Шарлот Лъм
Предателства (15)

Четиринайсета глава

Париж

Пролетта на 1940

През пролетта на 1940 Париж изглеждаше красив и обречен. Немците бяха готови да нападнат Холандия и Белгия. Колко ли време щеше да мине, преди да навлязат и във Франция, и тази нереална, измислена война да се превърне в истинска и зловеща? Малцина в Париж вярваха, че укрепителната линия при Мажино ще удържи на немското нападение. Слуховете достигаха до всички. Тези, които не бяха избягали, изчакваха края, без да дръзват да мислят какъв ще бъде той.

Засега всички се припичаха на пролетното слънце като гущери, дремеха в парковете, лежаха на тревата или под цъфналите кестени. Червените катерички се гонеха по сенчестите пътеки. Децата им носеха орехи и лешници, както всяка пролет. Но сега малко деца играеха в парковете. Катериците нямаше как да знаят, че повечето от тях са напуснали Париж с майките си. Градът бе полупразен. Старици, облечени в черно, седяха, както винаги, пред вратите на къщите си или на пейки в парка, бродираха и плетяха на слънце или просто зяпаха света с помръкнали очи. Пътищата бяха задръстени от военни камиони и джипове. Навсякъде се виждаха млади мъже с униформи.

Вечер улиците съвсем стихваха и полицаите патрулираха из Монпарнас и Монмартр, по левия бряг и в бедняшките квартали, където имаше барове и кабарета с евтини питиета и лесни момичета. Мъжете пиеха повече от всякога, особено тези, чиито жени и деца бяха заминали. Войници в отпуск се тълпяха по улиците, търсеха си момичета, викаха, смееха се, понякога се сбиваха заради пари или някоя жена или просто заради натрупана агресивност. Сбиванията ставаха предимно нощем, по улиците. От време на време след такова сбиване някой умираше. Военната полиция се намесваше, разтърваваше биещите се и ги откарваше с камионетки.

Това насилие обаче не достигаше до булевард „Суше“, където живееше херцогът на Уиндзор. Двамата с Уолис продължаваха да канят гости за вечеря, но все по-малък брой от приятелите им ги посещаваха. Мнозина от тях вече бяха напуснали Париж и се бяха преселили в провинциални имения далеч на юг. Тези, които служеха в армията, се появяваха от време на време. Сред тях често бе Стивън Морел, който служеше във Венсен, но ги посещаваше по време на отпуските си.

Той се появи неочаквано една вечер в началото на май. Носеше голям букет цветя за Уолис и бутилка уиски за Дейвид. Дейвид го посрещна радостно във вестибюла.

— Стиви! Каква чудесна изненада! Идваш точно навреме за вечеря! Ела да пийнеш с нас, докато прислужницата сложи трети прибор на масата. — Той погледна портиера, който бе отворил на Стивън. — Ще се погрижиш за това, нали?

— Да, Ваше Височество — поклони се портиерът и пое военното наметало на Стивън, който не бе облякъл сивия шинел, защото денят бе прекалено топъл.

Херцогът бе с вечерно облекло и Стивън се опита да възрази:

— Не съм облечен, както подобава за вечеря.

— Ти си войник. Облечен си точно както трябва, скъпи ми приятелю.

Стивън го последва в приемната. Херцогът затвори вратата и държането му рязко се промени веднага щом останаха насаме.

— Стиви? — обади се от стола си Уолис, която пиеше чаша сухо мартини. — Какво правиш тук?

— Това ли е, което си мисля? — попита херцогът почти незабавно. Знаеше, че Стиви няма да дойде, ако не носи някакви спешни новини.

Стиви кимна, допря пръст до устните си и погледна към вратата. После вдигна два пръста.

— Седмици?

— Дни. — Мъжът отиде в средата на стаята, достатъчно далеч от вратата и прозореца, за да е сигурен, че никой прислужник не може да го чуе.

— Дни? — пребледня херцогът, но продължи да говори съвсем тихо: — Нали обеща да ни известиш навреме, за да може Уолис да замине.

— Съжалявам, но и на мен едва днес ми казаха. Правят всичко възможно новината да не се разпространи преди атаката. Уолис трябва да тръгне утре сутринта, възможно най-рано. Къде смятате да я заведете?

— Решихме, че Биариц е подходящо място — каза Уолис и Стиви кимна.

— Добре. Достатъчно близо е до испанската граница, за да се прехвърлите, ако се наложи. Но вие ще се върнете в Париж, нали, Дейвид? Ако не се върнете, ще предизвикате прекалено много клюки. А на този етап това е нежелателно. Освен това някой може да поиска да се свърже с вас съвсем скоро.

Той кимна.

— Ще се върна. — Дейвид хвана ръката на Уолис и я целуна напрегнато. — Последното, което искам, е да те оставя сама там, скъпа. Знам, че това те плаши, но трябва да се върна, само за малко.

— Ако замина точно преди нападението на германците, ще изглежда много подозрително — каза тя. — Ще остана в Париж, докато видя как се развиват нещата.

Той се поколеба, прехапал устна.

— Много добре, но веднага започни да приготвяш багажа си.

 

 

Три дни по-късно Дейвид се втурна забързан в къщата късно следобед и каза, че след два часа трябва да потеглят за Биариц. Немците бяха нападнали Холандия и Белгия.

Пътищата, по които пътуваха, бяха претъпкани и колоната коли напредваше съвсем бавно. Много от колите бяха стари и натоварени до крайност с хора и багажи: продукти, кухненска посуда, велосипеди и дори дюшеци. Мнозина бяха приели, че няма да има връщане назад. Някои вървяха пеша, други с велосипеди. Тегнеше атмосфера на отчаяние и безнадеждност.

