Шарлот Лъм
Предателства (16)

Петнайсета глава

Франция

1999

Досега Клодия не си бе давала сметка колко много зависи от сетивата си — от зрението, слуха, допира. Лежеше в мрака, почти не можеше да помръдне, не виждаше нищо. Всичките й страхове се бяха концентрирали в желанието да чуе нещо. Ослушваше се напрегнато да долови и най-малкия звук, да го разпознае, да разбере какво може да означава.

Похитителят все още бе в съседната стая — слушаше радио или гледаше телевизия. Гласове и музика прогърмяваха, после заглъхваха, когато той усилваше или намаляваше звука. Освен това онзи крачеше из стаята, отваряше някакви шкафове, местеше столове, които стържеха по пода. Един от тях се преобърна. Мъжът изпсува ядосано.

От колко време беше затворена тук? Струваше й се, че са минали дни, откакто бе обядвала с Хю и англичанина. Не че бе гладна, дори при мисълта за храна започваше да й се повдига. Все пак професионалният й интерес към храната не бе изчезнал напълно. Питаше се какво ли яде мъжът, дали си бе сготвил нещо или яде сандвич. Може би имаше фризер, пълен с готова храна, която трябва само да се притопли в микровълновата печка.

Мъжът си наля нещо за пиене, Клодия чу как бутилката опира в чашата. Бира? Вино? Бира може би. Приличаше на човек, който пие бира. Всъщност как можеше да е сигурна?

Той отвори нова бутилка и пак напълни чашата си. Звукът от изливащата се течност й напомни, че й се ходи до тоалетната.

Нямаше да мисли за това. Иначе положението щеше да стане неудържимо.

Съжали, че не бе обърнала повече внимание на външния вид на мъжа през онези кратки мигове на „Кроазет“, преди да припадне. Каквото и да й бе инжектирал, то явно бе изтрило паметта й от времето непосредствено преди иглата да се забие в ръката й. Или тази загуба на памет се дължеше на шока? Каквато и да бе причината, тя просто не можеше да си спомни как изглеждаше мъжът: лицето му, дрехите, фигурата — не помнеше нищо.

Може би ако се концентрираше, щеше да успее да извика лицето му от най-дълбокото ниво на подсъзнанието си, но колкото и да опитваше, не се получаваше нищо.

Засега тя просто се вслушваше във всички звуци, които мъжът издаваше. Това й помагаше да не се побърка — усилието да отгатне какво прави той във всеки момент. Ако си позволеше да мисли за това, което го бе чула да казва по-рано, сигурно щеше да рухне. Досега винаги бе възприемала смъртта като някакво събитие в далечно бъдеще. Бе приела с огромна болка смъртта на майка си, но не си бе представяла нито веднъж, че самата тя може да умре, че мозъкът й ще спре да работи и че ще дойде онази последна секунда от живота й, след която има само мрак, студ и тишина.

Тази мисъл я накара да изстене, а очите се напрегнаха да проникнат отвъд мрака, който я обграждаше в момента. Да можеше поне да вижда!

Но мислите никой не можеше да й отнеме. И трябваше да мисли за нещо друго, а не за смъртта.

Хю например — какво ли правеше в момента? Сигурно я търсеше. Сигурна беше в това. Дали щеше да се обади на полицията? Навярно не. Не би рискувал заради последствията. Това бяха безмилостни хора, които нямаше да се спрат пред нищо. Бяха способни на всичко.

Дори и на убийство.

Хю го знаеше и не би ги предизвикал да я убият. Каква ли смърт й подготвяха? О, дано бе нещо бързо — да я застрелят в главата! Така всичко щеше да свърши за секунда. Тя дори не би разбрала какво става. Молеше се да не отвържат очите й, преди да я убият. Не искаше да разбере какво я очаква.

Не бе достатъчно смела, за да издържи на болка, да умира бавно, като знае, че смъртта й настъпва. Сигурно би се побъркала в такъв случай — сигурно би пищяла, би умолявала…

Не, стига мисли за смъртта. По-добре да мисли за… Бен…

Сълзите изпълниха очите й и се застичаха по лицето й, изпод превръзката. Топли, солени сълзи, от които кожата й стана лепкава.

Бен, Бен, Бен — мислеше тя, за да извика в съзнанието си образа му в градината на вилата в деня, когато той научи, че баща му ще живее само още няколко часа. Бен, полугол, с мокро загоряло тяло, което се притиска към нейното, Бен, който я целува и гали.

