Включено в книгата
Оригинално заглавие
37°2 le matin, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 9 гласа)

8

На шега, на майтап, вечерите започнаха да захладняват и първите листа окапаха от дърветата и напълниха канавките. Бети се бе заела с последния ми бележник, докато аз продължавах да се занимавам с дребни поправки тук-там, за да осигуря жизнения минимум. Всичко вървеше добре, само дето сега се будех нощем, седях в тъмното с отворени очи и с пламнал мозък, въртях се в леглото, сякаш бях глътнал змия. Бях спретнал нов бележник и молив до леглото и достатъчно беше само да протегна ръка, за да ги взема, но този цирк продължаваше вече дни наред и колкото и да си измъчвах мозъка в търсене на каква да е мъничка идея, нищо не се пръкваше, ама направо нищо, и всяка нощ великият писател се просваше безпомощен на ринга. Дори не успяваше да потърси някоя станция на транзистора, глупакът му с глупак, и за това нямаше желание. И не можеше да разбере защо.

Опитвах се да се убедя, че е само временен умствен запек, и за да си освежа мозъка, занимавах се по малко с електричарство следобедите — сменях жици, поставях по някой дериват или ключове с реле за регулиране силата на светлината, за да създам приятна атмосфера — ярка светлина вечер, а накрая едва мъждукаща, докато се любим. Но дори когато се залисвах с тези поправки, душата ми крееше и се налагаше да сядам, за да обърна една бира. Едва надвечер започвах да се чувствам добре, да се връщам към нормалното си състояние. Понякога бях дори весел, алкохолът ми подаваше ръка. Приближавах се до Бети и се навеждах над машината.

— Слушай, Бети… няма смисъл да си блъскаш главата, чувствам се съвсем изпразнен!

Ставаше ми весело от тази мисъл и удрях едно кроше на капака на машината.

— Хайде, хайде, седни — казваше тя — и престани с твоите щуротии, не знаеш какво говориш.

Отпусках се усмихнат на фотьойла и започвах да зяпам мухите. Когато времето беше хубаво, оставяхме вратата на терасата отворена и хвърлях навън празната бирена бутилка. Отвътре изплуваше все още същото послание: „Къде? Кога? Как?“, но никой не се притичваше на помощ, за да изкупи страданията на една клета душа. А всъщност исках толкова малко, някакви си две или три странички, за да стартирам, останалото беше моя работа. Сигурен бях, че ми е достатъчен само начален тласък. Предпочитах да обръщам всичко на шега, защото наистина беше тъпо. Бети клатеше глава усмихната.

След това се занимавах с приготвянето на яденето и грижите отлитаха, ходех на пазар с Бонго, свежият въздух ме събуждаше. А ако ми се случеше да изкрейзя отново, докато чупех яйца или печах чушки над пламъците, не го вземах толкова навътре, чаках да дойде моментът, в който ще седна на масата в компанията на двете момичета. Опитвах се да не изоставам от темпото им. Гледах ги как разговарят, как очите им стрелкат пламъчета. Обикновено се развихрях, докато приготвях сосовете, те намираха, че в това отношение съм гениален, и направо облизваха чиниите. Хората твърдяха, че и като водопроводчик съм гениален. А притежавах ли достатъчно хъс, за да стигна до крайност в усърдието? След всички тези безметежни години имах право да се питам какво става с мен. Все едно, че искаха от мен да подкарам стар, обрасъл в бурени локомотив; доста страшничко ми се струваше.

В деня, в който Бети завърши преписването на книгата, направо ми прималя от новината. Усетих болки в краката. Когато ми го съобщи, бях се качил на един стол и бърниках някаква лампа, имах чувството, че ме удари ток. Слязох бавно от стола, като се вкопчих в облегалката. Дадох си вид на човек, който изпитва сдържан възторг.

— Дявол да го вземе, време беше… Ами тогава да отида да купя най-сетне едно домино.

Не слушах какво ми казва, нищо повече не чувах, тръгнах възможно най-спокойно да взема якето си — приличаше на сцена, в която актьорът е получил куршум в корема и отказва да се строполи на земята, — навлякох го и заслизах по стълбата, без да си поема дъх до вратата.

Излязох на улицата и закрачих. С падането на нощта бе излязъл лек ветрец, но скоро плувнах целият в пот и забавих крачка. Забелязах, че Бонго ме следва. От време на време ме изпреварваше, подтичвайки, после ме изчакваше, не зная защо го правеше, във въздуха се носеше повей на сляпо доверие и това изостряше нервите ми, а също и усещането за безтегловност.