Уолис потрепери:

— Толкова е тъжно, Дейвид.

— Войната е тъжно нещо. Глупаво. И безсмислено. Защо изобщо трябва да има войни?

— Може би трябваше да отидем в Америка още преди началото на войната.

Той я изгледа странно:

— Няма да бягам пак.

— Какво значи пак? Никога не си бягал от нищо!

— Избягах, когато не ми позволиха да се оженя за теб и да запазя трона си. Това бе грешка. Трябваше да остана и да отстоявам позицията си. Втори път няма да побягна.

Тя стисна ръката му:

— Прав си. Просто съм ужасно изплашена, Дейвид.

— Ще се погрижа за теб, Уолис. Не се страхувай. — Трогна го уязвимостта й, уплахата. Винаги бе толкова твърда, толкова решителна, една от най-силните жени, които познаваше. А изведнъж му изглеждаше като малко момиченце. Погали я по косата.

— Трябва да бъдеш силна. Бъди смела — заради мен. — Плашеше се да я вижда така ужасена.

Уолис въздъхна.

— Не се тревожи, Дейвид. Ще бъда достойна за теб.

Спряха да пренощуват в Блоа, но хотелът бе претъпкан с бежанци. Уолис си спомни как бе спряла тук на път за Южна Франция по време на онзи горчив период преди абдикацията.

Тогава Дейвид бе в Англия, вкопчен в битката с Болдуин и правителството, а самата тя бе бегълка, преследвана от пресата и обществеността из мразовитата зимна Франция.

— Съжалявам, Ваше Височество, но хотелът е натъпкан до краен предел — извини се собственикът.

— Нищо ли не можете да направите за нас? — помоли го тя.

Той разтри лицето си и въздъхна:

— Единственото, което мога да ви предложа, е да сложа няколко дюшека в единия салон, но няма да ви е особено удобно.

Уолис се нацупи, но каза:

— Все ще прекараме нощта. Благодаря.

— Ще наредя да приготвят стаята ви. Бих ви изпратил някъде другаде, но навсякъде е така претъпкано. Лошо време, лошо време. Сякаш половината Белгия е дошла под покрива ми тази вечер.

От кухнята им донесоха сандвичи и кафе. Двамата легнаха половин час по-късно, изтощени от пътуването, но не можаха да заспят още дълго време.

— Премръзнала си — прошепна той, като стисна едната й ръка между дланите си и я разтри нежно, за да я стопли.

— Когато предния път идвах тук, валеше сняг. Настаниха ме в най-прекрасната стая, със старинно легло и червени кадифени завеси. За нещастие ми обясниха, че маркиз Дьо Гиз, водачът на католиците през шестнайсети век, спал в тази стая точно в нощта, преди да бъде убит. Надявах се това да не е предзнаменование за собствената ми съдба. И без това се чувствах ужасно изнервена от журналистите и тълпите, които ме преследваха из цяла Франция.

— Сигурно е бил убит в клането при Сейнт Бартоломю — потрепери Дейвид. — Ужасна история. Убили всички протестанти в Париж — мъже, жени, деца. Когато френският посланик дошъл да се срещне с кралица Елизабет Първа, целият двор бил облечен в черно. Когато влязъл в тронната зала, всички му обърнали гръб.

— Не съм чувала тази история, но можеш да си представиш как се чувствах онази нощ, особено като знаех какво става в Англия. Лежах будна часове наред, чудех се какво правиш, плашех се от бъдещето и се молех да не ме убият на следващата сутрин. Беше ужасно студено, въпреки че специално за мен бяха запалили камината.

— Изтърпя толкова много заради мен. Никога няма да мога да ти се отплатя за жертвите.

Тя се засмя дрезгаво:

— В сравнение с това, от което ти се отказа заради мен, Дейвид, моето малко неудобство е съвсем нищожно.

В края на краищата пристигнаха в Биариц и откриха, че „Отел дю Пале“ е също така претъпкан, както и хотелът в Блоа. Все пак успяха да намерят една свободна стая за Уолис.

С изпито от тревоги лице той я попита:

— Ще се справиш ли тук сама, скъпа? Очаквах да те настаня много по-удобно. Дали да не отидем в Антиб?

— Не, ще остана тук и ще очаквам новините — увери го тя.

На следващия ден той се върна в Париж. Това бе най-болезнената раздяла помежду им. Стоеше, вкопчен в нея, и не можеше да се овладее.

— Моля те, пази се, Уолис. Ще умра, ако нещо ти се случи.

— Сигурна съм, че скоро ще сме пак заедно — успокояваше го тя. Сега бе неин ред да е отново силна и уверена.

Когато той замина, тя се зае да се устрои за престоя, който можеше да се окаже доста продължителен. Отначало хората се държаха дружелюбно или с любопитство, зяпаха я, шепнеха си, усмихваха й се. После обаче немското радио съобщи, че херцогинята на Уиндзор е отседнала в „Отел дю Пале“ в Биариц. Казаха дори номера на стаята й.

Следващия път, когато тя излезе от стаята си, гостите и персоналът на хотела я гледаха враждебно. Всички бяха ужасени от мисълта, че след като бяха под един покрив с нея, могат да се окажат обект на нападение.

Управителят на хотела я посети — бе плувнал в пот и едното му око потрепваше в нервен тик. Все пак й се поклони любезно:

— Ваше Височество, при дадените обстоятелства може би ще е по-разумно да се преместите в друг хотел — заради собствената си безопасност. Щом немците знаят къде се намирате, може да атакуват хотела всеки момент.

