Ейдриън Чайковски
Разединени равнини (17)

14.

Хофи беше избрал да се срещнат на едно окаяно място край реката и Ариана се чувстваше като на тръни. Увита в дълъг плащ и с ръка върху дръжката на камата, тя усещаше осезаемо любопитните погледи на другите минувачи във вечерния сумрак. Тревожеше я не толкова мисълта за шпиони, колкото за крадци и други подобни. Градската стража си вършеше добре работата в Колегиум, но крайречните квартали, особено там, където реката се вливаше в морето, имаха лоша слава и неслучайно. От доста време търговският внос се осъществяваше по море, а напоследък все повече по релсовите пътища, и складовете, къщите и фабриките, захранвани допреди едно поколение от речната търговия, сега тънеха в бедност и запуснатост. Кварталът определено се беше променил.

Хофи, естествено, беше избрал за срещата им някакво свърталище на мухородни. Ариана се огледа за табелка с името на кръчмата — „Егел на реката“, — но олющената фасада беше гола, без табела или надпис. Но тя имаше добро чувство за ориентация и беше сигурна, че именно това е мястото.

Вътре имаше предимно мухородни — седяха на групички и хвърляха зарове или си приказваха на тих глас. Но когато Ариана влезе, всички млъкнаха и я зяпнаха изпод вежди. Приведена под ниския таван, тя не им обърна внимание, а тръгна към един възрастен мъж, който изглежда беше съдържателят.

Той я изгледа от глава до пети и обратно.

— Май за тебе ми рекоха, че ще додеш — каза той и засука мустак. — Върви в задната стая. Ама проблеми не ща. Тъй рекох на тях, туй казвам и на тебе.

Ариана тръгна натам, накъдето сочеше палецът му, и се приведе още повече, за да мине през вратата. Стаята беше малка, но вратата в дъното й беше достатъчно голяма, за да мине през нея нормален на ръст човек или няколко мухородни едновременно. Хофи седеше коленичил на пода зад ниска маса, но Ариана спря насред крачка, като видя, че и Скадран е там.

— Той?

Хофи я изгледа лукаво.

— Честно да ти кажа, двамата имахме известни колебания за теб — уведоми я той. — В нашия бизнес няма място за доверие, а ти далеч не си най-надеждният съратник.

— Аз?

— Стига игрички, Ариана. Ти си паякородна и коварството ти е в кръвта, а то е колкото полезно, толкова и опасно. В сравнение с теб ние сме пълни аматьори.

— Хофи, дойдох тук, защото сметнах — поправи ме, ако греша, — че двамата с теб сме стигнали до еднакви изводи на днешния инструктаж. Кажи ми, че греша, и ще си тръгна веднага — подкани го тя.

Мухоидът се усмихна кисело.

— Това е проклятието на нашия занаят, нали? Винаги очакваме нож в гърба. Хайде, влез и си избери някоя подова дъска за сядане.

Ариана го направи. През цялото време Скадран я наблюдаваше безизразно.

— Така, значи не си вярваме, но няма към кого друг да се обърнем? — подхвърли тя. — И не сме доволни, ама никак.

— Защото играта се промени — кимна в съгласие Хофи. — Сигурно е трябвало да се досетим, ако бяхме мислили като онези типове от имперския Рекеф, а не като равнинци. Така, на един и същи език ли говорим? И тримата?

Ариана кимна предпазливо, същото направи и Скадран.

— Защото играта изведнъж се промени драстично — продължи Хофи. — Аз съм тук от четири години, вие — приблизително от две. И през цялото това време работихме върху ролите си и събирахме информация. Нормална част от работата ни. От време на време получавахме заповед да открием едно или да прихванем друго. Имали сме и дребни сблъсъци с хора от нашия занаят, но под чуждо знаме.

— Да, а после изведнъж се разбързаха — изсумтя Скадран. — И работата рязко се разнообрази.