Влязох в един бар и си поръчах текила, защото ефектът е бърз, имах нужда от нещо остро и силно като камшик. Винаги съм смятал, че краят на щастливите дни е нещо, което човек трудно може да преглътне, поръчах още една чаша, след което се почувствах по-добре. Имаше някакъв тип до мен, беше поркан и ме гледаше настойчиво, като държеше чашата с две ръце. Когато видях, че се опитва да ме заговори, реших да му вдъхна малко повече решителност:

— Хайде, давай… каква ли тъпотия ще изплюеш?

Когато се измъкнах най-сетне от бара, почувствах се определено по-добре. Всички ние сме кой повече, кой по-малко луд, а животът е една безсмислена плетеница. За щастие оставаха хубавите моменти, на всички им е ясно за какво намеквам, и нищо друго, но животът все пак си струва да бъде изживян, останалото няма никакво значение. Всъщност всичко би могло да се случи, без да се усети голяма разлика, бях убеден в преходността на нещата, заредил се бях вътрешно с половин бутилка текила, виждах палмите по улиците и вятърът преминаваше през мен.

Вкъщи ме очакваше изненада. Рус, полуоплешивял мъж на около четирийсет и пет, с малко „бойлерче“. Беше се настанил на любимото ми място с Лиза на коленете.

Разбира се, Лиза беше нормално момиче, с всичко, каквото й се полага. Понякога не се връщаше през нощта, довтасваше едва към призори, за да се преоблече и да изпие едно кафе, преди да тръгне за работа. Мярвах я в кухнята, на едно момиче от пръв поглед му личи, когато се е чукало, и се радвах за нея, надявах се, че добре си е направила кефа, наслаждавах се на тези моменти на съучастничество, без да обеля дума. Това правеше деня ми по-приятен. Знаех, че съм галеник на съдбата. Понякога животът ми хвърляше шепа златен прах в очите. След това можех да понеса всичко, бяхме страхотно трио, нямах нищо против да бърникам всичките канали на града, само и само да мога да се спася към пет вечерта, да имам време да взема един душ, преди да ги видя и двете — едната ми предлага чаша, а другата няколко маслини.

Общо взето, Лиза не говореше много за мъжете, които срещаше, нито за тези, с които се чукаше, казваше, че не си струвало, и сменяше темата, смеейки се. Разбира се, никога не бе водила мъже вкъщи. Можеш да си сигурен, казваше, че този, който ще прекрачи прага на тази къща, ще превъзхожда с нещо останалите.

И така, направо онемях, когато онзи тип ме поздрави, като вдигна чаша. Беше отпуснал възела на връзката си и навил ръкавите на ризата. Съзнавах, че имам пред себе си рядка птица.

Лиза ни представи един на друг с блеснали очи и мъжът се втурна да ми стисне ръката, бузите му бяха червени, приличаше на плешиво бебе със сини очи.

— Всъщност — попита Бети — намери ли каквото търсеше?

— Ами да, но трябваше да пообиколя.

Лиза ми връчи една чаша. Мъжът ме погледна и се усмихна. Аз също се усмихнах. Много скоро вече владеех положението, той се казваше Едуар, но предпочиташе да го наричаме Еди, току-що бе отворил пицария в центъра, сменяше си колата на всеки шест месеца и се смееше шумно. Потеше се по малко и, изглежда, се чувстваше добре с нас. След час се държеше вече така, сякаш се познавахме от двайсет години. Хвана ме за ръката, докато момичетата разговаряха в кухненския бокс.

— А ти какво, приятел, казват, че пишеш романчета?

— Ами случва ми се от време на време — казах.

Намигна ми многозначително.

— Капят ли мангизи от това?

— Зависи, не е редовен доход.

— Положително е хитро измислено — заключи той. — Пишеш си спокойно историйката, без да си даваш зор, и после отиваш да си прибереш парите…

— Точно така.

— В кой жанр си се специализирал?

— Историческия роман.

През цялата вечер се питах как ли функционира мозъкът на едно момиче, чувствах с положителност, че нещо не разбирам в цялата тази работа. Питах се какво толкова намира в този Еди, който, освен че поркаше яко, разказваше, без да млъква, някакви истории и през цялото време се майтапеше. Безброй са вече случаите, в които животът ми е поднасял изненади, но все още обичам да съм нащрек, все се намират две-три неща, които можеш да научиш. Това важи особено за Еди; оказа се, че първото ми впечатление е било погрешно, в действителност Еди беше истински ангел.

