Шарлот Лъм
Предателства (6)

Пета глава

Англия

30 септември 1939

Когато потегляха от „Ла Крьо“ призори, той се обърна да погледне още веднъж сумрачния силует на вилата и се зачуди дали някога ще се върнат в нея. Пожълтелите дървета, надвесили клони над оградата, го изпълниха с тъга, въпреки че в предишни години очарован наблюдаваше как смокините узряват сред прошарените листа, как лъскавите кафяви кестени падат между клоните.

Чувстваше се разкъсан между две противоположни желания — копнееше да се прибере у дома, но не можеше да не мисли с носталгия колко щастлив бе в „Ла Крьо“. По-щастлив от когато и да било през живота си. Макар и за кратко бяха имали истински дом.

Тя придърпа одеялото към брадичката си, разтреперана.

— Не мога да повярвам, че съм станала в този нечовешки час! Умирам от студ!

Не понасяше добре пътуванията и мразеше да става рано. Но им предстоеше дълъг път, а дори не бяха сигурни къде точно трябва да отидат. Бяха им наредили да спрат по пътя и да се обадят по телефона в Британското посолство. Оттам щяха да им кажат към кое пристанище да се отправят.

— Глупави игри на криеница! — възкликна Уолис. — Какво си мислят, че правят? Това е детинско!

— Страхуват се, че може да попаднем в ръцете на немски шпиони!

— По-скоро има опасност бензинът ни да свърши. Надявам се в багажника да има резервни туби.

— Сам проверих това, скъпа.

Когато се обадиха в посолството, казаха им да отидат в Шербург, където щял да ги чака Луис Маунтбатън.

Докато пътуваха към Шербург, през цялото време се движеха по пътища, задръстени от коли, колони от товарни камиони, пъплещи съвсем бавно, пикапи, линейки, ремаркета с войници. Гледката бе потискаща, напомняше му за голямата война, за която преди вярваше, че е поставила край на всички войни. А ето че пак бяха във война с Германия и той отново се чувстваше разкъсан в чувството си за лоялност.

Трите териера лежаха в краката им. Топлината им му действаше успокоително и той погали с пръстите на краката си Пуки, който лежеше най-близо.

През последните три години бе научил много за хората. Малцина бяха преданите, на които можеше да се довери, повечето не притежаваха тези качества. Лицемерни приятели, които се изпаряваха в мига, щом усетеха, че имаш проблеми или че си загубил властта си.

Сърцето му подскочи радостно, когато стигнаха до пристанището и видя силуета на „Кели“ в есенния сумрак. Докато помагаше на Уолис да слезе от колата, Луис напусна мостика и ги посрещна усмихнат. Усмивката му обаче се стопи, когато видя колата, натоварена с куфари, кашони и кутии за шапки.

— Боже господи, Дейвид, целия си багаж ли сте донесли? Надявах се да потеглим бързо, но ще ни отнеме поне час да натоварим всичко това. Дори не съм сигурен, че ще намерим достатъчно място, освен ако не сложим част от багажа на палубата. Но какво ще стане, ако завали дъжд?

Ядосан от тази критика, той отвърна рязко:

— Не искахме да оставим нищо. Може да не се върнем няколко години. Възможно е вилата да бъде разбита и ограбена. Дори и немците да не стигнат чак дотам, нямам никакво доверие на французите. Единствената ни възможност бе да вземем всичко ценно. Има толкова неща, с които човек не може да се снабди по време на война.

Луис бързо се извини и разсея напрежението с непринудения си чар. Той бе странна личност — арогантен и надменен в един момент, мил и нежен като жена — в следващия.

— Извинявай, Дейвид. Разбира се. Не се сетих. — Погледна младия офицер, който пристъпваше до него, и му заповяда строго:

— Веднага доведи няколко човека да товарят!

— Трябва да легна някъде — промълви Уолис изтощено. Бе взела единия териер на ръце, а другите два душеха край кея. Пуки си намери някаква стара рибешка глава и предпазливо я налапа, сдъвка я леко, после, отвратен, я изплю.