— Но все още беше част от занаята — подчерта Хофи. — Събиране на информация, осигуряване на определени стоки, някоя и друга мокра поръчка. Но на мен това не ми пречеше да си въртя бръснарницата, Ариана ходеше на лекции в Академията, а ти влачеше сандъци на доковете. А после майор Талрик — тук Хофи сниши несъзнателно глас, сякаш Талрик можеше да го чуе отнякъде — се появи като гръм от ясно небе и измисли онази работа със Стенуолд Трудан. Но и това беше в кръга на нормалното.

Ариана сведе поглед към масата, но кимна, защото не искаше Хофи и Скадран да доловят смущението й.

— А сега са намислили да изкормят града като риба — довърши вместо него Скадран. — Да го предадат на векианците, с наша помощ.

— Които няма да подходят милостиво към плячката си — вметна Ариана. — Изненадана съм, честно казано. Вие ме изненадвате.

— Защо? — вдигна вежди Хофи. — Сега ние сме имперски шпиони, агенти на Рекеф, но за дълго ли? Много добре знаете, че кариера в Рекеф могат да направят само чистокръвни осоиди. Използват хора като нас по необходимост, а не защото ни харесват. Знаете как ни гледа Талрик. И което е още по-лошо, така ни гледа и Граф, а двамата с него се познаваме от години. Какво ще стане с нас, когато армиите им се настанят в Равнините? — Той вдигна ръка, преди Ариана да го е прекъснала. — За теб работа пак ще се намери. Завземат ли веднъж Равнините, ще дойде ред на Паешките земи; армиите ще потеглят на юг отвъд Еверис към пословично богатите територии на паякородните.

— Аз никога няма да се върна в Паешките земи — заяви с равен глас Ариана. — Не мога да се върна там.

— Няма да ти оставят избор — ухили се доволно Хофи. — Тях не ги интересуват сложните правила на вашия танц и какво става с онези, които объркат стъпките. Ами Скадран, с него какво ще стане?

— Той поне е отчасти осоид — каза Ариана и побърза да добави, преди Хофи да я е поправил: — Да, знам, че това е дори по-лошо. Висшата им кръв — опозорена. С други думи, Скадран не просто ще остане без работа.

— Скадран ще умре — подчерта бавно и тежко полуродният. — Скадран знае твърде много за Рекеф. Затова ще ми видят сметката веднага щом крепостните стени паднат. Нищо чудно Талрик вече да е получил заповеди в този смисъл.

— Стигаме до мен — поде отново Хофи. — Сигурно ще се изненадате, но истината е, че аз съм роден в Империята, а там хората от моя народ живеят що-годе добре в сравнение с другите нисши раси. Ние умеем да бъдем полезни. И въпреки това, ето ме тук, от три години пълноправен гражданин на Колегиум, комуто са заръчали да отвори портите пред кръвожадните векианци. Значи ли това, че съм в една лодка с вас двамата? — Хофи изкриви физиономия и сведе поглед към ръцете си. — Този град ми харесва. В този град с мен се отнасят добре. Миналата година дори ми дадоха право да гласувам за Събранието. В Империята сигурно бих се справил по-добре от вас, но винаги ще ме смятат за долна категория човек.

— И какво, нима не сме знаели какво представлява Империята, когато сме се хванали на хорото? — възрази Ариана.

— Едва ли сме си давали докрай сметка. А и в краткосрочен план всички извлякохме полза от това сътрудничество. Докато естеството на дейността ни се ограничаваше до опазването на имперските интереси в Равнините, аз си вършех работата и съвестта ми е чиста. Сега обаче става въпрос за нещо друго…

— Аз не искам този град да падне — каза простичко Скадран. — Бил съм къде ли не и навсякъде са гледали на мен като на боклук, като на половин човек. Тук е различно.

— Вие нали си давате сметка какво означава всичко това, дето го говорите? — натърти Ариана. — Означава, че трябва да… да се оправим с Талрик.

