Ейдриън Чайковски
Разединени равнини (5)

2.

Да живееш в мравешки град означаваше да разбираш тишината, а той беше живял в не един. Имаше я тишината на всекидневния труд, в която човек чуваше единствено робите, които действаха по задачите си и си говореха тихо. Имаше я и тишината на тренировъчния полигон, откъдето долитаха тропот на маршируващи нозе и звън на доспехи, но не се чуваха разговори, нито команди на висок глас — петстотин войници в съвършен строй и при пълен ред. Имаше я и тишината вечер, когато семействата сядаха заедно с нетрепващи устни, а робите се оттегляха в таванските стаички или външните бараки.

Но имаше и друга тишина, нова тишина. Тишината на град, пълен с хора, които знаят, че многохиляден враг се е окопал пред портите им.

Неро бързаше през тази тишина, увит в плаща си. Наоколо му град Тарк живееше на обичайните си обороти. На малкото сергии местни търговци отмерваха безмълвно стоката си и получаваха точната сума пари в замяна. Деца тичаха по улиците или играеха на стражари и апаши и само най-малките, тези под осем години, се случваше да извикат или да се засмеят на глас. Мъже и жени стояха на групички по улиците и не казваха нищо. Тревожност изопваше лицата им, а в невъобразимата мрежа, която свързваше умовете им, една тема доминираше над всичко останало в безмълвните им разговори.

Преди поне в квартала на чужденците беше различно. Допреди десетница кварталът, където живееше и той, се къпеше във врява и цвят, наблюдаван строго от градската стража, но оформен от безброй ръце в стотици малки домове далеч от дома. Сега и този квартал тънеше в тишина, защото всички освен най-упоритите му и уседнали обитатели бяха избягали.

„И аз трябваше да избягам.“

Живееше в Тарк от една година, не толкова, че да пусне корени, но по-дълго, отколкото бе оставал другаде след Колегиум.

„Какво ме задържа тук?“

Вината, реши той. Вина, защото отдавна знаеше, че този ден ще дойде, че рано или късно черно-жълтите орди ще нахлуят в Равнините; знаеше го, а не бе направил нищо. Когато преди години стана напечено, той просто си тръгна и не погледна назад.

Местните не му обръщаха внимание — той беше добре познат в тази част на града, а следователно и във всяка друга част, защото мнението на всеки мравкороден за него можеше да бъде предадено от човек на човек толкова лесно, колкото се предава бутилка в таверна. Гледаха го с пренебрежение, защото беше чужденец, защото беше мухороден и защото беше пътуващ художник. От друга страна, той имаше приятели тук и гледаше да не се забърква в неприятности, следователно го търпяха. Не че кротуването неизменно вършеше работа — преди три дни беше обрана къща недалеч от квартала и след като милицията не откри извършителя, трима чужденци бяха подбрани на случаен принцип и обесени. Външните, казваха тук, живеели в града на собствен риск и трябвало сами да се грижат за себе си.

Той беше грозноват дребен мъж, почти напълно оплешивял и с лице на буци — надвиснало чело и счупен нос в комбинация с изпъкнала заядливо брадичка, от които профилът му приличаше на стиснат юмрук. Мухородните рядко бяха радост за окото, но неговата външност си беше откровено отблъскваща. Ако беше от друга раса, сигурно би си пробивал път в живота с лакти и страховити гримаси, но никаква войнственост не можеше да промени факта, че от сандалите до върха на плешивата му глава имаше само четири стъпки разстояние.

Казваше се Неро и през последните двайсетина години си беше изкарвал хляба като художник, при това художник от такъв калибър, че името му отваряше подбрани врати във всички градове на Равнините. За него обаче художеството беше странично занимание. В една земя, където повечето хора никога не напускаха укрепените си градове освен с търговска цел, той беше истински пътешественик. Пътуваше от град на град по който път поемеха нозете му, натрапваше се на всеки, проявил готовност да го приеме в дома си, и правеше каквото поиска.

