Ейдриън Чайковски
Разединени равнини (14)

11.

Въздухът бе замъглен от дим, но на такова разстояние от крепостните стени Алдер знаеше, че пушекът не е от пожарите в града, а от погребалните клади. Мнозина от ранените не бяха издържали отстъплението, макар че този път полевите хирурзи бяха получили шанс да им помогнат. Този път, за разлика от позора на предишното безредно отстъпление, поне не бяха зарязали ранените си войници.

Така или иначе, предстоеше му да види стотици окървавени лица, ако и когато събереше сили да го направи. Зората хвърляше новата си светлина върху грозната гледка каквато представляваше лагерът, но такова беше лицето на войната. Алдер от години живееше с него и не бяха много нещата, от които трепваше закоравялото му сърце. Готов беше да се хване на бас, че гледката зад крепостните стени на Тарк е още по-грозна. Тази нощ, благодарение на изненадващата атака и трите пробойни в стените, загубите на мравкородните като никога бяха по-големи от тези на атакуващите имперски сили.

„Което значи, че Дрефос заслужава похвала, проклет да е.“ Но Алдер беше преди всичко войник, при това добър войник. С радост щеше да отложи удоволствието си от разпъването на полковника от помощните войски, ако с това щеше да ускори превземането на Тарк. Дори щеше да добави нова похвала към многото други в досието на Дрефос, всичките вписани със същата горчива неохота.

Тъкмо разсъждаваше върху това, когато се появи полковник Карвок и му връчи набързо съставен доклад. Атаката беше приключила. Мравкоидите все още държаха стените, но не превземането им беше цел на атаката. Целта беше да се нанесат възможно най-големи щети с цената на възможно най-малко жертви от имперска страна. Алдер плъзна поглед по данните за загубите в жива сила — техните, както и приблизителната оценка за таркианските загуби — и кимна. „Това мога да го преглътна. Досието ми — също. Излиза, че сме се справили добре тази нощ.“

— Добре ли сме се справили, генерале? — попита Карвок, сякаш му беше прочел мислите.

— Да, но и цената не е за пренебрегване — отвърна Алдер. Капитан Анадус беше върнал само четвърт от хората си, а фактът, че самият той е оцелял, врязваше още по-дълбоко горчивите бръчки по лицето му. Конощипите, участвали в сражението, бяха избити до крак, капитан Кзериг също беше загинал — или изчезнал най-малкото.

Полковник Едрик беше мъртъв със сигурност, но неговата смърт беше изненадваща единствено с това, че не е настъпила по-рано. Когато човек избере да живее с диваци, логично е да умре като такъв, а в битката тази нощ стършелите бяха платили огромен данък. Малкото оцелели дълго щяха да са негодни за ново сражение.

— Искам да съобщиш на всички капитани, които участваха в атаката, че имат от мен официална похвала за дисциплината и реда — каза генералът на Карвок. — Нощните нападения обикновено са хаотични, но нашите хора се справиха добре.

— Тъй вярно, генерале.

Алдер плъзна отново поглед по списъка.

— Шест от хелиоптерите са свалени — промърмори. Значи оставаха осем годни за полет.

— Но си свършиха работата, генерале — прозвуча до ухото му гласът на Дрефос. Алдер се извърна и видя, че закачуленият мъж наднича към списъка през рамото му. Потисна решително подтика си да го удари или да се дръпне като опарен. Вместо това срещна спокойно погледа му.

— Видял си всичко, предполагам.

— Видях толкова, колкото беше необходимо. Защо им е да излитат повече? Вражеската артилерия по източните стени е унищожена, а самите стени са в трагично състояние. Краят наближава. Колко от въздушната им кавалерия и летящите им машини са оцелели?

