Включено в книгата
Оригинално заглавие
37°2 le matin, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 9 гласа)

11

Когато получих шестото писмо с отказ на издател, разбрах, че книгата ми никога няма да бъде публикувана. Но Бети не можа да го разбере. И този път цели два дни не обели дума, гледаше мрачно и каквото и да й разправях, нямаше ефект, просто не ме слушаше. Всеки път веднага опаковаше ръкописа и го изпращаше на нов адрес. Чудесно е така, казвах си аз, все едно си се сдобил с абонаментна карта, за да си получаваш редовно порцийката страдание, да изпиеш чашата с отрова до дъно. Разбира се, не й казвах тези неща и хубавото ми романче все повече линееше. Но не то ме тревожеше, безпокоях се за Бети. Беше се отказала да маца с червено тези хора и аз се тревожех, като виждах, че сега задържа всичко в себе си.

Еди полагаше големи усилия, за да разведри обстановката в такива моменти. Непрекъснато бръщолевеше нещо и пълнеше къщата с цветя, като ме гледаше въпросително, но нищо не се получаваше. Мисля, че ако бях изпитал нужда от истински приятел, щях да избера него, но човек не може да има всичко в живота, а и аз не можех да предложа много нещо в замяна.

Лиза беше чудесна, кротка и изпълнена с разбиране, какво ли не правеше, за да я поразсее. Всичко беше напразно. Всеки път, когато намирахме някой от ръкописите ми смачкан в пощенската кутия, поглеждахме към небето и въздишахме. Пак се почваше отначало.

На всичкото отгоре навън беше адски студ и по улиците духаше пронизващ вятър. Наближаваше Коледа. Когато се събудихме една сутрин, навън вилнееше снежна буря. Предната вечер бяхме джапали в калта. Понякога животът в града ми тежеше. Най-красивите ми сънища ме отвеждаха в затънтени кътчета, в тихи цветни пустини, където можех да оставя погледът ми да се рее, следвайки линията на хоризонта, и спокойно да мисля за новия си роман или за вечерята, или пък да се вслушвам в първите крясъци на някоя връхлетяла от мрака нощна птица.

Прекрасно разбирах какво не беше в ред с Бети — този проклет роман я приковаваше на едно място, връзваше й ръцете и краката. Беше като див кон, който си е скъсал мускула на крака, като е прескачал преграда от кремък, и сега се мъчи да се изправи. Това, което си бе представяла като слънчева поляна, се бе оказало всъщност тъжно и мрачно ограждение, а на нея неподвижността не й говореше нищо, не беше създадена за нея. Но въпреки това се бе вкопчила в това състояние с всички сили, сърцето й бе изпълнено с ярост и с всеки изминал ден бездействието все повече я смазваше. Болеше ме, като я гледах така, но нищо не можех да направя, тя се бе окопала в едно непристъпно място, където нищо и никой не можеше вече да я достигне. В такива моменти вземах една бира и се задълбавах в кръстословиците от седмицата, така поне бях сигурен, че няма да ме закача. Все пак стоях наблизо в случай, че има нужда от мен. Очакването беше най-лошото, което можеше да я сполети. А написването на тази книга бе положително най-голямата дивотия в живота ми.

В известен смисъл можех да си представя какво чувства тя всеки път, когато едно от тези писма с отказ кацваше вкъщи с всичките последствия, и понеже започвах вече да я опознавам, намирах, че го понася по-скоро добре. Сигурно не беше лесно всеки път да се оставяш да ти изтръгнат ръка или крак и просто да стискаш зъби, без да кажеш нищо. Колкото до мен, имах си каквото ми беше нужно и от цялата работа не ми ставаше нито студено, нито топло, все едно, че получавах новини от планетата Марс, и това съвсем не ми пречеше да заспя, нито пък да се събудя сутринта до нея, не виждах връзката между написаното от мен и книжлето, което разни типове редовно хвърляха в кошчето за боклук. Чувствах се малко в положението на човек, който се опитва да пласира бански костюми на зиморничави ескимоси, без да знае нито дума на техния език.