За щастие в този момент пристигна Рандолф Чърчил и Уолис го поздрави радостно. Типичната му английска външност — руса коса и сини очи — явно я привличаха, както й младостта му — обичаше да е в компанията на по-млади мъже. Възхищението им подхранваше собствената й енергия, тя се смееше повече и говореше повече, когато бе заобиколена от млади мъже.

— Каква красива униформа, Ранди! Изглеждаш ослепително! Не знаех, че си моряк.

— Не е моряк. Това е униформа на кавалерист — отбеляза Дейвид намусено. Той разпознаваше безпогрешно всички униформи, от малък ги разглеждаше и изучаваше. Всъщност всички мъже в рода — от бащата на кралица Виктория насам — бяха вманиачени на тема униформи.

— Рандолф, сложил си шпорите наопаки! Наистина! Какъв немарлив войник си! Ако ти бях командир, щях да те накажа!

Без да се смути, Рандолф се засмя и челюстта му оформи типичното за рода Чърчил изражение на булдог, а сините му очи изпъкнаха, точно като очите на баща му.

— Съжалявам, сър. Толкова бързах да дойда тук, за да приветствам вас и Нейно кралско височество у дома!

— Хитрец си ти, Рандолф — усмихна се той благодарно, като видя как лицето на Уолис грейна, щом чу Рандолф да я нарича с титлата, която бе нейна по право, но която Бърти не й позволяваше да използва.

Даже и да му трябваше цял живот, щеше да й осигури позволението да ползва тази титла. Веднага щом успееше да остане насаме с Бърти, щеше да го убеди, че не може да отказва на съпругата му правото да споделя неговата титла. Винаги бе съумявал да придума Бърти. Просто напоследък не успяваше да се свърже с него по телефона. Бърти бързо измърморваше някакво извинение и затваряше, оставяйки го потиснат и вбесен. Когато позвънеше повторно, леденият глас на телефонистката го уведомяваше: „Кралят не е в двореца“. Или: „Кралят е на среща с министър-председателя“. Извиненията бяха съвсем прозрачни, дори и наивник не би им повярвал и това го ядосваше още повече.

След вечеря Луис и Рандолф ги оставиха насаме. Уолис си сложи черна кадифена маска за сън и легна на койката. Той я зави с няколко груби моряшки одеяла и метна отгоре и коженото й палто. Чу как дишането й се забавя и след малко тя вече спеше. Той също легна, но не можа да мигне, така че след известно време стана и отиде до илюминатора в очакване да види английския бряг.

Когато пристигнаха в Портсмът, в града цареше пълен мрак, не светеше никаква лампа. Докато се взираше през илюминатора, успя да разчете номера на дока. Пристигаха на абсолютно същия кей, от който бяха отпътували в онази декемврийска вечер на 1936.

Две години и девет месеца. Толкова бяха минали. Не дълъг период от време, но изпълнен с милиони преживявания. В онзи ден през 1936 нямаше никаква представа какво бъдеще го очаква. Дали би повторил избора си, ако знаеше какво ще му се случи?

— Разбира се! Не бих променил абсолютно нищо! Бих пожертвал и много повече, ако се налагаше!

Уолис миеше лицето си в легена с топлата вода, който стюардът й бе донесъл. Гледаше я, безкрайно очарован, както винаги, когато тя бе заета с тези ежедневни действия: да се облича или съблича, да реше косата си, винаги грациозно и умело. Никога не му омръзваше да се любува на елегантната извивка на китката й, на начина, по който светлината падаше върху кожата й.

Докато се гримираше, тя попита:

— Брат ти дошъл ли е да ни посрещне? Виждаш ли го?

Той се взря по посока на кея.

— Изглежда, никой не е дошъл да ни посрещне.

Тя вдигна рязко глава, а червените й устни се извиха изненадано.

— Никой?

