Ейдриън Чайковски
Разединени равнини (15)

12.

Досега Че никога не беше виждала дебел мравкороден. Ако не бяха типично мравешките му черти, сигурно би сметнала Плиус за някакъв вид мелез. А и това не беше единствената изненада, свързана с него. Плиус не беше сарниански мравкоид — факт още по-забележителен, като се има предвид склонността на мравкородните да воюват със себеподобни от други градове. Кожата му беше синкавобяла като лед, а ирисите на очите му — съвсем черни, което ги правеше да изглеждат несъразмерно големи. Че рядко бе виждала такава цветова комбинация и нямаше представа от кой град-държава е родом новият им познайник.

— Скуто — извика Плиус. Седеше сам на една маса в таверната, разположил се удобно на голям стол. Носеше разкопчана роба върху скъпа на вид и изпъната върху шкембето му туника, но на облегалката на стола беше провесил къс меч, като напомняне, че не е прерязал напълно войнствените си корени. Скуто хвърли поглед наоколо си, но малцината други клиенти май не проявяваха интерес. Още не беше станало време за обяд и повечето обитатели на чуждестранния квартал в Сарн бяха излезли по работа.

— Отдавна не съм те виждал — отбеляза Плиус, срита един стол за приближаващия се шипороден, после бързо премести поглед от Че към Спера. — Да не си се преквалифицирал в сводник? — попита той. Въпреки кичозната си външност говореше като типичен мравкоид с характерната сбита прецизност на изказа.

— Тази млада дама е Челядинка Трудан. Помниш Стен Трудан, нали? Е, тя му е племенница. Другата се казва Спера.

Плиус махна незаинтересовано с ръка.

— Чух, че си ме търсил, Скуто. Отдавна не съм те виждал — повтори той.

— Така е — кимна Скуто. — Не знаех колцина от старите кадри ще заваря тук.

Плиус сви рамене.

— Дола бачка за Чоп Кечер, дето се занимава с внос-износ, но щом не си чул нищо за нея, значи се е покрила. Както казах, Скуто, доста време мина и всички ние намерихме начин да си изкарваме прехраната в Сарн.

Мигновеното колебание на Скуто, докато уж си поемаше дъх, разкри на Че доста за отношенията му с Плиус — а именно, че помежду им никога не е имало особено доверие и че Скуто не знае дали другият мъж ще им е от полза.

— И как стоят нещата сега? — попита шипородният.

Плиус вдигна рамене.

— Ами в този град на мен ми потръгна добре, Скуто, но ако искаш нещо, кажи. И ако не е в разрез с моите интереси, може и да ти помогна.

— И какви по-точно са интересите ви, ако мога да попитам? — намеси се Че. Този човек изглеждаше корумпиран до мозъка на костите си, но мравкородните бяха известни с нетърпимостта си към престъпленията, дори тук, в Сарн.

— Ами… — Плиус се изкашля, после разтегли лице в широка усмивка. — Аз случайно съм най-търсеният шапкар в Сарн.

— Най-търсеният какво? — не повярва на ушите си Че.

— Доскоро бях единственият, но сега има още двама, което идва да покаже колко доходен е станал този занаят.

— Шапкар? Тоест правиш шапки?

Усмивката на Плиус се разшири още повече.

— Преди мен тук изобщо не е имало шапкари, защото мравкородните носят шлемове, а когато не носят шлемове, ходят гологлави. Само че чуждестранният квартал в Сарн се разраства непрекъснато, на практика вече заема една трета от града, а самият град е два пъти по-голям от повечето мравешки градове-държави. Така че търсене имаше и бизнесът ми бързо потръгна. И знаете ли какво? Вече и местните появяват интерес. Виждат, че чужденците се забавляват и това започва да ги променя — в начина на обличане и други дреболии. Е, все още изглеждат така, сякаш са тръгнали на погребение, но поне не всички са облечени еднакво. — После отново насочи вниманието си към Скуто. — Е, казвай. Какво те води при мен?

