Ейдриън Чайковски
Разединени равнини (20)

17.

Всички мравкородни натиснаха едновременно спусъците и раменете на арбалетите им завибрираха от отката на стрелите. Салма видя неколцина мъже да падат, уцелени или в главата, или в гърлото. Дори при доброто осветление от лампите такава стрелба беше пример за подражание.

Мравкородните вече се бяха раздвижили. Базила поведе половината си отряд с извадени мечове, другите останаха назад да презаредят арбалетите си. Салма се поколеба само миг, после литна да догони първата група и се спусна отвисоко в центъра на битката.

Повечето противници бяха занаятчии без друга защита освен кожените си работни дрехи; имаше и роби. Не разполагаха с време да правят разлика или да проявяват милост, а и Салма знаеше, че у таркианците не е останала милост, която да раздават. Десетина нищо неподозиращи мъже бяха покосени на място, после двама от мравкородните хукнаха към най-близкия въздушен кораб.

Откъм лагера се чу нова експлозия — явно диверсионната тактика на Базила продължаваше по план. Един от хората й, натоварен с тази безспорно самоубийствена мисия, тичаше презглава между палатките и хвърляше гранати, сеейки смут и ужас.

Нови осородни войници тичаха към тях. Повечето прииждаха от най-близката редица палатки, без доспехи, някои полуголи, но имаше и други, които очевидно са били натоварени във въздушните кораби и за чието присъствие саботьорите разбираха едва сега. Нов залп арбалетни стрели засипа наближаващия откъм палатките враг и покоси всички с изключение на двама. Салма се обърна да види и тяхната сметка, но те не бързаха да влязат в бой, разколебани от скоропостижната кончина на другарите си. Понеже не беше в настроение да протака, Салма сряза гърлото на единия, после заби меча си дълбоко в голите гърди на другия. Озърна се и видя мравкородните арбалетчици да се придвижват бързо покрай редицата въздушни кораби и да запъват в движение арбалетите си. Тото беше с тях и зареждаше нов пълнител в своя.

Базила и другите таркиански войници бързо довършиха охраната на летището. Един мравкороден вече се катереше по кабелите на първата гондола. Салма се зачуди защо просто не срежеха въжетата — вятърът щеше да отнесе балоните и проблемът щеше да се реши тутакси, — но когато настигна Базила, видя, че въжетата са от оплетена стомана, три пръста дебели и забити дълбоко в земята. Единствената възможност бе да унищожат гондолите.

Енергиен залп изпука недалеч от него, знак, че наближават още имперски войници. Салма се издигна инстинктивно във въздуха и едва не се сблъска с осороден, който летеше в обратната посока. Сборичкаха се за кратко, после Салма прониза противника си и го остави да падне на земята.

Мравкородните арбалетчици изстреляха нов залп от стрели по напиращия враг. Двама-трима осородни паднаха пронизани, някои от стрелите профучаха далеч от целта, други се забиха в щитове. Салма застина във въздуха, изправен пред дилемата дали да помогне на Базила с унищожаването на корабите, или да помогне на Тото. Колебанието му не трая дълго — спусна се надолу с меча напред. Тото беше извадил своя меч и с мъка удържаше напора на имперски копиеносец. Салма кацна на крачка зад копиеносеца и го прониза в гърба. Срещна за миг погледа на Тото, после полуродният занаятчия грабна захвърления си арбалет, а Салма се издигна обратно във въздуха.

Успял бе да привлече вражеското внимание — затанцува из въздуха, разминавайки се на косъм с няколко енергийни жила и с две арбалетни стрели. Озърна се, видя, че хората на Базила се придвижват към следващия кораб, и полетя към тях.

— Побързайте! — извика той.

— По-бързо от това не може — процеди Базила, докато се катереше по едно въже.

— Да помогна с нещо?

— Можеш ли да ме пренесеш горе?

Той поклати глава.

— Бомбите… Може би тях?…

— Ти не си Умел — каза му тя и се прехвърли през борда на гондолата. Двама войници се спуснаха към нея, но тя простреля първия, преди да е преполовил разстоянието. Другият вдигна ръка и изстреля златно жило, което Базила избегна с лекота, после Салма улови войника за една от каишките на бронята, а Базила го прониза с меча си.

