Ейдриън Чайковски
Разединени равнини (4)

1.

Утрото му се стори безрадостно, но такива бяха всичките му сутрини. Надигна се от коприните и пчелния пух и кожата му настръхна, усетила всепроникващия студ, от който стаите тук се отърсваха само за месец-два в разгара на лятото.

Зачуди се дали не биха могли да го настанят другаде — не се питаше за първи път, нито за втори, — но знаеше, че няма да стане. Защото би било — неверноподанически в някакъв смисъл. Той беше заложник на собствения си обществен ранг. Пък и тези покои имаха известни предимства. Първо, нямаха прозорци. Слънцето проникваше през процепи в тавана — три дузини и толкова малки, че да спрат дори най-дребния мухороден убиец. Чувал бе да казват, че сноповете светлина рисували красива картина, но той съзираше красота в твърде малко неща и нито едно от тях не се родееше с архитектурата.

Народът му строеше тези стъпаловидни пирамиди като символ на лидерската мощ от незапомнени времена, но тук, в двореца в Капитас, архитектурният им стил беше достигнал апогея си и дори беше прекрачил границата на абсурдното. Северните племена, останали далеч зад меча на прогреса, все още използваха своите зикурати, издигнати на най-високата точка в укрепленията сред хълмовете. Дизайнът беше пренесен почти без промяна, освен в мащаба, разбира се, и сега той, който уж получаваше всичко, което поиска, живееше погребан в тази умопомрачителна архитектурна гротеска, царство на вечния студ.

Облече халат, подплатен с мъха на триста молци. Пред вратата му пазеха стражи, готови да го защитят с цената на живота си, но понякога му се струваше, че те по-скоро са негови тъмничари, а слугите, които тъкмо влизаха, сякаш идваха с единствената цел да го тормозят. Само една негова дума и всички те щяха да бъдат екзекутирани, разбира се, без никой да оспорва заповедта му или да иска обяснение, но той вече бе пробвал вкуса на такива ексцентрични забавления и не бе открил нищо забавно в тях. Какъв беше смисълът да ги праща на смърт, щом други щяха да ги заместят — неизчерпаем легион, цял безкраен свят. Каква обезсърчаваща мисъл — че може да гази до колене в кръвта на слугите си и пак ще има мъже и жени, готови да му служат, повече мъже и жени, отколкото бяха прашинките, танцуващи в сноповете слънчева светлина от тавана.

Баща му не беше изпитал радост от ранга и властта, с които разполагаше. Беше преминал в галоп през живота си, без нито веднъж да спре, да се огледа, да помисли. Бил роден с меч в ръка, ако се вярваше на легендите, и със съдба като невидима корона на челото. Мъжът в подплатения с мъх от молци халат знаеше какво чувство причинява тя. Чувството, че главата ти е стегната в менгеме, което не ти оставя и миг покой.

Баща му умря преди осем години. Не от острието на убиец, нито от отрова, нито от бойна рана или от стрела. Просто се разболя внезапно и след десетница спря като часовник, който никой лекар или занаятчия не бе в състояние да навие отново. Баща му умря, а в десетницата преди смъртта му и в десетницата след нея всичките му деца освен две, всички братя и сестри на човека с халата, освен една, също бяха умрели. Умрели бяха при публични екзекуции или тайно, заради основателна причина или без друга, освен тази, че наследството — неговото наследство — трябва да бъде неоспоримо. Той беше най-големият син, вярно, но също толкова вярно бе, че правото на първородния е слаб аргумент срещу амбициите. Беше пощадил само една сестра — най-малката. По онова време тя беше осемгодишна и когато му дадоха да подпише смъртната й присъда, нещо в него не издържа. Сега сестра му беше на шестнайсет и неизменно го гледаше с грижливо промитото от други нюанси верноподаническо обожание, но той се страхуваше от мислите, които се тълпяха зад този й поглед, боеше се толкова, че често се будеше облян в студена пот — винаги когато те му се явяха насън.

