Шарлот Лъм
Предателства (7)

Шеста глава

Антиб

1999

След засищащата вечеря на Луиз Клодия й помогна да приберат масата, постави чиниите в миялната машина и седна с Хю в дневната на чаша силно кафе. Той пусна нов запис на 22-рия концерт за пиано на Моцарт в изпълнение на една талантлива френска пианистка от китайски произход, на чийто концерт Клодия бе ходила в Париж предната година.

— Невероятна е! И е само на двайсет години! Чувствам се стара в сравнение с нея.

— Доста шокиращо е. Как ли ще свири след десет години? Как може някой толкова млад да показва толкова дълбоко разбиране на музиката!

— Моцарт е свирел концерти на седем години, нали?

— Моцарт е бил гений. Той не е критерий.

— Така е. Гениите са отделна категория.

С ъгълчето на окото си Клодия забеляза един сиво-зелен гущер, дълъг около пет сантиметра, който се стрелна по прозореца и замря за секунда, вкопчен в стъклото. Единствено коремчето му пулсираше. Устата му бе отворена, сякаш се смееше, докато ги слушаше, а очите му бяха изпъкнали.

— На какво се усмихваш? — попита я Хю.

— На гущера, който живее на оградата. Бях го забравила, но той още е тук. Ако е същият? Колко дълго живеят всъщност?

— Нямам представа. Трябва да проверя. Този живее тук от години. Веднъж си загуби опашката и после му израсна нова. Разпознавам го по шарките на гърба и по тази самодоволна физиономия.

— Сладък е. Когато съм в Париж, гущерите ми липсват. Там има само плъхове и хлебарки, а те не са нито симпатични, нито дружелюбни.

— Е, сигурен съм, че можеш да се справиш с тях. Станала си силна млада жена.

— Бих искала да съм по-силна.

И двамата знаеха за какво всъщност говорят.

— Няма нужда. Наистина големите градове винаги са пълни с хищници. Предполагам, че в наши дни жените трябва да се научат да се защитават сами. — Хю се взря загрижено в нея. — Много ли те изплашиха?

— Не бих искала да ги срещам отново. Не се изплаших толкова от това, което ми казаха, колкото от това, което се опасявах, че могат да ми направят.

— Подобни изживявания винаги действат разтърсващо. Имаш нужда от повече здрав сън. Хайде, лягай си, а аз ще проверя капаците на прозорците и алармата.

— Бих предпочела да се обадиш на полицията, Хю. Нямаш представа що за хора са това.

Той я изгледа непоколебимо.

— О, повярвай ми, имам много добра представа. Но в никакъв случай не искам да намесвам полицията. Ще зададат прекалено много неудобни въпроси.

— Ако си ми казал истината, откъде ще им хрумне да задават неудобни въпроси? Може да е неморално да задържиш чужда собственост, която си открил в къщата, но не е незаконно. Това е твоята къща и мисля, че според закона притежаваш всичко в нея.

— По-сложно е, отколкото си мислиш. — Гласът му прозвуча строго. — Достатъчно говорихме за това, стига толкова.

Нямаше смисъл да спори с него. Познаваше ината му. Беше решил какво да прави и нищо не можеше да промени мнението му.

Тя въздъхна разтревожена и се изправи.

— Дано знаеш какво правиш. Лека нощ, Хю.

Алуминиевите щори на прозорците й бяха затворени, климатикът работеше и в стаята бе приятно хладно, така че тя бързо се отпусна, въпреки преживяното напрежение през деня. Изми се и облече една стара бяла памучна нощница, която Луиз бе приготвила на леглото. В горещите летни нощи тук човек не можеше да носи нищо друго, освен памук. И коприната, и изкуствените материи залепваха неприятно за изпотената кожа.

Клодия се пъхна между безупречно изгладените бели чаршафи, отпусна глава върху една от пухените възглавници, които Хю бе донесъл специално от Англия преди години, и огледа стаята си. Изглеждаше по-малка, отколкото я помнеше. А може би самата тя вече не бе толкова малка. Боядисаните в бяло стени, абажурът на нощната лампа в яркочервено и зелено, кувертюрата и завесите на макове бяха съвсем същите, нищо не се бе променило. Някои от старите й дрехи още висяха в гардероба, бельото й бе в скрина, грижливо сгънато и ароматизирано с торбички лавандула.

Луиз бе старомодна и педантична икономка.

Долу иззвъня телефонът. Звъненето рязко спря и Клодия долови приглушения глас на Хю, но не можеше да чуе какво точно казва.

Той стоеше вцепенен край бюрото си, лицето му бе бледо като платно, а пръстите стискаха слушалката с всичка сила.

Да разпознаеш един глас след толкова много години! Необичайно. Никога не му бе хрумвало, че гласовете не се променят с възрастта, за разлика от телата и лицата.