— Да убием Талрик — поправи я Хофи. — Нека не се самозалъгваме. Трябва да го убием утре вечер преди да е тръгнал за Век.

— И Граф също — добави Скадран.

Хофи кимна унило.

— С него се познаваме, така че… Не, прав си, разбира се. Той е осороден и се подчинява слепешката на всичко, което му нареди Империята. Ще трябва да убием и него. Освен това най-добрите биячи на Граф така или иначе са мъртви. Приятелчетата на Трудан се погрижиха за тях, така че по-добър шанс едва ли ще имаме.

 

 

Събранието бе изслушало Стенуолд. С това неоспоримите факти се изчерпваха. След това бяха изслушали и майстор Белоуерн, дипломат от кариерата, който ги заля с мед и масло, разсмя ги с шегите си и ги омая с красноречието си. Събранието на Колегиум, голямата надежда на света, бе постъпило както е редно. Оставило бе и двама им да говорят на воля.

В момента делегатите заседаваха при закрити врати и обсъждаха какво да се направи във връзка с изложеното от Стенуолд. А също и какво да се направи с него самия, ако се стигнеше дотам. Като нищо решението им можеше да приеме вида на заповед за задържането му. Въпреки това Стенуолд щеше да ги изчака търпеливо, щеше да седи с недокосната чаша вино на масата пред себе си и в компанията на двамата си телохранители.

— Не е нужно да стоите тук — каза им.

— О, напротив. Нужно е — настоя Тиниса. — И ти знаеш защо.

— Вече говорих пред Събранието.

— Ти си враг на Империята и осоидите биха те убили без колебание, майстор Трудан — обади се Балкус от другия край на салона. — Няма никакво значение къде и пред кого си си отворил устата.

— Карате ме да се чувствам затворник в собствения си дом! — изръмжа Стенуолд. — Сякаш не ми стига, че трябва да чакам решението на Събранието, ами сега и собствената ми повереница ме държи под ключ! Буквално!

— И какво? — попита Тиниса. — Къде толкова искаш да идеш?

— Не знам, но е важно да знам, че мога да го направя, ако поискам. Тиниса, не съм чак такъв грохнал старец. Способен съм сам да се грижа за себе си.

— Чуй ме, Стен — изсъска тя и изведнъж го сграбчи за раменете. — Никой не твърди, че не можеш да въртиш меч, но и никой не е вечен. В момента се тревожа за Тисамон, а по-добър от него — здраве му кажи. Но ако той умре — Стенуолд видя как се свиха устните й — или ако аз умра, или Балкус, смъртта ни не би имала чак такова голямо значение. Ако ти умреш обаче, това ще е трагедия — защото Събранието тепърва ще има нужда от теб. Стига на делегатите да им уврят най-после главите, разбира се.

— А ако не им уврят — вметна Балкус, — току-виж стражата дошла да те арестува. Сам спомена, че такава възможност е била обсъждана.

Стенуолд стисна безсилно юмруци и Тиниса пусна бавно раменете му.

— Заради… нея ли? — попита нежно тя.

— Не — отвърна твърде бързо той. Тиниса го стрелна с кос поглед, после дръпна Балкус настрана и двамата си зашепнаха нещо.

Стенуолд впери поглед в ръцете си. „Поправял съм машини с тези ръце — помисли си той, — и съм отнемал живот с тях.“ Още бяха силни, но не бяха млади. Колко болезнено се оказваше да признае нещо толкова очевидно.

„В Мина бях млад, първия път.“ Кога беше настъпила промяната? Върнал се бе тук, в Колегиум, за да плете непохватните си шпионски мрежи и да преподава в Академията. А после, години по-късно, беше дошло време за действие. И той бе отворил раклата, в която държеше прибрана младостта си, но тя, също като стара, отдавна неизползвана броня, се оказа ръждясала до неузнаваемост.

