Ейдриън Чайковски
Разединени равнини (28)

25.

Салма се събуди от студ, видя безоблачно нощно небе над себе си, опита се да си спомни къде е, а после разбра, че няма никаква представа.

„Къде съм?“ Сумракът в палатката на дъщерите на милосърдието незнайно как се беше прелял в нощна тъма, в която звездите се виждаха ясно. Лежеше на песъчлива земя, наметнат с тънко одеяло.

„Къде е тя?“ Скръб в окови, или Радостта на Ааген, или… не, започваше да си спомня.

Бяха го преместили. През нощта, най-вероятно по-рано същата нощ… или предната? Но във всички случаи го бяха изнесли от голямата палатка на дъщерите на милосърдието.

Тя беше там тогава. Помнеше лицето й, очите й… лъчисти. Очите на молецородните не знаеха що е мрак, но нейните можеха да гледат право в слънцето. Докоснала бе ръката му, докато го изнасяха. И беше казала… какво беше казала?

Не си спомняше. Споменът му беше отнет заедно със здравето и силите. Превръзките още стягаха гърдите му, раната, която тя бе запечатала с пръстите си, сега беше стегната с компреси и хирургична коприна.

Огледа се. Тънък полумесец грееше едва-едва на небето, но светлината му беше достатъчна за неговото зрение; имаше и огън наблизо. Бяха на завет в някаква хлътнатина, но огънят бързо губеше от силата си и студът се просмукваше в костите на Салма. Опита се да пропълзи по-близо до огъня и успя, макар и с цената на големи усилия. Успя.

Видя Неро — лежеше свит като дете и както се беше увил с плаща си, наистина приличаше на такова. Плешиво дете, а и доста грозновато, честно казано, но дори неговите войнствени черти се бяха смекчили невинно в съня.

Оттатък спящия Неро имаше двама осородни войници в доспехи. Салма усети как пропада в дълбока бездна и заопипва земята за меч, какъвто нямаше там. Надигна се — твърде бързо, — изсъска от болка и войниците погледнаха към него. Единият беше съвсем млад, може би по-млад от самия Салма. Другият беше с прошарена коса, поне на четирийсет, връстник на Стенуолд.

— Полека — каза младият. — Какво си спомняш?

— Вие кои сте? — попита настоятелно Салма, макар да съзнаваше, че не е в положение да настоява за каквото и да било.

— Аз се казвам Адран — представи се по-младият от войниците. — А това е Калдер.

— Лейтенант Калдер — избоботи по-възрастният с необичайно дълбок глас. — Още сме в армията, момче.

— Ти си Салма, нали? — попита Адран, като кимна разсеяно на другаря си. — Е, какво си спомняш?

Салма се замисли.

— Да приемем, че не помня нищо.

— Ами тогава знай, че те измъкнаха — каза му Адран. — Измъкнаха те.

— Кой?

— Онзи полуроден занаятчия го направи — обясни лейтенант Калдер. — Успя да го уреди. Има влияние той, нищо че е нечистокръвно лекьосано копеле.

— Полуроден? — Тото? И тогава си спомни какво беше направил Тото за него и каква цена беше платил за живота и свободата му. Значи занаятчията, за когото говореше Калдер, беше другият, онзи, който бе поискал от Тото да му стане роб.

— А вие защо?… Какво ще правите с нас?

— Нямай грижи — успокои го Адран, но Салма поклати глава.

— Какво става? Вие сте осородни войници, а аз очевидно не съм в състояние да ви създам неприятности, така че защо поне не ми кажете истината?

Адран и Калдер се спогледаха.

— Сигурно си мислиш, че всички ние в Империята сме чудовища — заговори по-младият мъж.

Спомнил си Ааген, Салма каза:

— Не непременно, но докато не видя доказателства за противното — да.

— Разбирам. — Адран разръчка огъня. — Чувал ли си за Скършения меч? — Калдер понечи да го прекъсне, но Адран продължи: — Може и да е чувал, ако е участвал в Дванайсетгодишната война.

— Много е млад — възрази Калдер.

— Не съм чувал за никакъв Скършен меч — каза Салма.

— Това е… Ние сме група имперски поданици, които не са докрай съгласни с политиката на Империята. Не ме разбирай погрешно. Аз се гордея с произхода си. Но нещата се променят и не към добро. Войни сме водили винаги. Ние сме войнолюбив народ, също като мравкородните или бойните бръмбароиди от Мина. Но преди обединението и Империята… може да сме живели в укрепления сред хълмовете и да сме си крадяли жените и добитъка, но е било различно. Било е… знам ли, природосъобразно някак.

Несръчният начин, по който търсеше най-подходящите думи, напомни на Салма за Тото и сърцето му се сви.