— Доколкото виждам. — Гърлото му се бе стегнало от яд и огорчение. — Никой — повтори и се извърна от илюминатора. — Отивам на палубата да говоря с Луис.

Териерите скочиха от койката и изтичаха след него с надежда да се озоват на твърда земя, но той ги затвори, преди да успеят да излязат от каютата. Не искаше някой от тях да скочи неволно във водата.

Корабът се клатеше, докато Луис Маунтбатън опитваше да го приближи до кея. Реши да не разсейва Луис, докато е зает с такава отговорна задача, и тръгна по палубата към носа.

Лампите изведнъж светнаха и заслепиха очите му. От мрака изникна кралският военноморски оркестър. Щом го зърнаха, музикантите засвириха „Бог да пази краля“.

Очите му се напълниха със сълзи.

На сушата ги чакаше почетна стража, строена край набързо разстлания червен килим.

— Приличат на извънземни — промърмори Уолис, докато вървяха между мъжете с каски и противогази, застанали мирно. — Или на стадо прасета.

Това ли бе всичко? Това кратко, обидно подобие на церемония? Никакво приветствие за добре дошъл от името на семейството му. Казаха му, че от двореца не са изпратили кола. Единствените хора, които ги чакаха, бяха Уолтър Монктън, адвокатът, който бе основният му юридически представител, и съпругата на Фрути, Александра, която бе дошла със собствената си кола.

Искат да ме унижат, и то публично, помисли си той. Наказват ме. Показват ми къде ми е мястото. Аз ги изоставих, тях и това, което възприемаха като мой дълг към страната. Сега ми обръщат гръб.

Майка му, строга и безмилостна, тази студена и непристъпна жена, която никога не го бе обичала, брат му и онази негова лицемерна съпруга — изминалите три години не бяха ги накарали да смекчат отношението си.

Бе чувствал болезнена празнота в живота си, преди да срещне Уолис. В нея той откри любовта, от която го бяха лишили като дете. Нищо друго нямаше значение.

Пренощуваха в Портсмът и на следващия ден потеглиха към провинциалното имение на Фрути в Южен Хартфийлд.

Както и във Франция, пътищата бяха задръстени от коли и камиони, пътуващи във всички посоки. През повечето време се движеха съвсем бавно й край всеки град попадаха в задръствания.

— А с влаковете положението е още по-ужасно! — каза му Александра. — Претъпкани са до краен предел! Когато се движат. Хората чакат с часове по пероните. Изобщо не се знае кога и дали ще пристигне влакът, а ако човек се обади за информация, оттам казват, че също не знаят. Ако се оплачеш, те срязват: „Не знаете ли, че има война?“. Сякаш това оправдава целия хаос.

— Изненадан съм, че Уинстън не е направил нещо по този въпрос. Кой отговаря за обществения транспорт?

— Уинстън си има по-важни грижи от разписанието на влаковете — отвърна Фрути и размести краката си, когато единият териер се опита да легне отгоре им.

Дейвид щракна с пръсти, за да извика кучето при себе си. Александра отби от главния път и каза през рамо:

— Почти стигнахме. Сигурно сте ужасно изморени. Наредих да приготвят официална вечеря, но ще ни извините, ако готвачът ни сервира съвсем лек обяд. Зареждането с продукти вече не е редовно и трябва да се примиряваме с това, което има по магазините.

— Навярно ограничават количествата?

Въздухът бе наситен с мирис на фойерверки и когато навлязоха в Хартфийлд, усетиха пищните есенни аромати на градините с техните бели, оранжеви и червени хризантеми, есенни маргарити, розови и сини бегонии. Листата на дърветата край къщата бяха започнали да се обагрят в жълто, ръждиво и червено. Тук есента бе по-напреднала, отколкото в Антиб. Септемврийският вятър разнасяше купища паднали листа по поляната.

Природата — като самата Англия — изглеждаше мрачна, тъжна, сдържана. Миналото си отиваше, а бъдещето бе сиво, несигурно, зловещо.

