Ейдриън Чайковски
Разединени равнини (45)

42.

Талрик запрати жилото си веднага щом тя прекрачи прага и Стенуолд реши, че това е краят, край, диаметрално противоположен на очакваната кулминация. Жената залитна от силата на удара, но припукващата енергия се разплиска безсилно по блестящата й броня и угасна, оставяйки черни следи като от сажди. А после Фелисе го нападна.

Масата беше помежду им и Стенуолд видя как Талрик се опитва да стане бързо, оплита крака в стола и се катурва назад, лицето му се изкривява от силна болка в незаздравялата рана. С един-единствен замах от горе надолу Фелисе разсече масата на две, напреко на дървесните жилки, по начин, който изглеждаше чисто и просто невъзможен.

Талрик се бе изправил някак и от дланите му отново изригна огън, но тя се извърна и наведе глава да прикрие лицето си зад бронирания нараменник, и макар да я разлюля, залпът отново се разплиска по бронята.

Ако беше в обичайната си форма, Талрик може би щеше да има шанс. Той беше изобретателен човек, но раните го бавеха фатално. Битката едва беше започнала, а по туниката му вече беше избило петно прясна кръв. Когато вдигна отново ръка, странният меч на жената едва не я отряза от китката. Не успя, но отвори дълбока рана от външната й страна. Талрик изсъска и се хвърли към нея, но след миг на хладнокръвен размисъл Фелисе обърна меча си и го фрасна с дръжката през лицето.

Осородният политна назад към стената и се свлече замаян на пода, а тя заби меча си в едната половина на срязаната маса и разкърши ръце. От палците й се разгънаха миниатюрни сърповидни остриета.

Талрик бе протегнал към нея здравата си ръка да се предпази, но Фелисе замахна и раздра дланта му със сърповете. Той извика от болка и дръпна ръката си. Жената се вгледа в своите ръце — едната окървавена, другата не.

После постави внимателно палци в меката плът под челюстта му и му даде знак да се изправи. В първия миг той понечи да се възпротиви, но от натиска на миниатюрните сърпове по шията му потече кръв. Талрик задрапа нагоре, като си помагаше с лакти в стената, изправи се с мъка и застана лице в лице с нея, толкова близо, все едно са влюбени.

По нейното лице изражение нямаше.

Стенуолд стоеше на прага, Тисамон гледаше над рамото му, а после някой го побутна от другата страна. Беше паякородният спътник на Фелисе.

— Кой си ти, между другото? — попита го Стенуолд, докато Фелисе държеше Талрик на нокти и се взираше в лицето му.

— Дестрахис, лекар. — Паякочовекът следеше с напрегнат поглед Фелисе, сякаш чакаше нещо.

Талрик се взираше в лицето на противничката си и събираше отчаяно мислите си през болката в хълбока и другата в ръцете.

— Преди да ме убиеш — каза той и плати с още кръв за дързостта си, защото думите увеличиха съприкосновението на гърлото му с нейните сърпове, — искам да ми кажеш едно нещо.

Лицето й остана безизразно, нито отхвърли, нито прие молбата му.

— Какво ще правиш след това? — Последният му коз, последният му шанс, и след като думите веднъж бяха изречени, Талрик затвори очи и зачака.

Дестрахис се наведе напред, но Фелисе не помръдна. Нямаше знак, че изобщо е чула въпроса.

— Какво става тук? — настоя Стенуолд с дрезгав шепот.

— Този тип Талрик е умен — изтъкна Дестрахис. — Стигна до сърцевината на проблема.

— След това? — чу се гласът на Фелисе. Изрече кратките думи така, сякаш не разбира значението им.

— Хванахме го недалеч от града ви — обясни Дестрахис. — Но той беше полумъртъв и вместо да го убие, тя ме накара да го закърпя и после го отпрати. Защото отмъщението срещу умиращ не влизаше в плановете й.

— Не виждам голяма разлика и сега — отбеляза Тисамон зад тях.

— Сега той й отвърна. — Дестрахис сви рамене. — Остава да видим дали този път дамата ще стигне докрай.

— Паяко, отдавна трябваше да те убия — процеди Фелисе, като все още държеше Талрик на пръсти, а самата тя не трепваше и за миг, застинала в съвършената си стойка. — Какъв ти е този осороден?