— Знаеш какво — каза Скуто. — Вече е факт, Плиус. Време е.

— Да, да, и аз чух новините. — Плиус разпери ръце. — Империята, която открай време е трън в петата на твоя човек, е стиснала Тарк за гушата. Сарнианците може и да са се попроменили, но не толкова, че да си загубят съня заради проблемите на Тарк.

— Не сме дошли тук заради Тарк — изрече с равен глас Скуто. — За него така или иначе вече е късно. И да се организира помощ, не би могла да стигне там навреме. Виж, аз не съм дипломат, нито ме бива в красивите приказки, затова ще карам направо. Чул си за Тарк, казваш. Е, много скоро ще чуеш и за Хелерон.

— Какво за Хелерон?

— Скоро ще е — повтори Скуто. — За Егел и Меро също ще чуеш, след като осоидите приключат с Тарк. Кой ще е следващият? Империята ще настъпи покрай брега към Колегиум, а от Хелерон до Етерион не е далече. Или до Сарн…

Че очакваше Плиус да се изсмее, но нещо в тона на Скуто, може би липсата на вълнение в безстрастната му реч, беше подействало отрезвяващо на мравкородния.

— Май не се шегуваш, а? — попита Плиус с изопнато лице. — Говориш сериозно?

— По-сериозен не съм бил — кимна уморено Скуто. — Виж, Плиус, бях в Хелерон, когато се опитаха да качат хиляда души на новия двигател и да ги стоварят за нула време в Колегиум. Не Тарк е целта на Империята. Хвърлили са око на Равнините. На целите Равнини, от Хелерон чак до Век и западното крайбрежие. Имат повече обучени войници, отколкото пет мравешки градове-държави могат да съберат с общи усилия, имат и десетина поробени градове, откъдето да мобилизират помощни войски. Федерацията я знаеш, нали?

— Знам я — потвърди с раздразнение Плиус.

— Е, значи знаеш, че Империята посвети последните дванайсет години на нея, успя да отреже голямо парче от територията й и сега е готова да погне нас — каза Скуто. От небрежно високомерния тон на Плиус не беше останала и следа. Човекът изглеждаше искрено потресен.

— И какво искаш? — попита той.

— Трябва да говорим с най-големите шефове, Плиус — отвърна Скуто. — Искам среща с царския двор.

Плиус издиша шумно и продължително.

— Ако беше започнал с това, щях да ти кажа, че си луд. Сега обаче… Имам връзки тук-там. Не чак толкова нависоко, но ги имам. Бих могъл да ти издействам аудиенция, но това би означавало да изчерпя целия си кредит.

— А ти за какво го спестяваше? — попита многозначително Скуто.

 

 

Когато пристигнаха в Сарн, първото впечатление на Че беше за град, разделен на две от релсовия път, а когато автовозилото спря в депото, вече бе убедена, че градовете всъщност са два, залепени един до друг, но всеки от тях сляп за съседа си.

Отдясно се простираше Сарн, градът-държава на мравкородните с характерните си ниски сгради от светъл камък, с плоски покриви и без никаква украса. Хората там се движеха делово, но без да бързат, не спираха да се поздравят, нито се събираха на групички да обменят някоя клюка. Вървяха така, сякаш знаеха точно къде отиват. В депото имаше доста войници и изглежда една от задачите им беше да следят дали през вратите отдясно слизат само коренни жители на Сарн. Всичко изглеждаше чисто и подредено, опнатите като по конец улици се пресичаха под прави ъгли и всичко това в сянката на висока крепостна стена.