Жената огледа делово палубата — явно търсеше най-подходящото място, където да заложи бомбата. Салма отиде при парапета, погледна надолу и сърцето му се сви. Идваха още войници, на бегом. Осоидите се бяха организирали много по-бързо от очакваното.

— Диверсията ви май не сработи както трябва — подхвърли през рамо той.

Най-малко шейсетина осородни летяха към въздушните кораби. Явно бяха разгадали таркианския план.

Базила беше коленичила и залагаше бомбата, като щракаше разни неща. Възпламенител с часовников механизъм, според обясненията на Тото, каквото и да означаваше това.

— Нямаме много време — изсъска Салма. Базила и сега не му обърна внимание, съсредоточена върху механизма.

Първите осоиди наближаваха парапета. Салма извика нещо нечленоразделно и се издигна да ги посрещне. Прониза водача на групата и го събори на палубата. После замахна назад, усетил враждебно присъствие, и мечът му се стовари върху лицето на втори нападател. Още двама го атакуваха, но зад него вече се чуваха звуци от битка, което му вдъхна кураж. Базила явно бе приключила с бомбата, осоидите не я бяха сварили неподготвена.

Изтласкаха го назад, към първите двама осородни се присъединиха още двама и Салма се издигна във въздуха, за да не го обградят. Те го последваха, но принцът беше по-бърз, разминаваше се умело с мечовете и жилата им, а сам оставяше дири от кръв всеки път, когато противник се озовеше в обхвата на меча му. Зърваше за секунди Базила — мравкородната продължаваше да се бие на палубата, пътят й за бягство все още беше отрязан, но нападателите плащаха прескъпо за това.

Планът, уви, се беше провалил. Знаеше, че трябва да намери Тото и по някакъв начин да го измъкне далеч от лагера и далеч от Тарк. Но не би могъл да зареже Базила. Зрелищен лупинг го отърва от последните му двама преследвачи и Салма се стрелна назад към гондолата.

Беше го попитала дали може да я пренесе и той беше поклатил отрицателно глава. Не би могъл да я вдигне нагоре, нито дори да я носи хоризонтално над земята…

Спусна се с крясъци в мелето и ритна един от войниците в гърба, толкова силно, че онзи изпусна меча си. После разпръсна останалите, докато Базила довършваше поредната си жертва. Без да губи време в обяснения, Салма прихвана изненаданата жена през кръста и я повлече към парапета. После се изтласка с всички сили нагоре.

 

 

Местата му за отстъпление бяха свършили. Като най-малко храбрия от бандата саботьори, Тото беше и кажи-речи последният оцелял. Само той и един мравкороден бяха останали, а осоиди имаше навсякъде.

Мравкоидът стреля и повали един войник, но другите настъпиха ожесточено, вече само на меч разстояние. Тото залитна назад, докато последният му другар поемаше ударите. Таркианецът въртеше меча умело, но осоидите го притискаха отвсякъде и макар неколцина да паднаха, един успя да забие меча си дълбоко в гърлото му.

Тото вдигна арбалета си, който ръцете му, по своя воля, бяха успели междувременно да презаредят, натисна спусъка, задържа го и завъртя в бавна дъга оръжието. Видя трима да политат назад покосени.

Щракна нов пълнител. Изтласкали го бяха почти в края на лагера, а отвъд дъгата от разположени нарядко лампи започваше пустошта и пътят му за бягство. Едва ли щяха да го преследват дълго в мрака. Направи още няколко крачки назад, вдигна арбалета и натисна спусъка. Най-близкият войник беше на малко повече от една ръка разстояние.

Арбалетът засече и стрелата вътре се скърши от натиска. Миг по-късно имперски меч полетя към него в низходяща дъга. Тото вдигна арбалета над главата си и се сви. Мечът се заби в оръжието, сряза тетивата и се заклещи сред частите на механизма. Тото пусна арбалета и вбесеният осороден войник метна настрани безполезния си меч заедно с неговото оръжие. Долетелите двама негови другари събориха Тото на земята.

