Шарлот Лъм
Предателства (14)

Тринайсета глава

Нортъмбрия, Англия

Началото на лятото, 1999

Старецът лежеше в голямото легло с балдахин, разположено в средата на просторната стая. Сбръчканите му ръце бяха отпуснати върху жълтото копринено покривало, което сам бе донесъл от Хонконг преди четирийсет години. По броката на балдахина имаше бродирани червени дракони. Когато навън бе топло и отваряха прозорците, вятърът развяваше балдахина и червените дракони сякаш танцуваха, също както ги бе видял на празненствата по случай китайската нова година толкова отдавна.

— Танцуващи дракони. Огън и вятър — промърмори той. — Това е на късмет.

Усети някакво движение наоколо. Обърна глава и видя самия себе си, седнал край леглото.

— Какво? — попита разтревожен и се сви върху възглавницата си. — Кой?…

Мъжът до леглото се наведе и леко докосна едната немощна ръка с изтъняла до прозрачност кожа.

— Аз съм, дядо.

— Аз? — прошепна старецът.

Имаше чувството, че се гледа в огледало. Дали се виждаше такъв, какъвто бе в младостта си? Главата му съвсем се замая от объркването. Стаята се завъртя пред погледа му. Това бе неговото лице. Гледаше го ужасен. Неговото лице, поставено на друг човек. Как бе възможно?

Джак. Разбира се, това сигурно бе Джак. Трябваше да се сети.

— Джак?

Не можеше да е той. Джак бе загинал през войната. Пръснат на парчета от мина. Дори нямаше какво да погребат. Не каза това на родителите си, разбира се.

Майка му нямаше да го понесе. Някои истини бяха прекалено горчиви.

Преди колко време бе умрял Джак? Повече от петдесет години. Половин век. Значи това не можеше да е той. Освен ако не сънуваше, но бе сигурен, че е буден. Ръката, която го докосваше, бе съвсем истинска, млада, топла, лека.

Вгледа се в това светло лице с гладка кожа, широки очи, сини като лятно небе.

Не беше Джак, но лицето бе същото — същата коса, същите очи. Сигурно бе някой от семейството. Всички с фамилия Морел изглеждаха така. Лесно се разпознаваха. Дали не бе собственият му син, Роджър? Лица и имена се лутаха из главата му. Изчезваха и пак се появяваха.

— Ти ли си, Роджър?

— Не, сър. Роджър е баща ми. Аз съм Гай, помните ли ме? Внук ви.

Тъга налегна стария човек.

— Джак е мъртъв.

— Да. — В сините очи проблесна изненада. И неговите очи преди бяха такива, преди да отслабнат и изгубят цвета си, преди кожата наоколо да се набръчка на хиляди линии. — Точно така, дядо. Брат ви е умрял през войната.

— Стъпи върху една мина. Казаха, че се смеел. Такъв си беше Джак. Все се смееше. — Сълзи потекоха по лицето му. — Веселият Джак — тъй му викаха в полка. Там го погребаха, каквото успяха да съберат. Майка ми все рецитираше някакво стихотворение за късчето чуждо поле, дето било английско. Бог знае защо, та тя беше немкиня. За нас това не бе чужда земя. Беше ни като втора родина.

— Да, сър.

— Лоша работа, да се биеш със своите. Мама много се тревожеше, че може да убием някой от роднините й. Двама от тях умряха през войната. Сега и тя е мъртва. Майка ми. Умря през 1950. Така и не преживя смъртта на Джак. Аз не можех да го заместя в очите й, макар да правех всичко възможно. Той й липсваше прекалено много. Ако й бях дал внуци… след смъртта й се ожених за баба ти. Трябваше да го направя по-рано, трябваше да дам на майка си внук, когото да обича, заради когото да живее. Всички се нуждаем от причина да живеем.

— Да, сър. — Този поток от думи изненада Гай Морел. Той слушаше напрегнато, защото знаеше, че дядо му може никога повече да не се разприказва така.