А заповедта още чакаше подписа му — заповедта за премахването на единствения му жив кръвен роднина. Веднага щом се сдобиеше със свой чистокръвен син, присъдата щеше да бъде изпълнена. Това нямаше да му донесе наслада, нито пък бащинството. Сега разбираше по-добре живота на своя баща, с чиято сянка се надбягваше трескаво. А в същото време беше обект на невиждана завист! Генералите, придворните, съветниците му — всички те проклинаха тайничко късмета си, че на трона седи той, а не те. Но никой от тях не си даваше сметка, че когато седиш на трон, държавната пирамида с непосилната си тежест се обръща с върха надолу и всичко, от широката основа на безчетните роби, през пластовете на подчинените раси и всички войскови рангове чак до генералите, тежи изцяло на неговите рамене. Той въплъщаваше техните надежди и тяхното вдъхновение, очакванията им го смазваха под тежестта си.

Слугите, които го миеха и обличаха, до един бяха от вярната раса. В сърцето на култура, основана на робството, тук, в двореца, чуждоземни роби се допускаха изключително рядко, защото на кои от тях можеше да се вярва? Освен това дори най-неприятните задачи се смятаха за чест, когато обслужваха него. Едва шепа другородни съветници, мъдреци и занаятчии, чиито умения надхвърляха грозното петно на низшия им произход, бяха допуснати в двореца, и макар да бяха роби, живееха като принцове и щяха да живеят така, докато не престанеха да бъдат полезни.

Съветниците му, да. По-късно трябваше да поговори със съветниците си. Преди това го чакаха въпроси от държавно естество. Оковите на службата, винаги готови да го приковат към земята.

Нагизден според статута си, със стегнато в злато и слонова кост чело, негово императорско величество Алвдан Втори, господар на Империята на осите, беше готов да седне на трона си.

 

 

Императорът имаше много съветници и всяка десетница се срещаше с тях, давайки им шанс да говорят по всякакви въпроси, които по тяхно мнение биха били в интерес на самия него и на неговата Империя. Тази традиция я беше създал баща му и тя беше част от трескавия начин на живот, който го беше отнесъл преждевременно в гроба, не като господар на Империята, а като неин най-злочест роб. Сегашният Алвдан с радост би се лишил от нея, ала тя беше се превърнала в символ на имперската власт не по-малко от трона или короната, и нямаше начин да я премахне от себе си.

Съветниците бяха постоянни като брой и длъжност, но не и като отделни индивиди. Лицата често се меняха, понякога по негова заповед, друг път промените бяха дело на верните му мъже от Рекеф. Част от съветниците му също бяха от Рекеф, но това не ги защитаваше нито от неговия гняв, нито от недоволството на подчинените му.

Друга част от съветниците бяха роби и това също беше стародавна традиция, защото Империята винаги се възползваше в пълна мяра от своите ресурси. Учени мъже от завладени градове често бяха довеждани насилствено в Капитас само заради съдържанието на умовете им. Някои от тях успяваха да се нагодят и дори благоденстваха, доколкото можеше да благоденства един роб — всъщност, понякога живееха доста по-добре от мнозина свободни поданици на Империята. Други не успяваха и пропадаха. Но винаги имаше кой да ги замести.

В този си състав съветът му щеше да е обичайният досаден калейдоскоп. Един-двама мокрицородни с техните продълговати и скръбни сиви лица, които да проповядват мъдрост и предпазливост; няколко бръмбароиди — търговци или занаятчии; някой чудак, може би паякороден от далечния юг, молецоид с празни очи или друг представител на екзотична раса; както и местната квота, разбира се — осородни от Рекеф, от армията, дипломати, представители на Консорциума, членове на високопоставени семейства и дори авантюристи отцепници. И всички те щяха да дойдат с готови съвети, които доста често имаха като странична цел и лично облагодетелстване.

Напредъкът му към и през залата се измерваше в слуги, които му отваряха вратите, премитаха пода пред краката му, а накрая го освободиха от наметката и от тежестта на короната. Други притичаха с вино и мезета още преди да е седнал, след като телохранителите бяха опитали храната и напитките като предпазна мярка.