— Империята обаче, тя е сбъркана. Сбъркан е принципът й, защото единственият начин да не се разпадне е да се разширява непрекъснато, да прилапва все нови и нови земи. Ти може и да не знаеш, но всеки осороден над тринайсетгодишна възраст е в армията, има военен чин и може да бъде изпратен на стотици мили от дома си само защото императорът е решил да превземе поредния чужд град. Никой от нас няма право на избор. Да не говорим за хората от помощната войска, които са в още по-лошо положение.

— Народите, които нападате, също не са цъфнали и вързали — каза със слаб глас Салма.

— Така е — съгласи се Адран. Имаше някаква покъртителна искреност в него и това напомни на Салма за Че, когато й щукнеше да защитава една или друга морална кауза. Виждаше се, че Адран искрено се вълнува от онова, за което говори.

— Империята налага волята си на десетки други раси, принуждава ги да се държат като нас и по този начин ги заличава. А това не е хубаво. Това е много лошо и като ни принуждава да й вършим мръсната работа, прави и нас лоши. — Стрелна с поглед Калдер и добави: — Или поне аз мисля така.

Изражението на по-възрастния мъж беше повече от красноречиво — „Ама днешната младеж е една, тури й пепел…“ — и толкова типично за всички раси и народи, че Салма неволно се усмихна.

— Ако искаш моето мнение — подхвана Калдер, — на мен просто ми писна. Бих се срещу твоите хора. Преди това потушавахме бунтове сред стършелородните племена. А преди това, още бях сержант по онова време, се бихме с пчелородните от Сзар. А още преди това бях в гарнизона в Джерез. На времето имах семейство, но за двайсет години я ми се събират шест месеца с домашните, я не. А сега едва-що превзехме Тарк, дето се вика още не са угаснали пожарите, а копелетата вече ни юркат към поредното бойно поле. Край няма. Използват те до дупка, а като паднеш — те зарязват. Тъй че Скършеният меч е това — не го слушай Адран, той е млад, идеалист е и главата му е пълна с глупости, — та Скършеният меч са мъже като мен, войници, които искат войната да спре. Искаме да се върнем у дома при жените си и при стопанствата си. Но дори да можехме да се върнем, не бихме го направили, защото като стоим в армията, имаме възможност да помагаме на други, които мислят като нас, да им помогнем да се измъкнат. И не само на осородни. Войниците са си войници, без значение дали са от имперската армия, от помощните войски или от нещастниците, с които се бием в един или друг момент.

— Ами ако ви разкрият?

— Ако ни разкрият, ще ни смъкнат кожицата парче по парче — каза Калдер. — Защото Империята и Рекеф в частност най-много мразят кръшкачи като нас.

— В момента нищо не ни заплашва — намеси се Адран. — Защото сме на разузнаване, схващаш ли? Така поне си мислят началниците ни. Занаятчията Дрефос се погрижи да отклони вниманието другаде, но човекът, който знае за нас и който ни повика, беше Норса, старшата на дъщерите на милосърдието. Дъщерите на милосърдието и Скършеният меч са на един ум, а Норса се ползва с благоволението на генерала.

— Можем да останем с вас още един ден — добави Калдер. — След това ти и мухородният ще трябва да се оправяте сами. Достатъчно далеч ще сте от армията и едва ли ще ви заплашва пряка опасност, макар че къде ще идете след това, идея си нямам.

— Ако бяхме по-близо до дома, можехме да ви упътим към някоя от явките ни — поддържаме такива в крайпътни ханове, в частни домове и прочие — каза Адран. — Само че сега сме в покрайнините на Империята. Друг съвет не мога да ви дам, освен да не тръгвате нито на юг, нито на изток.

— Нито на север — додаде бавно Калдер, — ако е вярно онова, което чувам напоследък. Така че май нямате голям избор.

 

 

Съгледвачът кацна право върху капака на транспортното автовозило, стресна водача и той го напсува. Разузнавачът не му обърна внимание, вместо това се закрепи стабилно и отдаде чест на генерал Алдер.

— Доклад за войниците пред нас, генерале.

Алдер се надигна в теснотията на маломерното пространство между водача и товарното отделение, където провеждаше скучно съвещание с майор Григан от инженерния корпус и полковник Карвок.

— Казвай — прикани той. По-рано се бе получила информация, че разузнавателен отряд е забелязал малка войска, двестатина човека, не повече, разположена на лагер право на пътя на Четвърта армия. Крайно време беше някой да установи кои са и какви са им намеренията. — Да не са бегълците от Тарк?

— Не, генерале. Осъществих контакт с тях, генерале — докладва съгледвачът.