— Никакъв — отвърна Дестрахис. — Никога не съм бил човек на Империята.

— Но не си и мой — подчерта тя. — Кой ти плаща, паяко?

Дестрахис сви устни.

— Задължително ли е някой да ми плаща?

— Ти си толкова хелеронски гангстер, колкото и срещата ни е била плод на случайност. Не ме мисли за толкова глупава. Отговаряй.

— Или аз ще съм твоето „след това“? — запита се на глас Дестрахис. Гласът му уж прозвуча небрежно, но Стенуолд виждаше как се е изопнало лицето му от усилието на паякородния да контролира изражението си. — Но ти, разбира се, си права. Внедрих се в гангстерските територии на Хелерон. Направих така, че да тръгна на път с теб.

Талрик следеше ставащото с извънредната концентрация на човек, чиято очаквана продължителност на живота се увеличава с всяка изречена дума.

— Богомолкородни — каза Фелисе. — Ако те помоля да убиеш този нахален паяк, ще го направиш ли?

— Без колебание — увери я Тисамон и Дестрахис изведнъж пребледня, усетил едва доловимата промяна в стойката на мъжа до себе си. Сърповидното острие на богомолкородния увисна зад гърба на Стенуолд и върхът му убоде тила на паякочовека. Самият Стенуолд не смееше да помръдне. Отвори уста да възрази енергично, да им напомни, че се намират в Колегиум, в самия Амфиофос… само дето не бяха. Или поне Фелисе, Тисамон и Дестрахис не бяха. Те се намираха някъде другаде, на място много по-старо, където такива неща се случваха.

— Ако не ми отговори, можеш да го убиеш — реши Фелисе. Все още гледаше Талрик; и за миг не беше свалила очите си от него. — Кой те нае да ме тормозиш, Дестрахис?

— Аранте Дестраи, твоята леля — каза Дестрахис. Видно бе, че с мъка запазва хладнокръвието си. — Друго не ме питай, Фелисе.

— Не го вярвам това. Да кажа ли на богомолкородния да те убие? Кажи ми истината. Цялата истина.

— Моля те, Фелисе, ти не…

Талрик изсъска от болка, когато шиповете се забиха още малко в плътта му, а Фелисе повиши глас:

— Богомолкородни…

— Чакай! — извика Дестрахис. — Ако ти кажа, ще ме убиеш лично, ако не ти кажа, ще накараш проклетия богомолкоид да ме убие. Това справедливо ли е?

— Защо става така, че само непочтените вдигат шум за справедливостта? — вметна Тисамон. Острието му помръдна и по врата на паякородния потече струйка кръв.

Стенуолд се чувстваше уловен в капана на свят, чиито правила не разбираше.

— Какво става тук? — намеси се той.

— Именно, бръмбарородни. Чакам обяснение, Дестрахис.

— Бях нает от семейството ти — заговори бързо мъжът, — и това е самата истина. Не от аристократичния род на съпруга ти, защото осоидите се постараха да не остане и един с тяхната кръв. Твоето семейство не е било достатъчно издигнато, за да ви избият, затова теб са те пленили жива. Помниш ли, че си била пленник на Империята, Фелисе?

— Никога не съм била пленник.

— Напротив, била си, и са щели да те продадат в робство, но те измъкнали и… — Той млъкна, без да е довършил.

— Говори! — извика тя.

— Била си… прекършена — заекна Дестрахис и зачака да види дали това ще е краят му. — Нещо в главата ти не било в ред. Затова семейството ти те прибрало в своя дом и наело лечители да ти помогнат, но ние… но те не могли. Опитали какво ли не, докато накрая един не прибягнал до древен метод, чрез който да върне спомените ти назад до момента, когато съзнанието ти е било прекършено, и да пришие този момент към настоящето, изрязвайки всичко помежду… по-разбираемо от това не мога да го обясня. Да продължавам ли?

Фелисе не каза нищо, но Тисамон се размърда, така че паякородният продължи:

— Не минало както трябва. Не било направено както трябва… по-добре въобще да не беше опитвано, като имам предвид резултата. Но ти най-после си спомни името и лицето на човека, който ти бе сторил онова, и реши, че трябва на всяка цена да си отмъстиш. Роднините ти бяха силно притеснени. Те… — Дестрахис млъкна отново и Стенуолд с изненада видя сълзи в очите му. — Фелисе…

— Спомням си — заговори бавно тя. Талрик видя нещо да изплува на лицето й, разбра, че жената го вижда с нови очи. — Сега си те спомням. Ти си човекът, който закла децата ми.