Тази мисъл го върна към настоящето, защото сега — ако можеше да се съди по факта, че още е тук — той искаше да се забърка в обсада. В трижди проклета война. Самият той не беше съвсем наясно по този въпрос, но засега поне не изпитваше желание да си тръгне, а подозираше, че скоро не би и могъл да го направи без някой летящ имперски патрул да го застреля от въздуха.

Далеч напред се виждаше крепостната стена на Тарк — висока мозайка от светли каменни блокове с амбразури в горната част, назъбена корона, пасажи и бойни машини. В сянката й мравкородните бяха спокойни. Тази стена беше удържала обсади и преди, когато други мравкородни от други градове си бяха пробвали късмета, така както армиите на Тарк си бяха чупили зъбите в крепостните стени на Кес и Сарн.

Неро знаеше, че армията отвън не е армия на мравкородни и няма да се бие като тях. Всеки път, когато се сетеше за това, краката го засърбяваха да се махне. Но ето че още беше тук.

 

 

Паропс не беше типичният мравкоид и още по-малко типичният мравкороден офицер. Приятелството му с Неро беше започнало зле, когато се разнесе слухът, че жената, избрана за негова партньорка, седи гола пред статива на художника, а той самият е станал за посмешище в целия град. И Паропс, разбира се, хукна да въздаде правосъдие. Ала чифтосването при мравкочовеците беше особена дейност, която се уреждаше за добруването на града и за осигуряване на потомство, беше инвестиция от неличен характер, до голяма степен лишена от ревността и страстта, характерни за другите раси. В интерес на истината, след чифтосването двамата бяха изгубили интерес един към друг и Неро далеч не беше първата забежка, с която партньорката на Паропс се опитваше да разнообрази всекидневието си.

Естествено, от Паропс се очакваше да убие мухоида на място — очакваха го както партньорката му, така и градът като цяло. Не в пристъп на гняв, защото мравкородните рядко се поддаваха на тази емоция, а заради обидата към неговото расово, гражданско и лично достойнство. Ала вместо да убие нахалника, той беше прекарал по-голямата част от нощта рамо до рамо с него на покрива — зяпаха тъмния град и си приказваха за други места.

Паропс беше крайно ексцентричен по мравешките стандарти, което означаваше, че от време на време го занимават необичайни мисли. Благодарение на природната си интелигентност, все пак се беше издигнал до що-годе приличен чин, но знаеше, че друго повишение няма да получи. Според началниците му той не беше изцяло надежден. Така че, ето го — командир на крепостна кула, пост, който доскоро се смяташе за по-скоро чиновнически, отколкото военен. Сега той стоеше до бойницата, която служеше и за прозорец на кабинета му, и гледаше надолу към шахматната дъска на имперската армия. Лъчите на залязващото слънце играеха по светлата му кожа.

— Как вървят преговорите? — попита Неро. По-рано през деня имперско посланичество беше допуснато в града. Макар Паропс да не бе присъствал на преговорите, новините за напредъка им вече заливаха колективното съзнание на града, предавани мълчаливо от човек на човек в поредица от информационни вълни.

— Още ги държат да чакат — обясни мравкородният.

— Това е тяхно право — кимна Неро. — Но какво правят междувременно?

— Обсадата е заварила в града няколко паякородни роботърговци — каза Паропс. — С керваните им пътуват и скорпионородни. Изглежда осоидите и скорпионородните са си имали вземане-даване и преди, най-вече покрай робите, така че сега плащаме на скорпионоидите за спомените им. Царският двор се опитва да сглоби картинката.

— Значи гледат сериозно на заплахата?

— Пред портите ни има трийсетхилядна армия — изтъкна Паропс.

— Да, но нали ги знаеш какви са политиците. За тях градът им е най-великият и войниците им са най-непобедимите, поне докато не ги разбият на пух и прах.

Паропс кимна.

— Сериозно гледат, много сериозно. Слезли са в тунелите и са говорили със самата гнездяща царица, събудили са летящото люпило. Привеждат в готовност всяка машина, която може да се издигне във въздуха. Всички, които могат да пилотират летало или да обслужват артилерия, са мобилизирани, а за останалите има арбалети. Изправени сме пред летящ враг, това поне е ясно. И е нещо ново за нас.