Съветниците седяха от двете му страни на по-ниски столове, подредени в широки дъги. Идеята беше, че императорът трябва да гледа право напред и само да чува мъдрите слова, гъделичкащи слуха му, без да се влияе по никакъв начин от самоличността на говорещия. Гениално като замисъл, без съмнение, но безполезно на практика, защото императорът имаше остър слух и разпознаваше говорещия още от първата дума. Единственият реален резултат от тази подредба бяха неприятни схващания в шийната област, които съветниците получаваха, докато точеха вратове, за да виждат говорещия си колега.

„Бих могъл да променя това.“ Той, все пак, беше императорът. Би могъл да ги сложи на маса като войници, седнали да хвърлят едни карти след края на дежурството. Или да ги нареди коленичили пред трона като молители. Или да ги провеси на въжета от тавана, ако поиска. Не минаваше и ден без някоя дребна подробност от имперската бюрокрация да го вбеси, но той неизменно намираше основание да не пъха ръка в механизма на тази сложна машина — би се отразило зле на бойния дух; такава е традицията; сигурно има основателна причина, иначе защо ще го правят точно по този начин, и прочие.

Ала в най-лошите си кошмари чуваше истината за своето въздържание — при всяка промяна, която въведеше, при всеки клон, който отсечеше от дървото на традицията, реакцията би била всеобща и неизменна, пък макар и прошепната на ухо: „Той не е като баща си.“

Имаше цял легион копеленца с кратък живот и нито един чистокръвен син, и причината най-вероятно беше тази — нежеланието му да предаде на свое дете непосилното имперско наследство. Уви, този щекотлив проблем ставаше все по-неотложен с всяка година. Беше забранил на съветниците си да повдигат въпроса за осигуряването на наследник, но въпреки това усещаше тежестта на нерешения проблем.

Съветниците се споглеждаха неспокойно в очакване императорът да даде знак за начало на дискусиите. И той го направи. Изслуша без интерес първите няколко изказвания. Глад в източните територии на Империята — може би би било добре неколцина занаятчии да бъдат пратени там, за да научат неуките диваци как се прави модерно земеделие. Ленив жест в знак на одобрение. Предложение за игри, които да ознаменуват първата победа над Равнините, когато тя бъде извоювана. Отхвърлено поради привързаност. Друго предложение, този път от скръбноликия мокрицороден Гегевей, който очевидно притежаваше значителен запас от мъдрост и находчивост, щом се беше задържал на служба при бащата на Алвдан през последните девет години на управлението му, а след това беше оцелял при чистките, придружили коронацията на новия император.

— Навярно би било възможно да приложим по-внимателно плановете си за инвазия — поде старецът с тихия си глас. Като всичките си сънародници и той беше с чудат външен вид — с цяла глава по-висок от нормалното и със светли ивици, прошарващи сивата кожа на челото и по протежение на гръбнака. Очите му се губеха в гнезда от бръчки. — Тези равнинци притежават голямо познание за, хм, механика, философия, хм, логистика… от които бихме могли да извлечем полза. Един, хм, по-ненатрапчив подход…

Алвдан се облегна назад и ги остави да спорят. Военните възразиха, че бавната инвазия криела сериозни рискове, от Рекеф бяха категорични, че на чужденци не може да се вярва, а от Консорциума настояваха за бързо настъпление, което да смаже търговските им конкуренти в Равнините. Зад всичко това стоеше личен интерес, разбира се, но това не означаваше непременно, че е в ущърб на Империята. Императорът вдигна ръка и залата утихна.

— Ние имаме вяра в нашите генерали — каза той и толкоз.

Паузата преди следващия говорещ се проточи, което даде на Алвдан време да се стегне вътрешно за предстоящото.

— Ваше императорско величество — започна предпазливо генерал Максин, от когото дори Рекеф трепереше. — Остава въпросът за вашата сестра.

— Така ли? — Алвдан гледаше право напред с тънка усмивка, която несъмнено смразяваше всички им.