Отляво се простираше кварталът на чужденците и там картинката беше коренно различна. За начало, кварталът се беше разраснал отвъд стените — а може би точно там беше започнал и после се беше прехвърлил отсам — и на стотици метри покрай успоредния на релсите път се нижеха сергии, фургони и палатки. Отсам стените кварталът буквално гъмжеше от тълпи и трескава дейност. Дори складовата площ на депото поддаваше под натиска — десетки сергии дебнеха из засада нищо неподозиращите пътници, улични продавачи, амбулантни и всякакви други търговци договаряха сделки, чакаха клиенти или се дебнеха един-друг. Имаше много бръмбарородни между тях, най-вече родом от Колегиум, а мнозина и с дипломи от тамошната академия — търговци, занаятчии и учени, които се събираха на групички, здрависваха се, говореха на висок глас и ръкомахаха, сякаш да компенсират гробната тишина от другата страна на релсите. Имаше и други, най-вече мухородни — десетки, от претенциозно нагиздени търговци до окъсани вехтошари, които си отваряха очите за някоя хлабава кесия или изпусната монета. Имаше и такива, чиято раса не се срещаше често в Равнините — Че видя мъж водно конче от Федерацията, очевидно наемник със зле окомплектовани доспехи в ярки цветове, и един дълголик скакалецороден с академична роба, който си бъбреше с двама бръмбарородни учени. Имаше и паякоиди, макар и не толкова, колкото можеха да се видят в Колегиум — и нищо чудно, защото Че никога не беше виждала толкова много богомолкородни на едно място. Някои се движеха в групи под зоркия поглед на стражата, но повечето бяха сами и вървяха на крачка зад някой друг богат чужденец като мълчаливо и дискретно предупреждение към крадци и конкуренти. Нетион и Етерион, две от крепостите на богомолкородните, се намираха съвсем близо до Сарн и много младежи с гореща кръв идваха тук в търсене на приключения и предлагаха услугите си като наемници или телохранители.

В квартала на чужденците имаше и сарнианци, разбира се, бързо установи Че. Очаквала бе градската стража да патрулира сред разнородната тълпа и да следи за реда, а вместо това по улиците имаше немалко тъмнокожи мравкородни, облечени в роби или семпли туники, които се пазаряха търпеливо с чужденците или просто се разхождаха сред навалицата и проявяваха косвен интерес към трескавата дейност, която кипеше зад стените на родния им град.

Скуто им беше намерил таверна, чието име — „Книгата с меча“ — намекваше, че съдържателят й, настоящ или бивш, е бил дуелист във Форума на умелите. И наистина, таверната беше издържана в колегиумски стил, над тезгяха дори имаше голям часовник по подобие на онзи във Форума. Сега Че седеше до един прозорец и зяпаше пазарището на чуждестранния квартал, чиято чудата полуродна природа изглеждаше болезнено близка до дома и едновременно с това толкова чужда. В същото време и само на три улици по-нататък истинските сарнианци си живееха постарому в тишината на обичайното си мълчаливо общуване.

— За пръв път попадам в град на мравкоиди — призна тя. — Очаквах нещо съвсем друго.

Спера, която седеше до нея, изсумтя.

— Това не е типичният мравешки град. Сарн е различен. Била съм в Тарк и в Кес. Там не би ти харесало, както не хареса и на мен.

— Но там също има чуждестранни квартали — възрази Че. Бяха го учили в Академията.

— Има, вярно, но там градската стража те следи под лупа дали няма да кривнеш и крачка встрани от правия път, а хората говорят само в краен случай, за да не се различават твърде много от местните. А ако си мухороден като мен, трябва да внимаваш двойно повече, защото стане ли беля и не открият виновника, просто качват на въжето първия, дето не им е симпатичен, и това най-често е човек от моята раса. А за робите да не говорим. Те са навсякъде и онова, което е убягнало от вниманието на господарите им, никога не убягва от тяхното. А каквото видят, моментално го докладват на собствениците си, защото жестокостта на мравкоидите към провинилите се роби е пословична.

Че изкриви лице. Мравкородните може и да бяха сурови към робите си, но строгостта им поне бе породена от стремеж към дисциплина и ефективност. Самата тя знаеше от личен опит какво е да си роб в Империята и беше готова да се хване на бас, че осоидите са далеч по-жестоки към робите си и от най-суровия мравкороден.