Алдер кимна мрачно. Нощта наистина се беше оказала кървава. Дъщерите на милосърдието обикаляха неуморно лазаретите, помагаха на по-леко ранените и даваха последна утеха на умиращите, но иначе Дрефос беше прав — краят наистина наближаваше. И толкова по-добре. Алдер беше участвал в потушаването на бунта в Мейнис преди няколко години и знаеше какво е да се сражаваш с мравкородни. Мразеше да се бие с тях, но същевременно се чувстваше поласкан, че тъкмо него са избрали да смаже Тарк, първата хапка от Равнините, която Империята беше отворила уста да налапа. „Важното е да изпълня задачата, дори ако за целта трябва да разчитам на това омразно чудовище.“

— Какво искаш от мен, Дрефос? — изръмжа той. — Ще си получиш писмената похвала, не се безпокой. Ще се разбере за постижението ти.

Тихо кискане долетя изпод качулката.

— О, генерале, не бързайте толкова, моля ви. Още нищо не сте видели. По-добре отложете похвалното си слово за по-късно, когато градът се предаде.

„Намислил е нещо — помисли си с мрачна увереност Алдер. — Бих могъл да го попитам дали плановете му ще проработят, но нима са се проваляли някога? Цялата армия мрази този тип и в червата, но без него явно не можем да се справим.“

— Бях в Мейнис — каза той. — Познавам мравкородните.

— Мейнис беше урок, генерале — отвърна Дрефос. — Урок, от който аз се поучих. Тарк ще ви падне в краката много по-бързо.

— И с много по-малко загуби?

Дрефос замълча, сякаш размишляваше върху въпроса му.

— Ако питате за имперските загуби — по-скоро да. Таркианските загуби? Те ще са доста по-големи, но на война разрушенията са неминуеми, все пак.

След което се отдалечи с накуцващата си походка, а Алдер си помисли, че Дрефос навярно е наясно с омразата, която вдъхва, с презрителните погледи и псувните на другите мъже. Наясно е и няма нищо против, дори обратното.

Малко по-късно Алдер отиде да навести дъщерите на милосърдието. Бяха опънали три дълги шатри една до друга, където да настанят ранените. Рамо до рамо в шатрите лежаха осоиди, мравкородни от контингента на Анадус, шепа пчелородни инженери и двама мухородни пратеници, на които им беше изневерил късметът. Алдер улови погледа на Норса, най-старшата тук. Жената изглеждаше изтощена. Начело на питомките си, Норса се беше трудила цяла нощ — превързвали бяха късметлиите, а на другите бяха държали ръцете. Алдер знаеше, че би било безсмислено да настоява осородните да бъдат обслужени с предимство. Дъщерите на милосърдието не правеха разлика между расите, така както приемаха в ордена всяка жена, която искаше да служи. Сред посестримите на Норса имаше жени от всякакви места и народи, както от Империята, така и от чужди земи.

Размениха си погледи, които бяха познати и на двамата, а после Алдер се зае с онази част от задълженията си, която по негово мнение беше неотменна за истинския офицер — да мине сред хората си и да сподели болката им, без да си спести нищо. Да поеме върховната отговорност за неизбежните ужаси на войната.

 

 

Призори изгряващото слънце завари Тото да се лута покрай разнебитената крепостна стена, неспособен да осмисли онова, което се разкриваше пред очите му под коравосърдечния светлик. Димът, който лекият вятър местеше на пелени около него, беше слаба утеха, защото на всяка гледка, която скриваше от погледа му, се падаха десетина други, които осезаемо напомняха за събитията от изминалата нощ.