Автовозилото се раздруса по неравния път и Алдер се хвана за един лост с единствената си ръка да запази равновесие. Навсякъде около него, отпред и отзад, Четвърта имперска армия се придвижваше с цялата си мощ. Имаше автовозила и товарни животни, коне, гигантски бръмбари и дори пустинни скорпиони, които се точеха с мили назад по пътя от Тарк. Пехотата се движеше в карета, а офицерите и занаятчиите се возеха или яздеха. Понякога хелиоптери прогърмяваха над главите им, оглеждайки терена за засади, същото правеха и голяма част от леките въздушни отряди — изпреварваха с половин миля армията и я чакаха да ги настигне.

— Кажи ми какво става, войнико — подкани го Алдер. Съгледвачът козирува отново.

— Пратеничество, генерале.

— И ти си говорил с тях?

— Видяха ме, че летя над лагера им, и ми дадоха знак, че искат да говорим. Сметнах, че рискът е оправдан.

Мъжът имаше сержантски нашивки на раменете, значи е бил избран сред множеството редници заради едно или друго свое качество. Алдер можеше само да се надява, че въпросното качество е способността му за вярна преценка.

— Имперското разузнаване твърди, че кесианците няма да ни пресрещнат на континента — каза Алдер. — Така че какво става?

— Не са кесианците, генерале. Сред тях има и мравкородни, но те са наемници. Паякородни са, генерале. Или поне няколко паякородни със своите свити.

Изражението на Алдер не се промени, но вътрешно генералът се стегна. Разширяващите се граници на Империята едва миналата година бяха наближили Паешките земи и до преговори още не се беше стигало. Скорпионородните от Ръбатата пустиня по правило се явяваха посредници в търговските връзки на Консорциума с богатите Паешки земи. А богатството им беше легендарно, макар че като нищо можеше да се окаже повече легенда, отколкото факт. Във всички случаи беше най-малкото непотвърдено. Всъщност, Алдер си даде сметка, че не знае почти нищо за владенията на паякородните южно от Равнините. Според слуховете паякоидите били богати. И умни. Земите им се простирали отвъд границите на имперските карти. И с това имперската информация по въпроса се изчерпваше.

— Не ми харесва тази работа — измърмори той.

— Искат да говорят с вас, генерале — докладва разузнавачът.

— Не се и съмнявам. Свободен си, войнико. — Съгледвачът едва се бе отлепил от капака на автовозилото, когато Алдер даде знак на един мухороден куриер.

— Доведи ми майор Маан — инструктира го той, защото спешно трябваше да научи повече за имперската политика по отношение на паякородните, а беше обществена тайна, че Маан е от вътрешната служба на Рекеф. — Както и всички скорпионородни, които са останали с нас. Искам да говоря с тях.

 

 

След още два часа съвещание Алдер не се чувстваше по-информиран отпреди. Майор Маан се задоволи с твърдението, че според разказите на всички пътешественици Паешките земи наистина обхващат голяма територия, че има голямо разнообразие на релеф и население и че основният интерес на управниците им е да плетат интриги един срещу друг. Равнините никога не били възприемани от тях като заплаха, защото били забележително разединени и втренчени в собствения си пъп. Имало някаква търговия по Селдиския път към Тарк, Меро и Хелерон, но извън това било почти невъзможно да се събере надеждна информация.

— Те са хитри, генерале — беше го предупредил Маан, сякаш това обясняваше всичко.

И ето го сега, генерал Алдер от Шиповете, със собствената си свита от двеста осородни войници и още петстотин от леките въздушни отряди наблизо, готови да се притекат на помощ по негов сигнал, ако лошите му предчувствия се оправдаеха. Взел беше Маан със себе си — не че очакваше майорът да му е от голяма полза, — а зад тях Четвърта армия беше спряла на временен лагер под командването на Карвок.

А пред тях бяха паякородните. Земята тук беше хълмиста с разхвърляни като кръпки горички и командирът на паякоидите или какъвто там беше — лорд или нещо друго, — бе избрал малка долчинка, където да опъне шатрата си. Е, трудно можеше да мине за шатра по стандартите на Алдер, само копринено платно, опънато като навес върху колове, което се ветрееше леко на слабия бриз. Малка група хора се беше събрала на сянка отдолу, а останалите чакаха, строени като за парад. Добре замислено представление, реши Алдер.

Поне половината бяха бронзовокожи мравкоиди от Кес с лъщящи ризници и шлемове. На щитовете им имаше някакви абстрактни заврънкулки, които, както Маан го уведоми на висок глас, изобразявали герба на Селдис.

Сред останалите имаше мухородни и повечето от тях изглежда бяха благородници или богати граждани, нагиздени в коприни както магнатите от Консорциума на достойните. Имаше и бръмбарородни войници с тежки арбалети. Почетна стража от десетина страховити и голи до кръста скорпионородни, облегнали се на мечове, високи почти колкото тях. И самите паякоиди, разбира се.