Тото беше силен, но такива бяха и професионалните войници на Империята. Единият го удари с юмрук в лицето, толкова силно, че зъбите му изтракаха. Миг по-късно го изправиха на крака. Замаян от удара, младежът зърна отблясъците на меч, вдигнат да го покоси.

— Искам го жив! — излая някой и Тото зяпна невярващо гневното лице на мъж с окървавена глава. Офицер, който по незнайни причини току-що му беше спасил живота.

След миг дръжка на меч го фрасна по тила и Тото изгуби съзнание.

 

 

Не толкова крилете, колкото отскокът помогна на Салма да премине успешно над парапета. След това впрегна цялата си сила, за да преодолее допълнителната тежест, която го теглеше безмилостно към земята. Добре, че Базила схващаше бързо и мируваше, стиснала го здраво през кръста, вместо да се бори например, докато се спускаха тромаво и на пресекулки.

— Да се махаме! — подкани той, когато кацнаха успешно, и грабна първия захвърлен меч, който му попадна пред погледа. Тя го погледна и той видя само очите й, но въпреки това му се стори, че лицето й е смекчено в усмивка.

— Как? — попита, а след миг двамата вече се биеха гръб в гръб. Десетина вражески войници напираха да ги довършат. Салма резна един от тях по ръката, после прониза някакъв едър полуроден от помощната войска, който връхлиташе насреща му с брадва. Осороден копиеносец замахна да го прониже, но Салма се хвърли напред покрай копието и мушна мъжа между ребрата. Когато отстъпи към старата си позиция, Базила вече не беше там.

Сърцето му се сви болезнено, но сега не беше времето да я оплаква. Знаеше, че ако не направи нещо, скоро и той ще е безжизнен труп като нея. Крилете му се появиха и той се оттласна нагоре! Враговете го последваха във въздуха. Уви, умората бързо го надви и той се спусна обратно на земята, преди да е изгубил контрол над Изкуството си. Обърна се да ги посрещне и посече първия, докато мъжът още кацаше. Другите не бързаха да го нападнат и Салма се метна настрани да избегне жилата им, които осветиха мигновено нощта.

Обърна се и хукна. Оглеждаше се за Тото, но виждаше единствено врагове. Озова се навътре сред палатките, не спираше и за миг, налиташе на малобройни групи осородни, нападаше ги свирепо и те се пръскаха като подплашени чакали.

Но една глутница му се опъна — Салма заора право в средата й, но изгуби меча си в мелето. Фрасна един с лакът в главата, на друг заби коляно в корема. Третият се опита да го сграбчи изотзад, но Салма му наби една глава в лицето. Остра болка прогори гърба му като удар от бич — от енергийно жило, всъщност, — той залитна и падна на едно коляно.

Оттласна се моментално и потърси с криле небето, но някой го сграбчи за глезена и го дръпна надолу. В същия миг жило прогори въздуха там, където биха го отвели крилете му, ако не беше неволната намеса на войника, издърпал го надолу. Салма размаха трескаво ръце и крака, но осоидите го бяха стегнали в кръг.

Наблизо проблесна меч, Салма стисна китката, която го държеше, и счупи ръката на войника в коляното си. И мечът се озова в неговата ръка. Противниците му бяха побеснели окончателно, но същото важеше и за него. Двамината най-близо посече с къси, свирепи удари на меча.

Хукна и ново жило изсъска на педя от него. Искаше му се да излети, но знаеше, че във въздуха няма да има прикритие, а не би могъл да избегне толкова много залпове от всички страни.

Някой посегна да го сграбчи и двамата паднаха на земята. Салма пръв скочи на крака и заби меча си в нападателя, после го издърпа бързо, за да посрещне атаката на поредния войник. Силата на сблъскалите се остриета го завъртя, Салма политна назад, но бързо възстанови равновесието си. Войникът насреща му спря за миг с протегнат меч, после поднови атаката си и двамата си размениха поредица от заучени удари все едно се дуелираха във Форума на умелите.

После друг войник се приближи откъм гърба му, Салма замахна с меча си, но успя само да го удари с дръжката в лицето. Осоидът отпред понечи да се възползва от шанса си и Салма съумя да отбие новия удар в последната секунда.