Толкова много мъртъвци. Самият им брой беше потресаващ. Трупове имаше навсякъде, из целия град, но най-много тук, покрай останките от стената. Вдясно от него три къщи се бяха огънали навътре като яйчени черупки, смазани под разкривения корпус на свален хелиоптер. Металната обшивка на леталото и каменната зидария на сградите се сливаха под саждения слой, самотно роторно витло стърчеше като байрак над продънените стрехи. Земята под краката му беше обсипана с осакатени трупове, изпопадали от небето след сблъсък на вражески въздушен отряд с таркиански арбалети. Осородни войници и стършели лежаха смазани като прогнили плодове под клони на дърво, толкова нагъсто, че Тото волю-неволю газеше по натрошени крайници, стрели и копия се чупеха като съчки под краката му, между труповете се валяха нащърбени и откършени от дръжките си мечове, а отвсякъде го гледаха празни лица, от които бойната ярост си беше отишла завинаги. Бяха осородни, вярно, но смъртта беше заличила и тази стигма. Сега не се различаваха от погиналите защитници на Тарк — сега всички те бяха членове на гостоприемното общество на мъртвите.

Тото спря край трупа на една от гигантските мравки — крилете й бяха нацепени, краката свити конвулсивно към корема. От прикрепения към гърлото й арбалет нямаше и следа, от ездача — също. Недалеч от насекомото се търкаляше част от крилото на таркиански ортоптер и Тото застина за миг, неспособен да осмисли що за поредица от събития би оставила крилото тук, а остатъка от машината — някъде другаде. Клекна край голямото разкривено платно и огледа местата, където кабелите и дървените ребра са били прекъснати. Летящата машина беше просто поредната жертва, но после изведнъж му хрумна, че крилото би могло отново да влезе в употреба, дори би могло да се монтира към същия ортоптер и отново да полети за разлика от пречупените криле на насекомото. Което правеше от занаятчията магьосник по-велик и от най-смелите мечти на молецоидите.

Само дето в крайна сметка тя беше предпочела техните мечти, на молците.

Ето го и мястото, където гигантите бяха пробили стената, дупката, която бяха отворили с Изкуството си и с ръцете си. И техните трупове се валяха по земята там, където бързите мечове на мравкородните бяха открили пролуки в бронята им. За разлика от яростта и омразата, изпарила се от лицата на другите войници, отпечатъкът на тяхната безнадеждност се беше запазил и в смъртта. Пролуката, която гигантите бяха отворили, зееше непроменена — назъбена, но иначе съвършена арка в каменната зидария на стената. Наоколо им телата на защитници и атакуващи изглеждаха несъразмерно малки, като детски трупчета.

Стигна до участък, където да се ходи беше още по-трудно — покрай портата, която вече я нямаше. Обгореният труп на огромния таран още беше тук, но тялото на човека, когото Тото беше извадил изпод машината, го нямаше. Занаятчията. В онзи момент му се стори необяснимо защо са пратили занаятчия на предната линия. Сега всичко започваше да добива смисъл.

Въпреки тарана осоидите не бяха успели да минат през портата. Не поради липса на желание — отворът между изстрадалите панти беше задръстен от трупове, техни и на противника. Обсаждащи и обсадени лежаха едни връз други и едни до други в застинала смесица от черно и сребърно, черно и златно, бледа кожа и тъмни петна от засъхнала кръв.

Малко по-нататък стената я нямаше никаква. Именно тук беше започнало всичко. Под нивото на пораженията каменните блокове бяха раздути и обезформени под въздействието на незнайния имперски реагент. Именно тук основната сила на защитниците се беше сблъскала с мравкородните от Мейнис и купчината трупове беше толкова висока, че Тото не виждаше полето от другата й страна. Плетеница от ръце и крака, мечове и щитове, на която не можеш да й хванеш края. Приличаше на онези забавни картинки, където няколко образа се преливат един в друг толкова плавно, че окото не успява да ги разграничи. Така и тук не беше ясно къде свършва трупът на един мравкороден войник и къде започва следващият. Тото се дръпна несъзнателно от страховитата гледка, но едновременно с това си помисли: „Месо, просто месо.“ Мравкородните се избиваха по този начин открай време. И ако осоидите са решили да се включат в последния рунд, какво толкова? Вярно, сега таркианците се биеха в защита на домовете си, но в историческите архиви несъмнено се пазеха данни за не един и не два случая, когато те са обсаждали чужди градове. И ако Тото, полуродният чужденец, се бе появил пред портите им в друг момент, преди месец или година например, таркианците несъмнено биха го оковали и продали в робство. Тарк с нищо не беше по-добър от другите мравешки градове.