На следващия ден заминаха за Лондон. Настаниха се в дома на семейство Меткалф, на Уилтън Плейс, недалеч от Хайд Парк. Всичко в столицата му се стори различно.

Докато той бе надалеч, зает и щастлив с новия си живот, Англия бе навлязла в това мрачно бъдеще. Почувства се като пътник, слязъл от кораба си, изпълнен с надежди, който се качва неочаквано на същия кораб от друго пристанище и открива, че корабът се е променил до неузнаваемост и пътниците са в съвсем различно настроение.

Лондонските паркове бяха разкопани. Направили го преди седмици, за да се подготвят траншеи — така му обясни Александра.

— Още преди да обявят войната. Знаеха, че няма шанс да я избегнат. Поставиха ултиматума само като демонстративен жест, но в същото време вече се бяха заели с подготовката… Евакуираха децата от градовете, отпечатаха купони за храна и карти за самоличност… бяха съвсем сигурни какво се задава дълго преди ние да се разделим с надеждите си за мир. Погрижиха се да не ги спипат неподготвени. Слава богу.

Вече бяха поставени затъмняващи завеси. Стаите в къщата на Уилтън Плейс изглеждаха съвсем мрачни и от слабото осветление нямаше почти никаква полза — придвижваха се с протегнати ръце, като слепци. Камините бяха запалени, но тъй като вече и въглищата се раздаваха с купони, навсякъде поддържаха огъня съвсем слабо и си беше направо студено. Но той беше свикнал с всичко това. След като бе отгледан в Сандрингъм и в Уиндзор, където стаите бяха леденостудени през зимата, а по дългите коридори направо вееше и човек умираше от студ, особено нощем.

Уолис, която бе свикнала с удобствата в своята страна обаче, бе отвратена от обстановката.

— Всичко изглежда толкова потискащо! Свършено е с тях, Дейвид. Тази страна е на границата на разрухата.

Поне на Бърти щеше да е нужен сега. Бърти не бе достатъчно силен, за да се справи с една война. Щеше да се наложи да се вслушат в думите му. Бе дошъл неговият час, както бе станало и с Уинстън.

На следващия ден очакваше да го посрещнат в двореца с отворени обятия. Натъкна се на любезна, но каменна стена. Кралят бил зает, кралят не бил свободен да го приеме днес, Негово величество щял да се свърже с него, ако намерел свободно време.

Трябваше да си отиде или да се унижи. Тръгна си, горд като на парад.

— Изолират ме — каза на Фрути, когато си сипаха по едно уиски.

— Не се разстройвайте, сър. Предполагам, че брат ви не знае как да се държи с вас, но несъмнено ще ви възложат някаква работа.

Той се взря в чашата си и почти изскърца със зъби. Негодници. Ще им дам да се разберат. За кого се мислят?

Постара се да запълни времето си ден след ден, поръча си нови униформи. Това изискваше да ходи на проби. А и елегантният малък дом на Фрути бе постоянно пълен с хора — едни пристигаха, други си тръгваха. На всеки няколко минути на входната врата се почукваше.

В края на краищата видя се с Бърти, но двамата не си казаха почти нищо. Той се бе променил до неузнаваемост. Това, че бе станал крал, го бе променило, но не за добро. Държеше се различно, говореше с непозната преди властна нотка, която Дейвид определено не очакваше. Не бе срамежливият, нерешителен брат, когото той лесно манипулираше през целия си живот.

Повдигна въпроса, че иска да дадат на Уолис правото да носи титлата му и да заеме мястото си в семейството. Лицето на Бърти се вкамени. Дейвид забързано продължи с обясненията, преди Бърти да успее да каже нещо:

— Разбери, че ако й бъде дадена титлата, която й се полага, тя може да свали товара от раменете на жена ти. Уолис би могла чудесно да се справя с откриване на болници, посещения в провинцията и срещи с хора. Точно в това е силата й, в умението да разговаря с хората. Всички я харесват, когато се запознаят с нея.