Каза си, че неговото е различно от мрънкането на други мъже, открили, че младостта си е отишла безвъзвратно. „Младостта и силата са ми нужни именно сега, сега повече отвсякога.“ Защо нямаше начин човек да съхрани времето и да го използва в момент на нужда? Всичките му мисли дрънчаха на кухо. Горчивата истина бе, че най-хубавите години са останали зад гърба му и че никой и нищо не може да промени това. И че Стенуолд с нищо не е по-различен от другите — търговци, учени, занаятчии, — които са живели спокойно живота си, а после един ден спират по средата на стълбите и си казват: „Я, до вчера не се задъхвах така.“

Болежките от снощи, когато бе мятал телесата си из склада… нямаше ли да са отшумели вече, ако беше с десетина години по-млад? Още се обаждаха, макар хората на Талрик да не го бяха пипнали и с пръст.

„Не че не се опитаха проклетниците!“ — пробва да се изчетка сам Стенуолд, но знаеше, че няма особен повод да се гордее. Той просто бе отложил неизбежното, а после Тиниса се появи.

А най-лошото беше, че с Тисамон са връстници, но вместо да ръждяса като Стенуолд, той беше като нож под кремъка на времето — наточен. Е, вярно, че богомолкородните живееха по-дълго, остаряваха по-бавно и по правило умираха от насилствена смърт. А и кой знае, може би Тисамон също спираше по средата на стълбището? Той, разбира се, никога не би го признал. По-скоро би поемал все по-големи рискове, за да се докаже, и така, докато времето не го изненадаше в гръб.

Богомолкородните наистина живеят по-дълго, каза си Стенуолд. „Уви, боя се, че точно този дори аз ще го надживея.“

Цялото това вътрешно терзание, всички тези неканени мисли бяха заради нея. И Тисамон бе изговарял с ударение думата, когато говореше за Атриса, майката на Тиниса, която дълго време бе смятал за предателка. А сега Стенуолд бе попаднал на истинска паякородна предателка, чието име да не изрича. И като човек, който излиза екзалтиран от битка и със закъснение открива, че дрехите му са напоени с кръв, така и Стенуолд откри, че тя все пак го е ранила.

„Какъв стар глупак съм аз.“

Но за кратко тя му бе върнала младостта и макар да се бе водила от нечисти намерения, в онзи момент подаръкът й беше безценен.

А сега Тисамон щеше да я убие и с право.

 

 

— Добре се справи в склада — отбеляза Тиниса.

Балкус я изгледа изпод вежди.

— Не ме бива много в сметките, но като те гледам, аз вече съм бил в тоя занаят, когато ти още си ходела права под масата — отбеляза той.

— Щом казваш. Аз обаче те познавам отскоро и не знам нищо за теб. А след Хелерон и оная шпионка с менливото лице трудно се доверявам на непознати.

— Така и трябва — съгласи се той. Наистина е исполин, помисли си Тиниса. Висок беше почти колкото Тисамон и много по-широк в плещите, изобщо много по-едър от обикновените мравкородни.

— Е, разкажи ми за себе си — подкани го тя.

— Ти да не ми прилагаш някое паешко флиртче? — изгледа я недоверчиво Балкус. Май не се шегуваше.

— Не, бъди спокоен. Просто искам да знам дали мога да ти имам доверие. Пък и аз съм полуродна, не знаеш ли?

— Чух аз, че си щерка на богомолкородния, макар че идея си нямам как е станала тая работа. Но те и богомолкородните флиртуват — имаше една, като си харесаше мъж, убиваше негов враг, за да му привлече вниманието. Луда беше. — Последното прозвуча като одобрение.

— Не флиртувам с теб, повярвай — увери го тя. Балкус се беше позахилил и Тиниса се зачуди дали пък той не се опитваше да флиртува. — Защо си тук, Балкус, кажи? Трябва да знам доколко мога да разчитам на теб.