А мравкоидите не обичаха новите неща, помисли си Неро. Е, поне се бяха разделили със самодоволството си. Гнездото под града, люлка на питомните насекоми, които се трудеха в полза на своите човешки съименници, беше ценен ресурс. Използването на крилатите екземпляри, и мъжките и женските, като ездитни бойни животни най-вероятно щеше да изтреби цяло едно поколение, тежка загуба за икономиката на града, към която се прибягваше само в случаи на най-голяма заплаха. Царският двор на Тарк най-после беше приел грозната истина.

— Ти и преди си имал срещи с тези осородни парвенюта, нали? — подхвърли Паропс.

— Постарах се да ги сведа до минимум, но иначе, да… преди много време.

— Разкажи ми за другите раси в армията им. Дали са сключили съюз срещу нас, как мислиш?

— Империята на осите не влиза в съюзи — каза Неро и се изсмя дрезгаво. — Не са съюзници, а роби.

— Дават оръжие на робите си? — Мравкоидите от Тарк, както и мравкородните другаде, държаха роби за тежката работа и за нищо на света не биха сложили дори голям нож в ръцете им. Не толкова поради страх от въстание, колкото защото се гордееха със собствените си умения в боя.

— Не е толкова просто. Осоидите поддържат многочислени войски и непрекъснато попълват състава им с хора от завладените територии — помощни войски, така ги наричат. Империята поробва цели градове, след това набира бойци от окупираното население и ги изпраща далеч от дома, в друга завладяна територия. Все едно да изпратят ваши хора във… в Колегиум, във Век или нещо от този сорт. Сигурно невинаги се получава, но в огромната си част хората от помощните войски имат семейства у дома и знаят, че ако избягат или се разбунтуват, близките им ще платят сметката. Затова се примиряват. Някои са висококвалифицирани, занаятчии и прочие, други са просто месо за отстрел, първата вълна на всяка атака. Кофти работа без перспектива.

Паропс кимна отново и Неро потръпна, осъзнал, че думите му ще се разпространят из целия град, ще прескачат от ум на ум и току-виж стигнали до самия царски двор.

— Някои чужденци все още се изтеглят през западната порта — каза предпазливо мравкочовекът. — Всъщност, има и такива, които влизат през западната порта. Най-вече роботърговци, които се надяват да пласират стоката си в последния момент. Може би е време и ти да тръгнеш.

— Ще поостана още малко — заяви небрежно Неро.

— Струва ми се, че когато битката започне, осоидите няма да питат от коя раса си, а от коя страна на стените се намираш.

— Съвсем вярно — съгласи се Неро.

Паропс най-после обърна гръб на прозореца и хипнотичното съзерцание на близкото бъдеще.

— Защо си тук, Неро? — попита той. — Расата ти е известна с умението си да минава между капките. Колкото по-надалече бягаш, толкова по-дълго ще живееш, нали така казвате вие? Чудя се защо още не си направил онова, което би сторило всяко разумно човешко същество на твое място — да си плюеш на петите, докато още е време?

Неро вдигна рамене. Отчасти причината се криеше в приятелството му с Паропс, разбира се, но имаше и друга и тя беше толкова лична и толкова обикновена, че го беше срам да я признае на глас.

— Никога не съм виждал война — продума тихо той. — Имам по някое и друго сбиване в сметката си през годините, но не и война. Истинска война. Впрочем преди много години направих проучване и написах книга за Битката на чарковете при портите на Колегиум, но отзивите на критиката бяха, хм, постни, да речем. И с право, защото нямам никакъв личен опит във войните и битките и това си личеше. Това ми е причината, не по-лоша от всяка друга… е, доста лоша всъщност, знам.

— Не си в ред — поклати глава Паропс.

— Вероятно. Но пък моят народ умее да се изнизва в последния момент, а той още не е дошъл. Така че, кой знае, накрая може да оправдая очакванията и да постъпя по традиционния начин.