— Хю? Хю? Моля те, отговори ми. Знам, че ме чуваш. Усещам дишането ти.

Той мълчеше.

— Никога не съм те интересувала истински. За теб винаги работата бе на първо място. Нямаше те, когато имах нужда от теб. Хю, кажи нещо!

Не би могъл да проговори, даже и да искаше. Този глас! Ледени тръпки бяха плъзнали по гърба му. Бе чел някъде, че косата на човек продължава да расте и след смъртта. Дали и гласът остава непроменен чак до смъртта?

— Не може да не си ни простил вече. След толкова много време. Не ти ли стига отмъщението?

Той се взираше в снимките на стените. Отмъщението бе дива справедливост — кой го бе казал? Не помнеше. Но отговаряше съвсем точно на чувствата му в момента.

— Моля те, Хю, моля те. Искаш да падна на колене ли? Добре, ето, на колене съм и те умолявам. — Тишина, после сподавено ридание, наситено с невъобразима горчивина.

Той затвори телефона.

Сладко е отмъщението — знаеше кой е написал това. Байрон. Да. Байрон е разбирал как любовта се превръща в омраза и изгаря душата ти.

Сега вече се чувстваше прекалено неспокоен, за да седне да работи. Чуваше как Клодия се върти в леглото си. Дали и на нея й бе трудно да заспи? Слезе долу в кухнята, направи чаша горещ шоколад и й я занесе.

Преди да почука на вратата, се ослуша и чу шум от прелистване на страници.

— Клодия? Може ли да вляза? Донесох ти чаша горещ шоколад. Ще ти помогне да заспиш.

— О, чудесно! Точно от това имах нужда. Не мога да заспя, това е проблемът.

Той остави чашата на нощната й масичка.

— Не искам да будуваш цяла нощ от тревоги. Аз ще се оправя с тази история, обещавам ти. Тук си в безопасност, стига да не излизаш сама по тъмно.

— Няма, не съм глупачка. Но двете с Луиз се уговорихме да отидем на пазар в Антиб утре сутринта. Нямаш нищо против, нали?

— Разбира се, че не. Не биха дръзнали да ти направят нещо през деня, особено ако си заедно с Луиз. Може ли да се отбиеш в английската книжарница край пристанището, за да вземеш няколко книги, които съм си поръчал?

— Разбира се. Ще мина оттам. — Тя взе чашата с горещия шоколад и я задържа между дланите си. Топлината й подейства успокоително и тя наведе лице към нея. — Ммм. Чудесно ухание.

Хю погали с ръка косата й — рядко срещан жест на нежност.

— Приличаш пак на малко момиченце в тази стара нощница. Хубаво е да си пак тук, липсваше ни. И на Луиз, и на мен. Лека нощ.

Той бе единственият баща, когото познаваше. Родният й баща бе само някакъв смътен спомен. Дори не бе сигурна дали изобщо има спомени от него. Може би си спомняше стари снимки, които са й показвали през детството, или весели случки, свързани с него, които майка й е разказвала, за да поддържа паметта му жива. Често си мислеше, че ако Хю не бе заел мястото на баща й, животът й би се стекъл по съвсем различен начин. Какво ли би правила, ако бе сама след смъртта на майка си? Дали щяха да й намерят осиновители? Или щяха да я пратят в приют? В наши дни всички знаеха колко нерадостен и опасен е животът на децата в такива места. Тя бе имала късмет, дължеше на Хю много повече, отколкото би могла да му даде в знак на благодарност.

Изгаси лампата и след няколко минути заспа. В съня си чу гласове в градината, които крещяха. Единият бе на Хю, другият също бе познат, но тя не се сещаше чий е.

— Негодник такъв, ще те убия! — извика Хю.

— Преди това сам ще идеш в ада! — отвърна другият, давейки се. Чу се измъчен писък, последван от шумно плясване във вода.

Тя се събуди, плувнала в пот, седна и се ослуша, но навън бе съвсем тихо. Чуваше се само лекото шумолене на вятъра в листата. Отиде на пръсти до прозореца и вдигна щорите, но градината бе празна и тиха. Спусна ги отново, върна се при леглото и пак се въртя известно време, преди да заспи.

Събуди се едва когато Луиз вдигна щорите сутринта. Клодия извърна глава, за да избегне ярката светлина в лицето си.

— Колко е часът?

— Девет. Исках по това време вече да съм на пазара. Доста си бледа — да не ти е зле? Започнах да се тревожа! Спеше като мъртва, влизах два пъти, но ти изобщо не помръдна. Ето, донесох ти закуска. Още ли искаш да ходим в Антиб?

— Да. Боли ме главата, явно съм спала много дълго.

Главата я цепеше ужасно. Дали е мигрена? — почуди се тя. Не, от съня е — беше спала десет часа. Не помнеше да е спала толкова дълбоко и толкова дълго. Обикновено имаше пристъпи на мигрена, когато не е спала добре. Разбира се, вчерашният ден съвсем не бе обичаен.