— Със Скуто се познаваме от години. — Усмивката му се разшири в израз на искрена носталгия. — Изкарвах си прехраната както и където сваря, основно с меча и гвоздистрела, но неизменно ме крепеше мисълта, че Скуто е някъде там, на север, и закъсам ли, той винаги ще намери нещо като за мен.

— Но ти си от Сарн, нали? Доста далеч от родния град си се подвизавал.

— Колкото по-далече, толкова по-добре — каза искрено той.

— Но защо си се махнал? Какво толкова си направил? — настоя Тиниса.

Директният й въпрос не заличи усмивката му. Явно не беше от обидчивите.

— Питаш дали не съм масов убиец, или пък съм спал с щерката на царицата? Виж, работата е там, че моя народ никой не го разбира. Мислите си, че ние си влизаме и излизаме от главите колкото да си кажем „здрасти, как си“ и толкоз. Не е така. Да си мравкороден е да си като хлапе в многобройна банда — щом не правиш каквото ти казват, значи не ставаш за нищо и всички ти обръщат гръб. И не си мисли, че по мрежата текат само думи. Тече и мълчание. — Сега вече усмивката му започваше да увяхва. — Сред нас има мнозина, които искат да правят нещо различно от общоприетото, но в града-държава лоялността е над всичко. Не е нужно да си направил нещо конкретно, за да свършиш като мен. Достатъчно е да не правиш онова, което ти казват. Обърнеш ли им веднъж гръб, край, низвергнат си, а ако дръзнеш да се върнеш, лошо ти се пише. Дори в Сарн, който е безкрайно по-свободомислещ от другите градове-държави, никой не посреща дезертьорите с отворени обятия.

Тя кимна сериозно.

— Разбирам.

— А и дребният факт, че духнах с един от безценните им гвоздистрели, не вярвам да ги умилостиви — добави той и усмивката му се върна. — Но знаеш ли кое е най-откаченото от всичко?

— Кое?

— Може да избягаш от града, но не и от природата си, ето кое. От нея отърване няма. Затова мравкоидите са най-добрите наемници. Защото са лоялни. Никой никога не е бил изпързалян от мравкороден. Е, случвало се е, но много рядко и с основателна причина. Затова, когато опознах Скуто, аз му станах верен. Сега, когато съм с вас, на вас съм верен. Такива сме ние. Така че от моята посока не те дебнат неприятности. — Балкус свали тежкия гвоздистрел от рамото си и го остави на масата. Разглоби го със сръчни движения и извади мазен парцал от една торбичка на колана си. — Ще си отваряш ли очите и вместо мен, докато аз почистя тази красавица? — попита той и Тиниса кимна, замислена върху всичко казано дотук.

 

 

Че са на нокти си личеше с просто око. Напрежението им беше толкова очевидно, че Талрик би трябвало да ги изпържи на място. Кръвта и занятието на Ариана бяха изострили сетивата й като бръснач и изопнатата до скъсване конспиративна паяжина между нея, Хофи и Скадран я бодеше в очите като ярка панделка, опъната помежду им.

Граф седеше на бюрото си и без съмнение преглеждаше договорите на мъжете, загинали в склада, и на малцината оцелели. Изглеждаше в лошо настроение и почти не ги погледна, докато влизаха един след друг. Колкото до Талрик, той очевидно беше готов да потегли за Век. Облечен беше с дълго палто, а на облегалката на един стол висеше натъпкана раница. Стори й се, че зърва някаква сянка да прекосява лицето му, докато те заемаха местата си. Хофи се приближи до Граф и се чучна на ъгъла на бюрото, като размаха за миг криле. Ариана се облегна на стената до прозореца — знаеше, че изглежда съвсем нормално и нищо в стойката и лицето не я издава. Скадран застана в средата на стаята. Напрежение се излъчваше от него на вълни — поне в очите на Ариана.

Но и без частния им заговор поводи за притеснение имаше предостатъчно предвид промените от последните дни. Много неща се бяха случили и много неща се бяха объркали. Бъдещето не вещаеше нищо добро.