Тя го изгледа презрително:

— Ако са възнамерявали да бомбардират хотела, щяха да го направят веднага, не да съобщават по радиото информацията, че съм отседнала тук! Просто искаха да демонстрират на света, че знаят какво става във Франция. Истинският въпрос е: как са научили, че съм тук? Знаеха дори номера на стаята ми. Как биха могли да го научат, освен ако не плащат на някой от персонала на хотела?

Мъжът се смути още повече.

— Това е невъзможно! Всички от персонала са французи, абсолютно надеждни.

— Очевидно е, че не може да има друго обяснение. Изненадвам се, че още не са ви посетили от френските тайни служби. Няма да се местя в друг хотел. Приятен ден!

Изпълнен със страхопочитание и впечатлен от самообладанието й, управителят се поклони безмълвно и ся тръгна. Много от гостите напуснаха хотела до вечерта. Уолис се държеше дистанцирано спрямо всички, опасявайки се, че някой от тях може да я нагруби или дори да я нападне. Усещаше, че я наблюдават постоянно, когато се разхожда из хотела, но не срещаше ничий поглед.

Дейвид й се обаждаше всеки ден, но след като тя му съобщи, че в хотела по всяка вероятност има шпионин, той почти престана да споменава войната и се ограничаваше само до лични разговори. Тези кратки телефонни разговори бяха единственото нещо, което я спираше да не избяга в Испания, както всички останали. Тя трябваше да чака Дейвид.

В Париж той нямаше какво да прави. Сега, когато войната бе станала истинска, военната мисия вече не се нуждаеше от работата, която той вършеше като свръзка между французите и англичаните. Не биха му позволили и да се сражава.

— Ако германците ви пленят, това ще е истинска катастрофа — каза Хауърд Вайс изнервено, когато най-после прие херцога. — Съжалявам, сър, но не можем да се възползваме от услугите ви в момента. Мисията може да напусне Венсен всеки момент. Германците напредват много по-бързо, отколкото очаквахме. Вече преминаха почти цялата територия на Белгия, до дни ще са на френската граница.

— Аз ви предупреждавах. Проклетата линия Мажино бе един фарс. Германците просто могат да дойдат от друга посока и да нахлуят в Париж без никакъв проблем.

Главнокомандващият сви рамене.

— Никога не съм виждал смисъл от изказвания като „Нали ви казах“. Безполезни са. Трябва да се справяме с положението такова, каквото е, а в момента нямаме нищо, което да ви възложим, сър.

— Какво предлагате да правя в такъв случай? — попита той ядосано и получи в отговор безизразна усмивка.

— Мога ли да предложа да отправите този въпрос към краля?

Дейвид почервеня, обърна се и бързо си тръгна. Фрути го чакаше в официалната кола, с която бе дошъл в щаба.

— Видяхте ли се с главнокомандващия?

Едва когато потеглиха, херцогът избухна:

— Не иска да ми възложи никаква работа, не ми позволява да се сражавам — каза да позвъня на брат си и да попитам за неговите нареждания. Дяволите да го вземат! За кого се мисли? Няма да звъня на Бърти! Какъв е смисълът? Той няма да ми позволи да воювам. Страхуват се, че мога да стана герой и да направя Бърти за смях, понеже той не се сражава.

— Чърчил не би дал и дума да се изрече той да дойде тук, за да се сражава. Кралят искаше, но Чърчил му забрани категорично — подсмихна се Фрути. — Каза, че Англия вече е загубила един крал и не може да си позволи да загуби друг.

Херцогът не намери това за забавно.

— Даже и да е така. Но защо не ми позволяват да се върна у дома? О, не, това е последното, което Бърти би позволил — да се върна в страната. По-скоро ще ме изпратят някъде другаде, преди краката ми да са докоснали английска земя. Ще ме пратят с някое друго безсмислено назначение, от което няма никаква нужда. Е, аз вече свърших достатъчно, примирих се с достатъчно много неща.

Фрути се опита да го успокои:

— Сигурен съм, че ще ви измислят някаква работа, сър. Просто в момента главнокомандващият е зает с прекалено много неща. Немците са само на километри от френската граница. Ще нахлуят всеки момент и тогава вие ще сте необходим в полка си.

Херцогът го изгледа навъсено, но не каза нищо. Същата вечер Стиви намина да го види за малко, след като всички прислужници си бяха легнали.

— Това е ключът за вилата ми, а това — писмо до иконома. Ако искате да добавите още документи към онези, които ми дадохте да пазя във вилата, кажете на иконома да ви остави сам и протегнете ръка нагоре в комина в дневната. По това време на годината в камината няма да гори огън. Ще намерите една дръжка, дръпнете я силно и кутията ще се спусне на една верига.

— Икономът не знае ли за това скривалище?

— Позволявал съм му да вижда как отварям сейфа зад портрета на майка ми на стената в дневната. Той ще си помисли, че искате да вземете нещо от сейфа. Всъщност аз го изпразних преди заминаването си и там няма нищо важно, само чифт златни копчета за ръкавели и кутия за енфие, която принадлежеше на баща ми. Няма да тъжа за тях, ако изчезнат, но биха задоволили някой крадец, който реши да разбие сейфа.

— Ах, ти, хитрец такъв! — засмя се херцогът.

Стиви се усмихна, погледна часовника си, допи уискито, което херцогът му бе налял, после стана.

— Трябва да се върна, преди да са забелязали отсъствието ми.

Двамата се прегърнаха.

— Внимавай да не те убият — каза херцогът. — Не ми останаха много истински приятели. Дори и Фрути не спира да ме поучава, сякаш съм му ученик.

— Аз не съм важен. Вие се грижете за себе си, Дейвид. Англия се нуждае от вас — каза Стиви и го целуна по бузата, преди да си тръгне.