Бърти мълчеше напрегнато и враждебно. Дейвид избухна:

— Защо не искаш да й дадеш шанс? Не знаеш колко е очарователна!

Когато разговаряха с Фрути по-късно същия ден, каза му:

— Не стигнах доникъде с него. Семейството ми е настроено против мен. Затова помолих да ме изпратят в Уелс като заместник областен комисар. Това би трябвало да е достатъчно далеч от тях.

Фрути се смути.

— Опасявам се, че изобщо няма да ви позволят да се установите някъде на територията на Великобритания. Мисля, че се страхуват до смърт да не привлечете прекалено много внимание от страна на пресата.

Няколко дни по-късно го уведомиха, че не може да отиде в Уелс.

— Настояха веднага да напусна Франция, а сега ме пращат обратно там! — съобщи той на Уолис.

— Ако искат да приемеш това назначение, накарай ги да си платят! — настоя тя. — Поискай нещо в замяна. Защо ще правиш това, което искат, ако не ти дадат нищо?

Двамата будуваха цяла нощ, обсъждайки тактиката си. Уолис имаше проницателен ум и бе по-интелигентна от повечето мъже. Той винаги се вслушваше в съветите й. Поне знаеше, че може да й се довери.

На следващия ден се срещна с Лесли Хор Белиша, министъра на войната, и откри, че са решили да го лишат от званието „маршал“, с което бе удостоен за службата си през Първата световна война. Искаха да го понижат в генерал-майор.

Почервенял от ярост, той попита:

— Защо трябва да приема това?

Лесли винаги бе проявявал съчувствие към него и го подкрепяше по време на дългата криза преди абдикацията му. Либерал по разбирания, той с нетърпение очакваше Великобритания да се промени и разбираше недостатъците на системата.

Сега въздъхна.

— Никога не съм чувал маршал да бъде понижен, но за всички ще бъде много объркващо, ако запазите званието си.

Заби поглед в обувките си, опитвайки да се овладее и да запази достойнството си.

Искаха да му отнемат всичко. Бе предпочел жената, която обича, пред короната, страната и тях. Сега те държаха да му покажат, че притежава само Уолис и нищо друго.

— Добре — съгласи се той след малко. — Но ако приема условията ви, искам да взема жена си с мен във Франция.

Това бе основната цел, която двамата с Уолис си бяха поставили. Уолис се ужасяваше от мисълта да остане сама сред тези хора, които я мразеха.

Хор Белиша го погледна, искрено шокиран:

— Войниците не водят жените си със себе си на война, сър. Това е нечувано.

— Искам Уолис да бъде с мен. — През месеците преди абдикацията си той бе открил очарованието на кроткото инатене. Ако повтаряш нещо отново и отново, без да отстъпваш ни най-малко, рано или късно ти отстъпват и се съгласяват, колкото и да са се противили в началото.

Нямаше да я остави сама в тази враждебна страна. Бог знае какво щяха да й направят. Той се страхуваше, че ако отидеше във Франция без нея, тя щеше да се върне в Америка и можеше никога вече да не я види. Беше се развела с двама мъже и той знаеше, че не би се поколебала да се разведе и с него, ако я оставеше сама в Англия.

— Освен това искам майор Меткалф да бъде определен за мой заместник — заяви той на Хор Белиша, който прие това без коментари.

Веднага щом извоюваха победата, отново опаковаха багажа и потеглиха към Франция. Уолис също бе огорчена от краткия им престой в Лондон. За четирийсет и осем часа всичките надежди, с които бяха се върнали в Англия, се разбиха на пух и прах.

Фрути гледаше неодобрително. Взима се за моя съвест, помисли си Дейвид намусено. Убеден е, че знае по-добре от самия мен какво трябва да правя и какво не. Започваше да му лази по нервите.