Всъщност единствената ми надежда беше Бети накрая да се умори от всичко това, да прати по дяволите писателя и нещата да си бъдат както в началото — да се гощаваме с мексикански специалитети на слънце и да излизаме на верандата с ведра душа, като хвърляме по някой поглед към придобилия отново ясни контури свят. Може би подобно нещо би могло да се случи, може би надеждата щеше накрая да загние и да падне някоя сутрин като сух клон, не беше невъзможно, не. Само че трябваше един от тези жалки глупаци да дойде и да ни подпали чергата и само като помисля за това, си казвам, че онова нищожество не си получи и една десета от заслуженото.

И така, за шести път бяха отхвърлили книгата ми и по лицето на Бети бе започнало да се появява нещо като усмивка след два дни депресия. Къщата малко по малко се връщаше към живот, парашутът се бе отворил и спокойно се носехме надолу. Първите признаци на разведряване ни караха да забравяме ядовете и точно приготвях едно убийствено кафе, когато Бети влезе с пощата. Имаше писмо. От известно време животът ми направо бе отровен от тези гнусни писма. Погледнах с отвращение отворения плик, който Бети държеше в ръка.

— Кафето е готово — казах. — Какво ново, красавице?

— Нищо особено — отговори тя.

Доближи се до мен, без да ме гледа, после пъхна тая гадост в отвора на пуловера ми. Потупа два-три пъти леко мястото, където беше писмото, след което се обърна към прозореца и облегна чело на стъклото, без да добави нищо. Кафето завря. Изключих го. После взех писмото. Беше бланка с името и адреса на някакъв тип. Ето какво разправяше той:

Драги господине,

Вече цели двайсет години се занимавам с изчитане на ръкописи, изпратени до тази издателска къща. И повярвайте ми, през ръцете ми са минали и добри, и не толкова добри неща. Но все пак нищо не може да се сравни с това, което сте имали лошия вкус да ни изпратите.

Често ми се е случвало да пиша на непознати автори, за да изразя цялото възхищение, което съм изпитал към труда им. Обратното още никога не ми се беше случвало. Но вие, господине, вие преминавате всякакви граници.

Тъй като вашият стил в много отношения ми напомня за първите признаци на проказата, връщам ви с дълбоко отвращение това зловонно цвете, което ви се е представило като роман.

И понеже природата ражда понякога чудовищни неща, ще се съгласите с мен, че за един честен човек е въпрос на дълг да сложи край на подобни аномалии. Разберете, че аз ще се заема с вашата реклама. Съжалявам все пак, че това нещо няма да може да се върне на мястото, което не е трябвало никога да напуска: имам предвид една блатиста зона на вашия мозък.

Следваше нервен подпис, който пресичаше почти целия лист. Сгънах отново писмото и вяло го запратих под умивалника, като че ли беше долнопробен рекламен проспект. Заех се с кафето, като наблюдавах Бети с крайчеца на окото. Не беше помръднала, сякаш й беше интересно да гледа какво става на улицата.

— Знаеш ли, това е част от играта — казах аз. — Винаги съществува риск да попаднеш на някой глупак. Неизбежно е…

Тя пропъди нещо във въздуха с раздразнение.

— Добре, да не говорим повече за това — отсече. — Всъщност забравих да ти кажа…

— Да?

— Записах се за преглед при гинеколог.

— Хм, нещо не е в ред ли?…

— Трябва да ми види спиралата. Да провери дали не е спаднала.

— А, да…

— Не искаш ли да дойдеш с мен? Малко ще се проветрим…

— Разбира се. Ще те чакам. Освен това обожавам да прелиствам списанията от последните месеци. Действа ми успокоително.

Помислих си, че този път ще се отърва лесно. Това ме изпълни с неудържима радост. Този кретен с писмото адски ме беше изплашил.