Бяха почти двайсетина, всичките образец за елегантност и небрежно спокойствие, всеки отправил поглед към наближаващите осородни с лека и самодоволна усмивка. И ако мухоидите бяха облечени добре, то паякородните бяха великолепни, на крачка от кича и все пак в границите на добрия вкус. Всъщност, призна неохотно Алдер, те бяха живото олицетворение на добрия вкус, хора, които носеха фините си коприни, златните бижута и бродирания брокат все едно са облекли първото, попаднало пред погледа им, а не са се контили с часове за специален случай. Като стар войник, който нямаше отношение към външния блясък, Алдер изведнъж се почувства мърляв, прашен от пътя и тромав. Мисълта го жегна и той я прогони ядосано.

От пръв поглед се виждаше кой е водачът и Алдер с изненада установи, че е мъж — поредната черна точка за разузнаването на Маан, който го бе уверил, че паякородните винаги се предвождали от жени. Този конкретен паякороден лорд се беше облегнал лениво на тежък позлатен стол с висока облегалка и фантастична дърворезба. Две млади жени от неговата раса седяха в краката му, другите стояха край него, но не като придворни, а на отделни групички и клики. Всичките бяха красиви, и мъжете, и жените. Дори онези, прехвърлили средната възраст, притежаваха сурова красота, а младите буквално грееха със свежото великолепие на младостта си. Някои бяха светли, други имаха силен слънчев загар, косите им бяха различни — руси, червени или тъмни, забележително разнообразие в сравнение с другите раси, — но всички притежаваха характерното деликатно изящество на своята.

Войниците зад паякородните се напрегнаха едва доловимо с приближаването на групата въоръжени мъже. Алдер се обърна към хората си и им даде знак да останат на място.

— Майоре — повика той. Маан местеше поглед от един паякороден към друг и преглъщаше шумно.

— Забележително, генерале. Наистина бях чувал, че…

— Просто слушай, майоре. Ще говориш само ако ти кажа. — Алдер тръгна напред, следван по петите от Маан, когото на свой ред последваха двама войници за охрана и един писар, който да води бележки.

Когато наближиха, водачът на паякородните се изправи. Изглеждаше на трийсетина години или по-малко дори, ризата му беше червена с балонести ръкави, отгоре й носеше зелен прилепнал жакет със златна бродерия, панталоните му бяха свободни и прибрани във високи ботуши със сребърни шпори. Посрещна ги със завъртян реверанс, наполовина поклон, наполовина сложни махове с ръцете — носеше изобилие от пръстени, отбеляза си наум Алдер, когато златото улови лъчите на слънцето. Късо подрязаната му тъмна брада обрамчваше в контрастна рамка бялата му усмивка.

— Удостоен ли съм с честта да разговарям с генерал на осородните? — попита той. — Това е правилната титла, нали?

— Генерал Алдер от Четвърта имперска армия, позната като Шиповете — отвърна Алдер, потискайки импулса си да отдаде чест.

— Шиповете? Очарователно. Аз съм лорд-маршал Теорнис от Алданраелите и за мен е чест да се запознаем, генерал Алдер.

Второто име, съобрази Алдер по спомени от краткия инструктаж преди малко, означаваше, че този човек е представител на Аристоите — аристократичен род, чиито разклонения враждували помежду си от незапомнени времена. Самото име обаче не му говореше нищо и той нямаше представа какво е мястото на Алданраелите в по-голямата картинка на паешката политическа конюнктура.

Двама от нагиздените мухородни пристъпиха напред и Алдер понечи да ги поздрави официално, но после видя, че носят кана с вино и голям поднос с месо, накиснато в мед, разкъсано на тънки ивици и подредено в сложен рисунък като някакво нечетливо писмо.

„Слуги?“ — почуди се той, оглеждайки крадешком хубавите им дрехи, а после: „Роби?“ Майор Маан беше подчертал, че паякородните въртели цветуща търговия с роби, но тези дребни на ръст помощници бяха облечени по-богато от мнозинството изтъкнати царедворци в императорския двор.

Пое предложената му чаша и плъзна палец по столчето й, цялото покрито със скъпоценни камъни.

— Вие сте посланичество от Паешките земи, така ли? — попита Алдер, решен да си върне инициативата.

— От Еверис, Сиенис и Селдис със сигурност — уточни Теорнис, — но би било донякъде самонадеяно от моя страна да говоря от името на целите Паешки земи. Да, генерале. От известно време наблюдаваме с одобрение тази ваша Империя. Агентите ни докладваха за превземането на Тарк и по всичко личи, че сте постигнали невъзможното със смущаваща лекота.

Алдер кимна предпазливо.

— Императорът нарежда и Империята се подчинява, лорд… маршал — отговори той, запъвайки се на непознатата титла.

Теорнис си позволи крива усмивка.

— Вие сте човек военен, генерале. Човек прям.

— Опитвам се. Затова ще попитам пак. Каква е целта на това ваше посланичество?