Няколко дни по-късно Фрути се обади по телефона, за да получи евентуалните нареждания на херцога, но научи, че той е напуснал Париж и е на път за Биариц.

„Тръгнал е, без да ми каже и дума — написа Фрути на жена си същата вечер. — Видях го предната вечер, не ми спомена нищо, а вече е бил приготвил багажа си. Тръгнал е с всички вещи, не ми е оставил дори един велосипед. След двайсет години вярна служба се отнася с мен като с избягало куче. Въобще не се е замислил как ще се прибера у дома. Ще трябва да се присламча към някой от полковете, които се връщат в Англия. Повече не искам да имам нищо общо, с когото и да е от двамата! Знаех, че са абсолютни егоисти. Мислят, само за себе си. Но сега чашата преля. Не искам да ги видя никога вече!“

Щастливи, че са отново заедно, и забравили за всичко друго, Дейвид и Уолис напуснаха претъпкания Биариц два дни по-късно и призори се отправиха към Ривиерата. Докато пътуваха на юг, срещаха коли и камиони, отправили се към испанската граница. Малко хора пътуваха в тяхната посока. Италианската армия се струпваше по границата с Франция, а срещу нея от френска страна имаше съвсем малоброен контингент. Всеки момент Ривиерата можеше да се превърне в бойно поле.

— Главнокомандващият предложи да дойда тук и да се свържа с французите, за да ги информирам за положението — каза Дейвид, докато напредваха бавно през Прованс. — Много се зарадва, че може да се отърве от мен.

— Е, те губят. Сами са си виновни — каза Уолис и се сгуши в прегръдката му. Времето се затопляше с всеки изминат километър, слънцето припичаше в лицата им и вече държаха прозорците на колата отворени, за да се разхлаждат от лекия бриз.

При това пътуване нямаха проблеми с намирането на храна и хотели. Туристите бяха избягали, бяха останали само местните хора, и то само най-старите и най-младите, които не бяха мобилизирани в армията.

Всеки познат пейзаж караше сърцата им да се разтуптяват радостно, радваха се дори на странните, прашни и осеяни с мравки хълмове на Естерел, защото те означаваха, че скоро ще си бъдат у дома.

Растителността по крайбрежието бе много по-различна, отколкото в останалите части на Франция. Кипариси, маслини и борове покриваха хълмовете край Кан. Беше привечер, когато зърнаха за пръв път спокойното синьо море и въздъхнаха очаровани. Белите чайки се рееха като хвърчащи въпросителни в сумрачното небе.

— Изглежда невероятно, че толкова наблизо се води война — отбеляза Уолис тъжно. — Ако италианците не нападнат, няма голяма вероятност и немците да стигнат дотук, нали? Можем да си останем тук до края на войната.

Той не й отговори. Тя го изгледа въпросително и пак въздъхна.

— Мислиш, че не трябва да храним прекалено големи надежди ли?

Той поклати мълчаливо глава и докосна ръката й.

— Хайде да се наслаждаваме на спокойствието, докато го има. Ще изчакаме и ще видим какво ще стане.

Настаниха се в „Ла Крьо“ и още на следващия ден всичко бе постарому. В този плодороден район виното и храната бяха в изобилие. Макар че и Дейвид, и Уолис ядяха съвсем малко, държаха гостите им да бъдат посрещани с най-добрата храна — Уолис опитваше всяко ястие и вдигаше скандал на готвача, ако не бе успял да отговори на високите й критерии.

Започнаха да пристигат и други бежанци, най-вече богати евреи, избягали от Холандия и Белгия, които се настаняваха в хотелите по крайбрежието. Те вярваха, че италианците не биха им направили нищо, даже и да нападнеха Франция. За момента животът в Антиб бе спокоен и приятен.

Дейвид и Уолис се излежаваха край басейна, плуваха, занимаваха се по малко с градината, печаха се на слънце, четяха ненаситно и като всички други хора по света — слушаха радио. Бе невъзможно да се разбере какво точно става в Париж. Бюлетините се изготвяха много внимателно, така че французите да не научат какво е истинското положение.

По крайбрежието все още имаше и малцина британци, които им гостуваха за обяд или вечеря. Наблизо живееха и някои от богатите им френски приятели, които се чудеха какво да правят, ако войната ги застигне.

Морис Шевалие им гостува за обяд на десети юни и не спря да ги разсмива с шегите си, докато се хранеха под чадърите на терасата.

— Трябва да чуем последните новини — каза по едно време Дейвид и включи радиото, което държеше до стола си.

Отначало чуха само музика, някаква сериозна класическа музика, която Уолис определи като погребална. Неочаквано говорителят съобщи новината, че италианската армия е пресякла границата само на шейсет километра от Антиб. Сраженията бяха започнали.

Шевалие скочи на крака, пребледнял и разтревожен.

— Извинете ме — каза бързо той. — Разбирате, че… трябва да си вървя… благодаря ви, Ваше Височество… вие също трябва да заминете… късмет…

Той си тръгна, преди да забележат, че не е доял обяда си.

— Какви отвратителни маниери! — оплака се Дейвид. — Можеше първо да довърши обяда си.

Уолис се засмя:

— Бедният Шевалие, той не е като теб, скъпи.

— Какъв не е?

— Не е студенокръвен англичанин, той е французин.

— Има толкова много войници французи, които също са хладнокръвни.

— Е, гордея се с теб, но трябва да призная, че се чувствам не по-малко уплашена от Шевалие. Аз не съм хладнокръвна.

Той знаеше колко лесно се плаши тя — от тълпите, от войната, от самолетите. Изглеждаше толкова силна и уверена, но бе изтъкана от страхове. Това го трогваше, събуждаше нежността му.