Луиз се намръщи и я огледа втренчено.

— Май е по-добре да отида до пазара сама. Ти ще идеш друг ден.

— Не, ще се оправя, щом изпия кафето си. Дай ми петнайсет минути. — Хю щеше да пише до обяд, Клодия не искаше да се мотае сама из вилата цяла сутрин. Нервите й нямаше да издържат.

Когато Луиз излезе, тя взе хапче против главоболие, после един бърз душ, за да се разбуди, седна на леглото, изяде приготвения кроасан и изпи чаша силно черно кафе.

Когато слезе при Луиз, облечена с дънки и пуловер на бели и сини моряшки райета, който бе носила години наред като ученичка и в който все още изглеждаше удивително добре, тя бе съвсем разсънена и главоболието й почти бе изчезнало. Хю работеше вече в кабинета си. Жул почистваше басейна и махна на Клодия, когато тя излезе от къщата.

— Как си?

— Добре, мерси. А ти?

— Аз? Горе-долу — сви рамене той. После опря длан на гърба си, приведе се леко и изохка. — Ужасни болки в гърба.

— Ето пак започна — оплаква се от гърба си. Само се опитва да си спести копаенето и разнасянето на тежки неща — измърмори Луиз, докато се качваше в малкото червено рено пред къщата.

Двамата се дърлеха като деца по цял ден, но Клодия знаеше, че всъщност са много привързани един към друг, макар и да не си го признават.

Навярно Жул бе изкарал колата от двойния гараж, за да ги улесни. Той винаги се стремеше да помага на Луиз, отглеждаше й зеленчуци в градината зад вилата, покриваше ги със специални навеси, за да не влизат в тях съседските котки, изнасяше торбите с боклука, миеше прозорците на вилата. Луиз може и да мърмореше, но и тя разчиташе на него.

Клодия седна на шофьорското място, затвори вратата и внимателно пое по хълма. Сенките на дърветата танцуваха по асфалта.

Когато стигнаха края на отбивката и излязоха на широкия път, яркото слънце я накара да примижи. Луиз забеляза това.

— Старите ти слънчеви очила още са в жабката, където ги остави.

— О, страхотно! — Клодия ги извади. Бяха черни и елегантно семпли. Сложи си ги и въздъхна с облекчение. — Така е по-добре.

В жабката имаше и касета на една певица, по която Клодия бе луда, преди да замине за Париж — Вероник Сансо. Първата песен бе най-известното парче на Сансо — „Както си представям“. По-рано Клодия обожаваше този сексапилен меланхоличен глас. През онази последна година преди да замине бе лудо влюбена в един мъж и винаги си мислеше за него, когато слушаше тази касета. Сега дори не си спомняше лицето му, само знаеше, че някога краката й се бяха подкосявали от усмивката му.

— Не съм чувала песента много отдавна!

— По-рано слушаше само тази касета!

Клодия се усмихна, развълнувана. Касетата бе много скъпа за нея, но не си бе давала сметка, че някой друг е забелязал това. Как се казваше онзи мъж? Как бе възможно да изпитва такива дълбоки чувства тогава, но да го забрави напълно за толкова кратко време!

— Спомняш ли си наистина? Пускаш ли си я понякога?

Луиз направи гримаса.

— Аз? Това изобщо не е по вкуса ми. Предпочитам Пиаф.

— Тя също е чудесна.

Докато учеше в колежа, Клодия караше реното всеки ден. Въпреки че Хю го бе купил на старо, то още се държеше доста добре.

Като тръгна за Париж, тя остави малкото рено на Луиз, а с част от парите от наследството си купи пикап. Бе на двайсет и една години.

Пикапът бе много по-полезен, имаше достатъчно място, където да товари съдовете и храната, а Зигфрид и Пати се настаняваха на предната седалка до нея.

Все пак бе много приятно да кара отново малкото си рено. То й напомняше за най-ранната й младост — за момичето, което вярваше в мечтите си, но се боеше, че няма да успее да ги осъществи. Е, бе успяла. Поне до известна степен.

С изключение на мечтания любовник, който би трябвало да я чака някъде. Той още не се бе появил.

Спряха на един от паркингите край пристанището и тръгнаха пеша по стръмната уличка към закрития градски пазар. И двете обичаха да се мотаят край сергиите, да вдишват ароматите, да оглеждат всичко, което се продава: от евтините, ръчно изработени музикални инструменти — като барабаните, направени от африкански тикви и намазан с восък памук, флейтите от издълбани клонки, дайретата от тиквички, пълнени с дребен боб, — до зеленчуците и плодовете, домашния хляб, докаран от фермите край града, сиренето, месото, прясно уловената в залива риба.