Както и да е, когато стигнахме до кифличките с ром, той направо ме беше замаял с приказките си. В крайна сметка не беше чак толкова неприятно. Малко шумна и идиотска обстановка, от време на време по някоя хубава пура, не беше чак толкова лошо. Еди бе донесъл шампанско, изстреля тапата към тавана, като в това време ме гледаше, и ми сипа голяма чаша.

— Хей, наистина съм доволен, че се разбираме добре четиримата, наистина е така, кълна ви се. Момичета, я ми подайте чашите си!

На другата сутрин беше неделя, Еди пристигна с голям куфар точно когато тримата закусвахме. Намигна ми и каза:

— Донесох някои неща. Бих искал да си се чувствам като у дома…

Извади от куфара две-три доста къси кимона, чехли и бельо за смяна. После отиде в банята и след трийсет секунди излезе оттам, преоблечен в кимоно. Момичетата му изръкопляскаха. Бонго вдигна глава да види какво става. Еди имаше къси, бели и невероятно окосмени крака, разпери ръце, за да можем пълноценно да се насладим на гледката.

— И вие трябва да се облечете така — засмя се той. — Това е единствената дреха, която признавам за вкъщи!

После седна при нас, сипа си кафе и започна да разправя нова история. Изпитах смътно желание да се пъхна отново в леглото.

В началото на следобеда двамата с Бети се посветихме на това да опаковаме екземплярите на ръкописа ми и да търсим адресите на издателите в телефонния указател. Но сега вече се бях примирил, приемах всичко с известно безразличие и дори ми се стори, че усетих малка искра в крайчеца на пръстите, докато пишех името на прочут издател. Изтегнах се на леглото с цигара в уста. Когато Бети дойде при мен, вече се чувствах съвсем добре. Усещах дори някаква необичайна лекота. Сякаш работех на бавни обороти.

Започнах да гледам Бети със странен поглед, като си играех с косите й, когато чух шум по стълбите и след секунда пред мен цъфна Еди, размахващ бутилка и чаши.

— Ей, вие двамата, стига сте се усамотявали. Още не съм ви разказал какво ми се случи…

По дяволите, Лиза… Какво те прихвана? — помислих си.

Малко по-късно той успя да ни накара да се качим в таратайката му и полетяхме към хиподрума. На небето имаше няколко малки облачета. Момичетата бяха възбудени и в продължение на километри радиото грачеше какви ли не реклами, докато Еди се майтапеше през целия път.

Пристигнахме за старта на третото надбягване. Еди изтича да купи билети, докато аз помъкнах момичетата към бара. Намирах конните състезания за много досадни, а и гледката бе неизменно същата. Хора тичаха към гишетата, коне препускаха, хора се връщаха към оградата, коне пристигаха и хора отново побягваха към гишетата. Тъпо като футболен мач. Общо взето, по време на последната отсечка Еди започваше да удря крошета във въздуха и ушите му почервеняваха, в следващата секунда се хващаше за косите. Смачкваше билетите и ги хвърляше на земята, ругаейки.

— Не спечели ли? — попитах аз.

Когато се ометохме, небето беше почти розово и докато вървяхме към колата, Еди си възвърна добрата форма. Дори беше успял да изчезне и да се върне с няколко порции пържени картофи.

И така, в началото той малко ми досаждаше, но достатъчно беше да не обръщам много внимание на приказките му и компанията му ставаше поносима. Мотаеше се из къщата, бръщолевеше какви ли не глупости на висок глас, без да се обръща към никого конкретно, от време на време го дарявах с по някоя усмивка… Сутрин не си даваше много зор, а вечер пристигаше към полунощ или към един, след като затвореше пицарията. Винаги носеше нещо за ядене и за пиене, вечеряхме заедно. Във финансово отношение това ядене, което ни падаше от небето, беше едно чудо. Еди все пак загря две-три неща. Понякога правеше намеци като този:

— Знаеш ли, че вече не си спомням… Какви точно книжлета пишеше ти?

— Научна фантастика.

— А, да… И върви ли тая работа? Падат ли мангизи?

— Падат, но адски дълго трябва да чакаш, докато приключат продажбите. А понякога забравят да изпратят чек, но не се оплаквам…

— Казвам ти го, защото, ако междувременно си закъсал…

— Благодаря ти, не съм. В момента обмислям нещо ново, мисля, че ще го претупам по-лесно…

Или пък веднъж на разходка, момичетата се разхождаха по плажа, духаше силен вятър, а аз ги гледах, с Еди бяхме останали в колата с включена климатична инсталация.