Ала не го отби добре. Сблъсъкът беше толкова силен, че му изкара въздуха като силен юмрук в корема. Неспособен да си поеме дъх, той усети как светът му се смалява драматично — останаха само той и осородният войник. Звуците също изчезнаха някъде, мечът му пое в дъга сред гробовното мълчание и посече другия мъж през ребрата. Противникът му не успя да парира удара, защото мечът му беше забит дълбоко в тялото на Салма.

Принцът политна напред в ръцете на осородния мъж и двамата се подпряха един на друг като да бяха пияни. После коленете на Салма се подвиха и двамата се свлякоха заедно настрани. За миг сблъсъкът им се превърна в братска прегръдка.

И мрак обгърна Салма, мрак, последван от пълна липса на болка.

 

 

Усети болката, преди да е придобил и най-бегла представа къде се намира. Тилът му пулсираше яростно и пращаше нажежени до бяло стрели към черепа и в очите. Тото се размърда тромаво и установи, че лежи вързан под странен ъгъл на нещо като стол.

Завръщащото се съзнание бързо му предостави последния надежден спомен — нощната атака. Още ли беше нощ? През затворените му клепачи не проникваше светлина, но наоколо му се чуваха приглушените звуци на нов ден. Намираше се в имперска палатка.

И беше вързан. Спомни си какво беше казала Че за оборудването, което осоидите в Мина използвали при изтезания. Това навярно обясняваше неудобните контури и студената метална повърхност на стола, към който беше привързан.

Освен че го бяха вързали здраво, го бяха съблекли до кръста, и когато размърда мускули, Тото усети придърпването на хирургически шевове и превръзки.

Тогава, някъде близо над него, се чу женски глас:

— Мисля, че е буден.

Тото застина неподвижно, но вече беше късно. Явно нямаше смисъл да се преструва, затова отвори бавно очи.

Дори мътната светлина в палатката прати нови стрели в мозъка му и той не различи друго, освен смътните очертания на силует, надвиснал над него.

Нещо студено докосна устните му и той завъртя рязко глава, което удвои агонизиращата болка в изтерзания му череп. Женският глас го смъмри недоволно:

— Престани. Това е вода.

Тото обърна предпазливо глава и притисна устни към ръба на чаша. Водата вътре беше толкова студена, че със сигурност съдържаше и кубчета лед. След миг на челото му сложиха влажна кърпа.

Опита се да фокусира поглед и да съзре детайли в неясните форми наоколо си. Жената край него беше млада и тъмнокожа. Отначало я взе за бръмбарородна, но лицето й беше твърде плоско, а тялото — твърде дребно. После си спомни занаятчиите роби и съобрази, че жената е от същата раса.

— Къде съм? — изгъгна накрая той и установи, че към болката в главата се е присъединила и друга — отвътре на бузата. В устата му имаше силен ръждив вкус. Навярно се беше прехапал до кръв по време на битката.

Видя жената да се обръща към някого зад себе си, някой, който през цялото време не беше помръднал, нито издал звук. Самата мисъл за това го вледени… а после жената отстъпи назад и мястото й до странния стол зае друг. Тото обърна глава докъдето му позволяваше болката и видя ръка в метална ръкавица с изящна направа.

Гласът на новодошлия беше тих, лукав и ироничен.

— В твоето положение, младежо, не бих си губил времето с ненужни въпроси. Как ти е името, момко?

Реши, че няма да отговаря на въпроса, но ръкавицата се размърда с леко метално изстъргване и той бързо-бързо промени решението си.

— Тото. Викат ми Тото.

— Това е мухородно име. — Мъжът явно се забавляваше. — Изглежда си израснал… в Колегиум, прав ли съм? Е, моето име е Дариандрефос, но осоидите, понеже са варвари, ми казват само Дрефос. Или „полковник на помощните войски“, разбира се.

— Помощни?… — Непознатият термин беше свръх силите му в момента.

— Всъщност, аз съм единственият полковник на помощни войски в Империята. Знам го, защото измислиха този чин заради мен. Може би един ден ще трябва да ме произведат в генерал на помощни войски, а после — какво? Може би император на помощни войски. Виж това би било забавно. Ти къде си учил?