Луиз се заплете в спор с един от търговците на риба относно съставките на рибената чорба. Барбуни, морски дяволи, лангусти, миди, скариди, раци, омари блестяха под ярките светлини на лампите. Изборът бе огромен, а рибата вероятно бе уловена по-рано същата сутрин.

Клодия продължи да обикаля сред красивите цветя, струпани в божествен хаос в кофи, кашони и кошници. Уханието на рози, дъхави карамфили и лавандула замая главата й, но то със сигурност бе за предпочитане пред мириса на риба.

— Клодия?

Тя се обърна изненадана и видя една млада жена в напреднала бременност, широко усмихната.

— Аз съм, Жан. Жан Февро, не ме ли помниш?

Спомни се веднага името, но й отне още няколко секунди, преди да разпознае лицето с изпъкнали скули, тънък нос и проницателни черни очи. Не бяха се виждали от седем години. Момичето, което бе познавала, се бе превърнало в тази млада жена насреща й.

— Жан! Не можах да те позная. Изглеждаш толкова различна!

Жената се засмя:

— Има си хас — чакам бебе.

— Забелязах. Но си се променила доста, лицето ти е различно. — По-меко, не така ъгловато, очите грееха по-ярко, устните и бузите бяха по-налети. Като момиче Жан бе съвсем кокалеста. Бременността явно й се отразяваше добре.

— Толкова съм напълняла! Последния път, когато се видяхме, имах тънка талия и малки гърди. Гледай ме сега! — Жан докосна леко гърдите си и се намръщи. — Толкова си мечтаех да имам големи гърди, но никога не съм си представяла, че това е начинът да се сдобия с тях.

Двете се засмяха, както се бяха кикотили преди десет години, зад навеса за велосипеди в училище. С всяка минута Жан й се струваше все по-близка.

— Това първото ти бебе ли е?

— Да. Стана случайно. С Луи не бяхме дори женени, защото още не искахме деца и не бързахме със сватбата. Обаче отидохме на едно парти, прекалихме с пиенето и един месец по-късно се събудих бременна.

— Луи радва ли се за бебето? — Клодия смътно си го спомняше от последния клас в училище. Двамата с Жан ходеха от години и всъщност си бяха като женени. Луи играеше ръгби — широкоплещест, весел местен младеж, чиито предци някога са били рибари, а впоследствие бяха станали счетоводители и адвокати.

— О, страхотно се зарадва! Приятелите му го потупват по гърба и го черпят в кръчмата и така се чувства по-възрастен. А майка му и баща му са на седмото небе. Това ще е първото им внуче! Майка му предложи да гледа бебето, ако реша да се върна на работа. Ами ти? Още ли се занимаваш с готвене?

— Да, имам малка фирма в Париж. Готвя за частни партита. Справям се доста добре.

— Браво! Дошла си на почивка ли?

— Да, искам да отдъхна за няколко дни.

— От години не съм срещала никой съученик, почти всички се преместиха да живеят другаде. Няма да е зле човек да се отдаде малко на носталгия по безгрижната младост.

— С удоволствие, но не съм сигурна кога ще съм свободна. Дай ми номера си и ще ти звънна.

Жан записа номера на едно листче.

— Нали няма да забравиш?

Луиз се приближи към тях, натоварена с голяма торба риба.

— Здравей, Жан, чух, че очакваш бебе! Ела ни довечера на гости да хапнеш рибена чорба.

— С удоволствие бих хапнала от твоята рибена чорба, Луиз. Още помня как ни готвеше, когато идвахме да плуваме в басейна. Но вече имам съпруг, който очаква да съм приготвила вечерята, когато се върне от работа. Може би някой друг път?

За миг Клодия си представи живота на съученичката си — старомоден, разглезен съпруг, отгледан според френската традиция, че мъжът има тежката дума в семейството, и властна свекърва, която постоянно ще се меси в живота им.

— До скоро, Жан!

Докато я гледаха как бавно се отдалечава, подпряла с длан гърба си, Луиз каза:

— Добре изглежда. Кога се очаква бебето? Скоро, ако съдя по вида й. Тя не бе най-добрата ти приятелка, нали? Бяхте най-близки с малката Шантал. Колко ужасно бе да умре толкова млада!

Клодия се намръщи при спомена, който се бе опитвала да не допуска в мислите си, защото бе прекалено болезнен.

— Тя не умря, Луиз! Беше убита от онзи гадняр, за когото се ожени. Дано никога не го пуснат от затвора.

Когато Клодия прочете за станалото, бе ужасена. Луиз й бе изпратила няколко броя от местния вестник, в които бяха описани подробности около нещастието и съдебния процес.

През цялото време в училище Шантал бе най-добрата й приятелка, дребно момиче с нежно лице и благ характер. Клодия още не можеше да повярва, че е мъртва.