— Има такива, които биха…

— Това го знаем, генерале. Нашата скъпа сестра си има фракция, партия, ако щете, но тази фракция би съществувала дори без нейното изрично желание. Поддръжниците й биха искали да я сложат на моя трон, защото си мислят, че тя ще ги възнагради за това. Оттук правите извода, че тя трябва да бъде убита като другите. Какво ще ни посъветвате сега — дали да проявим милосърдие, или то няма място в императорската доктрина?

Не чу нищо, но с периферното си зрение видя как Максин клати глава.

— Помните ли генерал Скарад? — продължи императорът. — Ако не се лъжа, той беше последният, който говори пред нас за милосърдието. То било неразумен уклон за един управник, така каза.

— Да, ваше императорско величество.

— Напомнете ми каква беше нашата реакция, генерале.

— Съгласихте се с него, похвалихте го за мирогледа му, а след това го осъдихте на смърт, ваше величество — отвърна с равен глас генерал Максин.

— Смятайте се похвален за силната си памет, генерале. Продължете, моля.

— Предложен ми бе алтернативен начин за отстраняването на сестра ви, ваше императорско величество — продължи предпазливо Максин. — Тя не може да се омъжи, разбира се, нито да заема някаква длъжност, така че сигурно би било добре, ако намери душевен покой в някой светски орден. Философски орден, ваше величество, който няма политически амбиции.

Алвдан затвори очи. Как ли би изглеждала сестра му в робата на дъщерите на милосърдието или на друга някоя глутница от дърти вещици?

— Предложението ви е чуто, генерале, и ние ще го обмислим. — Друго не каза, но идеята всъщност му допадаше. Гъделичкаше чувството му за хумор. Да, хубав, кротък живот в съзерцание. Какъв по-добър начин да разкара малката сестричка от главата си?

 

 

Когато съветниците изчерпаха съветите си и срещата приключи, слугите подхванаха отново ритуала, но в обратен ред. След като императорът се изправи, съветниците започнаха да се изнизват, докато в залата не остана само генерал Максин, който изглежда срещаше необяснимо продължителни затруднения с нагласяването на портупея си.

— Генерале, защо ни се струва, че искате да говорите с нас?

— За една интересна дреболия, ваше императорско величество, ако позволите.

— Нима Рекеф се е заел и със забавленията, генерале?

— Има един човек, ваше величество, който е попаднал в ръцете на мои агенти. Един наистина забележителен и рядко срещан човек. Реших, че ваше величество навярно би искал да се срещне с него. Той е роб, разбира се, по-долен от роб всъщност, защото е негоден за каквато и да било полезна служба. Но е сладкодумен и пълен със странни слова. Удобен и струва ми се, единствен по рода си шанс ваше величество да обогати общата си култура в нова насока.

Този път Алвдан погледна генерала право в очите и видя лека усмивка да разтяга лицето на едрия застаряващ войник. Максин не бе имал честта да съветва предишния император, но в нощта след коронацията на новия беше употребил кинжала си по предназначение, така че следващото утро да не е помрачено от братска неприязън и разкол. С две думи, Максин не си падаше по шегите.

— Е, генерале, заинтригувахте ни. Заведете ни при този ваш екземпляр.

 

 

Полетът беше като излязъл от сън по време на треска, притежаваше всички характеристики на класическия кошмар, само дето в него нямаше нищо класическо, защото беше нечуван.

Талрик беше пристигнал в Аста с нагласата, че го чака наказание. Очаквал бе да се изправи пред суровото лице на полковник Латвок или дори пред сгърчената от гняв физиономия на генерал Рейнер — началниците му в Рекеф, — заради неуспеха си да защити интересите на Империята. Получил бе задачата да превземе релсовото автовозило, което в Хелерон наричаха „Гордост“, и да го използва като авангард за нападение срещу Колегиум, нападение светкавично, неочаквано и разрушително за бъдещото единство на Равнините. Вместо това сбирщина ренегати под командването на Стенуолд Трудан бяха взривили „Гордост“ и дори бяха успели да хвърлят вината за унищожението му върху осородните, които така самоотвержено се бяха опитали да го опазят.