Никога вече нямаше да го види.

Никога. Болката запулсира в нея.

Преди да го срещне, сякаш не се бе чувствала толкова жива. А сега я очакваше смъртта.

 

 

— Това чакане ме убива — каза Бен, който не спираше да крачи напред-назад като животно в клетка.

Хю пак стоеше край прозореца и се взираше в нощното небе.

— Моля се на бог да не си предизвикал Роджър да направи нещо глупаво, което да доведе до убийството на Клодия. Ако ми бе казал предварително какво условие ще му поставиш, щях да те спра.

— Ако не бяхме предприели нищо, положението щеше да стане още по-лошо.

Чу се звънецът на вратата и двамата подскочиха.

— Аз ще отида. — Бен се отправи към площадката над кухнята, за да натисне бутона, с който се отваряше вратата на градината. Изчака там и видя, че Роджър влиза. Вратата се затвори зад него, никой не го последва.

Луиз бе в банята, кухнята бе празна. Бен слезе да му отвори.

— Как смееш да оставяш такова съобщение на сина ми? — избухна ядосано Роджър още с влизането си. — Изплашил си го до смърт! Притеснил се е, че съм си навлякъл някакви ужасни неприятности.

— Наистина е така. — Бен затръшна вратата и видя как Роджър подскача стреснато. Нервите му явно бяха опънати до крайност. Това е добре, помисли си Бен. Явно ще трябва да разчитаме на него, за да си върнем Клодия.

— Качи се горе, Роджър! — каза Хю от горната площадка и го изгледа с присвити очи. — Като съдя по вида ти, имаш нужда от едно питие.

Веднага щом влезе в салона, Роджър заговори бързо:

— Виж какво, наех една фирма да те открие и да опита да се добере до сейфа с документите на баща ми. Казах им да действат дискретно. Откъде да знам, че ще се окажат такива главорези?

Бен го прекъсна:

— Искаме Клодия да се върне жива и здрава, преди да говорим за каквото и да било. Тази вечер. Веднага.

Роджър се обърна към Хю:

— Да считам ли, че сме се договорили?

— Клодия срещу документите? — Хю си пое дълбоко дъх. — И ти ме обвиняваше в изнудване? Боже всемогъщи, Роджър, бих искал да имаше някакъв друг изход от това положение — семейството ти заслужава да бъде разобличено. Но докато Клодия е в опасност, аз съм безсилен, така че приемам условието ти. Върни ни я и ще ти предам документите.

— Кога може да стане това? Можеш ли да заминеш за Париж тази вечер, за да ги донесеш?

Бен скочи като вълк, стисна Роджър за гърлото и го разтърси. Роджър опита да се отскубне от ръцете му, давейки се.

Хю каза тихо:

— Пусни го, Бен. — Постави ръце върху раменете му и го дръпна назад. — Ще го убиеш, а така няма да си я върнем.

Роджър се преви на две, закашля се и се облегна на един стол, докато опитваше да си поеме въздух. След минута Хю каза:

— Добре. Сделката е следната: Клодия се връща и аз ти предавам документите утре, веднага щом банката в Париж отвори.

Роджър още притискаше ръка към гърлото си и разтриваше зачервеното място, където бяха стискали пръстите на Бен.

— Има един проблем. Преди да дойда тук тази вечер, говорих с мъжа, който я е отвлякъл. Той настоява да му платя незабавно пълната сума.

— Ами плати му.

— Ще го направя, но… — Роджър млъкна, а лицето му плувна в пот.

— Но какво? — изгледа го подозрително Бен.

— Той заплашва да… — Роджър отново млъкна и преглътна с мъка.

— Стига заобикалки. Какво заплашва?

— Казва, че тя е видяла лицето му и че той не може да рискува Клодия да го опише на полицията.

— И ще я убие? — Хю бе мъртвешки блед.

Бен се тресеше от ярост и страх:

— Боже господи, ако я нарани, ще те убия, заклевам се.

Хю отново се опита да го успокои:

— Роджър, ти казваш, че той очаква парите си — в брой ли трябва да му ги дадеш или да направиш банков превод?

— В брой. Не вярва на банките.

— Тази вечер?

Роджър кимна.

— Къде трябва да ги занесеш?