— Вие не държите роби, нали? — попита тя. Мухородните не държаха редовна армия, нито имаха репутация на занаятчии, учени или социални реформатори. Не бяха намерили почти никакво място дори в учебното съдържание, което се преподаваше в Академията.

— О, в Егел или в Меро ще ти кажат същото — отвърна с презрение Спера. — Но истината е друга. Парите са в центъра на всичко. Ако семейството ти не може да си върне дълга, другото семейство, на което сте длъжници, може да ви продаде. Чиракуване, така му викат, само дето на практика си е робство.

— Това ли се е случило с теб?

— Щеше — отвърна мухородната, — но аз ги надхитрих и избягах. Хората си мислят, че ние, мухородните, поставяме семейството на първо място — живеем в една къща, поддържаме се във всичко, винаги сядаме заедно на трапезата, смеем се и се закачаме. Ако всичко е цветя и рози, защо толкова много от нас живеят в странство?

Помълчаха, загледани в приливите и отливите на пазарището, после Спера добави:

— Мисля, че тук би ми харесало. В Сарн няма роби, а към чужденците изглежда се отнасят добре.

— Ако беше дошла тук преди три поколения, щеше да завариш същото като в Тарк или Кес — каза Че. Спера я погледна с вдигнати вежди и момичето побърза да обясни: — Всичко се дължи на един човек. Казвал се Жонс Патол и бил реформатор.

— Никога не съм го чувала — сви рамене Спера. — Какво е направил?

— Дошъл в Сарн от Академията и започнал да проповядва за свободата, равенството и така нататък.

Мухородната я зяпна невярващо.

— И е постигнал всичко това само с приказки, сам? И не са го хвърлили в някоя тъмница или нещо подобно?

— Всъщност, наистина го затворили, дори се канели да го обесят за назидание на другите дървени философи. Само че той вече имал последователи и те направили опит да го освободят. И докато организирали освобождението му, неволно подложили крак на банда платени убийци, наети от Век да елиминират целия царски двор като първа стъпка в поредната война между двата града. В знак на благодарност царицата и нейният двор се съгласили да изслушат Патол. И това променило всичко. Явно е бил изключително убедителен оратор. И виж какъв е Сарн сега. Тук има повече пари, отколкото във всеки друг град-държава, и вместо армия от роби, които се превръщат в пасив веднага щом обстановката се нажежи, Сарн разполага със специалисти и съветници, дошли откъде ли не, но готови да бранят с всички сили онова, което смятат за свой дом. След Хелерон Сарн привлича най-добрите учени, които излизат от Академията.

В този момент Ахеос влезе в таверната, седна на масата им и хвърли бърз поглед към вратата.

— Свързах се — започна той.

— Със… с мистерите?

Той кимна, а от изражението му стана ясно, че предпочита да не произнасят това име на глас.

— Ще ни изслушат. Сдобих се с име. И с място, където да отидем.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Мислех си за това. В техните очи аз съм само посредник. Молецороден, който носи послание от Колегиум… няма да ме приемат с отворени обятия, уверявам те. Затова най-добре ще е ти да говориш от името на Стенуолд.

 

 

Мястото се оказа къща с висок покрив в самия край на града, съвсем близо до крепостната стена, там, където чуждестранният квартал се срещаше с реката. На практика в Сарн нямаше бедни квартали, градската стража поддържаше реда из целия град, включително и в квартала на чужденците, които явно нямаха нищо против присъствието на въоръжени мравкоиди, щом това даваше сигурност на бизнеса им и предотвратяваше кражбите. И все пак мястото, където я заведе Ахеос, определено се намираше в най-нелицеприятното кътче на Сарн.

Нямаше табела, нито друг знак, който да подсказва какво е предназначението на сградата. Двамата пристигнаха по здрач и улицата пустееше. Двама патрулиращи мравкородни войници тъкмо завиваха в долния й край.

— Да очаквам ли неприятности? — попита го предпазливо Че.