Той не можеше да кимне, не смееше да отговори, но нещо в лицето му потвърди думите й.

— Спомням си — повтори тя. — Какво съм направила? — Свали внезапно ръцете си и погледна назад към разполовената маса и забития в дървото меч, сякаш ги виждаше за пръв път.

Талрик помръдна, отпусна се едва доловимо… и толкова бързо, че Стенуолд не разбра как стана, Фелисе се завъртя към осородния и замахна с палец към лицето му. По бузата му потече струйка кръв, но нищо повече.

— Защо не мога да те убия? — изкрещя му Фелисе. Ръцете й бяха вдигнати пред лицето му, тресяха се и се свиваха в юмруци, но тя така и не съумяваше да го удари. В ехото на крясъка й зрителите останаха мълчаливи. С периферното си зрение Стенуолд видя същия потрес да изопва лицата и на Тисамон, и на Дестрахис.

Талрик издиша бавно и продължително.

— Защото само аз съм ти останал — отвърна той през стиснати зъби. — Размишлявах много, когато ме хвана предния път. Колко възможности ти трябват? Сега съм тук, в ръцете ти, така че защо просто не го направиш? Щом ме искаш, каква по-добра възможност може да съществува?

С глас като на изгубено дете и в пълната тишина, която последва, Фелисе промълви:

— Помогни ми.

Дестрахис тръгна напред, но Тисамон го избута и я хвана за раменете. Тя посегна да го перне с шиповете си, но така и не го направи, макар че Тисамон дори не се опита да я спре.

— Ела — каза той. — Ще ти намеря нещо за хапване, после и легло, където да си починеш. — Погледна през рамо към Талрик. — Решиш ли, този човек ще умре, кълна се.

Изведе я от стаята, като спря само колкото да погледне Дестрахис в очите. Но не каза нищо и след миг отклони погледа си.

 

 

Не дойдоха за Че и на следващия ден, дори й донесоха оскъдна храна — рядка супа и натрошени сухари. Лагерът на осородните придобиваше по-уседнал вид. Над главата й долитаха звуци от дърводелска дейност — изглежда бяха решили да разширят и укрепят сградите на чифлика. Че си държеше ушите отворени, за да има какво да докладва на приятелите си, ако отново ги види някога, колкото и малко вероятно да изглеждаше това.

От пазачите дочу, че генерал Малкан нямало да придвижи войската напред. Този тип може да беше с гореща кръв, но явно не беше глупак. Предвид тежките си загуби в жива сила Седма армия трудно би затегнала ефективна обсада около Сарн, дори сарнианците да разчитаха само на себе си. Дочутото далеч не беше достатъчно, за да й повдигне духа, но поне й даде малка доза мрачно задоволство.

А Сарн явно нямаше да разчита единствено на себе си. Малкан и офицерите от щаба му трябва да бяха дълбоко загрижени, щом новина като тази беше стигнала до обикновените редници в армията, а чрез техните клюки — и до Че.

Колегиум се бил отървал от векианската обсада, следователно можел да окаже помощ на Сарн при нужда. Носеха се слухове и за най-новите съюзници на мравкородните. Говореха се всякакви небивалици за Древната съобщност и как това било древно тайно общество, което обвързвало всички Неумели от запада и сега изплувало на повърхността заради появата на Империята. Като всички Умели народи и осоидите си имаха своето тъмно минало, когато старите раси ги тормозели с вещерство и кошмари, и някакъв спомен от онова време се беше запазил и досега. В редиците на Седма армия се долавяше страх, подмолно течение, което набираше сила от неизвестността на мистериозен съперник като Древната съобщност.

Ала по-здравомислещите поставяха проблема така, както би го поставил Малкан — ако се изправеше пред стените на Сарн, дори войската му да беше във върховата си форма, бойците на Етерион и Нетион можеха да се изсипят от север и да го приклещят в щипци. Ако пък нападнеше най-напред тях, сарнианците щяха да се излеят през портите на града си и да го ударят в гръб. Не отделните елементи тревожеха генерала, а тяхната съвкупност.