Все пак в други отношения тя бе по-силна от него, на моменти дори го плашеше с почти мъжкия си характер и желанието да командва.

Беше много сложно същество.

Двамата останаха на терасата и доядоха обяда си. След това се прибраха в къщата, където цял следобед телефонът не спря да звъни. Съседите им британци също бързаха да опаковат багажа си и да потеглят. Скоро в Антиб останаха само местните жители, повечето от които нямаха работа сега, когато туристите си бяха заминали.

— Италианската армия ще има нужда от прехрана — отбеляза Уолис. — Войниците винаги са гладни, а за италианците разправят, че обожават добрата храна. Местните хора пак ще имат работа.

— Само дето след армията тук ще пристигнат и много цивилни италианци, които ще заемат повечето работни места — сви рамене Дейвид и Уолис се засмя.

— Такъв циник си! Но си прав, разбира се.

В синьото небе над главите им военните самолети сновяха напред-назад от базата си в Сен Рафаел до италианската граница, където атакуваха позициите на италианците.

— Какво ще правим, Дейвид?

— Най-добре да звънна на британския консул в Ница, може би той знае как върви битката и какъв ще е вероятният изход.

Когато Дейвид влезе в кабинета, телефонът отново зазвъня. Един от съседите им британци се обаждаше да каже, че заминава за Испания.

— Вие какво ще правите, сър? Мисля, че трябва да потеглите незабавно.

— Може би. Не е изключено скоро да се видим в Испания. Желая ви късмет все пак.

Британският консул му заяви кратко:

— Много съм зает, Ваше Височество. Трябва да разчистим всичко в консулството, да изгорим всички документи. Имаме готовност веднага след това да отпътуваме за Испания, мисля, че вие трябва да направите същото.

— Ще изчакаме да видим как ще се развие битката, Додс. Може французите да успеят да ги отблъснат обратно в Италия.

Майор Додс се разсмя:

— Де да имах вашия оптимизъм, сър! Не чухте ли новините по радиото: французите не оказват сериозна съпротива. Въпрос на седмици е цяла Франция да попадне в ръцете на германците. А тук италианците ще се разпореждат още след дни.

Вечерта, докато седяха сами, чуха тътена на корабни оръдия някъде откъм морето. Хоризонтът се озари от ярки проблясъци — червени, сини и оранжеви.

— Като на Четвърти юли — прошепна Уолис. — Само че не е весело.

— Сигурно френските и британските кораби атакуват Генуа откъм морето. Чух по радиото, че атакуваме италианската флота при Генуа. Странно е да си седим тук, да ядем грозде и да пием последната бутилка отлежало шампанско, докато толкова близо мъжете се сражават и умират.

Бяха решили да изпият най-хубавите си вина, вместо да ги оставят на италианците. По същата причина бяха раздали доста от запасите си на приятели.

Уолис потрепери.

— Войната е чудовищна, не мислиш ли?

Ръката му се сви на юмрук и той удари по масата.

— Защо Бърти не ми позволи да бъда от полза! Хари се сражава, Джордж е във военновъздушните сили, само на мен не дават никакъв шанс.

— Знаеш защо. Жената на Бърти те мрази, защото ти натресе на нея и мъжа й тегобата да бъдат крал и кралица. Тя ми беше казала веднъж, че ако се наложи Бърти да се възкачи на трона, това ще го убие. Но, предполагам, изказването й е било доста преувеличено. Той се наслаждава на властта си, на това, че е център на внимание, на ласкателствата. Но Бърти се страхува от теб, страхува се, че хората ще го сравняват с теб и ще видят, че ти си много повече от него. И наистина е така. Той не притежава твоите умения да общуваш, няма твоя чар и излъчване, прекалено срамежлив и непохватен е. Прилича на застрахователен агент. Короната определено не му е по мярка.

— Горкият Бърти! — прошепна Дейвид и си спомни брат си като малко момче, смутено, бледо, треперещо от страх пред баща им, плашещо се до смърт от студената им майка.

Какво детство бяха имали? Веднъж Бърти му бе казал, че би предпочел да е бедняшко дете, като тези, които търчаха лудешки по улиците или играеха крикет по поляните на Англия. Те изглеждаха щастливи дори когато се биеха едно с друго.

Дали Бърти си бе мечтал да е селско дете, което живее във фермерска къща заедно с дузина други деца, и с родители, които го обичат?

Никой от тях не бе имал щастлив живот — нито бедният презрян Бърти, нито самият той.

Изведнъж му се прииска да поговори с брат си, изпълни се с чувство на нежност към него. Позвъни в двореца, но отказаха да го свържат.

— Негово величество е много зает, сър. Има съвещание с военния кабинет — каза му едни студен глас.

Той остави слушалката, а тялото му се напрегна от наранена гордост. Кога щеше да приеме истината? Никой от семейството му не го искаше в живота си. Бе в изгнание във всеки смисъл на думата и така щеше да е до смъртта му.

Два дни по-късно на вратата им се появи Грей Филипс. Двамата с Уолис мислеха, че той е още в Париж или че се е върнал в Англия и едва повярваха на очите си, щом го видяха.

Когато портиерът го въведе в приемната, Дейвид скочи на крака и се ръкува радостно с него.

— Грей, изглеждаш ужасно! — закачи го той, след като го изгледа от глава до пети. — Униформата ти е мръсна и намачкана и определено имаш нужда от бръснене.

— Знам, сър. Бих разменил едната си ръка за гореща вана! Но, първо, дали не ви се намира някаква храна? Не съм ял почти нищо, откакто тръгнах от Париж, и вече умирам от глад!

Уолис позвъни на прислугата и продължи да го гледа недоумяващо.