— Не е изключено — отвърна Ахеос. — Никой не го признава на глас, но изглежда властите са склонни да си затварят очите за случващото се тук в много по-голяма степен, отколкото другаде. Подозирам, че самите те имат някакъв интерес от наличието на място, където собствените им шпиони могат да търгуват с информация или със стоки, които не се продават открито. Къщата е публичен дом, играе се и хазарт, изобщо тук идват чужденците с по-невъздържани вкусове, било по работа, било за забавления. Предполагам, че от време на време градската стража им спретва по някоя показна проверка, а съдържателите решават кои клиенти да бъдат заловени и кои да се измъкнат навреме. Изобщо, опасен бизнес със сложни правила.

Че кимна.

— Не ми е приятно да ти го напомня, но ти не си от най-невъздържаните чужденци.

Той я стрелна с похотлива усмивка.

— Само гледай.

Вътре помещението тънеше в мрак. Е, имаше два притулени фенера на стените, но ако не беше подсиленото й от Изкуството зрение, Че със сигурност щеше да се спъне в нечий протегнат крак и да се блъска в столовете. Дори така — и за разлика от Ахеос, който се провираше умело между масите — Че трудно намираше път в тесните проходи между тях. Някои от клиентите я стрелкаха със злобни погледи, но тя бързо съобрази, че не те, а другите, които си гледаха своята работа и не вдигаха очи, бяха потенциално опасните.

Клиентелата беше от най-долна проба. Имаше много мухородни, но те винаги се мъкнеха на такива места. Че видя и двама паякородни, както и няколко богомолкочовеци, които, както обикновено, изглеждаха в настроение за скандал. Имаше дори богомолкороден воин, който придружаваше паякородна дама с коварен поглед — партньорство, което затрудни въображението на Че, — както и двама закачулени молецородни, които си подаваха ароматна лула и зяпаха новодошлите с белите си очи.

Бар като бар нямаше; вместо това един застаряващ бръмбароид седеше на малка масичка до задния вход и пращаше младо мухородно момиче за бира, когато някой от клиентите си поръчаше. Ахеос отиде при него, двамата размениха няколко думи, после младежът мушна златен централ в шепата му и бръмбарородният кимна към една от заетите маси.

На масата се играеше хазарт и картите се раздаваха, обръщаха и прибираха с мълниеносна скорост. Имаше нещо почти мравешко в атмосферата, защото никой от петимата играчи не обелваше и дума. Играта се развиваше мълчаливо и експертно. Масите бяха много нагъсто и Че волю-неволю застана досами рамото на един от играчите. Мъжът държеше картите си под такъв ъгъл, че не беше ясно как сам успява да ги види.

Сред картоиграчите имаше и богомолкородна жена, пак тя изпълняваше и ролята на крупие. Коравото й лице с остра брадичка и издължени уши сигурно би изглеждало привлекателно, ако не беше застинало в типичното за расата й презрително изражение. Хлад и враждебност лъхаха на вълни от физиономията й. Без да спира да раздава картите, жената вдигна поглед към Ахеос и кимна отсечено.

— Последно раздаване — обяви тя. — Почивка за по едно питие, после започваме отново.

Играчите направиха залозите си. В средата на масата бяха струпани както монети, така и пръстени, брошки и други дребни бижута, които най-вероятно бяха сменили няколко пъти собствениците си през последните часове. Раздадоха се още карти, после се свалиха и ръката спечели дребен мъж с медна кожа, който седеше вляво от богомолкородната и приличаше на мухоид, но не съвсем. Докато той прибираше печалбата си, трима от картоиграчите станаха от масата, като хвърляха любопитни погледи на Че. Накрая Че и Ахеос останаха в компанията на жената и дребния мъж с печелившата ръка.

— Седнете — инструктира ги тя. — Господине, задавали сте въпроси и това е било забелязано. Името ви, моля.

— Ахеос, провиждащ от Тарн — отвърна веднага той и седна срещу нея.