„Мое дело е това“ — мислеше си Че. Макар че скоро щеше да срещне ориста си в ръцете на имперските мъчители, поне щеше да умре с мисълта, че е направила много. Изправена пред съпротивата, която се беше родила не без участието на Че, Седма имперска армия стоеше на място и чакаше да формират нова войска, която да се включи редом със Седма и Четвърта в завладяването на Равнините.

Чула беше и друг слух — че Четвърта армия на свой ред се била натъкнала на проблеми и пратениците им нещо се бавели.

Докато чакаха информация и възможност, осородните кършеха ръце и по липса на друго се бяха заели да укрепят лагера си. Пак по тази причина нямаше свободен занаятчия, който да се заеме с разпита на бедната Челядинка — или пък чакаха да им доставят от Хелерон свястно оборудване за изтезания.

По някое време една ниска и тъмна жена от раса, която Че не познаваше, слезе в зимника и взе да я оглежда с враждебни очи, а после си тръгна, без да каже и дума.

Лагерът най-сетне поутихна и до Че не стигаше друго освен приказките на пазачите горе, което й подсказа, че отново е нощ — и че тя е оцеляла още един ден.

„Ще издържа. Ще се бия. Ще отлетя.“ Ала знаеше, че няма да направи нито едно от тези неща. Просто нямаше необходимата сила.

„Ще ми се да видя още веднъж Салма.“ Последния път пак беше затворена, но заедно с него, и разликата беше голяма. Тогава беше черпила от Салма сили да издържи, а сега беше сама и нямаше да се справи.

Капакът в тавана се отвори със стържещ звук, но никой не слезе. После Че различи мъждивия светлик на затворен фенер и на стълбата пристъпи Тото, все така с имперската си униформа. Както и преди, младежът спря и я погледна мълчаливо.

— Още съм тук — отбеляза ненужно тя.

— Искаш ли да поговорим? — попита Тото. На езика й дойде остра реплика, но после тя осъзна, че наистина иска да поговорят. Да чуе гласа на друг човек независимо от обстоятелствата.

— Да, моля — каза Че.

— Ние… най-после пораснахме, не мислиш ли? — Тото приседна на най-долното стъпало в другия край на стаята, но каменните зидове усилваха гласа му и той стигаше ясно до нея.

— Това ли е да пораснеш? — Бяха се излюпили от Академията, излетели бяха от сигурното убежище на стените й и се бяха озовали в един негостоприемен свят. — Ако е така, значи не ми харесва.

— Въпросът е в избора — подчерта той. — Или… поне аз така го виждам.

— Ти явно си направил своя избор — каза прибързано тя и съжали веднага. Сянка прекоси лицето му и той сякаш бе на крачка да стане и да си тръгне, но накрая се отърси от яда си, точно както би направил старият Тото, онзи, когото Че познаваше.

— Знаеш ли къде са другите сега? — попита я той.

— Това нещо като разпит ли е?

Той сви устни.

— Мислиш ли, че Империята дава и пукната пара къде са няколко студенти от Академията?

— Още бяха в Колегиум, когато тръгнах. Стенуолд, Тиниса и Тисамон. Скуто пое с нас за Сарн, но сигурно се е върнал вече. — Понечи да спомене и Ахеос, но реши, че няма да е разумно.

— Какво ли не бих дал да се върна и аз там и нищо от това да не се е случвало. — Тото смръщи чело. — Макар че, от друга страна…

— Какво, Тото? — подтикна го тя. — Какво толкова имаш тук, при тези чудовища?

— Предназначение — изтъкна той, а след кратка пауза продължи: — Че, ти… някога, на времето, дали би… би ли могла, ако аз… ако бях събрал смелост да… би ли могла да ме обикнеш някога?

— Аз винаги съм те обичала — каза простичко тя. — Но не по начина, който ти имаш предвид. Съжалявам, Тото. Ще ми се да можех да кажа нещо друго. Ще ми се да можех да те излъжа, но… вярвам, че ти дължа истината. Винаги съм те имала за приятел, възможно е да съм приемала приятелството ти като нещо, което се получава даром, но… не и онова.

Той дълго седя мълчаливо, стиснал ръце в скута си, с неразгадаемо изражение на лицето. Нощта се точеше бавно, а Тото седеше и мълчеше. Накрая стана, без да каже дума, обърна се и си тръгна.