Старецът лежеше неподвижно, със затворени очи и Гай си помисли, че може да е заспал. Но той продължи да говори:

— Роджър, така кръстихме баща ти. Исках да го наречем Дейвид, но майка му настоя за Роджър.

Бледосините очи се обърнаха към картината на отсрещната стена, върху която падаше сноп слънчева светлина. Беше купил картината преди повече от петдесет години на една изложба в Париж. Кой беше художникът? Някакъв французин, не помнеше името му.

Приликата бе удивителна. Добре си спомняше това изражение, несигурност и срамежливост, прикрити под външната арогантност и чар. Бяха го нарисували в бледосин ленен костюм, риза с отворена яка, небрежно-елегантен, любимият му летен костюм.

— Баща ми мрази да ме вижда без вратовръзка — така бе казал Дейвид в онова лято, когато нарисуваха портрета му. Дали беше 1934? Или може би 1935? Вманиачен е на тема подходящо облекло. Казва, че изглеждам като простосмъртен в спортните си панталони и ризи без вратовръзка. Приличал съм на работник. Щеше да получи припадък, когато му казах, че точно така искам да изглеждам.

Тогава двамата се разсмяха, но това всъщност не бе шега. Между баща и син имаше огромна пропаст, трагична липса на разбиране. Те не можеха да разговарят, дори не се познаваха. Старият мъж бе консервативен и вкопчен в традициите, отказваше да приеме новия век и прилагаше спрямо най-големия си син викторианските стандарти, които никой друг вече не почиташе.

— Не разбира ли, че хората те обичат?

Русият мъж поклати глава, а сините му очи се натъжиха:

— Разбира само, че не съм негово точно копие! А той иска това! Все не мога да му угодя.

Именно това изражение бе уловил художникът — тъга, самота. Портретът висеше там, откакто Стивън Морел бе наследил Лейлъндс. Той сам го окачи в деня, в който се нанесе тук като господар и наследник на имението. Сините очи сякаш му се усмихнаха от другия край на стаята. Двамата толкова си приличаха!

Гай Морел се обърна към портрета, в който се бе втренчил дядо му.

— Той е бил типичен Стюарт, нали? Не само по външност и телосложение, но и по характер — огромен чар и безброй слабости. Казват, че бил капризен разглезен младеж.

Дядо му се надигна в леглото, подпря се на лакът, а треперещият му глас прозвуча гневно:

— Ти не си го познавал! Как смееш? Да не съм те чул втори път да говориш така за своя крал! Не си достоен дори да споменаваш името му, по дяволите!

Разтревожен и сепнат, внукът се наведе към дядо си.

— Съжалявам. Извинете. — Хвана ръцете на стареца. — Не се разстройвайте, дядо. Ще ви стане зле.

Старецът се отпусна назад, но дишането му остана накъсано. Сърцето му биеше толкова бързо, че той опря ръка върху немощния си гръден кош, сякаш да успокои трескавия му ритъм.

— Ще извикам сестрата. — Гай Морел стана, но старецът го дръпна за ръкава:

— Недей. Не искам да се суети тук. Стой си мирно, момче.

Лежа неподвижно минута-две, а мислите му отново се върнаха в миналото. Понякога дори не помнеше коя година е. Времето бе като пелена, покрила стаята.

— Коя година е?

— 1999. Догодина свършва векът, започва новото хилядолетие.

Лицето на стареца оставаше безизразно. Погледът му се насочи през високите прозорци към зелените хълмове навън, към поляните, пълни с животни, изведени на паша, говеда и овце, няколко расови коня с арабска кръв. Потомство на Египет — расовия жребец на баща му, който бе умрял почти преди век.

Баща му мечтаеше да спечели с него надбягването в Дерби, но конят падна лошо при прескачането на едно препятствие и кракът му остана сакат, така че баща му го използваше за заплод и спечели цяло състояние от продажбата на расовото му потомство. Сигурно и до ден-днешен в надбягванията се състезаваха потомци на Египет. Расовата му жилка не бе загубена. Тя винаги се проявяваше.