— Наел е къща в покрайнините на едно село над долината, Горж дю Лу, така се казва селото. Там е доста затънтено, макар че през лятото ходят туристи. Мъжът каза, че има тесен, виещ се път от Опи до Гуърдо. Къщата е на около половин километър встрани от пътя, на някаква черна отбивка. Името на къщата е написано на табела край пътя — „Лез Оливие“. Там по-рано имало маслинова горичка, а сега — само няколко маслинови дървета.

 

 

Клодия бе толкова изтощена от страх, че постоянно задрямваше, но внезапно се стресна от шумно затръшване на врата.

Похитителят бе в стаята. Той се приближи до леглото. Не го виждаше, но усещаше мириса му. На алкохол, пот, чесън и мръсна плът.

Наведе се към нея.

— Шибана кучка, дължиш ми нещо за това, че се опита да ми издереш очите.

Значи той бе влязъл във вилата. Не е бил случаен крадец. И тогава бе доловила отвратителния му мирис, но го разпозна едва сега и веднага й се догади.

Той я сграбчи за косата и я дръпна, така че да падне от леглото. Клодия усети хладен метал да се допира до челото й.

Пистолет, осъзна и се разтрепери. Сега щеше да я убие.

— Мислех първо да те изчукам, но не искам да оставям следи, които да ме свържат с трупа ти, когато го намерят. Сбогом, кучко.

Кръглата дупка на дулото се притисна към челото й, Клодия чу тихия натиск върху спусъка и коленете й се подкосиха от ужас.

 

 

Видяно през нощта, селцето Горж дю Лу изглеждаше диво и запустяло. Имаше едва няколко къщи, никакво улично осветление, само гъсталак от дървета и храсти, ограждащ пътя. По това време на нощта нямаше никакви други коли. Отне им доста време, докато намерят отбивката, но най-после фаровете на Хю осветиха табелата „Лез Оливие“. Завиха по черния път, почти скрит между дърветата.

След пет минути зърнаха слабата светлина между затворените капаци на прозорците. Хю намали още повече.

— Хайде слизай.

Бен сведе глава, отвори вратата и се изтърколи на тревата. Хю загаси двигателя едва когато стигна до къщата. Когато слезе от колата, входната врата се отвори рязко. Хю и мъжът, чието очертание се появи в рамката на вратата, се изгледаха продължително.

— Мосю Морел? — попита французинът. Той демонстративно стискаше пистолета в ръката си.

Хю кимна:

— Да.

— Не бих се поколебал да го използвам — каза французинът и посочи пистолета си. — Не мислете, че няма да го използвам. Така че никакви номера. Приближете се бавно с вдигнати ръце, за да ги виждам.

Хю вдигна ръце и тръгна бавно към мъжа, който отстъпи встрани, за да му направи място да мине. Веднага щом влязоха в къщата, вратата се затръшна.

Пистолетът продължаваше да сочи гърба му.

— Вървете!

Хю се подчини безмълвно. Мъжът бе разговарял с Роджър и познаваше гласа му. Така че Хю предпочиташе да не казва нищо излишно.

Къщата изглеждаше потънала в мрак, с изключение на стаята, в която влязоха. Хю отброи, че минаха покрай две други врати. Отвън изглеждаше като кутия, с два прозореца отпред и несъмнено — два отзад. Сигурно имаше две малки спални, баня, кухня и дневна. Типична френска къща.

Къде беше Клодия? Дали бе в някоя от другите стаи? Може би изобщо не бе тук. Какво щяха да правят, ако я нямаше? Как щяха да я открият, ако този мъж откажеше да ги отведе при нея?

— Поставете парите на масата! — нареди мъжът с грубия си акцент, типичен за крайните квартали, за бордеите на Париж, където се вихреха бандите и престъпниците. Дали не се долавяха следи от южняшки диалект? Възможно бе.

Мафията все още властваше в част от този район. Тук винаги бе имало силно италианско влияние, особено в Ница — най-богатия, най-пренаселения град по крайбрежието. Може би мъжът бе родом от Ница и се бе преместил в Париж по-късно?

Хю се напрегна да говори с изискан английски акцент, който Роджър обикновено използваше:

— Къде е момичето?

Французинът изръмжа:

— Казах ви, тя видя лицето ми. Не мога да рискувам да я оставя жива и тя да се раздрънка в полицията.