Ако се бе опитвала да предскаже бъдещето на трите си най-близки приятелки от училище, тя би предрекла точно на Шантал щастлив брак и много деца. По онова време си представяше Жан като жена с кариера и Ан Мари — като монахиня. Съдбата и на трите се бе стекла по различен начин. Ан Мари бе станала танцьорка в нощен клуб и се подвизаваше, покрита само с няколко яркозелени пера на стратегически места.

Поне тя имаше някакво бъдеще. Шантал бе умряла от насилствена смърт, пребита от пияния си съпруг.

Сега Жан споменаваше, че ще се върне на работа, но с такъв съпруг и свекърва, тя вероятно щеше да роди още няколко деца и да се окаже претоварена от грижи.

А тя самата… никога не бе мечтала да стане майстор готвач. Беше си представяла как става журналист или писател като Хю.

Но обожаваше сегашния си живот. Това се бе оказал добър избор за нея. Печелеше предостатъчно пари, запознаваше се с много интересни, дори вълнуващи личности и имаше простор за изява. Можеше да импровизира, да измисля нови ястия. Никога не й бе скучно или досадно. Понякога си мислеше, че може да напише книга с рецепти, съвсем различна, илюстрирана с акварели от Лазурния бряг.

— Ще занеса тази риба в колата, после ще отида до града да обиколя някои магазини — каза Луиз. — Ще дойдеш ли с мен?

— Трябва да взема едни книги от английската книжарница, Хю ме помоли. По-добре да се срещнем направо в кафето, когато свършиш.

— До книжарницата ли?

— Да. След колко време да те чакам?

— Половин час.

Двете тръгнаха заедно по стръмната улица, като се криеха под сенките на дърветата, и се разделиха до пристанищната стена. Луиз се отправи към паркинга, за да остави рибата в колата, а Клодия изкачи няколкото стъпала към тясната пешеходна уличка, на която бе разположен битпазарът.

Тук всичко бе евтино — вехти мебели, старо огледало с резбована дървена рамка, поднос за сервиране с изрисуван ренесансов паж, жълти и сини порцеланови съдове, купчини подвързани в кожа антикварни книги.

Клодия си купи една тъмнозелена порцеланова купа с форма на зелка, която щеше да свърши чудесна работа при сервиране на салати. Продавачът на сергията зави купата във вестници и Клодия я пъхна в кошницата си, после се отправи към книжарницата. Книгите, които Хю бе поръчал, го чакаха. Клодия ги мушна под купата и тръгна към старинната крепостна стена на Антиб, от която се разкриваше чудесна гледка към невероятно синьото море.

Колко спокоен изглеждаше светът тази сутрин! Трудно можеше да повярва, че нещо може да смути приказния пейзаж. Над Ил де Лерин висеше лека мараня, хоризонтът бе опушеносин.

Белите платна на яхтите проблясваха под слънчевите лъчи, плажовете бяха осеяни с пъстри чадъри, а край брега имаше множество сърфове.

Във вилата Жул навярно подрязваше клончетата на кипарисите, за да ги оформи, окопаваше розите и метеше пътеките. Хю бе затворен в кабинета си, глух и сляп за външния свят. Дори тесните пътища на полуострова бяха тихи.

Тук живееха много по-малко хора, отколкото в другите части на крайбрежието. Обикновено единствените шумове, които се чуваха, бяха плискането в някой от съседните басейни, крясъците на свраките в боровете, рядкото изръмжаване на някоя кола по пътя или дрънченето на камиона, който ежедневно минаваше да събира боклука. С този спокоен живот бе израснала, но днес всичко й изглеждаше различно — заради онези мъже от Париж.

Отказът на Хю да сподели тайната с нея бе почти толкова тревожен, колкото и това, което й се бе случило в апартамента. Това положение поставяше под въпрос всичко, което си бе мислила, че знае за Хю, и я изпълваше със съмнения. Хю — крадец? Беше богат, Клодия знаеше, че печели доста добре от книгите си и макар че той никога не говореше за миналото си, Клодия някак предусещаше, че Хю произхожда от заможно семейство. Притежаваше някои много старинни мебели и предмети и като съдеше по разни случайно изпуснати фрази, Клодия бе възприела, че той ги е наследил от семейството си.

Какво точно бе намерил в развалините от комина? Защо го бе задържал? Кой искаше да си върне това и докъде бе готов да стигне?

Усети, че главата й отново пулсира от болка. Опря пръсти в слепоочието си. Спомни си съня си, в който Хю бе крещял и заплашвал някого с убийство, после шумното плясване във водата — като от тяло, паднало в басейна.

Не, това бе само сън. Когато се бе събудила, навън бе съвсем тихо. Но сънят също бе породен от съмненията, които я измъчваха заради Хю.

Беше му се доверявала напълно. Сега… дали продължаваше да му се доверява така безусловно? Само децата се доверяват без колебание, а тя вече не бе дете.