Тото затвори очи и не каза нищо.

— Знаеш ли защо си тук вместо при другите пленници? Едва ли. Пленихме трима от вас и другите двама ще бъдат разпитвани по методите на осите и според физическата им издръжливост. А това, както вероятно си се досетил и сам, не е разпит. Това, Тото, е само приятелски разговор.

Младежът продължи да мълчи и полковникът цъкна ядно с език. Тото се стегна да посрещне удара, но никой не го удари. Вместо това усети подръпване при китките и след миг примката на въжето се разхлаби. Той отвори очи и видя тъмнокожото момиче да отстъпва отново назад.

— Редно е да получиш някакъв знак за моята добронамереност — каза Дрефос.

Сега вече Тото успя да се завърти и да го огледа добре. Не че можа да види много. Дългата роба и дълбоката качулка превръщаха мъжа във високо привидение. Единствено ръкавицата се подаваше измежду гънките на материята в черно и жълто.

— Какво става? — настоя Тото. — Какво искате от мен?

— Тук си заради това. — Ръкавицата се мушна обратно между диплите на дрехата и после излезе отново оттам с грижлива икономичност на движенията, която подсказваше, че ръката в нея страда от някакво нараняване. Мъжът държеше малък механизъм, който Тото познаваше отлично.

— И това — добави Дрефос. Другата му ръка — и тя с тъмна ръкавица, но обикновена, а не метална — се появи за миг и закачи на облегалката на стола дълга кожена ивица с пришити джобове. Ивицата съдържаше преносимия му комплект занаятчийски инструменти, а механизмът, който Дрефос размаха пред лицето му, беше една от въздушните батерии, малкият личен проект на Тото, в който той бе вложил толкова надежди и който така и си остана недовършен.

— Забележително е колко много може да научи човек от съдържанието на нечия раница — продължи Дрефос. — Ти очевидно си учил за занаятчия, но това можех да го установя и по специфичните мазоли на ръцете ти. Учил си в Колегиум, значи? Във Великата академия?

Тото кимна, обзет от лоши предчувствия.

— Бих дал мило и драго за тази привилегия.

— И ти ли си занаятчия? — попита обнадеждено Тото, хванал се за последната реплика като удавник за сламка.

Дрефос се изсмя кухо.

— По мое собствено мнение аз съм може би най-добрият занаятчия, когото ще срещнеш някога. Единствената причина да вмъкна „може би“ в горното изявление са преподавателите, при които ти, за разлика от мен, си имал честта да се обучаваш. С болка на сърце признавам, че с изключение на мен Империята е невръстна в занаятчийските науки. Само три поколения я делят от варварството, докато вие, равнинците, имате вековни традиции в това отношение. Но човек трябва да работи с инструментите, които има, нали така?

— Не е възможно Империята да си няма занаятчии. Осородни занаятчии — каза Тото. — Не виждам с какво съм толкова специален.

— Напротив, специален си. На осородните занаятчии не може да се разчита. Деля ги на две категории — тъпоумници, които са понаучили нещо и са спрели дотам, и другите, които не са чак толкова тъпи, но пилеят интелекта си в политика и егоистични амбиции, а за науката не дават и пукната пара. Не, аз избирам своите хора от други източници. Освен ако не е учил в странство, осороден не бих пуснал и да стъпи в работилниците ми.

— Искаш аз да?…

— Проявявам интерес към теб, Тото. Никога не съм имал честта за мен да работи човек, учил във Великата академия.

— Никога няма да работя за Империята! — заяви Тото, надигна се, но падна назад от непоносимата болка в главата.

— Още не си чул предложението ми — каза Дрефос, който очевидно продължаваше да се забавлява.

— Знам я аз Империята. Знам как гледат на другите раси, да не говорим за полуродните! — изсъска през зъби Тото.

— И какво им е толкова на полуродните? — В гласа на Дрефос имаше толкова суховат хумор, че Тото се надигна на лакът да види какво е смешното.