— Към колко ще отидем? — попитах.

— Имам време точно колкото да си сложа малко крем на носа.

Не преувеличавам, когато казвам, че беше чудесна.

Навън грееше студено и пестеливо слънчице — възползвах се от случая, за да поема дълбоко въздух.

Малко по-късно пристигнахме при гинеколога. Това, което ме учуди, бе, че никъде нямаше табелка, но Бети вече бе натиснала звънеца с пръст и мозъкът ми явно работеше на бавни обороти. Отвори ни някакъв мъж по домашен халат, излязъл направо от „Хиляда и една нощ“ — платът трептеше като сребриста повърхност на езеро. Косата по слепоочията на Чаровния принц бе прошарена, а в зъбите си стискаше дълга лула от слонова кост. Като ни видя, повдигна едната си вежда. Ако тоя тип е гинеколог, тогава аз съм галеникът на литературните списания, помислих си.

— Да? — попита той.

Бети го погледна втренчено, без да отговори.

— Жена ми има час при вас — казах аз.

— Моля?…

В този миг Бети извади писмото от джоба си. Пъхна го под носа на симпатягата.

— Вие ли сте написали това? — изрече тя.

Не познах гласа й, представих си вулкан, който отваря едното си оченце. Онзи махна лулата от устата си и я притисна към сърцето си.

— Но какво означава това? — попита.

Казах си, че всеки миг ще се събудя, не се обезпокоих ни най-малко. Изненадан бях само от това колко реална изглеждаше сцената, тихият и широк коридор, мокетът под краката ми, онзи тип, който лекичко си хапеше устната, и писмото, което трептеше в ръката на Бети неуязвимо като блуждаещ огън. Бях стъписан.

— Зададох ви въпрос — започна отново Бети с треперещ глас. — Вие ли сте написали това, отговорете ми!

Онзи се направи, че гледа писмото по-отблизо, после се почеса по врата, като ни стрелкаше с поглед.

— Ами… знаете ли, по цял ден пиша писма и нищо чудно, ако…

Виждах какво се опитва да направи в момента, докато продължаваше да говори, даже и едно тригодишно хлапе щеше да забележи целия този цирк. Отстъпваше видимо към вътрешността на апартамента и се готвеше да се хвърли към вратата. Питах се дали ще успее да го направи, не изглеждаше много ловък. Направи жалка гримаса, преди да пробва последното средство, но честно казано, не можеше да бъде по-левашки изпълнено, освен ако не ставаше дума за сцена от филм, заснета със забавена камера. Бети имаше достатъчно време спокойно да подложи рамо на вратата и шампионът се препъна назад в антрето. Държеше се за ръката.

— Но какво ви прихваща… Вие сте луда!…

На една колона беше поставена голяма синя ваза. Бети замахна с чантата си и вазата полетя във въздуха. Чух шум от счупен порцелан. Това ме събуди. От удара чантата на Бети се беше отворила и всички онези неща, които можем да намерим в чантата на едно момиче, се разпиляха на земята заедно с парчетата порцелан.

— Чакай, ще ти помогна да ги събереш — казах аз.

Беше бледа като мъртвец. Изгледа ме кръвнишки.

— ПО ДЯВОЛИТЕ, НЕ СЕ ЗАНИМАВАЙ С ТОВА! КАЖИ МУ КАКВО МИСЛИШ ЗА ПИСМОТО!

Онзи ни гледаше с обезумели очи. Наведох се да вдигна едно червило, което блестеше в краката ми.

— Нямам какво да му кажа — отвърнах.

Продължих да събирам джунджуриите и имах усещането, че нося на плещите си петстотин килограма.

— Майтап ли си правиш с мен? — попита тя.