— Не отлагай твърде дълго — предупреди го Паропс, а после изглежда получи ново съобщение, прелетяло с ефимерни криле през навалицата от послания във въздуха. — Най-после са приели посланиците — обяви той.

 

 

Скрил се върна на бегом, приведена ниско сред високите колкото човешки бой туфи саблена трева. Придвижваше се на серии от спринтове през откритите участъци и благодарение на дългите си крака развиваше скорост, с каквато Салма не би могъл да се мери. А после застиваше неподвижно зад някое прикритие със запъната в лъка стрела. Салма и Тото се бяха окопали под една от големите туфи, която издигаше над тях тесните си, остри като бръснач стъбълца. Лежаха и наблюдаваха нетърпеливо неравномерното й приближаване.

А после Скрил спря рязко до тях и ги засипа с пръст. Странно същество беше тя — смесица от минаски боен бръмбар и нещо друго, с нищожно образование и лоши маниери, но ги беше превела безпогрешно дотук, на хвърлей място от имперската армия, сякаш познаваше всяка педя от терена като дланта на ръката си.

— Какво видя? — попита я Тото.

— Видя ли я — нея или дъщерите на милосърдието? — прекъсна го Салма.

Тя го изгледа подигравателно с ококорени очи.

— Дали пък случайно не сте пропуснали да забележите многохилядната войска ей там, ваше височество? Идея си нямам къде е вашата лъскава дама, но със сигурност не марширува из лагера, както си мислите. Така че, не, нямах честта да се срещна с нея и да я поканя тук на халба бира и сладки приказки. — Тя поклати глава и вдигна ръка да подръпне заострените си уши, сякаш се опитваше да ги направи още по-дълги. — Дори не успях да се приближа до лагера, защото имат часови на всяка крачка, проклетниците. Опасали са с постове целия лагер, направили са окопи, заграждения, дори малки наблюдателници са издигнали. А небето! За него не ми се говори даже. Ако планът ви е бил да хвръкнете с тези ваши крилца, значи не става за нищо. Въздухът гъмжи от летящи патрули като мухи около разложен труп. Явно смятат, че мравкоидите ще им дадат сериозен отпор, а и защо не? Аз със сигурност щях да го направя, ако давах нарежданията в Тарк.

— Мравкоидите не са ли прекалено праволинейни за тази цел? — попита Тото. — Мислех, че просто ще се строят и ще нападнат.

— Не се заблуждавай, бръмбарче — каза му тя. — Мравките си падат по мръсни номерца като всеки друг. Те разбират от война, бръмбарче, а войната е преди всичко работа, денонощна работа. Никой не е печелил война само като се е сражавал честно.

— Престани да ми викаш така — сопна се Тото, защото прякорите, които му измисляше, започваха да го дразнят. — Аз съм толкова бръмбар, колкото ти си… каквото си там, или каквото не си.

— Аз бръмбар ли съм? Не. Негово височество бръмбар ли е? Не. Значи за теб остава да си бръмбарчето, освен ако не намерим някой повече да прилича на бръмбар от теб — изтъкна тя без помен от симпатия или съпричастие.

— Вие двамата няма ли да… — изсъска Салма, но не довърши, защото осоидите се появиха изведнъж, прелетяха толкова ниско, че тревата се разлюля, и несъмнено забелязаха тримата шпиони.

Бяха шестима — лек въздушен патрул, излязъл на разузнаване, — но осородните бяха свадливи по природа и налитаха на бой при всяка възможност. Водачът им изкрещя някаква заповед, двама се отделиха и поеха назад към лагера, а останалите се спуснаха към Салма с изтеглени мечове и протегнати длани, готови да отприщят енергийните си жила.

Скрил стреля моментално — скочи светкавично и пусна стрела, която се заби право в окото на втория нападател. Летящият войник се сгърчи във въздуха и падна като камък във високата трева.

Нямаше време Салма да запъва стрела в своя лък. Миг преди тримата останали войници да изпържат въздуха със златните си светкавици, той излетя право нагоре и изтегли меча си — краден къс меч имперска направа — от ножницата.