Дрефос вдигна ръце — едната облечена в метал, другата не — и си свали качулката. Лицето, разкрило се отдолу, беше на петна в различни отсенки на сивото, а очите му нямаха ириси. Имаше различни степени на полуродство, както Тото знаеше добре. Малцина късметлии като Тиниса приличаха изцяло на единия си родител или смесеното наследство се бе проявило в нещо екзотично и привлекателно. Повечето бяха като Тото, дамгосани от нечистокръвността по начин, видим за всички. А Дрефос беше от малцината нещастници, при които полуродството се бе изродило в неестествена грозота. Лицето му беше слабо и аскетично, но имаше нещо ужасно сгрешено в пропорциите. Дори когато се усмихнеше, резултатът бе неприятно разкривен.

— Наясно съм, младежо, че няма да спечеля награда за красота. Ала можеш да бъдеш сигурен, че не съдя за никого според лицето или кръвта му — каза той.

— Дрефос — промълви Тото. — И онова другото, дългото име. Молецородни имена?

— Името ми го е дала майка ми. Баща ми, незнаен и неоплакван, й отделил само толкова от времето си, колкото било необходимо да я изнасили. Осородните войници не са известни с добро отношение към пленниците и робите. Както и повечето войници всъщност.

— Но нали каза, че си занаятчия?

Разкривената усмивка се разшири неестествено.

— Забележително, нали? Явно нещо от бащиното ми семе се е проявило в пълна мяра у мен — тънък усет към света на металите, толкова рядко срещан в своето съвършенство, че Империята е готова да обърне йерархията си надолу с главата, за да ми намери място в редиците си. Ако не бях аз, стените на Тарк още щяха да са цели-целенички. А сродниците ми по майчина линия все така седят в пещерите си, драскат рисунки по стените и се преструват, че прежното им величие още е живо.

Тото се отпусна назад в стола. Едно чувство покълнваше дълбоко в него, чувство на интерес. Този странен човек, занаятчия и аутсайдер едновременно, съумял да си спечели висок ранг не другаде, а в праволинейната Империя на осите, беше успял да подпали въображението му.

— Идеята ви е била да унищожите моите въздушни кораби, нали? — попита тихо Дрефос.

Въпрос, който съдържаше отговора в себе си. Тото се напрегна вътрешно, но след миг прецени, че ще му е по-лесно, ако се върнат на позната почва.

— Да.

— Няма от какво да се притесняваш — каза меко Дрефос. — Атаката ви беше планирана добре. Обзалагам се, че не мравкородните са я измислили. Имал съм си вземане-даване с тях и знам, че расата им е напълно лишена от интуиция. Ти обаче си съзрял заплахата и си действал по съответния начин, точно както аз съзрях нашата уязвимост и изисках два взвода войници да чакат в готовност и да се втурнат към въздушните кораби при първия знак за неприятности в лагера. И добре, че го направих.

Това било значи — последният пирон в ковчега на отчаяния му план. Водовъртеж от образи нахлу в главата му — битката, яростта. Нещо го взриви изведнъж и той понечи да скочи от стола. Но още преди младата жена да го е спряла, Тото политна безсилно назад — болката в главата му беше толкова силна, че не би могъл да се изправи на крака без чужда помощ. Жената го прихвана, преди да е паднал. Ръцете й бяха изненадващо силни. Повдигна го и го настани на ръба на стола.

— Пленници… — изломоти той.

— Да? — Дори със затворени очи Тото усети, че Дрефос се е приближил.

— Спомена, че сте взели и други пленници. Освен мен.

— Двама, ако трябва да сме точни, макар че единият може и да не се възстанови достатъчно, за да го подложат на разпит.

— Имаше ли?… — Той примижа и вдигна поглед към Дрефос. — Имаше ли един мъж водно конче? Той трябва да е…

— Знам ги водните кончета. От Федерацията — кимна Дрефос. — По време на Дванайсетгодишната война изпробвах и усъвършенствах някои от най-добрите си изобретения. Съжалявам, но другите пленници са мравкородни. Ако снощи в групата ви е имало човек от Федерацията, то той не е бил заловен жив, нито има данни да е избягал. Боя се, че най-вероятно е загинал.