Ето виж това момче. Един поглед е достатъчен, за да се разбере, че е Морел. Не може да се сгрешат семейните черти, острите, изваяни скули, сините очи, копринено меката коса.

Бяха дошли тук от Нормандия, заедно с Уилям Завоевателя. Те го бяха подкрепили в битката за завземането на Англия и той им бе дал тази земя като награда за вярната служба.

Началото на рода водеше от двама братя — Гай и Чарлс де Мор. Те бяха построили тази къща в низината, обърната към речната долина, така че да устои на всички нападения. Години наред бяха отблъсквали атаките на англичаните. Чарлс бе умрял от треска няколко години след един военен поход, по време на който спял на студената и влажна английска земя. Бе оставил само жена, без деца. На Гай се паднало да продължи рода.

— Направил го — промърмори старецът. — Четиринайсет деца, осем сина, шест момичета. Когато Гай умрял, били живи едва двама сина и една дъщеря. Хората са умирали млади по онова време.

Внук му го гледаше, объркан и озадачен. За какво говореше дядо му сега?

— Знаеш ли, че внукът на Гай е изоставил името Де Мор и го сменил с Морел, когато се оженил за едно местно момиче и то настояло да имат английска фамилия? Много консервативни били по тези места, и сега са такива. Но природата е чудесна.

— Красива природа. — Гай отиде до прозореца, а старецът го изгледа с гордост. Красив младеж, висок, с изправен дълъг гръб — като истински Морел. Тяло на ездач.

— Добре ли яздиш, Гай?

Младежът се обърна, усмихнат:

— Вие ме качихте за пръв път на пони, помните ли? Все още яздя всеки ден. В тези моменти съм най-щастлив.

— А аз не съм яхвал кон от години — тъжно промълви старецът. — Не помня откога не съм яздил.

Не можеше да си спомни толкова много неща. А толкова много не можеше да забрави! Странно как помнеше семейната история отпреди хиляда години, а не помнеше какво е станало предната седмица.

Защо внук му продължаваше да го гледа с такова странно изражение?

— Тук съм роден, в същата тази стая — каза бързо. Езикът му се струваше някак прекалено набъбнал, думите излизаха от устата му заваляни, но не знаеше защо. — Тук и ще умра. — Протегна ръка и Гай веднага я пое. — Слушай, не им давай да ме закарат в някоя болница. Искам да умра в тази стая. Баща ми е умрял тук, и дядо ми, и неговият баща, всички до шестнайсети век назад, до стария Саймън, но него само са го внесли да умре, след като паднал зле от коня по време на лов. Повечето са били и родени тук. Добра стая за такива събития. За раждане и за смърт.

Погледът му обходи пространството — тъмночервените стени, високия таван, чиито гипсови орнаменти едва се виждаха заради височината.

— Не мисли за умиране — каза разтревожен Гай. — Още дълго време не бива да мислиш за това.

Старецът го погледна и се намръщи:

— Ти лекар ли си?

— Не, сър. Аз съм Гай, внук ви, забравихте ли?

— Разбира се, че помня, дяволите те взели! — Лицето на стареца омекна. — Одрал си кожата на майка ми.

Руса, със сини очи и прасковена кожа, тя бе най-голямата красавица в графството. Ослепителна. Всички мъже, които я зърваха, завиждаха на баща му. Но на него тя не му бе достатъчна. Баща му бе имал много други жени през целия си живот: жените на приятелите му, прислужнички, проститутки в Лондон. Дали изобщо я бе обичал? Или се бе оженил за нея заради богатството и връзките й? Тя произхождаше от аристократично немско семейство, родителите й притежаваха огромно имение и бяха спечелили парите си от мини и стоманолеярни.

За семейство Морел това бе много полезен брак. Любовта не бе част от сделката. За тях майка му бе собственост за придобиване, не човешко същество, което да обичат и почитат.