— Грей, какво, за бога, носиш в джобовете си? Багажа си ли?

Той се засмя и извади от издутите си джобове шест сребърни солници в стил „Джордж Втори“.

— Вие ги бяхте забравили, сър. Не исках немците да ги пипнат, така че ги натъпках в джобовете си.

Херцогът взе една от солниците и я погали нежно с пръсти. Все още не вярваше на очите си.

— Наследих ги от херцога на Къмбърланд. Винаги са принадлежали на семейството ми, още откакто са били изработени. Благодаря ти, Грей. Много мило, че си се сетил за тях и си ни ги донесъл. — В очите му проблеснаха сълзи. — Бог знае кога ще видим отново дома си в Париж, и в какво състояние ще е той, когато се върнем там!

Уолис хвана ръката му и се притисна към него:

— Недей, скъпи.

Един прислужник влезе в стаята. Уолис му нареди да донесе храна и нещо за пиене на Грей.

— Каквото и да е, стига да можете да го приготвите бързо. Майор Филипс е много гладен. След това ще си вземе вана — постарайте се да има достатъчно топла вода — и му пригответе едната спалня. Грей, имаш ли някакъв багаж? Чисти дрехи?

— Чиста риза и бельо в раницата. Оставих я в антрето.

— Разопаковайте багажа на майор Филипс и пригответе чистите дрехи в стаята му — нареди Уолис.

Слугата се поклони и излезе.

Докато чакаха да донесат храната, Грей описа нерадостното положение, което бе видял из цяла Франция.

— Затворили са се в черупките си. Не можех да повярвам на очите си. Влаковете не се движат. По пътищата има кратери от бомби, стоките в магазините са на изчерпване. Хората са обхванати от паника и купуват всичко, което намерят, за да трупат запаси.

— Не може ли правителството да овладее това положение? Могат да приемат закон, който забранява презапасяването с храна и стоки.

— Вече е прекалено късно, трябваше да направят това още преди месеци. Мисля, че самото правителство също е в колапс. Загубили са всякакъв контрол над положението. Полицията е изоставила опитите си да опазва реда, много войници бягат към домовете си и заплашват хората с оръжие, за да се снабдят с храна. Всички са ужасени и изтормозени.

— А ти как успя да се добереш дотук без кола, за бога?

— На автостоп. Качвах се на камиони и френски линейки. Отне ми четири дни. Надявам се да не възнамерявате да заминавате оттук още известно време, защото ще заспя прав, толкова съм изтощен.

— Ще останем, докато е безопасно.

Когато изгълта храната, Грей се оттегли и спа непробудно до късно на следващата сутрин. Времето бе още горещо и безоблачно, типично за Ривиерата по това време на годината. Войната сякаш бе безкрайно далеч, но всички знаеха, че военните действия се приближават към тях с всяка изминала минута. Радиото по цял ден ги засипваше с лоши новини. Бе очевидно, че няма да могат да останат още дълго.

Личният прислужник и адютант на херцога, Флечър, който живееше в „Ла Крьо“, откакто бяха купили вилата, му съобщи, че са му предложили място на един кораб, отплаващ за Великобритания.

— Багажът ми е готов за заминаване, сър, ако ми дадете своето разрешение.

— Можеш да дойдеш с нас в Испания, Флечър, знаеш това.

— Предпочитам да се върна у дома, сър. Ще се присъединя към полка си. Там ми е мястото.

— Прекараното време с теб ми бе приятно, Флечър. Благодаря ти за всичко.

— За мен бе чест, сър. — Флечър се оттегли с достойнство.

Херцогът въздъхна:

— Той не одобрява, че ще бягаме в Испания. Мисли, че трябва да последвам примера му и да се върна в Англия, в полка си. Няма и най-малка представа колко много бих желал да направя точно това, но не ми позволяват.

— Колко пъти да ти казвам — те не заслужават лоялността ти, след като се държат по този начин с теб.

Телефонът не спря цял ден. Британци, които звъняха да се сбогуват, французи, които предлагаха помощта си. Накрая им се обади майор Додс от Ница да им съобщи, че заминава с конвой за Испания и че заместник-консулът в Ментон ще го последва един ден по-късно.

— Получих съобщение от Лондон да настоявам да тръгнете с нас, сър. За вас и съпругата ви тук вече няма да е безопасно.

— Виж, Додс, в „Ла Крьо“ са някои от най-ценните ни вещи. Не искам да ги изгубя, като оставя къщата незащитена.

— Обмислих това, сър. Американският консул тук няма да заминава. Съединените щати все още пазят неутралитет и той смята, че за него няма опасност. Предложи любезно да дойде и да запечата дома ви с официалния печат на американското консулство. По този начин „Ла Крьо“ ще бъде под защитата на Съединените щати.

— Много мило от негова страна наистина. Ще му се обадя да потвърдя, че с радост ще приема защитата на Съединените щати. Знам, че и съпругата ми ще бъде очарована да научи тази новина.

Той се обади на американския консул, след това цял следобед сортира документите си — унищожаваше по-маловажните, други заключваше в голяма метална кутия или ги трупаше в хранилището за ценности в къщата.

— Въпреки че ако немците искат да се доберат дотук, стаята няма да удържи на директен удар.

Уолис се засмя:

— Скъпи, в такъв случай всички документи също ще бъдат унищожени! Не, германците са прекалено практични, за да направят нещо такова. По-скоро ще докарат някой опитен касоразбивач.

— Е, хранилището ще устои поне на обикновени крадци. Германската армия е друг проблем.