Скрил вече бе хукнала настрани, но Тото нямаше друг избор, освен да се просне на земята и да се надява на чудо. Усети как едно от жилата облиза раницата му — все едно силен мъж го беше фраснал с юмрук по гърба. А после се надигна, заредил пълнител в арбалета си.

Един от войниците беше набрал височина по петите на Салма и Тото разсеяно си помисли, че тези осоиди се движат доста по-умело във въздуха от повечето си сънародници, явно бяха специално подбрани за разузнавателните патрули. Вдигна арбалета си и стреля.

Мъжът, който връхлиташе към него, отскочи встрани от пътя на стрелата. А после се ухили самодоволно — явно с мисълта, че противникът му не би могъл да презареди навреме тромаво оръжие като арбалета. Само че Тото вече бе дръпнал лоста, стреля отново, после още веднъж, и от усмивката на осородния не остана и помен. Изненада, объркване и страх се бореха за надмощие върху лицето му, докато войникът се мъчеше да избегне преградния огън. От втората стрела избяга, но не и от третата, нито от четвъртата и от петата, после се заби мъртъв в пръстта на пет-шест крачки от Тото. Осоидите бяха раса на строители и занаятчии, но въпреки числеността и изобретателността си, все още бяха далеч от техническите постижения на Равнините.

Чул вик наблизо, Тото се обърна и видя Скрил да се бие ожесточено с друг войник. Скрил беше адски бърза, мечът й се стрелкаше като живо същество, но противникът й беше професионален войник, а металните плочки на ризницата му отбиваха с лекота нейните удари. Тото знаеше, че не би могъл да стреля с арбалета без риск да уцели Скрил, затова извади собствения си меч, изскочи от прикритието си и хукна да й помогне.

Над тях Салма се гмуркаше и въртеше в смъртоносен въздушен танц със своя противник. За тях разстоянието беше всичко — приближаха ли се твърде, щяха да си пречат взаимно, отдалечаха ли се прекалено, осоидът щеше да има предимство заради жилото си. Мечовете рядко танцуваха сред хаоса на този акробатичен балет, вместо това двамата чакаха, дебнейки пролука в защитата на противника.

Салма беше водно конче, роден беше да лети и неговата раса се гордееше с изяществото на полета си. Осоидът от своя страна беше сред най-бързите от своята раса, но дори това не беше достатъчно. Салма се бе изтеглил внезапно, застинал в миг на престорено колебание, което подведе противника му да се приближи за удар. Ала принцът смени рязко посоката и крилете го понесоха стремително напред. Войникът се опита да промени ъгъла за челен сблъсък, размахал меча в широка дъга, но Салма проби гарда му и заби своето острие между ребрата му точно под ръба на бронята, а после използва низходящата инерция на мъжа, за да освободи оръжието си от мъртвото му тяло.

Кацна и се огледа за други врагове, но Тото и Скрил тъкмо довършваха с общи усилия последния имперски воин.

— Събирайте си нещата! — извика Скрил. — Ще дойдат и други!

Салма грабна раницата си; Тото нарами голямата брезентова торба, в която носеше инструментите и личните си вещи. „Напоследък пътувам с много малко багаж“, помисли си горчиво водното конче, но когато си бил пленен и лишен от всичките си неща, обикновено резултатът е такъв. Сега разполагаше само с онова, което съпротивата в Мина беше успяла да му намери.

Раницата на Скрил вече беше на гърба й, място, което рядко напускаше, освен за да влезе в ролята на буцеста възглавница. Дългокраката девойка се изстреля покрай тях още преди да са събрали докрай нещата си и двамата я последваха на бегом, макар да знаеха, че не е по силите им да я настигнат.

Обсадата на Тарк беше в началната си фаза. „За нас обаче войната вече започна“ — помисли си горчиво Салма.