Дребно затруднение за Империята — вместо с хитрост, сега тя трябваше да вземе своето със сила. И огромно затруднение за капитан Талрик от имперската армия, а иначе майор Талрик от външната служба на Рекеф.

Само че в града предмостие Аста не го бяха изправили пред военен трибунал. Изглежда надпреварата за Равнините вече беше започнала и дори дефектно острие като Талрик можеше да бъде от полза. Когато пристигна, вече го чакаха запечатани заповеди: „Качете се на «Облачен». Очаквайте по-нататъшни инструкции.“

Колкото до „Облачен“ — по-добре да го бяха кръстили „Откачен“, защото очевидно беше продукт на нечий умопомрачен мозък и този мозък категорично не принадлежеше на осороден занаятчия. Идеята хрумнала на някакъв технолог от помощната войска, а потърпевш се оказа Талрик.

Щурата машина нямаше корпус. Е, имаше, но символичен. Представляваше подсилена дървена основа и скеле от талпи, оформящо нещо като празна клетка. Отзад имаше двигател с часовников механизъм, който двама мъже навиваха, като въртяха трескаво педалите, плюс чифт крила недоносчета с по една перка всяко. Талрик се качи на измишльотината заедно с един пилот инженер и лейтенант Те Беро — мухороден агент от Рекеф, който трябваше да го инструктира. След това „Облачен“ се издигна — крехка дървена решетка, която се тресеше под тягата на витлата си. Нагоре и нагоре в тясна спирала, която изведе машината над облаците, че и по-високо. А после пилотът освободи дъските от двете страни и огромните сиви криле на „Облачен“ се разтвориха отляво и отдясно, отгоре и отдолу, и уловиха вятъра. Изведнъж тромавата машина, излязла сякаш изпод ръцете на несръчен чирак, се понесе шеметно над света, яхна бързите ветрове на запад и препусна над Равнините толкова високо, че звездите изглеждаха на една ръка разстояние.

А колко беше студено! Талрик се беше увил с четири плаща, имаше и няколко ката вълнени дрехи отдолу, и пак леденият въздух го пронизваше до кости като невидимо острие, което връхлиташе през откритата конструкция на „Облачен“, покриваше със скреж пътниците и къдреше в бяла пара дъха им, а вятърът я отнасяше безмилостно.

Щяха да пристигнат в Колегиум по-бързо и от най-бързия куриер и въпреки отклонението до Аста Талрик все още имаше шанс да стопи преднината на Стенуолд и дори да го изпревари. Летяха толкова високо, току под самия леден покров на небето, че никой летящ съгледвач не би могъл да ги види. Дори с телескоп трудно биха различили сребристите крила на „Облачен“, които се сливаха с далечния фон на небесата.

Измъчван от пронизващия студ, Талрик се приведе напред да улови думите на Те Беро, преди вятърът да ги е отнесъл — защото това бяха инструкциите му, мисията му, и той трябваше да ги запомни от първата до последната.

— Вие сте човек с късмет — каза мухородният, надвиквайки вятъра. — Рекеф не може да се лиши от оперативен агент с вашия опит само за да даде нагледен урок на останалите. В Равнините има много работа, затова получавате втори шанс. Не го пропилявайте. — Двамата бяха работили заедно и преди и помежду им се беше зародило нещо като взаимно уважение. — Ще ви оставим близо до Колегиум — продължи Те Беро. — Ще отидете в града сам. Свържете се с агентите си. Равнините не бива да се обединят. Има два плана. Първият е по-бърз, но е желателно да приведете в действие и двата. Дори първият да успее, вторият също ще подпомогне усилията ни, така че трудът ви няма да е отишъл нахалост.

И тогава Те Беро му изложи двата плана. Първият беше директен и конвенционален, но вторият беше забележително хитроумен и толкова едромащабен, че в първия миг Талрик зяпна невярващо.

— Ще се справя — увери той мухоида.

„Облачен“ все така се носеше скорострелно и невидимо над Равнините, опнали се далече под тях.