— А сладураната коя е? — попита дребният. — За продан ли е или под наем?

— Партньорката ми — подчерта Ахеос — е Челядинка Трудан от Великата академия.

Дребосъкът изсумтя, но богомолкородната кимна замислено.

— Интересно партньорство, провиждащи Ахеос. Аз се казвам Сцеле. Това същество тук е Гаф. Наясно сте, предполагам, че онези, на които служим, разполагат с по-представителни емисари от нас двамата. На нас се пада непретенциозната задача да посрещаме новодошлите.

Ахеос кимна. Гаф извади лула от вътрешен джоб на коженото си яке и я запали с пламъче, което изскочи от палеца му. Че примигна изненадано при това странно проявление на Изкуството на предците — от каквато и раса да бяха предците на този тип.

— Щом ти е партньорка, нека чуем и нея — предложи Сцеле и се облегна назад.

Че погледна към Ахеос за подкрепа, но неговото лице остана безизразно. Чакаше я да си каже репликите. Тя преглътна шумно и започна:

— Вие… вие и вашите господари несъмнено сте чули вече за осородните.

Сцеле кимна с притворени очи. Дребосъкът спря за миг да пуфка лулата си, после пак започна.

— И понеже бизнесът ви е свързан с обмен на информация — продължи Че, притеснена от напрегнатия си глас, — значи сте чули и новините от Тарк.

— И от по-далеч — кимна Гаф. Премести поглед от Че към Сцеле и обратно. — Ако Тарк ти е козът, госпожице, значи ще те надцакам.

— Млъкни — скастри го Сцеле. — Да приемем, че знаем за осородните, за техните армии и тяхната империя, да приемем също, че бизнесът ни, по твоите думи, е свързан с информацията. Какво е онова, което искате да споделите с нашите господари?

Че мобилизира куража си и се опита да представи каузата така, както би го направил Стенуолд.

— Ще им кажем, че старите противоречия трябва да бъдат забравени. Ние имаме нужда от вашата помощ, вие — от нашата.

— И кои сте „вие“?

Понечи да назове името на чичо си, но тези хора със сигурност не бяха чували за него, после реши да заложи на Колегиум, но дори този велик град едва ли би трогнал молецоидите от далечния Доракс.

— Равнините — каза накрая тя.

Сцеле погледна към Гаф. Дребосъкът вдигна рамене.

— На мен никой нищо не ми казва — рече той, — но според мълвата големите шефове в Тарн са на път да преосмислят позицията си. От друга страна, слухове чувам всякакви и повечето от тях са пълни измишльотини — добави дружелюбно той към Ахеос.

— Къде сте отседнали? — обърна се Сцеле към Че.

— Ами… — Че млъкна неуверено. Богомолкородната се усмихна.

— Искате от нас да ви се доверим. В замяна ще трябва на свой ред да ни се доверите. Ние, Челядинке Трудан, си запазваме правото да постъпим както ни е угодно. Ако ни разпоредят да ви помогнем, значи ще получите помощта ни. Ако решат, че едно бръмбарородно дете, което дори не би трябвало да знае името ни, е по-добре да изчезне от Сарн, то именно това ще се случи. И ако се стигне дотам, наистина ли смяташ, че няма да те намерим?

— Отседнали сме в „Книгата с меча“ — каза Че. — Но ви го казвам не защото ме е страх от заплахите ви, а защото мисля, че сте прави. Защото някой трябва да направи първата крачка към взаимното доверие. Вярвам, че Ахеос ме е свързал със… — В последния момент успя да замени „мистерите“ с нещо друго; — с правилните хора. Вярвам също, че тези хора ще обмислят сериозно положението на Равнините, което не е същото, каквото беше по това време миналата година. Факт, който засяга всички — без значение дали учат занаят в Академията край морето, или живеят в някой планински град.

Другите картоиграчи се връщаха. Гаф взе картите и започна да ги разбърква.

— Ще говорим с нашите господари — заяви Сцеле. — Друго не мога да ви обещая.