— Загрижени сме, генерале. — Теорнис даде знак да донесат стол за Алдер и след този реверанс към любезността се отпусна доволно на своя. Алдер реши, че ако остане прав, ще спечели предимство, но бързо си промени мнението, като видя лекотата, с която паякородният аристократ положи снага на позлатения стол, а после смутено установи, че незнайно защо и кога самият той е изпуснал момента да седне. Чувстваше се обграден от невидимата мрежа на непознат етикет.

— Нямаме какво да делим с Империята — продължи невъзмутимо Теорнис. — Дори ви желаем късмет, решите ли да плячкосате и други мравешки градове. Всъщност, докладите на нашето разузнаване сочат, че като търговски партньори вие ще сте далеч по-удобни за нас от таркианците. Единственото ми желание е да ви разясня нашата позиция и да съм сигурен, че сте я разбрали правилно.

Алдер кимна. Разговорът най-после се бе насочил към позната територия.

— Искате да сте сигурни, че няма да нападнем вашите земи.

— Съвършено точно, генерале.

— Е, това определено ме улеснява — каза Алдер. Нямаше търпение да приключи разговора по най-бързия начин. — Империята няма други щения към Паешките земи освен мирно съвместно съществуване. Интересуват ни единствено Равнините.

— Чудесно. — Теорнис се усмихна ослепително. — Сигурен бях, но жените у дома настояха да тръгна на това пътешествие и да поставя въпроса направо.

Алдер си позволи бегла усмивка.

— Откровено казано, очаквах да разговарям с жена, лорд-маршале.

— О, те си имат по-приятни задължения от това да си играят на войници — отвърна Теорнис. Доста по-късно Алдер си даде сметка, че репликата е била обидна. В момента на изричането й обаче нищо в тона или изражението на Теорнис не намекваше за това — просто двама мъже, които се шегуват на тема жени. А после паякородният продължи: — Прав ли съм в предположението си, че Кес ще е следващата цел на вашето нашествие? — Алдер хвърли поглед към войниците зад лорда, но Теорнис махна с ръка да успокои страховете му. — Те са наемници, генерале, не се тревожете. Боя се, че оказваме ужасно влияние върху кесианската младеж. Но как да скрием, че при нас дори слугите живеят по-добре от първенците в родния им град?

Трудно беше да се отрече очевидното.

— Да, Кес е следващата ни цел — призна Алдер. — След като си подсигурим съдействието на Егел и Меро, разбира се. Но южно от Кес Империята няма амбиции, можете да бъдете спокойни.

Най-неочаквано усмивката на Теорнис се изпари, а и в цялото пратеничество настъпи рязка промяна, сякаш мразовит северен вятър е попарил пролетно напъпили дървета.

— Простете дързостта ми, генерале — каза Теорнис, — но вие си противоречите.

Алдер устоя на импулса да провери дали хората му са все така наблизо.

— В какъв смисъл? — попита той.

— Егел и Меро не са част от Равнините. Те са наши.

Алдер го зяпна.

— Не и според моите карти — възрази той.

— За вашите карти не знам, генерале, но както Егел, така и Меро са част от Паешките земи кажи-речи от възникването си като поселища. Собствените ни архиви са категорични по този въпрос.

Алдер рискува да стрелне с поглед майор Маан, който разчете това като позволение да се включи в разговора.

— Боя се, че грешите — заяви твърдо той. — Нашите агенти докладват, че въпросните два града са част от Равнините. Източник на тази информация са самите граждани на Егел и Меро.

Теорнис се засмя, не презрително, но толкова любезно, че смехът му ги прониза до костите.

— Боя се, че агентите ви са станала жертва на едно от любимите занимания на местните мухородни, а именно на навика им да се забавляват, като вкарват в заблуждение чуждоземните пътници. Дано не са допуснали и другата грешка — да купят безценни камъни или талантливи роби на занижени цени. Страхувам се, че мухородните от тези два града — макар че спокойно бихме могли да ги наречем и един град с две имена — често намират за удобно да се обявяват било за равнинци, било за поданици на Паешките земи, в зависимост кой пита. Те са лицемерна сган, която не заслужава и капка доверие, и животът ни несъмнено би бил по-лесен без тях, но те така или иначе са наши поданици. Всеки опит да им наложите волята на своята Империя би означавал, че ни обявявате война. Не съм голям стратег, но ми се струва, че подобно развитие би отслабило позициите на вашата Империя.

— Война, значи? — изръмжа Алдер.

— Надявам се, че няма да се стигне дотам. Ако ни дадете картите си, ние с радост ще внесем нужните поправки — предложи невинно Теорнис.

— Дошли сте тук с някакви си двестатина души, лорд-маршале. Какво според вас ще стане, ако реша да пратя категоричен отговор на вашия народ?

Теорнис сви рамене и преметна крак през страничната облегалка на стола си.