Той занесе някои документи във вилата на Стиви. Икономът очевидно умираше от любопитство, но се подчини на молбата на херцога да го остави сам в салона. Дейвид пъхна ръка в комина, но отначало не напипа дръжката, която му бе описал Стиви. Протегна се още повече, притеснен, че ще изцапа ръцете си със сажди. Най-после докосна хладния метал на дръжката, стисна я и я дръпна силно.

Чу се стържещ звук и една квадратна метална каса се заспуска бавно. Дейвид я отключи, постави документите вътре, заключи я и започна да навива веригата, за да прибере касата на мястото й.

Отне му пет минути да изчисти пръстите си с носна кърпа. Не искаше икономът да забележи саждите под ноктите му, затова си сложи кожените ръкавици, преди да излезе от стаята.

Ладбрук, шофьорът на херцога, надзираваше товаренето на багажа, за да могат да са готови за тръгване по обяд на следващия ден и така да се присъединят към конвоя на заместник-консула.

Флечър и повечето британци, живеещи наоколо, вече се бяха качили на старите товарни кораби, изпратени от британското правителство в Кан, за да ги отведат в родината им.

— Не можаха ли да намерят нещо по-добро! — възкликна Уолис възмутено, когато минаваха с колата през Кан. — Не бих пуснала и кучетата си да се качат на такива стари корита!

Кучетата спяха, сгушени в краката й, свикнали отдавна с дългите пътувания с кола.

— Сега всеки кораб им е необходим за сраженията, Ваше Височество — каза й Грей Филипс, видимо раздразнен от възмущението й.

Тя не обърна внимание на забележката му, затвори очи и се сви още повече под одеялото, с което се завиваше при пътуване, независимо от жегата навън. Пътуванията никак не й понасяха, а сега положението бе още по-зле заради стреса от войната.

Конвоят се придвижваше по южното крайбрежие и навлезе в Прованс. Прекараха първата нощ в Арл. Уолис хапна само две-три хапки и веднага се оттегли да си легне. Херцогът поговори с останалите известно време, после им пожела лека нощ и ги остави. Тъкмо когато се отправяше нагоре по стълбите, един портиер се приближи крадешком към него и пъхна някакъв плик в ръката му.

Херцогът се сепна:

— Кой ви даде това?

— Донесоха го на ръка, сър. Преди един час. Казаха ми да го дам само на вас, без никой да види.

Мъжът отново протегна ръка, този път отворена в очакване.

Херцогът извади няколко монети от джоба си и ги пусна в дланта на портиера, въпреки че без съмнение приносителят на писмото също му бе заплатил щедро.

Отвори писмото в стаята си. Уолис спеше. Херцогът облече едно палто, вдигна яката му, така че да прикрива половината си лице, след това нахлупи ниско шапката, си, за да скрие и другата половина от лицето си. Накрая уви и шал на врата си, за да може да се прикрие напълно, ако срещне някой познат. За всеки случай си сложи и тъмни очила. След това тихо напусна стаята.

Не срещна никого, докато излизаше от хотела. Останалите им спътници очевидно също си бяха легнали, барът бе празен и вече затворен. Портиерът се бе върнал на мястото си, но дремеше над вестника си и не вдигна глава, докато херцогът излизаше.

Нощта бе ясна и хладна, звездите блестяха удивително силно, докато вървеше по уличките на Арл, отдалечавайки се от центъра. Никъде не светеха улични лампи и нямаше движение.

Бе идвал тук веднъж, със Стиви преди години. Стиви използваше това място за любовни срещи или за срещи с хора, с които не искаше да го виждат, хора, чието приятелство би могло да се окаже опасно за него. Стиви бе някак буен и безразсъден и точно това го правеше изключително добър войник — тази безразсъдна дързост да се впусне смело и в най-кървавата битка. Но той имаше и нежно сърце. Характерът му бе странна комбинация от мъжки и женски качества.

Дейвид отвори тихо желязната порта на Лесалискан. Чу се леко изскърцване. Вътре не последва никакво движение. От вратата започваше дълга тясна алея, оградена от храсти и дървета — лаври, борове, липи, брези.

Носеше фенерче в джоба си, но когато го извади, откри, че всъщност не се нуждае от него. Нощта бе достатъчно светла, за да вижда къде стъпва, и той закрачи бавно по мекия пясък, покриващ пътеката.

От двете страни на алеята имаше редици старинни каменни саркофази, няколко римски, повечето средновековни, някои с гравирани глави в ъглите — подобни на сфинксове лица, които проблясваха в мрака и се взираха със слепите си, безизразни очи.

През деня навсякъде се виждаха мравки, в дърветата гукаха гълъби и зелени гущерчета пробягваха из тревата. Нощем това място ставаше свърталище на плъхове и сега те на няколко пъти се стрелнаха край краката му и го накараха да подскочи стреснато. Една сова извика тъжно откъм дърветата и очите й проблеснаха за миг. Нощните мушици летяха тихо в мрака, но се подплашиха от вика на совата и запърхаха по-бързо с кафяво-жълтите си крилца към храстите, за да се скрият от хищните птици.

Искаше му се да може и той да постъпи като тях. В мрака алеята изглеждаше много зловеща.

Като стигна до средата, херцогът спря и светна с фенерчето си — веднъж, два пъти, три пъти. После го изгаси и го прибра в джоба си.

След няколко минути чу тих звук. Една тъмна фигура на няколко метра от него му отвърна с кратки примигвания на фенер.

Скри се под дърветата и седна на един от счупените саркофази. Свали тъмните си очила, извади цигара и забарабани с нея по златната си табакера.

След минута другият човек се приближи.

— Не я палете, сър. Достатъчно опасно бе, че присветвахме с фенерите. Не искаме да привличаме внимание, ако е възможно.

Херцогът се усмихна, щом забеляза мъжа в мрака пред себе си.