Нещо се движеше между труповете. Тото се вгледа и различи деца, които се ровеха сред мъртъвците, и своите, и чуждите. Събираха здрави арбалетни стрели, изтръгваха мечове от вкочанени ръце, прилежно разкопчаваха катарами на доспехи. Подвикваха си какво са открили. В началото Тото се стресна от тънките им гласчета на това тихо място. После осъзна, че са твърде малки и още не са усвоили Изкуството на предците, че думите са ги научили от родителите си, изречени на глас, преди сами да пораснат достатъчно, за да ги използват по мисловната връзка.

Събираха само ценното. Не ги интересуваше безполезната плът, нито дори кесиите и вещите на мъртъвците. Прибираха само металните части, които все още можеха да се използват или да бъдат претопени и излети в нов детайл. Действията им му се сториха напълно логични, защото децата бяха чаркове в машината на войната. Тук, на бойното поле, зъбните колелца на машината работеха на най-високи обороти, тук металът срещаше метал и крайният продукт се осчетоводяваше във вид на трупове и кръв. А в Хелерон Тото с очите си беше виждал добива на суровини за войната — несметните количества мечове, стрели и бойни машини. И ето тук цикълът се затваряше — захвърлените чаркове от машината се събираха за следваща употреба. Само месото, с кратък срок на годност и заменимо, щеше да остане тук. Винаги щеше да има друго, свежо месо, което да го замени. Междувременно мравкородни войници пренасяха труповете към погребалните клади… и кой знае, може би следващите жертви на машината щяха да са същите тези мъже, които влачеха сега труповете. Месо, всички бяха месо.

Когато тръгна към Тарк, нямаше представа, че ще попадне в такава месомелачка. Светът му беше пълноценен и без тази гледна точка. Чувствал се бе щастлив в невежеството си, а че е бил невеж съмнение нямаше. От друга страна, Тото беше занаятчия, а тази война беше занаятчийска по природа, механичен процес, подклаждан от таланта на оръжейници и майстори на доспехи, от инженери и химици. Погледната в тази светлина, в тази болезнена, но открояваща ясно детайлите светлина, войната изглеждаше достойна за възхищение. Ако си затвориш очите за месото, ако измислиш някакъв начин да го отстраниш от картинката, войната беше поредният процес, който подлежи на постоянно усъвършенстване.

— Хей, бръмбарче!

Тото вдигна разсеяно поглед и видя Скрил да си пробива път към него, следвана на няколко крачки от Салма. Ръката й беше бинтована и обездвижена с превръзка през врата.

— Скоро няма да опъвам тетива — информира го Скрил. — Здравата ме прецакаха проклетниците. Помислих, че и на тебе са ти видели сметката.

Тото само поклати глава. Толкова отдавна не беше говорил, че думите бяха пресъхнали в него. Завиждаше на мравкородните за мисловната им мрежа.

— Глей к’ва каша само — отсъди Скрил и с това изчерпа коментара си за кланицата. Чак сега Тото забеляза нашествието на мухи, от миниатюрни до кръвопийци с големината на юмрук. „Откъде идват?“ Дали нямаше някаква машина, която ги бълва от пастта си? Със сигурност не бяха обикаляли из Тарк в очакване на клането.

— Мравкоидите си мислят, че са спечелили битката — каза Салма, — но аз не съм толкова сигурен. Осородните се оттеглиха, вярно, но по свое решение, а не под натиск.

Преди Салма вечно се усмихваше, спомни си Тото, но сега лицето му беше посивяло от умора, а от широката му усмивка нямаше и следа.