— Тоест да им пратите главата ми в кутия? Наясно съм с този риск, уверявам ви, и това е една от причините да натоварят мен с тази неблагодарна задача, а не сестра ми или майка ми, да речем. След подобен отговор ще се наложи да мобилизираме армиите си, а това е толкова досадно начинание, че преждевременната ми смърт би била истинска благословия. А след това армиите ни ще потеглят на война, предполагам.

Алдер присви очи.

— На ваше място не бих бил толкова спокоен, лорд-маршале. Водя със себе си автовозила, летящи машини, артилерия. Вашите хора са Неумели. С какво ще излезете срещу нас — с лъкове и стрели?

Усмивката на Теорнис стана още по-широка.

— Вярно е — отвърна той, — че самият аз не бих имал представа какво да правя с арбалет, ако някой тикне в ръцете ми едно от тези грозни неща. Ние не се главоболим с мазните машинарии, които други раси намират за толкова неустоими. Не, ние си имаме… как да се изразя… хора, които го правят вместо нас. Имаме безброй мравкородни и бръмбарородни, които работят за нас на договор, и много повече в южните сатрапии. Империята не е единствената, която има подчинени народи. Повярвайте ми, генерале, ние сме напълно в състояние да струпаме на бойното поле толкова машини, колкото е необходимо.

— Значи такава е позицията ви — каза мрачно Алдер.

— Да, и тя е позиция на отворената ръка на дружбата… макар че, понеже сте осородни, май ще е по-целесъобразно да кажем „затворената ръка“. Така или иначе, ние не искаме друго, освен мирна търговия с вашата могъща и достойна за възхищение Империя. — Теорнис скочи с лекота от стола и погледна Алдер от височината на целия си ръст. — Но ако ръката ви посегне към Егел, Меро или друг наш васал, тогава вие и ние, генерале, ще сме във война и от това никой няма да спечели.

 

 

След като се върна в лагера, Алдер свика офицерите и им разясни ситуацията.

— Мисля, че блъфират — завърши той, но малцина от присъстващите приеха заключението му за чиста монета. Личеше си по физиономиите им.

— Война на два фронта би била истинска катастрофа, генерале — каза Карвок. — Превземането на Кес само по себе си ще изисква сериозна концентрация на усилия от наша страна.

— А дори да заобиколим някак градовете на мухородните — отбеляза един от полевите майори, — те пак могат да ни атакуват в гръб или най-малкото да прекъснат снабдителните ни линии.

— Факт е, че не сме наясно с какви бойни единици и оръжия разполагат — добави майор Маан. Теорнис и другите от пратеничеството явно го бяха впечатлили дълбоко. — Паешките земи са много големи, това поне го знаем, и биха могли да прехвърлят войски по море…

— Да, майоре — прекъсна го грубо Алдер. Само допреди няколко часа животът му беше толкова предсказуем. Разговорът с Теорнис обаче го беше населил с твърде много усложнения. Алдер беше войник, а не дипломат и не искаше той да е генералът, който ще поведе армията си срещу противник, за когото се знае толкова малко.

— Пратете най-бързия ни куриер обратно в Аста — нареди той. — Трябва да знам каква е имперската политика по този въпрос.

А междувременно Четвърта армия щеше да бездейства.

 

 

„Облачен“ наближи Хелерон в ясно време, но градът се различаваше драматично от спомените на Тото. Не че го помнеше с особено добри чувства, но сегашният Хелерон му приличаше повече на Мина — улиците му бяха пълни с войници от редовната и помощната войска на осоидите, а от надменността на местните нямаше и помен.

Генерал Малкан беше дошъл да ги посрещне лично на летището. Здрависа се сърдечно с Дрефос, а младежкият му ентусиазъм беше за завиждане. Не изглеждаше много по-голям на години от Тото.

— Полковник Дрефос, за мен е чест — каза той. — Откакто научих, че тръгвате насам, пратих чиновници да опишат дейността на всяка леярна и фабрика в града.

— Много любезно от ваша страна, генерале — благодари Дрефос. — Моите хора пристигнаха ли вече?

— И хората, и машините. Пристигнаха заедно с гарнизонното поделение.

— Чудесно. — Дрефос се обърна към Тото. — Успя ли да обмислиш подобренията?

— Да, майсторе. — Брулен от ледения вятър на борда на „Облачен“, свит до обшивката на часовниковия двигател, той се бе постарал да запише и начертае подобренията в конструкцията. „Всичко това е заради Салма. Сключих сделката и сега трябва да спазя поетите задължения“ — с тази мисъл се бе утешавал през цялото време. Но извън нея умът му беше изцяло зает с изчисления и принципи на механиката.

— Тогава нека му отпуснем колана в Хелерон — предложи с трудно сдържано нетърпение Дрефос. — Цял един град е на наше разположение, а това не се случва всеки ден. Генерал Малкан, покажете ми какво имате за нас, моля.