Главоболието й се бе върнало. Имаше нужда от чаша силно кафе. Трябваше да спре да се тревожи. Хю бе от добрите — разумът й подсказваше това. Или просто й се искаше да е така? Беше богат човек. Не би откраднал от алчност. Явно имаше основателна причина да задържи това, което бе открил в деня, когато майка й бе починала.

Тя никога нямаше да забрави мълнията, попаднала в комина, срутения покрив, смъртта на майка си малко по-късно. Според нея всичко това бе дело на съдбата. Може би и Хю го възприемаше по този начин?

Спусна се по стръмния склон от крепостната стена и се отправи към кафенето до книжарницата. На терасата отвън имаше само няколко човека. Клодия се настани на една свободна маса и си поръча кафе.

Колите профучаваха край нея, отправени към пристанището или нагоре по хълма, към старинните крепостни стени.

Но на терасата човек можеше да забрави за натовареното движение. Тук бе малък оазис на спокойствието.

Някой бе забравил последния брой от местния вестник на масата. Точно когато й донесоха кафето, една снимка на първа страница привлече вниманието й. Тя се напрегна, сграбчи вестника и се взря в снимката на мъжа с мишото лице. Какво правеше той на първа страница на вестника?

После видя заглавието. Убийство. Тази една дума я накара да се вкамени.

Убийство? Той ли бе убил някого? Кого? Ръцете й се вледениха. Дочете заглавието на статията. Убийство на брега в Антиб. Статията продължаваше на трета страница.

Ръцете й трепереха, докато разгръщаше страниците. Шрифтът й се стори нечетлив. Затвори очи, отвори ги отново, фокусира погледа си и прочете набързо кратката бележка, после бавно я изчете повторно.

Напълно облеченото му тяло било открито на плажа от един рибар, тръгнал на нощен риболов. Полицията го определяше като убийство, въпреки че до момента не бяха открили причината за смъртта. Бяха взели снимката му от ламинираната му карта за самоличност, която полицаите намерили в джоба на сакото му, в кожен портфейл, съдържащ и други лични документи.

Казвал се Жак Руле и бил частен детектив. Частен детектив? Нова вълна на шок и отчаяние. Това значеше, че някой бе платил на него и партньора му да претърсят апартамента й.

Но това не даваше отговор на въпросите, които препускаха в главата й. Как ли бе умрял този мъж? Кой го бе убил? И защо? Клодия нервно и с отвращение се взираше в лицето му.

Точно неговият глас й се бе присънил.

Но единственото, което бе чула със сигурност през нощта, бяха обичайните нощни звуци на градината: далечния прибой на морето, плискането на водата в басейна, шумоленето на вятъра в листата, крякането на жабите, песента на щурците, виковете на совите.

Сънищата бяха смущаващи, но не доказваха нищо.

— Здрасти.

Шокирана, вдигна глава, щом чу този глас. Лицето й бе мъртвешки бледо, погледът й още не можеше да се фокусира.

Последния път, когато бе видяла мъжа с мишото лице, той разговаряше с Бен пред летището. Дали Бен не е бил с него, когато е умрял? Дали Бен не го е убил?

Черните му вежди се повдигнаха нетърпеливо:

— Няма нужда да ме гледаш, сякаш съм убиец.

— А не си ли? — Не можа да сдържи въпроса си.

Погледът му стана суров:

— Какво говориш, за бога? Казах ти, че ще дойда в Антиб. Ти не ми каза, че също имаш такива планове. Откога си тук? Мислех, че Хю ти е само хазяин. Защо си дошла да го видиш? Каза ли му, че искам да говоря с него? Звъних му поне пет пъти, без да получа отговор. Ходих до вилата тази сутрин, но той не ми отвори. Трябва да го накараш да говори с мен. Не мога да остана още дълго, а имам да му съобщя нещо много важно.

Клодия не чуваше това, което Бен й говореше. Мислите й още бяха заети с прочетеното във вестника и от съмненията за ролята на Бен в цялата история.

Появи се сервитьорът.

— Какво ще желаете, господине?

— Кафе и кроасан, моля. — Бен се настани на масата й и повдигна учудено вежди заради отнесения й вид. — Няма да умреш, ако седна при теб, нали?

Не му отговори, само му подаде вестника и се вгледа в лицето му, за да види каква реакция ще последва. Той не обърна никакво внимание на вестника и се намръщи:

— Не искам да чета вестник. Искам да говоря с теб. Извинявай, че реагирах така прибързано вчера. Просто избухнах и наистина съжалявам. Не можем ли да забравим случилото се и да започнем наново?

— Мисля, че трябва да прочетеш това — посочи вестника тя.

Бен погледна къде сочи пръстът й, взря се в снимката, след малко й хвърли още един поглед и взе вестника от ръката й.

— Виждал съм този мъж някъде. Не помня къде, но знам, че е било някъде тук. — Прочете бавно статията и се намръщи: — Горкият човек! Сигурно е отишъл да плува през нощта и водата е била ледена. Може да се е схванал и да се е удавил. Често се случва, ако човек не познава теченията.