— Плъзнали са по пробойните в стените и ги запълват с каквото сварят — вметна Скрил. — Ако питат мен, полза никаква.

— Според Паропс могат да издържат на още една атака — продължи Салма. — Снощи войниците им са взели мярката на имперската пехота и са убедени, че я превъзхождат. Ако искали да превземат стената, осоидите трябвало да платят прескъпо, такова е общото настроение в Тарк.

Тото се засмя изведнъж, с което изненада и сам себе си. Салма го изгледа изпод вежди.

— Какво? Нещо смешно ли има?

— Ти си смешен — отвърна Тото. Гласът изстърга в гърлото му. — Ти, участник в мравешка война. Къде е Паропс?

Салма посочи мълчаливо към отряд мравкородни, които запушваха с камъни и греди една от пробойните.

— Хайде да си поговорим с Паропс — предложи Тото, но Салма го стисна за рамото.

— Добре ли си, Тото?

Полуродният занаятчия го погледна право в очите, но погледът му не беше фокусиран докрай.

— Аз просто… видях… Салма. Допуснал съм голяма грешка. Знаеш защо дойдох тук, нали?

— Мисля, че да.

— Как съм могъл да?… Когато тръгнах насам, не съм си мислел, че ще бъде така, сигурен съм.

Салма въздъхна дълбоко.

— Едва ли някой е възнамерявал да попадне в тази каша. Дори аз не бях виждал подобно клане с очите си, макар да съм чел доклади от Дванайсетгодишната война. Там пише за битки, крито са взели пет пъти повече жертви в рамките на един-единствен ден. И ако Тарк падне, кой ще е следващият? Хелерон? Колегиум? Това е причината да се бием с осоидите.

Тото поклати глава и движението предизвика пулсираща болка.

— Ако искаме да сложим край на това, изобщо не трябва да се бием с тях. Трябва да се предадем и толкова. Но не го правим, следователно не искаме касапницата да спре. Бием се с тях, за да подхранваме войната, и това… — той махна, обхващайки с жест осеяната с трупове земя наоколо, — това е само страничен продукт. Всичко е в името на войната и всички ние проливаме пот и кръв, за да я подклаждаме.

— Я се чуй к’ви ги дрънкаш, бръмбарче — повиши нервно глас Скрил. — Да не си си ударил главата нещо?

— Май имаше някаква граната — каза разсеяно Тото. — Падна близо до мен. Трябва да говорим с Паропс. — И без да ги погледне повече, той се отправи към отряда при пробойната.

Паропс вдигна глава, когато наближиха. Дори сега, когато помагаше в издигането на барикада, командирът носеше доспехите си все така разкопчани на гърба. В хаоса от изминалата нощ явно не се бе намерил никой да му помогне с катарамите. Неро седеше наблизо и наблюдаваше трескавата дейност на мравкородните, но демонстративно не се включваше в нея.

— Губите си времето, командире — обяви на висок глас Тото. Паропс вдигна вежди.

— И защо така? — попита. Салма ускори крачка и стисна Тото над лакътя.

— Пострадал е — обясни той. — Не му обръщай внимание.

— Следващия път няма да нападнат оттук. Целта им е била да ви отвлекат вниманието. Вече всичко ми е ясно — продължи Тото.

— И кога стана тактик, момко? — обади се Неро.

— Не е нужно да съм тактик. Имаше един човек… роб на осоидите. Той ми каза. Искаше да ме предупреди, предполагам. „Въздушни кораби“, така каза. На тяхно място и аз бих използвал въздушни кораби.

Вперил очи в Тото, Паропс не помръдваше.

— Въздушни кораби — повтори като ехо той.

Тото вдигна рамене. Още му беше трудно да се концентрира, а и всичко това не изглеждаше особено важно.

— Той така каза. Мисля, че така каза.

