини очи, които придобиваха цвета на лятно небе, когато се усмихваше. Той си представяше как седи в скута й, как тя го милва и целува, но това никога не се случваше. Дори и когато някой от тях бе болен. Тя следеше дали за тях се полагат възможно най-добрите грижи и се държеше като главна сестра в болница с колосана бяла одежда и надменна усмивка, която минава от стая в стая, раздава лекарствата, но никога не проявява любов или привързаност.

Пое си дълбоко дъх. Успя да се овладее и разказа на Уолис какво се бе случило.

Тя не можа да повярва.

— И всичко това само защото си отвърнал на едно козируване? Не разбирам защо да не го направиш, щом ти отдават чест?

— Мислех, че козируват на мен! Отвърнах съвсем машинално. Но копелето се възползва от това и си достави удоволствието да ме унижи, да ме накара да чуя къде ми е мястото. Не ми стига, че Бърти ме пренебрегва постоянно и не отговаря на обажданията ми. Сега и Хари иска да ми натрие носа, да демонстрира, че е по-важен от мен, защото има кралска титла. Скоро ще трябва да се моля на собствения си адютант.

Уолис също бе побесняла:

— Как смеят? Прав си, доставя им удоволствие да те унижават! Но за мен ти все още си крал и винаги ще бъдеш!

Тя погали косата му, целуна го нежно, нашепна му успокоителни думи. После се изправи, накара го да седне на стола й и се настани в скута му. Прегърна го силно и топлината на тялото й постепенно прогони мрачните му мисли.

Един час по-късно той прочете писмото от Чарлс Бедо, което семейство Мейсън му бяха донесли.

— Чарлс се връща в Париж следващата седмица! Кани ни на вечеря в „Риц“, ще бъдем само тримата. Иска да говорим за нещо важно. Казва да не му се обаждаме в хотела преди това, защото е сигурен, че от френското разузнаване ще подслушват телефона му. Твърди, че телефонистката в хотела била техен агент.

— Чудя се дали не подслушват и нашите разговори?

— Ако открия, че го правят, ще вдигна скандал! — Но гласът му не звучеше съвсем уверено. Каквото и да казваше, кой щеше да му обърне внимание? Той нямаше никаква власт. Тази мисъл се забиваше като отрова в кръвта му.

— Понякога се чудя дали и собствените ни слуги не ни шпионират — намръщи се Уолис.

Той започваше да вярва в това. Дори и Фрути Меткалф вече не бе такъв приятел, както по-рано.

— Дори и Фрути — прошепна той и Уолис го погледна напрегнато.

— Колко пъти съм ти казвала, че според мен той е изпратен при нас от тайните служби.

Той въздъхна:

— Никак не ми се иска да се окажеш права. Познавам го от толкова време. Приятели сме от години.

— Когато беше престолонаследник, може и да ти е бил верен. Когато стана крал, също. Но сега вече не може да се възползва от теб. Ти нямаш нито влияние, нито власт.

Той с мъка преглътна горчивата истина. Нямаше влияние. Нямаше власт. Вече нямаше истински приятели. Когато се отказа от короната, те всички го бяха изоставили. Уолис бе права.

Една седмица по-късно вечеряха с Чарлс Бедо, който бе пристигнал от Америка същата сутрин и изглеждаше доста изморен.

— Пътуването бе ужасно. Всички се страхувахме да не ни атакуват от някоя подводница. Презокеанските пътувания вече не са като едно време. Никакъв блясък. Войната си е война, дори и на кораба. — Той огледа фоайето на „Риц“ и въздъхна. — Поне тук всичко изглежда постарому.

Сервитьорът им поднесе шампанско и Чарлс нетърпеливо грабна чашата си.

— Определено се нуждая от питие.

В малкия бар един пианист свиреше джаз и веселите звуци достигаха и до ресторанта. Отвъд градината му отекваше движението по парижките улици.

Всичко изглеждаше същото като предишната година. Тук човек би могъл да забрави за войната. Единственото, което напомняше за нея, бяха черните завеси на прозорците, които се спускаха при въздушни атаки.