— Не съм те наел да убиваш никого! Ако те заловят, и аз мога да отида в затвора заради убийство! Къде е тя? — Хю бе плувнал в пот. Дали бе още жива? — Хепбърн ме познава, ако не я върна жива, той ще съобщи на полицията.

— Лоша работа — каза французинът цинично. — Това е много лошо, но аз няма да оставя жив свидетел, който да ме идентифицира. Така че поставете парите на масата, мосю, и си тръгвайте.

— Не и преди да я доведеш тук.

Мъжът го изгледа, стиснал устни:

— Мисля, че май ще се наложи да убия и вас.

— Не бъди глупав, човече. Все някой е чул, че си наел тази къща. Полицията знае, че се мотаеш по Ривиерата, знаят, че името на Хепбърн е било в бележника на съдружника ти. Казали са му, че са те разпитвали във връзка със смъртта му. Хепбърн ми е стар приятел от училище. Предупредих го, че идвам при теб тази вечер. Ако ме намерят мъртъв, името ти ще е на първо място в списъка на заподозрените.

— Обаче няма да намерят тялото ти. Нито нейното. Имам изпитано скривалище. Така че не ми губи времето. Къде са парите? — Той опря пистолета в челюстта на Хю.

Бен бе влязъл в къщата през задната врата и в момента се приближаваше към тях, стъпка по стъпка, съвсем бавно и предпазливо.

Но една дъска поддаде и изскърца. Французинът се обърна, изпсува и стреля веднага. Кръвта изригна на рамото на Бен и на сакото му се образува голямо петно. Той го погледна учуден, сякаш не можеше да повярва, че е прострелян.

Хю сграбчи ръката, която стискаше пистолета, и я бутна нагоре.

Звукът от следващия изстрел в малката стаичка бе направо оглушителен.

Французинът застина съвсем неподвижно, после се свлече като отсечено дърво.

Хю, шокиран, се взря в тялото му. Лицето на мъжа липсваше, на негово място се виждаше кървава пихтия.

Бен извика дрезгаво:

— Боже господи!

— Не исках… стана случайно.

— Дали полицаите ще повярват?

Хю разтри челюстта си, където мъжът бе притискал пистолета. Необяснимо защо, още усещаше натиска на дулото. Може би никога нямаше да го забрави.

— Няма да стоим тук, за да обясняваме. Не докосвай пистолета. Ще го оставим, както си е, пистолетът е в неговата ръка, само неговите отпечатъци са на спусъка. Трябва да намерим Клодия и да се измъкваме оттук. Но чакай първо да видя как е рамото ти.

— Не сега. Ще го оправим, като се върнем във вилата.

Клодия лежеше съвсем неподвижно на леглото, върху което бе паднала. Когато чу стъпки и после някакви ръце я докоснаха, тя изви тяло и отчаяно опита да изпищи. Какво ставаше? Бе готов да я застреля ли?

— Аз съм, Клодия. Вече си в безопасност — каза един глас на английски, после някой отлепи лентата от устата й.

Бен? Тя не можеше да повярва на ушите си. Напрегна се да го види, въпреки че втората лента още стягаше очите й.

Топлите му устни докоснаха леко нейните, съвсем предпазливо, защото кожата й бе разранена от лепящата лента.

— Мъжът може да ни чуе…

— Не може. Мъртъв е.

Напрегнатото й тяло се отпусна.

Бен носеше джобно ножче, внимателно сряза лентата на очите й. Клодия примигна, когато той я дръпна, за да я отлепи от кожата й. Лицето й бе изранено, косата щеше да порасте отново. Важното бе, че е жива. Най-после можеше да отвори очи. Погледна го — лицето му й се усмихваше само на сантиметри от нейното.

Толкова красив й се стори в този миг!

— Бен, о, Бен!

Страстната му целувка накара тялото й отново да се почувства живо.

Докато Бен режеше останалите ленти, с които бе вързана, Клодия видя разкъсаната риза и кръвта по рамото му.

Опитваше се да не вика, когато той отлепяше една след друга лентите, но имаше чувството, че заедно с тях се късат парчета и от кожата й. Бе невероятно болезнено.

— Знам, че ти причинявам болка, старая се да го правя внимателно. — Той махна последната лента и Клодия изохка, после протегна схванатото си тяло.

— Толкова е хубаво да мога пак да се движа! — Тя вдигна ръце и прегърна Бен. Внимаваше да не докосва рамото му. — Трябва да те закараме в болница.