 

 

Стигна до Колегиум без проблеми и влезе в града малко преди обяд — онова мързеливо време, когато всички сякаш дремваха за кратко. Колегиум имаше бели крепостни стени, но портите му бяха затваряни за последно преди двайсет години, когато мравкоидите от Век си бяха наумили да прилапат този град на бръмбарородни. Край портите седеше страж, стар бръмбар, който дремеше на свой ред. Колегиум беше гостоприемен град. Ако не беше такъв, не би бил толкова лесна плячка.

Когато беше тук за последно, Талрик остана само два дни, след което го натовариха на летало с фиксирани криле по дирите на Стенуолд Трудан и въздушния кораб „Небесен“. Спомнил си това, той се огледа с надеждата да зърне летището — може би огромният дирижабъл беше привързан и днес там, — но стените бяха твърде високи, а сградите надвисваха над него, повечето на три етажа, а в по-бедните квартали — на четири и на пет. Талрик знаеше, че Империята има много какво да научи тук. Колегуимските бедни проклинаха съдбата си, оплакваха се и завиждаха, но нямаха представа как живеят бедните в Хелерон или в Империята, или робите в безчет други градове.

„Ако унищожим Колегиум, няма ли да загубим завинаги онова, което пламъците ще погълнат?“ Защото въпросът не беше просто да препишеш тайна, скрита в някоя от безбройните книги, изпълнили рафтовете на библиотеката в Академията. Ставаше въпрос за начин на живот, за едно положително явление, а като всички положителни явления и то би трябвало да премине под властта на Империята. Гражданите на Империята би трябвало да се възползват от знанията на мъжете и жените, съградили това място.

Вторият план, разяснен му от Те Беро, щеше да унищожи всичко това. Но заповедите са си заповеди.

Семенцето на негодувание, което растеше в него от известно време, сега се размърда по познатия начин, но той бързо го усмири. Щом Империята иска нещата да станат така, значи така ще станат. Той беше верен на Империята.

Спря толкова рязко, че двама мъже, помъкнали голям сандък, налетяха отгоре му и го наругаха, преди да продължат.

„Каква еретична мисъл.“ Мисъл, която е добре да криеш надълбоко в главата си. Защото дори зачатъкът на мисълта, че да си верен на Империята и на нейното по-добро бъдеще не е същото като да си верен на императорските укази или на плановете на Рекеф… е, такива мисли за нула време можеха да те опнат на масата за разпити. Беше се разминал със заслужено наказание заради провала си в Хелерон и би било глупаво да се отдава на подобни мисли сега, мисли, които си търсеха белята.

Но нейде в тъмните кьошета на главата му мисълта се обърна на хълбок и зачака следващия удобен момент да надигне глава.

 

 

И преди него в Колегиум бе имало агенти на Рекеф, разбира се. Докато вътрешният отдел на тайната имперска служба преследваше изменниците на родна почва, основна задача на външния беше да внедрява шпиони и да вербува информатори в градовете на Равнините. При последното си пребиваване тук Талрик се беше свързал с тях, но мрежите им бяха на четири години, а в шпионския занаят четири години бездействие бяха твърде много. Сега Талрик разпрати мухородни куриери из целия град да разнесат невинни писъмца с кодови думи като капки отрова във вино. Мъжете и жените, които Рекеф беше внедрил в града, вече от доста време си живееха спокойно живота. Сега на безгрижното им съществуване се слагаше край. Сега Талрик ги викаше.

Срещна се с тях в долнопробна моряшка кръчма близо до доковете, толкова близо, че през прозорците долиташе скърцането на корабен такелаж. На такива места хората бързо забравяха кой с кого се е срещал и по каква работа — и толкова по-добре, разбира се. Защото четиримата бяха странна гледка.