Фрути Меткалф се бе появил в живота му по време на посещението му в Индия през 1921. През цялото време бе заобиколен от постоянно оплакващи се стари дипломати и офицери, които го поучаваха какво да прави и как да се държи и се опитваха да го спрат да се ръкува с хората, които се тълпяха по улиците да го видят. Бедността им, безнадеждното положение го бяха развълнували дълбоко. Той копнееше да се срещне с обикновени хора, но когато изрази това желание, представиха му неколцина богати индийци, които бяха толкова далеч от гладните, онеправдани тълпи, колкото и самият той.

Веднъж един млад кавалерийски офицер дойде в стаята му по време на следобедната му дрямка. Бе приел този местен обичай за почивка в средата на деня още от първия си ден в Индия — заради непоносимата горещина на ранните следобеди и изморителните обществени ангажименти, с които бе претрупана програмата му.

Така че той бързо придоби навика да взема по един хладен душ и да ляга почти гол в леглото си, покрито със задължителната мрежа против комари. Пазеше се усърдно от тях, защото не искаше да се върне в Англия, болен от малария, а като допълнително предпазно средство добавяше към джина си щедра доза хинин.

Събуди се от появата на младия офицер, която бе по-изненадваща и от бръмченето на комар под мрежата. Внезапната визита го накара да седне рязко в леглото, разтревожен и не съвсем разсънен.

— Кой, по дяволите, си ти?

С тъмен тен като местните, подобен на фавн, с права, изсветляла от слънцето коса, сресана назад, младият мъж го поздрави с непринудена усмивка.

— Меткалф, сър. Капитан Едуард Дъдли Меткалф — отвърна гостът с британски акцент, в който се усещаше леко ирландско влияние. — Временно ме зачислиха към вас, сър.

— Но какво, по дяволите, правиш в стаята ми?

— Съжалявам, че нахълтах така, сър, но се опитвам да поговоря с вас от доста време — и все безуспешно. Чудех се дали Негово височество играе поло?

— Поло? — Чаршафът се бе свлякъл до кръста му, но той бе свикнал да бъде гол пред слугите си, а младият офицер не се различаваше много от тях. И двамата не се впечатлиха.

— Получих запитвания от няколко махараджи. Те са луди на тема поло, както несъмнено знаете, сър.

— Не мисля, че съм чувал подобно нещо. Какво общо има това с мен?

— След като ще пътувате, за да се срещнете с някои от тях, те ще бъдат очаровани, ако им позволите да ви предоставят най-добрите си понита за поло, а също и ако се съгласите да изиграете няколко игри с тях.

Спомни си как умората му веднага се бе изпарила. Ясният поглед и дружелюбното поведение повдигнаха духа му.

Толкова му бе писнало от поученията на разни старчоци и от писмата на баща му, краля, който не спираше да се оплаква от облеклото му и от начина, по който той изпълняваше обществените си задължения.

— Мисля, че ще стана — каза той и стъпи на пода. — Предай им, че с удоволствие ще приема предложението им да поспортувам, Меткалф. Само едно нещо: ще мога ли да си намеря достатъчно бързо костюм за поло? Не нося дрехите си за поло.

— Не се притеснявайте, сър. Веднага ще повикам шивач. Те са страхотни, сър, индийските шивачи. Могат да ушият костюм за един ден.

— Как каза, че ти е малкото име?

— Някои ми викат Дивото момче от колониите, но приятелите ми ме наричат Фрути.

— Е, кажи ми, Фрути, как върви животът тук?

Фрути му разказа неща, които никога не би чул от старшите офицери или политиците, развеждащи го наоколо. Той изслуша с огромен интерес историите за живота в Индия, за спорта, хазарта, жените, пиенето, частните партита в частните клубове и барове.

Преди да отпътува от Индия, Фрути му бе станал най-близкият приятел и помощник. Но това не му даваше право да съди или да налага негласно мненията си. Семейството му се грижеше за това, за бога. Не можеше да понесе същото и от приятелите си.