— По-добре не — съобщи Хю откъм вратата. — Познавам един пенсиониран лекар, който ще се погрижи за раната, без да задава въпроси. По-рано е работел за мафията. Добре ли си, скъпа? Нарани ли те онзи мъж?

— Цялото тяло ме боли, но ще се оправя. — Тя се надигна несигурно.

Хю се наведе и я целуна по косата.

— Двамата с Бен се побъркахме от тревога. — Хю говореше някак разсеяно, очевидно бързаше да потеглят. — Можеш ли да ходиш, Клодия?

— Да!

Придвижиха се бавно до външната врата и се качиха в колата. Хю подкара бавно, без да включва фаровете си. Щом стигнаха до шосето, Клодия попита:

— Какво ще кажем, ако полицаите пак дойдат да ни разпитват?

— Защо да идват?

— Ами защо дойдоха предния път?

— Защото в бележника на убития са видели името ми. Но там е имало и много други имена. Ти, аз и Бен сме били заедно цялата вечер. Това е алибито ни. Луиз ще го потвърди. Но съм почти сигурен, че никой няма да ни разпитва.

Половин час по-късно паркираха в двора на вилата. Хю помогна на Бен да слезе. Луиз вече си бе легнала. Къщата бе тъмна и тиха. Клодия направи кафе и сандвичи, а Хю се обади на лекаря.

Той живееше съвсем наблизо. Пристигна след десет минути и подсвирна, като видя рамото на Бен.

— Доста е кървило, но раната е повърхностна, ще заздравее бързо. Трябва да направя няколко шева.

Отне му половин час да почисти и обезболи мястото с инжекция, после да направи няколко шева във формата на полумесец. Хю почерпи доктора с бренди и кафе и след това той си замина.

— Не попита нищо — каза Бен, когато тримата останаха сами. — Сигурно е разбрал, че раната е огнестрелна.

— Казах му, че си се прострелял, без да искаш, докато си чистил пистолета си.

— И той ти повярва?

— Може би не, но ми е стар приятел. Като момче е участвал в Съпротивата, после е правел разни услуги на мафията в Ница. Свикнал е да не задава въпроси.

Тримата пийнаха бренди. Клодия се задави, когато алкохолът опари гърлото й, но после усети как топлината му се разлива по цялото й тяло.

— Бен ми каза, че ще върнеш документите на Роджър Морел. Съжалявам, че си принуден да го направиш, Хю. Без тях няма да можеш да напишеш книгата си, нали?

— Вече и не искам. — Той се взираше в луната над морето. — Пропилях толкова години в желанието си да отмъстя. Сега си давам сметка какъв глупак съм бил. Казвах си, че жена ми е съсипала живота ми, но всъщност аз сам го съсипах, като не пожелах да простя и забравя. Прекарах трийсет години в затвора на собствената си заблуда. Е, сега вече проумях истината. Ще обърна гръб на миналото и ще продължа напред. Не е прекалено късно да започна отначало. Имам още години живот. Ще се постарая да ги изживея пълноценно.

Бен промълви:

— Значи ще простиш на майка ми. Ако я видиш за малко, за няколко минути само, това ще помогне и на двама ви да се освободите от горчивината на миналото.

Хю въздъхна:

— Да говорим за това утре. — Изправи се и остави чашата си на масичката. — Ще си лягам. Вие двамата също трябва да поспите. Клодия, настани Бен в стаята за гости. Лека нощ.

Двамата седяха мълчаливо, заслушани в стъпките му по стълбите.

— Ще дойдеш ли с мен утре до хотела, за да се запознаеш с майка ми? — попита Бен. — Много искам да я харесаш и тя да те хареса.

— С нетърпение чакам да се запознаем.

Бен хвана ръката й и я вдигна до устните си:

— Дано и Хю се съгласи да се видят!

— О, мисля, че ще склони. Иначе какво означаваше това, че ще започне живота си наново? Той ще забрави миналото, ще й прости — на нея и на баща ти. Утре ще е началото на новия му живот.

— И на нашия — каза Бен. — Искам да те опозная. Без да бързаме.

— Да, досега всичко бе много трескаво.

— Сякаш имаш температура. Загубата на кръв не е никак безобидна, Бен. Трябва да си легнеш и да поспиш.

— Ти също — съгласи се той и двамата тръгнаха прегърнати нагоре. Клодия му показа малката стая за гости. Леглото бе застлано. Тя извади завивки, после отиде в стаята си.