 

 

„Откога си мечтая да видя хелеронските фабрики отвътре — помисли си с ирония Тото, когато влезе в първата. — Но никога не ми е хрумвало, че ще бъде така.“ Тоест като завоевател, като имперски занаятчия, но също и като майстор, а не като обикновен работник. Когато влезе в цеха заедно с Дрефос и другите подбрани от него занаятчии, завари пълно бездействие. Огромна тълпа от работници се беше събрала — персоналът на три цеха, стояха и чакаха новите си заповеди. Малкан беше осигурил необходимото със завидна бързина и Тото си даде сметка, че този генерал е от новата порода осородни офицери. Не беше роб на карти, стратегии и бавно придвижване на военни формирования. Не, Малкан уважаваше занаятчиите и харесваше начина, по който те можеха да печелят войни по-ефективно и по-бързо отвсякога. Дрефос беше най-добрият занаятчия на западния фронт и Малкан държеше да задоволи всячески изискванията му.

— Аз съм полковник от помощни войски Дариандрефос — представи се полуродният и гласът му изкънтя от рампата, на която беше застанал, чак до другия край на огромното хале. — Ще се обръщате към мен с „майсторе“ или „господине“. И което е по-важно, ще изпълнявате инструкциите без излишни въпроси, без спорове, без критики. Не искам да храните илюзии за положението си тук.

Присвил очи, Дрефос плъзна поглед по работниците на Хелерон. Беше свалил качулката си, за да знаят какъв е.

— Тези мъже и жени с мен — продължи той, — са моят елитен персонал. Ще се обръщате към тях почтително и ще следвате дословно инструкциите им. Когато ме няма, те говорят от мое име.

Тото ясно усещаше негодуванието, излъчващо се от тези отрудени хора, чийто живот внезапно е бил яхнат от нови господари. Проблемът не беше в това, че фабриката им се е сдобила с нов собственик, който раздава заповеди, нито дори, че собственикът е чужденец. Не, гневеше ги фактът, че Дрефос е полуроден, при това полуроден молецоид, наполовина издънка на суеверното, примитивно племе, което тормозеше мините и каменоломните северно от града. И ето го тук, твърди, че е занаятчия и техен началник по силата на ужасни обстоятелства.

— Самият аз не храня илюзии за положението си тук. Вие ме намразихте от пръв поглед и ще продължите да ме мразите. Аз, от друга страна, нямам никакви чувства към вас, нито колективно, нито индивидуално — заяви Дрефос. — Искам да сте наясно какво точно означава това. Означава, че ако някой от вас привлече вниманието ми по незадоволителен за мен или за някой от хората ми начин, то този човек ще послужи за назидание. Работете усърдно, за да не привлечете вниманието ми, и това ще е от полза за всички.

Вместо да ги усмири, последното предизвика нова вълна на негодувание, което пък извика крива усмивка върху лицето на Дрефос.

— Сигурно сте чули от управниците си, че между Хелерон и Империята на осите е постигнато приемливо споразумение. Не е така. Вие сте наша собственост. Ние заповядваме, вие изпълнявате. Ако някой от тук присъстващите има възражения, приканвам го да ги изложи.

Даде знак и десетината осородни войници застанаха мирно.

— Нека всички тези хора се върнат на работните си места — нареди той. — Но бригадирите доведете при мен. На тях имам да кажа още нещо.

После, видимо доволен от себе си, се обърна към Тото и другите от „елитния персонал“.

— Какво ще кажете?

— Няма да ви служат охотно — отсъди Касзаат. — Поне в началото. Гневни са и сърдити.

— Нищо чудно — сви рамене Дрефос без грам притеснение. — Важното е, че са висококвалифицирани, а само в Хелерон квалификация като тяхната се приема за нещо естествено. Никъде другаде не можеш да сложиш ръка върху толкова много опитни специалисти. И ние трябва да направим така, че талантът им да е изцяло на наше разположение. — Обърна се към тримата, двама мъже и една жена, които войниците доведоха при него на рампата. — Така — огледа ги внимателно той. — Вие сте моите бригадири, нали?

Двама от тримата се задоволиха с кимване, но третият се показа като по-съобразителен.

— Да, майсторе.

— Майстор — повтори Дрефос. — Една така нееднозначна дума, не мислите ли? — Тримата бригадири го гледаха с празен поглед и той обясни: — За вас „майстор“ е титла, знак за голяма почит, обръщение към преподавателите от Академията, към магнатите, към първенците във вашата общност. Сред осородните пък така наричат всеки, който притежава роб и следователно има правото да се разпорежда с живота и смъртта му. — Усмивката му беше тънка и сурова. — Вие избирате какво значение ще влагаме в тази дума оттук нататък. Ясно ли се изразявам?