Фрути се бе променил, не бе същият човек, с когото се бе запознал в Индия преди осемнайсет години. Сега той бе женен за дъщерята на лорд Кързън, жена с традиционни разбирания, и тя му бе родила деца, които и двамата обожаваха. Стилът му на живот бе вече съвсем различен. Беше типичен мъж на средна възраст. Безгрижните дни в Индия бяха отдавна забравени.

— Трябва веднага да докладвате във Венсен за пристигането си, сър — каза той, когато бяха вече във Франция.

— По-късно. Първо ще отидем във Версай. Ще настаня Уолис в хотела й, искам да съм сигурен, че са й осигурени всички удобства. След изминалите няколко дни и всичко, което понесохме благодарение на така нареченото ми семейство, и двамата се нуждаем от почивка.

Фрути не отстъпи. Заяви упорито:

— Помислете как ще реагира генералът, ако не се явите в щаба. Това е война, не сме тук за забавление.

— Армията не трябваше да настоява да живея отделно от съпругата си.

— Сър, на мен ми се наложи да оставя Алекс в Англия. Всички мъже оставят съпругите си в родината. Това е война. Това е единственото възможно положение. Не искаме да излагаме съпругите си на опасности само за да не се затъжим за тях.

Укорът на Фрути го накара да избухне:

— Как смееш да ме поучаваш така, по дяволите! Прекали. Да не съм чул и дума повече!

Двамата с Уолис прекараха няколко извънредно кратки дни във Версай. Посетиха прекрасните градини, разхождаха се с кучетата под пожълтелите дървета, наслаждаваха се на френската кухня в изискани ресторанти.

— Струва ми се, че Фрути се е настроил срещу нас — отбеляза тъжно Уолис. — Може и да си въобразявам, но защо постоянно спори с теб и поставя под съмнение всяко твое решение?

— Приятели сме от толкова отдавна, че той се възприема за моя съвест.

— Няма вероятност да са го привлекли във вражеския лагер, нали? Чудя се дали не е ходил в двореца, докато бяхме в Лондон.

Сърцето му се присви.

— Той е най-близкият ми приятел от години. Не мога да повярвам, че може да ме предаде.

Но съмнението, веднъж посято в мислите му, започна да го измъчва. Прекалено много други „приятели“ го бяха предали, бяха го изоставили, когато се бе отказал от короната. Вече лесно се учеше на недоверие.

Решиха Уолис да остане в малкия хотел, в който бяха отседнали — „Триано Палас“.

Той погали лицето й.

— Бедната ми душица! Няма да ти липсвам дълго. Ако имаме късмет, по това време догодина всичко ще е различно.

Но сбогуването, дори и за кратко, бе също така болезнено, както когато тя бе напуснала Англия преди абдикацията му. Пристигна във Венсен, все още измъчен и пребледнял. Първия човек, когото срещна там, бе Стиви Морел. Беше забравил, че ще го види. Не бяха се срещали от онази последна нощ в Антиб.

Както винаги, униформата на Стиви бе с безупречна кройка и идеално изгладена. Дейвид веднага забеляза, че Стиви е повишен в чин.

— Вече си станал майор, Стиви! Браво!

— Благодаря, но нямах никакви заслуги, освен че бях налице, когато започна войната. Имаха нужда от повече офицери с висок чин и ме произведоха набързо. Напълно незаслужено.

— Е, докато теб те повишават, мен ме понижават. Чу ли, че ми отнеха маршалската звезда?

Стиви огледа коридора и в двете посоки, за да е сигурен, че никой не ги чува, и прошепна:

— Тук се вдигна голяма шумотевица. Очакваха ви още преди дни. Бях започнал да се чудя дали не сте заминали за Германия.

— Чувствах се доста изкушен — отвърна той, като също понижи глас. — Не, просто заведох Уолис във Версай и прекарахме там няколко дни, преди да я оставя сама в хотела. Стиви, онзи пакет, който ти предадох, все още е на сигурно място, нали?

— Абсолютно сигурно, сър — усмихна се Стиви. — Освен ако не падне бомба върху вилата, но в такъв случай пакетът просто ще бъде унищожен.