 

 

Спа до късно на следващата сутрин. Сънищата й бяха хаотични и страшни. Когато най-накрая се събуди, зарадва се, че всичко е било само сън.

Слънцето припичаше през щорите и стените на стаята бяха на яркожълти ивици. Клодия полежа, замаяна и още доста отпаднала. От долния етаж се чуваха гласове. Не можеше да различи думите. Стана и се отправи към банята, за да отмие мириса на страх от кожата си.

На терасата Хю и Бен закусваха и разговаряха. Луиз бе излязла да пазарува. Бяха й казали, че Клодия се е върнала и че Бен е претърпял лека катастрофа с колата си.

— Счупена раменна кост. Нищо сериозно. Ще зарасне бързо — каза й Хю.

— Клодия с него ли е била? — попита Луиз разтревожено и Бен и Хю веднага поклатиха глави. Луиз въздъхна облекчено. — Е, тогава ще ида да пазарувам. Ще потърся някоя хубава, угоена патица — планирала съм задушена патица в сос от бяло вино.

— Звучи добре — одобри плановете й Хю и тя усмихната се отправи навън.

Когато Луиз потегли с колата, Бен каза:

— Родителите ми никога не бяха ми казвали нищо за теб. Нямах представа, че майка ми ти е била жена. — Замълча, после добави предпазливо: — Надявам се, че не си баща на Клодия? Двамата сте толкова близки, ти очевидно я обичаш като дъщеря.

— Баща й ми бе много добър приятел. И той беше журналист. Работехме заедно, бяхме връстници и имахме много общи неща, само дето неговата съпруга бе чудесна жена.

Бен пламна:

— Не започвай да обиждаш майка ми!

— Нямах намерение. Но се възхищавах на майката на Клодия. Тя не се омъжи повторно, никога не погледна друг мъж до края на живота си. Аз бях станал циник по отношение на жените, но тя бе едно блестящо изключение.

— Клодия прилича ли на нея?

— Много. Семейната прилика е странно нещо. Клодия каза, че в момента, щом те е видяла, си й се сторил познат, макар че не помнела да те е виждала преди. Очевидно е доловила някаква прилика между теб и мен. Всъщност ти повече приличаш на мен, отколкото на баща си. Двамата с него не си приличахме.

— Ако ми е бил баща.

Думите потънаха в дълга тишина — като монети, паднали в кладенец с отекващ плисък.

— Това пък какво означава? — попита Хю, шокиран.

— Датите не съвпадат. Подреждах документите на баща си, за да се ангажирам с нещо, и открих брачното им свидетелство. Роден съм само два дни след като са се оженили. През всичките тези години са ме лъгали. Дотогава не бях виждал брачното им свидетелство. Мислех, че са се оженили една година по-рано.

— Пита ли майка си?

— Как бих могъл, тя е толкова разстроена. Но не разбираш ли: когато съм бил заченат, тя още е била твоя жена. Така че започнах да се чудя…

— Ние се разведохме толкова бързо точно защото тя беше бременна от баща ти. Не бяхме спали от месеци.

Бен въздъхна с облекчение:

— Значи баща ми наистина си ми е баща? Не можеш да си представиш колко бях шокиран от онова откритие. Оттогава ме измъчват догадки.

— Чувал съм, че при близки роднини е възможна удивителна прилика. А не е за пръв път двама души да се оженят точно преди раждането на детето си. В наши дни вече дори не се женят, направо си раждат деца.

— Но защо са ме излъгали? Винаги са ми казвали, че съм роден една година след сватбата им. Защо?

— Сигурно са се притеснявали от истината. Моите родители бяха много старомодни, не са искали да се разнасят клюки, че единственият им внук е роден само два дни след сватбата на родителите си.

— Навярно тази е причината.

И двамата се обърнаха. Облечена в къса синя туника и с бели сандали, Клодия бе вдигнала ръка, за да заслони очите си от яркото утринно слънце. Сърцето на Бен подскочи. Изглеждаше толкова красива!

Хю се изправи:

— Как се чувстваш, скъпа?

Клодия им се усмихна.

— Никога в живота си не съм била така гладна! — Погледна лакомо към кроасаните на масата. — Кафето топло ли е още?