— Да отиде да плува напълно облечен, и то нощем?

Сарказмът й го накара отново да се намръщи:

— Може да е бил пиян!

— Полицаите смятат, че е убийство.

— Знам, нали прочетох статията. Но не е задължително това да е истина. Може и да не ти е известно, но журналистите често преувеличават. Трябва им сензация, така че ако историята не е достатъчно интересна, понапомпват я с нещо по-голямо. Както и да е, защо искаше да прочета това? Познаваш ли го?

— Мислех, че ти го познаваш! Видях те с него вчера на летището!

Очите му се присвиха и я погледнаха изпитателно:

— Видяла си ме вчера на летището? Можеше да ме вземеш със себе си до вилата на Хю. Не е било особено любезно от твоя страна. Ако ме бе завела ти, можеше да вляза и да поговоря с него веднага.

— Той не искаше да те види.

— Е, ще му се наложи, рано или късно. — Бен отново погледна вестника. — На летището? Права си. Там го видях. Спря ме, докато излизах от терминала, и ме попита как се стига до Антиб.

Клодия се усмихна недоверчиво.

— Невероятно съвпадение! Особено ако се вземе предвид, че той бе нахлул в апартамента ми предишната нощ, само няколко часа преди ти също да нахълташ и да го претърсиш. Наистина ли искаш да повярвам, че не си го познавал?

Лицето му почервеня:

— В какво точно ме обвиняваш сега? Че съм накарал този човек да влезе в апартамента ти? Мислиш ме за гангстер, така ли? А явно и за убиец. Имаш много живо въображение.

— Нищо не си въобразявам. Просто събирам две и две.

— И получаваш четирийсет и четири.

Тя не обърна внимание на думите му:

— И двамата идвахте в апартамента ми да търсите нещо. И двамата пристигнахте тук. Видях ви заедно на летището. Този мъж и партньорът му ми предадоха заплашително съобщение за Хю, ти — също. Не можеш да очакваш да повярвам, че всичко е само съвпадение. Мисля, че в полицията ще се заинтересуват от това, което мога да им разкажа.

— Какво искаш да кажеш с това заплашително съобщение? Какво съобщение?

— Не се преструвай, че не знаеш за какво ти говоря. Сигурна съм, че ме разбираш. Веднага щом споменах за теб на Хю, той се сети кой си!

Устата му се изкриви:

— Казах ти, че ще стане така. Съвсем си объркала нещата, Клодия. Знам, че изглежда като невероятно съвпадение, но наистина е такова. Не познавам този мъж. Не съм го убил. Убийствата се правят с мотив, а аз нямам такъв. Каза, че този мъж претърсвал апартамента ти. Какво търсеше?

Тя отмести поглед:

— Нямам никаква представа.

— А какво съобщение поиска да предадеш на Хю?

— Щом не знаеш, няма да ти кажа!

— На мен ми се струва, че Хю е имал мотив за убийство!

Шокът я порази като ледена вълна. Шок. Не изненада. Защото подсъзнателно вече си бе дала сметка, че Хю е имал мотив. Но бе обезпокоително, че някой друг бе стигнал до същото заключение.

Не можеше да е вярно. Не можеше да повярва, че Хю би могъл да убие друго човешко същество. Не, той не бе способен на това.

Но доколко добре го познаваше всъщност? Беше си мислила, че го познава, до вчера би настоявала, че той не е способен да извърши нещо нечестно. Вчера той бе признал, че е задържал това, което бе открил в срутения комин. Ако намериш нещо в дома си, със сигурност имаш право да го задържиш. Хю живееше в тази вила от години. По закон всичко в къщата му принадлежеше.

Тя потрепери при спомена за странния си сън от предишната нощ. Виковете, писъците, плисъкът във водата.

Сън ли бе наистина?

Бен изучаваше напрегнатото й лице. Тя усещаше погледа му, кожата й пламваше и от това усещане за близост се изпълваше с тревога и паника, но и със странната, объркваща комбинация от удоволствие и привличане. Онзи ден, когато се бяха срещнали на кея, реакцията й към излъчването му бе незабавна, чувствена, еротична и смущаваща. Никога преди не бе изпитвала нещо такова. Това чувство бе странно познато, сякаш се бяха срещали по-рано, в сънищата си, преди много, много години.

Не можеше да разбере откъде се е взел образът на Бен или защо сякаш го бе разпознала от пръв поглед. Бе необяснимо и смущаващо.

— Имаш прекрасни устни — каза той неочаквано. — Нямам търпение да ги целуна.

Устните й пламнаха, сякаш вече ги бе целунал. Луди, невероятни мисли изпълниха главата й. Ако я докоснеше, дори само с един пръст, тялото й сигурно щеше да избухне в пламъци.