— Тото! — Салма го хвана за раменете и го разтърси. — Ела на себе си, моля те. Не разбирам какви ги приказваш, но ако е нещо важно…

Светът се люшна, после се хързулна косо в главата на занаятчията и той примигна.

— Каза нещо за въздушни кораби — повтори той. — Издърпах го изпод тарана. Беше занаятчия, Салма, като мен.

— По-добре ме последвайте — нареди Паропс и хукна към своята охранителна кула.

 

 

Качи ги при бойницата, която служеше за прозорец на кабинета му и която видимо се беше килнала настрани. Цялата кула се беше килнала леко. Изглежда щабквартирата на Паропс нямаше да я бъде още дълго, помисли си Салма.

От другата страна на стената се беше ширнал лагерът на имперските войски — не се виждаше нищо ново, дори числеността им не изглеждаше драстично намаляла след клането от изминалата нощ.

В далечния край на лагера се намираше импровизираното летище, пак там се различаваха миниатюрните силуети на хелиоптерите. Ала зад тези четвъртити и лишени от грация машини се издигаше нещо ново.

Няколко неща, всъщност. Половин дузина безформени неща, които се издуваха бавно, почти недоловимо за окото. Вече бяха по-големи от хелиоптерите, а по всичко личеше, че тепърва има да растат. Поне с такова впечатление остана Салма.

Паропс му беше подал далекогледа си, само че Салма нямаше представа какво да прави с него. Погледна през окуляра, но видя само размазани петна. Тото го издърпа от ръцете му и погледна на свой ред. За пръв път откакто Скрил го беше открила, занаятчията изглеждаше що-годе нормално.

— Идеални са за целта — отбеляза той. — Сега вече разбирам. Въздушната отбрана на града е разбита, нали?

— Може да се каже — призна Паропс. — Повечето насекоми са мъртви, а само два от ортоптерите могат да бъдат поправени навреме. Нощта беше тежка за тях.

— И не случайно — измърмори Тото, все още насочил далекогледа към раздуващите се в далечината мехури. — Война на занаятчиите. — Свали далекогледа и се обърна да ги погледне. Изглежда идваше на себе си. Отново приличаше на старателния студент, с когото Салма се бе запознал преди време, но във възбудата, с която говореше за професията си сега, се долавяше нещо почти патологично. — Въздушните кораби са изключително уязвими при атака по въздуха. Точно затова се използват рядко в битка. — Говореше като преподавател пред пълна със студенти аудитория.

— Добре де, к’ви са тия неща? — попита Скрил. Тото я погледна объркано.

— Как какво, въздушни кораби, разбира се. Въздушни кораби, срещу които Тарк няма защита. Достатъчно ще е да ги придвижат над града. Логиката е желязна. Таркианците мислят различно от осоидите и в това е цялата работа. Паропс, твоите хора водят наземни войни, затова и въздушните ви сили са символични, държите ги основно за разузнаване и за някоя и друга изненадваща атака. Осородните, от своя страна, мислят така, както би трябвало да мислиш и ти, Салма. Те мислят като хора летящи. Пробиха крепостните ви стени, лишиха ви от криле и сега ще ви нападнат по въздуха. Хелиоптерите са прекалено тежки и летят твърде ниско. Тях лесно ще ги свалите с артилерията по стените, дори арбалетната стрелба може да свърши работа. Въздушните кораби обаче… те летят толкова високо, че само най-добрите летци могат да ги достигнат. Е… какво ще правите?

— И какво толкова могат да направят осоидите? — обади се Неро. — Ще ни шпионират, вярно, но ако се опитат да стоварят войски, нашите хора ще ги направят на решето.

— Могат да направят каквото си поискат — изтъкна Тото. Облегнал се бе на стената и в главата му беше пълно с въздушни кораби. — Целият град ще им бъде като на длан. Експлозиви, запалителни снаряди… все едно капеш врящо олио върху карта. Кап-кап-кап… и три сгради изчезват. А ние какво… ще размахваме юмруци към небето?