Но за майка му бракът бе по любов. Тя обичаше мъжа, за когото се бе омъжила. Баща му бе едър, силен, мъжествен, с чаровна усмивка и опасен нрав. Жените го намираха за неустоим. Не бе изненадващо, че невинната седемнайсетгодишна девойка, която той бе избрал за своя жена, се бе влюбила в него от пръв поглед и бе прекарала остатъка от живота си, копнеейки за любовта, която той така и не й бе дал.

Колко нощи я бяха чували да плаче в стаята си? Двамата с Джак лежаха будни и слушаха риданията й, докато баща им почти не се прибираше.

— Мама умря навън, в долината. По време на лов. Счупи си врата. — Бе пришпорила коня си в опасен галоп, за да прескочи една ограда. Самоубила се е, шушукаха хората, искала е да умре. Баща му бе по средата на последната си, най-дълга любовна връзка и майка му не бе могла да я понесе. Разследването заключи, че е било нещастен случай, разбира се.

В онези времена следователите и съдиите знаеха дълга си. Семейство Морел бяха най-влиятелният род на поне сто мили разстояние. Земята им стигаше от единия край на Англия до другия. Скандалите, свързвани с рода, винаги се потушаваха, за тях не се говореше, нищо не ставаше публично достояние.

Баща му застреля коня, като през цялото време плака шумно, после коленичи и погали пречупения врат на майка му.

— Съжалявам, съжалявам, красавице моя.

Баща му плака за коня си дни наред, но на погребението на жена си, където се стекоха всички от околността, той изглеждаше спокоен и приемаше съболезнованията им с тъжно кимване и сухи очи.

Сега старецът си даваше сметка какво си бяха мислили всички съседи и приятели на баща му. Че тя няма да им липсва. В края на краищата бе немкиня, чужденка, а те бяха консервативни хорица и мразеха чужденците, особено немците. Англичаните мразеха дори съпруга на кралица Виктория, принц Албърт, защото бе надут немец. Чак след смъртта му бяха изпитали чувство за вина и скърбяха за него шумно и дълго.

Не скърбяха за майка му. Забравиха я почти веднага, щом я погребаха. Тя липсваше единствено на децата си и на слугите, които я обичаха заради сърдечното й отношение към всички.

— Красива жена, нали? — каза старецът и погледна един от другите портрети на стената. Бе нарисуван от Саржан. Той я нарисува такава, каквато я виждаха хората, които я обичаха — облечена за бал, с розова рокля от сатен, дълга медено руса коса, огромни сини очи, розови устни. Лицето й грееше от любов и топлота. Никой от другите й портрети не разкриваше истинската й същност — само Саржан бе успял да я долови.

— Баща ми доста прилича на нея — промърмори Гай.

— Кой?

— Синът ви, Роджър.

— Роджър. Да, така е. Той тук ли е?

— Не, сър. Във Франция е, на почивка.

Старецът се обърка.

— Франция… във вилата ли? На полуострова?

— Не, забравихте ли, вилата я продадохме още преди години, дядо. Сега имаме къща в Кан, по-нова, по-лесна за поддръжка. Имаме прислужница и градинар, които се грижат за нея, семейна двойка са и живеят в апартамента над гаража. Когато не използваме къщата, даваме я под наем.

Старецът сграбчи ръката на внук си:

— Продал е вилата ми? Не е имал никакво право!

— Вие дадохте пълномощно на татко, не помните ли? — опита се да го успокои Гай.

Немощната ръка на стареца се вкопчи още по-силно в него.

— Боже господи! Какво е направил? Продал е вилата? За кого се мисли? Тя е моя. Не е имал право да продава моята собственост! Къде е той? Веднага го доведи. Трябва да говоря с него.

— Татко направи това, което смяташе, че е най-добре за семейството. Няма нужда да се тревожите. Всичко ще бъде наред.

— Не е имал право да продава имотите ми!

— Вие му дадохте пълномощно, дядо!

— Не помня нищо подобно!

— Някой трябваше да поеме грижите за имотите. Не можехме да оставим вилата просто да се руши бавно. Никой не ходеше там, тя си стоеше заключена и щеше да е необходимо цяло състояние, ако искахме да я ремонтираме и модернизираме. Татко реши…

— О, той реши!