Сети се за разговора си с Ааген, осородния занаятчия, чиито думи го бяха пришпорили на юг към Тарк — същия, на когото бяха предали пеперудородната танцьорка Скръб в окови и който след това я бе пуснал да си ходи под името Радостта на Ааген. Сега Салма беше убил още един осоид, първия оттогава. Направил го беше без колебание. В крайна сметка онзи мъж се опита да го убие.

Вярно, че осородният беше човек като всички останали, със своите надежди и амбиции, искрица разумен живот, угасена от половинметрово стоманено острие. От друга страна, в Дванайсетгодишната война с Федерацията бяха загинали толкова много водни кончета, че осоидите, струпани сега пред стените на Тарк, изглеждаха незначителни като брой. Сред загиналите бяха собственият му баща и трима братовчеди, включително Фелипе Далес, когото обичаше като брат. Не просто сънародници, а близки роднини — кръв, която крещеше за разплата. Три княжества от Федерацията на водните кончета стенеха под ботуша на Империята.

Салма стисна зъби. Още много кръв щеше да се пролее и част от нея можеше да е негова.

Скрил беше спряла да ги изчака. Тото я настигна задъхан.

— Как са ни открили? — попита той.

— Нали са разузнавачи, бръмбарче. Това им е работата.

— Аз пък мисля, че са проследили теб.

— Върни си думите назад, че току-виж съм се ядосала — викна разгорещено тя. — Никой не те е канил да идваш с нас.

Тото преглътна каквото му беше на езика и след кратка пауза каза:

— Добре, че дойдох обаче, иначе оня осоид преди малко щеше да ти види сметката. На това какво ще кажеш?

— Бихте ли млъкнали вие двамата? — измърмори Салма без особена надежда, че ще се вслушат в думите му.

— Играех си с него — заяви Скрил. — Просто… — Млъкна изведнъж, обърна гръб на Тото и грабна стрела от колчана си.

— Хвърли лъка веднага! Хвърлете мечовете веднага! Хвърли арбалета веднага! — излая някой сред високата трева. Последва колеблива пауза, после откъм една голяма туфа наблизо излетя стрела и се заби в пръстта до краката на Тото. А след миг се появиха мъже в рехав полумесец пред тях, увити в импровизирани плащове от плетена трева и тръстики, всичките с насочени арбалети. За миг Салма се уплаши, че са налетели на нов имперски патрул, но после видя, че тези мъже са мравкородни — мравкоиди от Тарк, — бледите им лица бяха намазани с кал и зелена боя. Под плащовете носеха доспехи от варена кожа и потъмнен метал.

— Хвърлете оръжията! — извика отново водачът им. — Или ще застрелям младежа с арбалета. Това е последната ви възможност да се предадете.

Тото побърза да хвърли арбалета си, след него и меча. Салма направи същото, като преценяваше шансовете си да се издигне във въздуха. Мравкородните бяха десетима и несъмнено в мисловна връзка помежду си. Едно погрешно движение от негова страна и всички щяха да го видят. Шансовете да избегне толкова много стрели не изглеждаха обещаващи.

Скрил изсъска ядосано и остави лъка си на земята, а стрелата прибра в колчана.

— Я да видим какво имаме тук? — каза на глас мравкородният офицер. — Цяла торба с полуродни, като гледам.

Говореше на глас заради тях, а какви мисли течаха между него и хората му, Салма можеше само да гадае.

— Не сме с армията — побърза да обясни той. — От Колегиум сме.

— Аз пък мисля, че такива като вас имат място само в някой цирк с изроди — отвърна с равен глас мравкородният офицер. — Но какви сте били и откъде идвате е без значение, защото в момента, момко, вие сте пленници. Ще дойдете с мен и всеки, който се опита да извърти номер, ще получи стрела в дирника, гаранция. В града има хора, дето нямат търпение да си поговорят с такива като вас.

— Не сме ваши врагове — опита отново Салма. Пробва дори с усмивка, но офицерът не се впечатли.

— Приказвай каквото си щеш, момко, но за мен сте шпиони, дето искат да се вмъкнат в града. Е, желанието ви е на път да се сбъдне, като си помислиш, макар и по неочакван за вас начин.