Сервитьорите бяха дискретни, както винаги. Посетителите на ресторанта се усмихваха доволно. Кой би помислил, че Франция е във война?

Поговориха непринудено за парижките светски клюки, за модата, за общи приятели.

— Предполагам, че сте доста зает покрай армията? — попита Чарлс, след като изядоха гъшия дроб, сервиран върху пасирано зеле с масло.

И Дейвид, и Уолис хапнаха съвсем малко, въпреки че харесаха ястието. Както казваше Уолис, човек не може да е прекалено богат и прекалено слаб. Затова ядяха малко, но държаха храната им винаги да е първокласна.

— Не ми говори за армията — оплака се Дейвид.

— Нещо не е наред ли? — попита Чарлс и го погледна замислено.

— Французите са ненормални. Седят в окопите и чакат немците да ги нападнат. Насочили са всичките си оръжия в една и съща посока. Ако немците нападнат от друго място, с Франция е свършено.

— Тук храната е невероятна, както винаги. Войната не е променила това — отбеляза Чарлс, когато сервитьорите им поднесоха патица от Ла Брезе, идеално сготвена, крехка, с розово месо, сервирана в сос, подправен с естрагон.

Чарлс настоя да плати сметката, така че те го поканиха на вечеря в дома си след два дни. Той бе единственият им гост. След вечеря седнаха в хола на кафе и ликьор и си пуснаха френска танцова музика по грамофона. Бяха приближили столовете си един до друг. Чарлс говореше съвсем тихо и млъкваше всеки път, когато му се стореше, че край стаята минава някой прислужник. Черните завеси бяха спуснати и външният свят бе напълно изолиран, чуваше се само воят на зимния вятър между замръзналите клони на дърветата в градината. Когато Чарлс пристигна, навън валеше сняг на парцали.

— Така ми се иска да бяхме на Ривиерата! — промълви Уолис и потрепери въпреки буйния огън в камината. — Мразя студеното време. О, Дейвид, спомняш ли си колко горещо бе в Унгария, когато бяхме на меден месец в ловната хижа на Чарлс? Още сме ти благодарни, че ни предложи да идем там, Чарлс!

— Удоволствието бе изцяло мое. Надявам се скоро пак да мога да съм ви полезен. Войната няма да трае вечно!

— Слава богу! — възкликна Уолис. — Кога смяташ, че ще бъде нападението?

— Не преди пролетта. Зимата не е добра за водене на война. Ако бях на ваше място, щях да се върна в Южна Франция преди Великден. После Париж няма да е особено безопасно място.

Уолис погледна Дейвид.

— А Негово кралско височество? Какво да прави той? Очакват от него да стои с полка си. Ако тръгне с мен, може да го арестуват.

— О, сигурно ще го направят — изскърца със зъби Дейвид. Това ще им хареса невероятно: да го изпратят в Англия под стража, като престъпник. Вече се чудеше дали не го бяха запланували още преди началото на войната.

— В такъв случай той трябва да остане в полка си и да изчака подходящия момент, в който да се присъедини към вас. Каквото и да прави, не трябва да се връща в Англия. Ако го поканят, под какъвто и да било предлог, дори и ако го викат брат му или майка му, не трябва да отива. Това би било много опасно. Може като нищо да се озове в затвора „Тауър“.

— Не биха дръзнали да го направят! Хората няма да им позволят!

— Хората няма да разберат. Няма да кажат на никого. Дейвид просто ще изчезне. Имало е достатъчно подобни случаи в миналото, не забравяйте. Бивши крале, които са се озовавали в „Тауър“, за да бъдат екзекутирани.

Уолис ахна невярващо:

— Екзекутиран?

Чарлс Бедо сви рамене.

— По време на война може да се случи всичко — обясни саркастично. — В края на краищата те сигурно се страхуват, че може да се върнете и да поискате трона. Единственият начин да са сигурни, че това няма да стане, е да ви изпратят на разстрел в „Тауър“. Щом Франция падне, Англия ще я последва. Ваше височество, изключително важно е да останете тук, във Франция, за да сте готов, когато ви призоват да заемете отново мястото си на престола на Англия.