— Не се разстройвайте за такива неща! Няма нужда. Татко прави най-доброто за вас.

Този прилив на тревоги съвсем изтощи стареца. Проблясъкът на разум се изгуби в изсветлелите очи. Те се затвориха и старият човек задряма с отворена уста и тихо захърка.

Вратата се отвори и в стаята влязоха двама души. Гай се изправи.

— Благодаря ви, че дойдохте, доктор Ранкин. Сестрата обясни ли ви?

— Че е бил с разума си тази сутрин? Смислено ли говореше?

— Да, напълно. Говореше съвсем ясно, дори си спомни за брат си Джак, който е умрял преди петдесет години.

— О, далечното минало ги спохожда много по-често в такива случаи. Не помнят обаче какво са правили вчера.

— Но той изглеждаше толкова по-добре в сравнение с последните пет години. Какво значи това?

— Очевидно нещо се е променило, но в момента не можем да бъдем сигурни какво става. Ще трябва да направим някои изследвания.

— Какви изследвания? Можете ли да ги направите тук?

— О, неминуемо ще трябва да го заведем в болница, не можем да пренесем цялата апаратура тук, прекалено обемиста и тежка е.

— Не, не мога да се съглася. Той мрази болниците. Човекът е над деветдесетте! Какъв е смисълът да го тормозим с още изследвания на неговата възраст?

— Е, вие решавате. Разбирам ви.

Двамата постояха известно време, загледани в спящия старец. Клепачите му бяха толкова тънки, че изглеждаха почти прозрачни.

— Съжалявам. Но му обещах, че няма да го водим в болница. Ще ви оставя със сестра Скелтън да си свършите работата. Извинете ме. Ако ви трябвам, ще бъда в библиотеката. Веднага ме извикайте, ако състоянието му се промени. И моля ви, опитайте се да не го разстройвате повече. — Гай докосна оределите тънки кичури сребриста коса, пригладени по голото му теме. Кожата там бе по-скоро розова, като на бебе, отколкото като на възрастен мъж. — Грижете се за него, той ни е много скъп.

— Скъп е на цялото графство, сър. Всички ме питат има ли новини за състоянието му. Хората го обичат.

Гай излезе от стаята и тръгна по коридора, водещ към парадното стълбище. Полираният паркет на пода бе покрит с персийска пътека, която заглушаваше звука от стъпките му. Погледна към огромното фоайе долу.

Колони от розов мрамор ограждаха затворената входна врата. Подът бе с черни и бели плочи. Две ирландски хрътки лежаха пред голямата камина, в която гореше силен огън, въпреки че бе началото на лятото. В тази къща лятото идваше късно, а зимата — рано. Стаите, почти никога не се стопляха. През цялата година откъм северните възвишения вееха ледени ветрове.

Кучетата се размърдаха, щом го чуха да се приближава, повдигнаха глави и размахаха опашки.

Щом стигна до най-долното стъпало, щракна с пръсти. Хрътките веднага станаха и тръгнаха заедно с него по коридора към библиотеката.

Слънчевите лъчи блестяха върху старата дъбова ламперия. В камината огънят бе почти загаснал. Гай сложи две цепеници от плетения кош в огнището, взе старинния ръжен и разрина огъня, докато пламъците се разгорят. Стаята се изпълни с мирис на горящ бор.

— Така е по-добре, нали? — Гай се настани зад бюрото си, а кучетата — до камината.

Върху бюрото имаше купчини книги. Гай взе подвързания кожен том с позлатения герб на семейство Морел. Отвори на отбелязаното с разделител място и се зачете, като подпря главата си на лакът.

Правеше проучвания за втората си книга: историята на семейството, преплетена в историята на цялата област, границите й, Адриановият вал и Нортъмбрия. Много малко неща се бяха случили в тази част на света, в които да не бе замесен някой от семейството. Имаше и такива представители на рода, които се бяха проявили в световен мащаб или бяха участвали в управлението на страната, като прадядо му и като собствения му баща в момента. Други бяха избрали армията. Дядо му завърши кариерата си като генерал.