Най-старши сред тях беше един лейтенант от Рекеф, и когато на Талрик му бяха потрябвали двама платени убийци, които да сгащят Стенуолд Трудан в дома му, той се беше обърнал именно към него — лейтенант Граф, чистокръвен поданик на Империята, който се подвизаваше в Колегиум като доставчик в бизнеса с хладни оръжия. На местен жаргон това означаваше, че осъществява връзката между наемни биячи от всякакъв род и евентуални клиенти, а това осигуряваше на Талрик идеалното предмостие за сегашната му мисия. Граф беше слаб мъж с лице, загрозено от дълъг белег — от веждата чак до брадичката. Талрик знаеше, че белегът му е спомен от младежки дуел в Бойното братство. На мястото на пресеченото от белега око имаше тъмно стъклено топче.

Другите трима не бяха щатни офицери от Рекеф, а обикновени агенти. Хофи беше мухороден, който подстригваше богатите и бръснеше могъщите; Ариана беше паякородна студентка в Академията. Четвъртият, полуроден на име Скадран, работеше на доковете и събираше всякакви слухове — пристигащи, заминаващи и разнасяни на пристанището. Осородна кръв, смесена с кръв на бръмбароиди и мравкоиди, се беше изродила в тежки черти, които бяха събрали най-лошото и от трите раси, но пък човекът беше едър и умееше да се бие. А това винаги беше от полза.

Седяха на една крайна маса, дръпната достатъчно далеч от другите, така че тихите им гласове да не привличат излишно внимание. Четиримата бяха дошли въоръжени, с невзрачно облекло и го гледаха в очакване. Ако ги пратеше още тази нощ в града, за да убият, щяха да приемат присърце задачата.

— Кажете ми за Стенуолд Трудан — започна той.

Лейтенант Граф плъзна поглед по другите, после каза:

— Пристигна ден преди вас, майоре. И доведе хора със себе си.

— Сред тях имаше ли един богомолкороден? — попита Талрик. Спомените го върнаха неканени към нощната битка в машинния двор на Хелерон, когато „Гордост“ беше унищожена. И към богомолкородния, който съсичаше безмилостно противниците си, докато Талрик не го поопърли. Тисамон — такова беше името му според докладите на Сцила. А дъщеря му се казваше Тиниса. Тиниса, която едва не му видя сметката, когато Талрик се спусна да довърши баща й. Надявал се бе мъжът да е умрял от раните си, но следващите думи на Граф изобщо не го изненадаха:

— Да, майоре, казва се Тисамон. Разбрах, че е бил студент в Академията преди много години, по същото време, когато и Трудан е учил там. Още тогава е имал репутация на непобедим дуелист.

— И с право — кимна Талрик. — Какво предприемат?

— Трудан се е заел да настани хората си. Залисал се е да говори пред Събранието, но дотогава сигурно ще минат няколко дни. Не е особено популярен сред членовете му. Мислят го за отцепник, а и твърде често отсъства от Академията. Предполагам, че ще използват всички бюрократични спънки, преди да го допуснат до трибуната. Току-виж успели да го забавят с цяла десетница. Един вид плясване през пръстите.

— А другите?

— Повечето са в Академията — обади се Ариана. — Някои са в лазарета, всъщност онези, които пристигнаха ранени от Хелерон. Има един чудовищен грозник, целият в шипове, не го знам от каква раса е, който непрекъснато обикаля фабриките, машинните дворове и релсовото депо.

— Това трябва да е Скуто — съобрази Талрик. — Най-довереният хелеронски агент на Стенуолд. Той е занаятчия, доколкото знам, така че интересът му поне отчасти сигурно се дължи на професионално любопитство. — Спомни си своята единствена среща очи в очи със Стенуолд, няколкото смели изречения, разменени на чаша вино. Двама мъже с еднакво занятие, но от противникови страни; двама войници, изпитали еднакви несгоди под различни знамена.

А сега аз го дебна пред леговището му и трябва да го убия. И защото трябва да вярвам, че на мое място той би направил същото, няма да чувствам нищо.

— Имам заповеди за вас — обърна се той към четиримата. — Ще ни трябват въоръжени мъже, лейтенанте… И лукавство от вас — премести поглед към другите трима. — Дните на Стенуолд Трудан са преброени.