— Може би трябва да промениш жанра — каза той. — Положително има книги, които се продават по-добре от други…

— Не, мисля, че това е просто въпрос на време.

— По дяволите, чакай, не мога да се сетя…

— Криминалета.

— Ами да… Абе сигурно от някои книги човек може да спечели милиони, а?

— О, като нищо, дори стотици милиони.

— А може би и милиарди?

— Да, има и такива случаи. Но за момента направо съм затънал в новата история, нямам време да мисля за друго…

И наистина всеки ден мислех за това. Всичките мангизи, с които разполагах, бяха в джобовете ми — няколко банкноти и два-три аванса, не би трябвало по никакъв начин да ни се случва нещо непредвидено или пък да ни се прииска да заминем някъде за събота и неделя, доста тъпо беше така. Малко повече от седмица, откак Бети беше свършила с преписването на ръкописа ми, и я виждах как се върти в кръг из къщата, по два пъти на ден си лакираше ноктите. Познавахме наизуст целия квартал, но въпреки това излизахме за мъничко следобед, да поразнообразим деня, правехме обиколка на уличките със стария Бонго.

Много не говорехме, тя имаше вид на човек, който непрекъснато мисли за нещо. Вървеше с ръце в джобовете и така се мотаехме под плахите лъчи на слънцето с вдигнати яки. От няколко дни времето бе станало доста гадно, но много не му обръщахме внимание, чак привечер, след като бяхме изминали километри. Ние с Бонго изплезвахме езици; колкото до нея, достатъчно беше да срещна дори за миг погледа й, за да разбера, че би могла да измине същото разстояние на бегом без никакъв проблем. Мен животът ме приспиваше. При нея беше точно обратното. Съчетание от вода и огън, идеалната комбинация, за да се изпари като дим.

Една вечер ми се видя толкова очарователна, докато се качвахме по стълбите, че я спрях на последните стъпала. Бях пуснал два пръста под полата й и се готвех да сляза в ада, когато тя ме попита ни в клин, ни в ръкав:

— Какво мислиш за предложението на Еди?

— Хм…

— Кажи ми какво мислиш НАИСТИНА!…

Току-що бяхме обърнали долу няколко бутилки кианти и щом се заизкачвахме по стълбите, погледнах краката й, а те изпращаха посланията си право към мозъка ми. Влязохме, затворих вратата и я притиснах към стената. Имах желание да извърша спрямо нея някакво сексуално изстъпление, да разкъсам слиповете й в леденото лунно сияние. Пуснах й един език в ухото.

— Искам да чуя мнението ти — настоя тя. — Трябва да се разберем по този въпрос.

Пъхнах коляно между бедрата й и я погалих по задника, като в същото време смучех зърната на гърдите й.

— Не, почакай една секунда… Трябва да знам…

— Да, да… Какво казваш?

— Казвам, че в крайна сметка идеята на Еди не е толкова лоша, какво ще кажеш?

Питах се какво ли говори, тъкмо бях вдигнал полата й над бедрата и установих, че е с чорапогащник на голо. Трудно ми беше да мисля за друго.

— Не мисли повече за нищо — казах.

Затворих й човката с яростна целувка, но веднага след това тя отново пусна плочата:

— Бихме могли да опитаме, докато чакаме отговор за книгата, няма да ни отнеме кой знае колко време…

— Да, добре, съгласен съм… — казах аз. — Чакай, ела, нека поседнем на леглото…

Проснахме се на леглото. Това съвсем ме замая. Плъзнах ръце по найлона на чорапогащника, бедрата й бяха топли и гладки.

— А и така ще поспестим някой и друг франк, не мислиш ли… Ще имаме време да се подготвим и ще можем да си купим няколко парцалчета, вече нямаме какво да носим.

Извивах се неистово на леглото, за да си сваля панталоните, чувствах, че душата й ми се изплъзва.

— Мислиш ли? — казах. — Мислиш ли?

— Убедена съм — отвърна тя. — Няма нищо по-лесно това, особено що се отнася до пиците.

Тя ме улови за косата точно когато се плъзгах надолу по корема й, с 220 пулс във вените.

— Надявам се, че ми имаш доверие — каза.

— Разбира се — отвърнах.

Бети пъхна главата ми между краката си и най-сетне се озовах извън борда.