Че седна тежко на пода, като се чудеше дали една лъжа, пък била тя принудителна и прозрачна, не би откупила по някакъв начин живота й.

А после Тото се върна. Носеше нещо през рамо — торба, видя Че, когато той я остави на пода на зимника и се приближи към решетките. Към Че не погледна; гледаше ключалката. Осоидите бяха сковали набързо импровизирания арест в зимника — за врата служеше участък от дървената решетка, заключен за съседните стълбове с катинари. Нищо сложно.

Тото вдигна капачето на фенера, извади няколко инструмента от колана си и коленичи пред първия катинар. Преподавателите им в Академията открай време се възмущаваха от склонността на студентите да бърникат успешно всякакви видове ключалки, така повсеместно, че скоро не остана кабинет, работилница или сейф в сградата, които да не са пострадали от попълзновенията на младите им повереници. Тото не беше сред пакостниците в Академията, но липсата си на опит компенсираше със сръчност и усет към механизмите.

— Проблемът е, че майстор Дрефос вижда в хората месо — заговори тихо той, сякаш на себе си, а не на нея. — Нещо, върху което да изпробва машините си. За него животът няма стойност — възглед, който си има своите положителни страни. Погледнеш ли по този начин на света, си спестяваш много болка. А мен ме боли през цялото време, защото не съм се отказал. Не съм се отказал от теб.

Първата ключалка се отвори и той стана, за да се заеме с втората.

— Работата е там — продължи, — че твоите чувства са без значение. Аз не мога да те забравя. Едва ли на света има паякородна изкусителка, магьосница или пеперудородна танцьорка, която да впие ноктите си в мъжко сърце така, както ти си впила своите в мен. Аз още те обичам, въпреки всичко, и сега ти се появи в най-подходящия момент, за да разбиеш на пух и прах живота ми. За пореден път.

Вторият катинар падна и Тото отмести с усилие тежката врата. Че се изниза от килията си мълчаливо, защото не знаеше какво да каже.

— Ще можеш ли да се измъкнеш от лагера? — попита той. — С това не мога да ти помогна, но в торбата има храна, вода и униформа. Ще приличаш на човек от помощната войска, но гледай часовите по външния периметър да не те видят. Ако те хванат… става лошо.

— Няма да кажа кой ми е помогнал — побърза да го увери тя.

— Щом те притиснат достатъчно, ще кажеш. — Лицето му не изразяваше нищо.

— Небето следят ли?

— Не толкова. Следят най-вече релсовия път, заради сарнианците.

— Тогава ще отлетя — реши тя и видя изненадата му. — А ти… ще можеш да се измъкнеш, нали?

— Не.

— Стига, Тото, трябва да дойдеш с мен.

— Не — повтори той и Че разбра, че няма да отстъпи. — Вече нищо не ме свързва с миналото. Ако ме разкрият, ще умра. Ако ли не, ще продължа да живея тук като чирак на Дрефос и ще създавам нови и по-ефективни начини да превръщам хора в месо.

— Тото, полудя ли? Трябва да се върнеш с мен в Колегиум!

— Колегиум вече нищо не може да ми предложи. Освен ако не дойда пред стените му с армия — каза й той.

Че усети как кръвта във вените й се смразява. Гледаше познатото лице, ала виждаше чужд човек.

— Но понеже явно съм предател по природа, сега ще извърша още едно предателство. Макар че ти сигурно ще го видиш като последния ми акт на лоялност — към теб и към Стенуолд.

— Тото…

— Чуй ме. — Бръкна в туниката си и извади свитък, навит на руло и после загладен. — Ако успееш някак да избягаш, трябва да занесеш това на Стенуолд. Или може би в Сарн.

— Какво е?

— Подробен чертеж на моя щраколък — обясни той. — Оръжието, което пречупи сарнианците.

Че го взе колебливо, сякаш свитъкът може да я изгори.

— Даваш ли си сметка какво правиш? — промълви тя. — Знаеш какво означава това, нали?

— Означава, че давам на Равнините шанс — отговори Тото. — Малък шанс, нищо повече. По-добре се преоблечи, Че. Нямаш много време.

Той я гледаше как се преоблича и Че се запита дали Тото не си представя някакво друго бъдеще, в което тя облича тази униформа наистина, а не като камуфлаж, и остава с него, така както тя го беше помолила да тръгне с нея.