Стаята бавно се затопляше, чуваше се само шумоленето на страниците, когато ги разгръщаше, равномерното дишане на спящите кучета и ритмичното тиктакане на стенния часовник от деветнайсети век.

Гай четеше очарован, но бе прекарал последните няколко дни край леглото на дядо си и сега умората започна да се проявява. Клепачите му натежаха. Той затвори очи и задряма.

Резкият звън на телефона го събуди. Врата го болеше, ръката, на която подпираше главата си, се бе схванала. Прозя се и грабна слушалката.

— Ало?

— Гай?

— Татко? Къде си?

Гласът от другия край на линията прозвуча раздразнен:

— На яхтата, на път за Ница. Боже, как се радвам, че се махнах от Прованс! Бях забравил какъв кошмар е там заради комарите. В Ним целия ме изпохапаха, въпреки че се бях изкъпал в лосион против насекоми. Нещо ново при вас?

— Днес пак говореше. Не каза много и беше трудно да следвам мисълта му. През повечето време е съвсем объркан, но има някакви проблясъци на паметта. — Гай се облегна на стола си, наслаждавайки се на топлите козини на кучетата, които спяха в краката му. Наведе се и ги погали зад ушите. — Знаеш ли за какво ми напомня всичко това? За началото на една книга. Как се казваше? От Дикенс. „История на два града“.

— Връщането към живота ли?

— Точно това е. Връщане към живота. Но според Ранкин може да са последни проблясъци преди…

Баща му рязко го прекъсна, сякаш самата дума би прозвучала като светотатство:

— По дяволите Ранкин! Той е песимист открай време. Според мен старецът може да издържи още десет години. Каза ли нещо ново или важно? Записваш ли всичко, както ти поръчах?

— Нямаше нищо за записване. Нищо свързано не каза, освен разни семейни истории за това как умрели родителите му, слушал съм ги много пъти. Дълго гледа портрета на майка си от Саржан. Много я е обичал, нали?

— Така е. За него тя е била като слънце. Всички слуги също я обожавали. Била е не само красавица, но и много сърцата жена. Собственият й съпруг обаче се е отегчавал от нея. Не била негов тип. Много странно. Съседите също не я харесвали много. Какво нещо е животът, нали?

— Не е ли странно, че и тя, и мъжът й са умрели от нещастни случаи по време на лов?

— Не съм се замислял за това, но си прав. Странно е.

— Една от шегичките на господ.

— Мислиш ли, че господ има чувство за хумор?

Гай обичаше да води подобни философски разговори с баща си. Бяха открили този стил едва след като Гай навърши осемнайсет, което не бе чак толкова отдавна. Настани се още по-удобно и се усмихна.

— Е, логично погледнато, щом е създал целия свят, трябва да е създал и шегите, така че би трябвало да е имал чувство за хумор, не мислиш ли?

Баща му измърмори:

— Може би. Трябва да отбележа, че някои от шегите му не ми се струват никак смешни. Някои са дори жестоки. Не разбирам с какво Рейф заслужи такова страдание например. Ракът е жестоко нещо. Той бе добър човек, винаги съм го харесвал.

— Видя ли се вече с брат му?

— Да, току-що обядвах с него.

— Тъкмо чета една от книгите му. Добра литература са, не просто бестселъри. В тях има нещо различно.

— Но е много труден характер. Не стигнах доникъде в опитите си да го убедя да види нещата от моя гледна точка. Опасявам се, че ще се наложи играта да загрубее.

Гай се разтревожи:

— Какво значи това? Татко, не прави глупости!

— Ще направя каквото се налага, Гай. Сега трябва да вървя. Нямам повече време. Ще ти звънна утре вечер. И, Гай — не пускай никакви посетители! Абсолютно никого. Без значение колко високопоставени са. Дори да е министър-председателят. Никакви роднини, никакви стари приятели. Дръж го настрана от всички — освен от доктора и сестрата.