Талрик им кимна със закъснение. Изглеждаше уморен, което за тях щеше да е предимство. Сигурно е на крак от зори, помисли си Ариана, и цял ден е задвижвал коварни планове.

— Готов съм с последните ви задачи — каза той. — Когато обсадата започне, ще гледам да се свържа с вас за по-нататъшни указания, но може и да не успея. Така че, появят ли се векианците, ще трябва да разчитате на собствената си преценка как най-добре да се саботира отбраната на града. За всякакви въпроси ще се обръщате към Граф. Бърза победа за Век би ни послужила добре, но още по-добре ще е Век да плати прескъпо за въпросната победа.

— Извинете, майоре, но какво ще правим ние, когато стените паднат? — попита Хофи. — Не виждам как ще снабдите цялата армия на Век с нашите описания.

Тонът му беше прекалено остър — сигурно събираше кураж за действие, реши Ариана. Този път Талрик съвсем определено се намръщи.

— Ако не сте в състояние да излезете от подобна ситуация, значи сте си сбъркали занаята — отвърна сухо той. — В краен случай, ако всичко друго се провали, имате разрешението ми да компрометирате прикритието си и да се позовете на моето име пред векианците. Досега не съм изоставял свои хора, няма да го направя и в бъдеще, не се притеснявайте.

— Какво имате за нас, шефе? — попита Ариана.

— От теб искам да приложиш чара си върху някой от старшите офицери на градската стража. Всички те са стари мъже, които обичат да носят медали и униформа. Повечето не са хващали меч от десет години. Трябва ми информация за въоръжените сили на Колегиум, а и така ти ще си в положение да пъхнеш прът в колелетата, когато обсадата започне. — Приключил с нея, Талрик се обърна към мухородния. — Хофи, от теб искам да пуснеш слухове сред клиентите и колегите си. Слухове за военната немощ на града. Слухове, че сарнианци са започнали да губят търпение и искат водещото място в съюза си с Колегиум. И дори че замислят военна кампания… да, вярвам, че този слух лесно ще пусне корени.

— Ясно, шефе — каза Хофи. — Идеята е да им скапем бойния дух. Да им отнемем надеждата.

— Именно. Колкото до теб, Скадран, възлагам ти да проучиш отбранителния потенциал на пристанището. Атаката със сигурност ще включва и действия по море, освен ако векианци не са дори по-тъпи, отколкото изглеждат. Виж как най-добре може да се саботира отбраната на пристанището, когато настъпи моментът.

Скадран кимна мрачно.

— Така, приемам, че всички сте наясно със задачите си. Желая ви късмет с тях и ви казвам довиждане, защото хората ни във Век вече ме чакат.

Надигна се и в същия миг Хофи удари с длан по бюрото — това беше уговореният сигнал.

Ариана измъкна кинжала си от канията, а Хофи заби своя в лейтенант Граф. Целил се бе над ключицата, но в последния миг Граф се дръпна и острието потъна до дръжката в рамото му, ударът бе подсилен допълнително от размаханите криле на мухородния. Граф изрева от болка и посегна за меча си.

Скадран вече връхлиташе върху Талрик. Измъкнал беше тежкия си меч, но го въртеше толкова яростно, че Ариана не смееше да се приближи и да му помогне. Талрик отскочи назад с каменно лице и при следващия замах на нападателя направи опит да хване китката му. Силата на удара го изтика в един от ъглите на стаята, а тежестта и инерцията на Скадран за малко да го повалят на колене. Свободната ръка на гиганта посегна към яката на Талрик с явното намерение да го стисне за гърлото.

Зад гърба й долетя познатото припукване на енергийно жило и Ариана се обърна да погледне. Хофи висеше във въздуха сред маранята на собствените си криле, а Граф беше обгорил неголям кръг в отсрещната стена. А после мухоидът замахна с кинжала си и Граф политна назад, като държеше лицето си и пищеше. Между пръстите му се стичаше кръв и Ариана разбра, че Хофи е избол единственото здраво око на осородния.