Въобще нямаше да им разкаже колко близо до смъртта е била. Моментът, когато онзи мъж допря пистолета до челото й, бе най-ужасният в живота й. Мъжът не натисна спусъка, защото чу шума от кола навън. Но Клодия бе повярвала, че ще умре. Не искаше да говори за това, искаше да го забрави завинаги.

— Ще направя още кафе. — Хю взе каната и тръгна към кухнята.

Клодия седна до Бен и си взе кроасан. Той пъхна пръст под брадичката й, завъртя лицето й към себе си и я целуна нежно.

— Миришеш на пролет.

Тя му се усмихна.

— Как е рамото ти?

— Боли ме, но ще го преживея. Натъпках се с болкоуспокоителни. Ще дойдеш ли да се запознаеш с майка ми тази сутрин?

Тя кимна:

— Нямам търпение. Само се моля да не ме намрази от пръв поглед, че ще открадна единствения й син!

Очите му грейнаха:

— Тя вече знае за теб, разказвах й през цялото време, докато пътувахме насам. Исках да отвлека мислите й от погребението и да я ободря. Тя също иска да се запознаете възможно най-скоро. Обадих й се по телефона преди половин час и й казах, че ще я навестим по някое време сутринта.

Хю се появи с кана горещо кафе.

— Току-що чух новината по местното радио. Имаше кратко съобщение, че са намерили убит мъж в една къща недалеч от пътя за Опи. Изглежда, полицаите не са го приели за убийство. Подозират, че е самоубийство. Казаха, че според полицията това е партньорът на мъжа, който бе намерен убит на плажа. Съобщението бе написано така, че намекваше за връзка между двамата мъртъвци. Дано полицията приеме, че единият е убил партньора си и после се е самоубил.

Хю наля кафе, Клодия взе чашата си и притисна длани към нея. После отпи бавно, с отворени очи.

— Колко е хубаво! Не обожавате ли аромата на първото сутрешно кафе?

— Разбира се — съгласи се Бен. Без да може да откъсне поглед от лицето й, той каза на Хю: — Ще водя Клодия да се запознае с майка ми. Ти ще дойдеш ли?

Хю се обърна към градината, като моряк, загледан в безкрайната морска шир.

— Не знам дали съм готов да я видя — нито дали тя ще иска да ме види.

— Ще иска. Защо, мислиш, се съгласи да дойде тук с мен? Може да ти звучи странно, но според мен тя ще ти разкаже за баща ми и какво всъщност е станало, когато сте били млади. Никой друг не помни онова време.

Хю кимна.

— Напоследък мислих много за него. Спомних си времето, когато бяхме деца. Глупаво е било да пропилеем всички тези години.

Бен гледаше как Клодия яде намазания с масло кроасан. Представи си какъв вкус ще имат устните й сега. Нямаше търпение да го опита.

— Ще трябва да отида до Париж днес с Роджър и да взема документите от банката — каза Хю.

— Иди утре. Накарай негодника да чака.

— Не, предпочитам да приключа с Роджър и с Уиндзорската история. Започнах да го съжалявам. Той е ужасно изплашен, бои се за поста си, страхува се от публичен скандал. Всички политици се боят от това — че журналистите ще надушат тъмните им страни. За политиците истината винаги е враг. Те живеят върху лъжи. Но Роджър се опитва да запази репутацията на баща си. Нямах представа, че е толкова привързан към стареца.

— Гай е същият — направо се е вманиачил по семейната история. Странно семейство са.

— Те са и твое семейство. Те са семейството на майка ти — усмихна се Хю. — Мисля, че ще е по-добре Клодия да се запознае с нея, без аз да смущавам атмосферата. Имам нужда от още време.

Клодия хвана ръката му:

— Защо не я поканиш на вечеря тук, да кажем — утре? Двете с Луиз ще сготвим нещо специално. Ще ти е по-лесно, ако си на собствена територия.

Той й се усмихна топло, но лицето му още изглеждаше измъчено.

— Толкова ли е важно това за теб?

— Много важно, Хю. За всички ни.

Хю погледна нея, после Бен и сви рамене.

— Добре, скъпа. Покани я на вечеря утре и аз ще съм тук. — Извърна глава към морето. — Чудя се дали ще я позная след всичките тези години.

И как ще се почувствам — помисли си. Сърцето му вече биеше ускорено, а устата му бе пресъхнала. Беше абсурдно да се чувства така. Сякаш бе отново двайсетгодишен хлапак.