— Ранкин искаше да го закараме в болница.

— Боже господи, в никакъв случай! Не можем да оставим непознати да се грижат за него! Казал си на Ранкин, че за такова нещо не може да става и дума, нали?

— Казах му, не се тревожи.

— Мисля, че ще го убием, ако опитаме да го местим от Лейлъндс.

— И аз смятам така. А и той иска да умре в стаята си. Така каза днес. Всички от семейство Морел са се раждали и са умирали в тази стая. И той щял да го направи.

— Дано си му казал да спре с глупостите! Не трябва да му позволяваш да говори за тези неща, разстройва се. Поддържай го в добро настроение, Гай. Не трябва да умре, преди да се върна!

— Ранкин каза, че може да изкара още няколко месеца. — Гай замълча. — Или да умре още тази вечер, разбира се. С човек на неговата възраст нищо не е сигурно. Приятелите ти доволни ли са от пътешествието?

— Оставих ги в Егимор, за да обиколят с кола Прованс.

— Спомням си това градче. С крепостна стена, построена от един от френските крале, тръгнал на кръстоносен поход.

— Да, същото. Много е красиво, но има прекалено много туристи.

— Помня, че ме води там преди десет години. Вечеряхме, после наблюдавахме как цели ята прилепи излитаха изпод покривите. Доста страшничко беше. Почти като в онова място до Арл — с многото стари каменни гробници. Как се казваше?

— Лесалискан. — Гласът на баща му звучеше напрегнато.

Гай усети как по гърба му полазиха тръпки. Познаваше този тон — какво не бе наред? Защо баща му не искаше да му се довери, да сподели тревогите си, да му позволи да помогне?

— Ще се чуем отново утре — каза Роджър Морел и затвори.

Гай постоя, загледан в огъня. Какво бе намислил баща му? Какво искаше да каже с това, че играта с Хю Хепбърн ще трябва да загрубее? Баща му бе много умел човек, но понякога бе склонен на съвсем глупави постъпки. Когато бе разтревожен и изплашен, ставаше безразсъден.

Телефонът иззвъня отново и Гай вдигна слушалката:

— Ало?

Гласът бе познат.

— Здравей, Гай, Бен се обажда.

— Бен! — Гай рязко се изправи, нервите му не издържаха. Вече бе чул, че Бен и майка му са заминали за Франция. — Боже господи! Как си?

— Коя новина да ти кажа първо, добрата или лошата?

— Винаги предпочитам първо добрата.

— Влюбен съм. Наистина. Работата е сериозна. Срещнах момичето, за което искам да се оженя.

Съвсем озадачен, Гай каза:

— Това е чудесно, Бен. Как се казва тя?

— Клодия Гийон. Много е красива и съм луд по нея. А сега лошата новина. Баща ти е наредил да я отвлекат.

Гай си пое рязко дъх. Преглътна шумно:

— Това някаква шега ли е? Не го намирам за забавно, Бен.

— Не ме мисли за глупак, Гай. Знам с какво се е заел баща ти. Организирал е отвличането й днес. Свържи се с него на яхтата и…

— Не мога, нямам връзка. Той ми се обажда.

— Не ти вярвам. Не ми губи времето с лъжи. Кажи му от мое име, че ако не пусне Клодия на свобода днес, лично аз ще разглася историята на дядо ти в пресата.

Гай се вкамени и пребледня:

— Не знам за какво говориш…

— Млъквай и ме чуй! Ще се появи на първа страница на всеки вестник утре сутрин, заедно с откъси от писмата. И му кажи още, че писмата не са тук — намират се в банка, откъдето само Хю може да ги вземе, никой друг. Ако Клодия не се върне при нас тази вечер, ти и баща ти ще си платите. Давам на баща ти срок до десет часа тази вечер да я докара жива и здрава във вилата на Хю.

— И… и… тогава?

— Тогава и само тогава ще се споразумеем. Но първо Клодия. Няма да говорим, докато тя не се върне.