Обърна се отново към Талрик. Той очевидно беше по-силен, отколкото изглеждаше, мускулите му се напрягаха до скъсване под натиска на Скадран, но полуродният имаше предимство. Талрик бе оголил зъби, а очите му щяха да изхвръкнат, но не от задушаващата хватка на гиганта, а от собствената му дива ярост. Люлееха се напред-назад като в танц, но полуродният неизменно успяваше да го притисне към стената. Ариана съзря удобна пролука, спусна се към двамата и заби камата си в хълбока на Талрик.

Или такова поне беше намерението й. Изпълнението също не беше лошо, но вместо да потъне в плът, острието се удари в нещо под палтото на осородния офицер и се отчупи при дръжката.

Талрик изсъска — в израз на триумф, може би — и изрита здраво Скадран в превързания прасец. Гигантът изрева от болка и отпусна само за миг хватката си, при което Талрик мушна ръка под брадичката му и отприщи енергийното си жило.

Главата на Скадран буквално избухна. Разлетя се на парчета. Тялото, което се срина с колосален трясък на пода, беше на практика обезглавено. Ариана усети как стомахът й се сгърчва от страх. Призовала Изкуството си, тя замахна към лицето на Талрик и раздра бузата му с тесните остриета, щръкнали от кокалчетата на ръката й. Надявала се бе ударът да го извади от равновесие, но осородният го понесе, без да трепне, после я зашлеви с опакото на ръката си толкова силно, че Ариана се завъртя и тупна на пода.

Талрик мина покрай нея и тя понечи да се изправи. Виеше й се свят. Не я беше убил, което можеше да означава само едно — че иска да я разпита или да удължи смъртта й. Рекеф не прощаваше измяната.

Хофи, почервенял от кръвта на Граф, се издигна иззад бюрото. Видял Талрик, мухородният не се поколеба. Ариана никога не би предположила, че непретенциозният бръснар притежава голям боен хъс, но ето че Хофи се устреми решително към Талрик и крилете му скъсиха за миг разстоянието. Изправила се с мъка на крака, Ариана видя как мечът на Талрик излиза от ножницата и посича Хофи в полет. Сблъсъкът изтръгна меча от ръката на Талрик, острието се завъртя сред кървави пръски и падна на пода едновременно с Хофи, който притискаше ръце към растящото червено петно на гърдите си.

Ариана впери поглед в меча. Оръжието лежеше от другата страна на Талрик, но с малко късмет и върховни усилия тя би могла да стигне първа до него.

Талрик постоя, свел поглед към гърчещия се в краката му мухороден, после вдигна ръка и го довърши със съскащ енергиен залп.

Ариана се втурна към вратата. Отвори я, изхвърча от стаята, после и от къщата, невъоръжена и опръскана с кръвта на Скадран.

 

 

Талрик въздъхна тежко. Трябвало бе да долови признаците на случилото се току-що, но в последно време твърде много неща се състезаваха за вниманието му. Пропуснал бе да се вгледа по-внимателно в лицата на собствените си хора.

„Това ще ми е за урок, че на нисши раси не може да се вярва.“ Ала във външната служба на Рекеф човек рядко имаше голям избор. Отиде при Граф със слабата надежда лейтенантът да е оцелял, но видът на раните му го убеди в противното. С нищо не можеше да му помогне. Граф беше добър агент, верен поданик на Империята. Не беше заслужил такъв грозен край.

Талрик взе меча си и плъзна ръка по прореза, който Ариана беше направила в коженото му палто. Отдолу лъщяха брънките на ризницата от медна оплетка. Макар и не в най-доброто си състояние след като Тиниса я бе срязала с рапирата си, а Талрик бе съединил срязаните брънки със стоманена тел, тази вечер ризницата за пореден път му беше спасила живота.

След това Талрик излезе от стаята и тръгна след Ариана. Чакаше го една недовършена работа.