— Не, но не ме интересува какво мисли той. Имам си други грижи…

Онзи не бе в състояние да оцени тази възможност да се измъкне от създалото се положение. Той явно нищо не разбираше. Вместо да си седи на мястото, да мълчи и да ни остави да си съберем нещата, не знам каква муха го ухапа, сигурно забеляза, че няма да се хвърля отгоре му, и се остави да бъде подведен от привидно отстранената опасност. Тръгна към нас.

Сигурен съм, че Бети напълно го беше забравила. Сега целият й гняв бе насочен срещу мен. Продължавахме уборката на килима, за да възстановим липсващите късчета на мозайката, която се бе разпиляла от чантата й, и дори не знам как се справяше, защото в същото време не ме изпускаше от очи, дишаше много учестено и погледът й бе яростна и тъжна вариация върху темата на страданието. И така онзи тип застана зад гърба й и направи едно безразсъдно движение — докосна рамото й с крайчеца на пръстите си.

— Слушайте, не съм свикнал с тези панаирджийски изпълнения — заяви той. — И затова ще използвам едно-единствено оръжие, моя ум…

Бети затвори очи, без да се обръща.

— Не ме докосвай! — изсъска.

Но мъжът беше опиянен от собствената си дързост, един палав кичур танцуваше на челото му и очите му блестяха.

— Не приемам поведението ви — добави той. — Очевидно диалогът между нас е невъзможен, защото словото, както и стилът, предполагат поне малко изтънченост, което особено много ви липсва…

Измина кратък отрязък от време, наситен с особено мълчание, напомнящо трепетната тишина, която отделя гръмотевицата от светкавицата. Бети току-що бе вдигнала един гребен, държеше го в ръка, беше от евтините, пластмасов и прозрачен, червеникав, с големи зъбци. Изправи се рязко, като в същото време се обърна, и ръката й описа дъга във въздуха. С един замах на гребена му раздра бузата.

Мъжът първо я погледна учудено, после сложи ръка на раната си, отстъпвайки назад, а кръвта шуртеше, приличаше на сцена от пиеса, само дето той, изглежда, бе забравил текста и единствено устните му мърдаха. Започваше да става доста шибано. Бети сумтеше като ковашки мех, приближи се до него, но ръката ми излетя напред и пръстите ми стиснаха здраво китката й. Дръпнах я, сякаш исках да изкореня дърво, видях как краката й се отлепят от земята.

— Хайде стига толкова — измърморих.

Тя се опита да се изтръгне, но аз стиснах ръката й с всичка сила, чух я как извика от болка. Трябва да кажа, че не си поплювах много. Ако на мястото на ръката й бях стиснал туба с майонеза, сосът щеше да излети със свистене и да се пльосне на километри оттук. Повлякох я към изхода, стиснал зъби. Преди да прекрача през вратата, погледнах за последен път онзи тип, който бе рухнал на един фотьойл, напълно зашеметен. Представих си го как чете романа ми.

Вземахме по няколко стъпала наведнъж, направо летяхме надолу. Намалих темпото, като стигнахме първия етаж, за да може да се съвземе, и тогава тя се разкрещя:

— ДЯВОЛ ДА ТЕ ВЗЕМЕ, МРЪСНИК ТАКЪВ, ЗАЩО ВИНАГИ СЕ ОСТАВЯШ ДА ТЕ МИНАТ?!

Спрях се внезапно. Притиснах я до перилата и този път наистина я погледнах в очите.

— Този тип абсолютно нищо не ми е направил — казах. — Нищо, ясно ли ти е?…

Тя щеше да заплаче от ярост и имах чувството, че силите ми се изчерпват, сякаш ме бяха улучили със стрела, намазана с кураре.

— МАЙНАТА ТИ! ЧОВЕК БИ КАЗАЛ, ЧЕ НИЩО НЕ ТЕ ЗАСЯГА В ТОЯ ЖИВОТ!

— Лъжеш се.

— КАКВО ТОГАВА ТЕ ЗАСЯГА? КАЖИ МИ, ХАЙДЕ!

Извърнах глава, за да не я гледам.

— Тук ли ще нощуваме? — попитах.