Очевидно се беше изразил достатъчно ясно, защото тримцата кимнаха унило и измънкаха по едно: „Да, майсторе.“

— Очаквам да възникнат проблеми — продължи той. — От страна на мързеливите, нахалните, склонните към неподчинение, лишените от талант.

— О, не, майсторе — обади се жената. — Не се безпокойте. В нашите цехове няма лентяи. Нито бунтовници.

— Не ме разбрахте правилно — каза Дрефос. — Аз не просто очаквам проблеми, аз ги изпреварвам. Защото във всяка група работници има мърша, може би по десетина във всяка фабрика.

Бригадирите се спогледаха, но никой не събра куража да отрече.

— Очаквам от вас тримата — обясни доволно Дрефос — да ми направите списък на тези хора и да го предадете на войниците ми. Очаквам трийсетина размирници да ми бъдат доведени в рамките на първите пет дни от съвместната ни работа. Изберете онези, които имат най-малък дял в общите усилия, които са склонни да се забъркват в проблеми или просто не са ви симпатични. Не ме интересуват критериите ви, но ще бъда крайно разочарован, ако моите очаквания не се оправдаят.

Двамата мъже кимнаха бавно. Толкова умърлушени хора Тото отдавна не беше виждал. Жената обаче каза:

— Простете, майсторе, но… какво ще стане с тях, след като ги предадем на войниците?

— Ще им бъде позволено да участват в друг аспект на творческия процес — отговори Дрефос.

Жената пребледня, а после войниците подкараха тримата обратно.

— Така, мисля, че положихме обещаващи основи на бъдещото ни сътрудничество — отбеляза Дрефос и погледна към занаятчиите, които беше довел със себе си. Освен Касзаат и Тото, сред тях бяха двама бръмбарородни — брат и сестра близнаци предвид удивителната си прилика, — един полуроден с кръв от бръмбар и оса, и висок близо три метра конощипороден, под чиято тежест рампата скърцаше заплашително.

— Майстор Дрефос… — започна Тото. Сцената, на която беше станал свидетел току-що, го беше смутила дълбоко.

— А, Тото — усмихна се Дрефос. Явно беше в добро настроение днес. — Видял си прототипа?

— Да, майстор Дрефос, но…

— Какво мислиш? — Дрефос заслиза по стъпалата на издигнатата рампа. Работниците в цеха получаваха чертежите и спецификациите на новите части и компоненти, които щяха да влязат в производство.

— Новият зареждащ механизъм работи гладко — отговори Тото. Въпросът на Дрефос и нуждата да обсъдят по-фините аспекти на техническата работа отвлякоха вниманието му от другата тема. — Но детайлите ще трябва да се изработят много прецизно. И най-малката грешка би довела до засечки.

— Другаде това сигурно би представлявало проблем — съгласи се Дрефос, — но тук, в Хелерон, уменията на работната ръка, технологията и машините са в пълна хармония. В Империята би ни се наложило да правим компромиси с изработката, но слагайки ръка на Хелерон, генералите на Императора сякаш са ми прочели мислите. Хелерон е наш и ние сме тук.

— Може би ще се наложи да внесем промени във вътрешната резба или поне да изпробваме различни варианти на диаметъра и ъгъла.

— Няма проблем — съгласи се Дрефос. — Пробвай колкото искаш. Давам ти два дни. След това започваме със струговането на първата партида.

— Първата партида, майсторе? — повтори невярващо Тото.

— А ти какво, да не си си мислел, че ще направим само една бройка? — Дрефос се ухили и зъбите му блеснаха на фона на петносаното му лице. — Нещо като експонат? Любопитна хрумка, която да изложим в музей? За какво според теб са тези фабрики, Тото?

— За… не може да бъде… — Прилоша му, залитна и сигурно щеше да падне по стълбите, ако Касзаат не се бе пресегнала да го хване.

— Обясни на майстор Тото как правим ние нещата — подметна през рамо Дрефос.

Касзаат се хилеше, а и другите се усмихнаха, кой повече, кой по-малко, развеселени от невежеството на най-новия си колега.

— Правилото е да се работи само по един проект — обясни Касзаат. — Когато войната изисква да впрегнем силите и уменията си, насочваме всички ресурси към един проект. И този път късметлията си ти. Твоят проект. Три фабрики, стотици работници, самите ние, всичко това ще работи върху твоето устройство.

Зави му се свят. Всичко се случваше твърде бързо.

— Ами тогава да започвам с пробите — каза той.

Колегите му вече се бяха пръснали из цеха, всеки по своите си задачи. Касзаат също понечи да тръгне, но Тото я спря.

— Довечера аз… Може ли да поговорим… да дойда да си поговорим довечера? Трябва да… искам просто да…

— Просто ти трябва някой — отбеляза тя с многозначителна усмивка. — Аз мога да бъда този някой. А може би и на мен от време на време ми трябва някой.