— Здравей, Чарлс! Какво, за бога, правиш в Арл? Не можах да повярвам на очите си, когато получих писмото ти. Ти си като фокусник, изникваш най-неочаквано на най-неочаквани места.

Чарлс Бедо седна до него, изтупа пясъка от обувките си и се огледа отново във всички посоки: първо към дъното на алеята при желязната порта, после към големия черен силует на църквата в другия край.

— Трябваше да говоря с вас, сър. Заминахте от Париж, преди да успея да го сторя.

— Но как се озова в Арл? И накъде си тръгнал?

— На път за италианската граница съм.

— Не си ли чул? — сепна се херцогът. — Италианците вече я пресякоха и сега там има сражения. Опасно е да се приближаваш до границата.

— Знам, сър, но нося писма до италианския главнокомандващ. А после чух, че ще прекарате нощта в Арл.

— Откъде го чу?

Бедо се усмихна лукаво:

— О, имам приятели, които подочуват такива неща. Исках да науча какви са плановете ви. Вярно ли е, че заминавате за Испания?

— Да, с един конвой, воден от британския консул в Ница.

— Не трябва да ходите в Испания, сър, останете в „Ла Крьо“.

— За да ни пленят италианците?

— Разбира се, че не! Не биха го направили! Жалко, че напуснахте Париж. Щеше да е по-лесно, ако сте подръка, готов за момента, когато ще има нужда от вас.

— Не бих рискувал живота на съпругата си! Тя трябваше да напусне Париж и настояваше да тръгна с нея. Не можех да я оставя да пътува сама. Ти сам си пресякъл Франция. Видял си каква лудница е навсякъде. Ти ме посъветва да не се връщам в Англия, така че дойдохме на юг и останахме в „Ла Крьо“, докато не се почувствахме застрашени. Ако не се бяхме съгласили да тръгнем за Испания с консула, можеха да възникнат подозрения. Бяхме под натиск да напуснем Франция незабавно. Консулът настоя. А правителството на Испания е на наша страна в края на краищата.

— Да — съгласи се Бедо без особен ентусиазъм. — Но какво ще стане, ако решат, че сте прекалено ценен и не ви позволят повече да пътувате? Могат да ви поставят под домашен арест и да ни накарат да платим скъпо, за да ви освободят.

Херцогът скочи на крака с блеснали от възмущение очи:

— Не биха дръзнали да ме държат като заложник!

Бедо пак се подсмихна лукаво:

— Страхувам се, че подценявате какво биха дръзнали някои хора, когато имат такова изкушение под носа си. А вие сте голямо изкушение, Дейвид. Ако Англия падне така лесно като Франция — а всички факти подсказват, че ще стане точно така, англичаните не искат война, тогава испанското правителство може да ви вземе за заложник. — Гласът му звучеше почти заплашително. — Настоявам, Дейвид. Берлин смята, че трябва да останете във Франция. Не отивайте в Испания.

— Заплашваш ли ме? — Херцогът се изненада от тона на Бедо. Той никога преди не му бе говорил по този начин.

Бедо отвърна бързо:

— Само ви съветвам, сър. За ваше добро. Не напускайте Франция. Може би е въпрос на дни да дойде вашият час. Тогава ще можете да се върнете в Англия, на трона. Не рискувайте тази възможност, като избягате в Испания.

Херцогът се втренчи право напред, към каменните сфинксове, които го гледаха невъзмутимо. Топлият нощен въздух гъмжеше от нощни пеперуди.

— Ако се отделя сега, британският консул ще изпрати телеграма до Лондон. Може да ме арестуват и да ме принудят да продължа с тях. И Уолис ще побеснее, ако не искам да продължа. Тя е много изплашена. Трябва да отида в Испания. Ще очаквам новините там.

Заплахата стана съвсем очевидна в гласа и върху лицето на другия мъж.

— Фюрерът няма да е никак доволен. Може дори да промени мнение относно връщането ви на трона в Англия.

— Нека първо завладее Англия, после ще говорим — отвърна херцогът хапливо.

— Сам видяхте колко слаба и корумпирана е Франция — наистина ли вярвате, че Англия ще успее да ни се противопостави? Ние ще бъдем господарите на Европа още преди края на годината.

Херцогът бе почервенял от гняв заради тона на Бедо. Това бе един съвсем нов човек и той никак не му харесваше.

Изправи се рязко. Страхуваше се, че ще избухне и ще каже нещо, за което после да съжалява. Така че си тръгна, без да каже нито дума, измина алеята със саркофазите, по пясъка, който запечатваше стъпките му. Лунните лъчи се процеждаха през листата на липите и лаврите, чийто аромат му напомни за времето, когато бе деветнайсетгодишен студент в Оксфорд и бе посетил Германия за пръв път. Тогава отседнаха за малко във Вюртенбург, където бе задължен да ходи на дълги и досадни обиколки с краля. Наблизо имаше алея с липи. Веднъж получи силно главоболие, а една немска сестра му донесе в леглото чаша бледозлатист чай от липов цвят, като го увери, че така главоболието му ще се излекува.

Точно от това се нуждаеше и тази вечер. Малко липов чай, който да го накара да забрави колко сложен и объркан е животът му.

Не бе възнамерявал нищо от това да се случва. Стъпка по стъпка обаче бе стигнал толкова далеч по пътя, който бе поел, воден от гняв и огорчение. Не можеше да отгатне къде ще свърши всичко това, но докато вървеше към хотела, се чувстваше все по-зле и затрепери от студ.

Топлата средиземноморска нощ, която познаваше така добре, сега му се стори чужда и враждебна. Би дал всичко, само да се върне в Англия.