Разтреперана и поруменяла, забеляза, че Луиз се спуска по склона към кафенето.

— Човекът, когото очаквам, идва — каза с облекчение.

— Приятелят ти ли? — намръщи се той.

Не се наложи да му отговори.

Луиз пристигна и веднага се отпусна на един стол, пъшкайки.

— Ох, краката ми! Ужасно ме заболяха. Вече съм прекалено стара за толкова ходене. Антиб е целият в хълмове. Ходих до пощата, после още нагоре, до един магазин на гарата и пак дотук! — Тя погледна сервитьора, който се появи, и му се усмихна: — Кафе с много мляко, господине.

— Веднага, госпожо.

Когато сервитьорът се отдалечи, Луиз хвърли кос поглед на Бен. На лицето й се изписа любопитство и тя видимо се почуди дали да бъде любезна с него или не.

— Добър ден, господине.

Той се усмихна и сърцето на Клодия се присви заради чара му. Толкова ли силно й действаше? Дали и той не бе просто една маска? Или бе нещо истинско?

— Аз съм Бен, очарован съм да се запознаем, мадам — каза той и протегна ръка на Луиз.

Тя се ръкува с него. Веднага долови акцента му.

— Англичанин ли сте?

Той кимна, изправи се и остави няколко монети на масата.

— За мен бе удоволствие да се запознаем, госпожо. Но се страхувам, че трябва да тръгвам. — Обърна се за миг към Клодия: — Пак ще се видим.

Това заплаха ли бе или обещание? Тонът му не подсказваше нищо, но нервите й бяха опънати до скъсване.

Клодия продължи да го гледа, докато високото му грациозно тяло изчезна по посока на стария град. Искаше й се да знае повече за него, да разбере какво се крие зад сексапилната му усмивка.

Стомахът й се присвиваше от страх или желание — или и от двете.

— Кой е той? — попита Луиз нетърпеливо. — Много е красив. Някоя филмова звезда ли е? Сигурна съм, че съм го виждала преди. Познаваш ли го или се опитваше да те сваля?

Клодия не би се изненадала, ако гласът й прозвучеше също толкова странно, колкото се и чувстваше. Всъщност бе съвсем нормален, макар и малко дрезгав:

— Един фотограф. Запознах се с него преди два дни, правеше снимки на партито на Рекс Валъри.

— И е дошъл заради теб дотук? — Луиз изглеждаше въодушевена. — Влюбен ли е в теб? Всъщност това си помислих, щом забелязах как те гледа точно преди да седна на масата ви.

Клодия преглътна трудно.

— Как ме гледаше?

— О, знаеш как! Сякаш бе готов да те изяде!

— Въобразяваш си — промълви Клодия с пресъхнала уста.

Луиз я изгледа разочаровано:

— Е, поне на мен така ми се стори. Не го ли харесваш?

— Кафето ти пристига — забеляза Клодия. — Трябва да тръгваме след малко, за да успеем да приготвим обяда. Рибата е за довечера, нали? Какво си планирала за обяд?

— Нещо леко, което се приготвя бързо. И без това цял следобед ще готвя рибената чорба. Сега ще задуша миди в бяло вино, а ти направи салата.

— Чудесно. Ще направя салата „Никозия“.

Двете тръгнаха заедно към паркинга, като си проправяха път сред тълпата. Клодия усети нещо да докосва косата й и рязко дръпна глава. Обърна се да изгледа сърдито този, който я бе докоснал, но зърна само силуета на бързо отдалечаващ се мъж.

Когато се качиха в колата, Луиз я погледна стреснато:

— Какво, за бога, е станало с косата ти?

Клодия докосна с ръка главата си и напипа някакви неравни кичури. Погледна се в огледалото и с ужас откри, че един голям кичур коса отдясно на главата й е отрязан. Сигурно с бръснач, ако се съдеше по острите върхове на останалата част от кичура.

— Кой би направил подобно нещо? — възмути се Луиз.

— Усетих, като стана. Току-що. Някой докосна косата ми, но когато се извърнах, видях само гърба на един мъж, който бягаше. Не предположих, че може да е отрязал от косата ми. Защо, за бога, някой ще прави такова нещо?

— Пресвета Дева Марийо! Какви ли не луди хора се навъртат наоколо! Сещаш ли се за приятелката ми Агнес, която работи в хотела до пристанището? Тя ми каза, че някой крадял бикини от простряното пране!

Клодия тъжно докосна косата си.

— Как ще скрия това? Трябва веднага да си запиша час за фризьор.

Когато пристигнаха във вилата, Клодия разпозна белия ситроен, паркиран отпред, и затаи дъх.

— Този пък кой е? — Луиз надникна в колата, докато минаваха край нея. Беше празна. Бен не се виждаше никакъв и на сенчестата алея.

Страхът скова нервите на Клодия.