Включено в книгата
Оригинално заглавие
37°2 le matin, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 9 гласа)

18

— Да, Еди, зная, че говоря тихо, но тя е наблизо, взема душ в момента…

— Добре тогава, какво да направя?… Да ти го изпратя ли?… Отдръпнах се леко от слушалката, за да се уверя, че чувам ясно плискането на водата в банята.

— Не — прошепнах аз, — въобще не искам и да чувам за това. Ако не те притеснява, отвори указателя, там съм подчертал едни имена, просто го изпрати на следващия адрес…

— Мама му стара, ама наистина не ти върви…

— Да, да, може би са решили да изчакат да стана на петдесет лазарника.

— А с пианата какво става?…

— Всичко е наред, вчера сутринта продадохме третото.

Поздравихме се взаимно и аз затворих. Невероятно беше все пак, че отново са ми върнали книгата, и то в ден като този. Трудно ми беше да си избия от ума това мрачно съвпадение, трябваше силно да тръсна глава. За щастие пролетта чукаше вече на вратата и небето беше безоблачно. За щастие Бети нищо не знаеше. Отидох да видя с какво се занимава, вече беше десет без двайсет.

Размазваше си бял крем на дупето. До болка познат ми беше тоя крем, часове му трябваха, за да попие в кожата, винаги се налагаше после да си мия ръцете, когато се включвах и аз в масажирането. Но така или иначе, не съм виждал още момичета, които да са в състояние да побързат, когато е нужно, не съм сигурен дали изобщо съществуват такива на света.

— Слушай — казах, — оправяй се, както си знаеш, но аз тръгвам след една минута.

Тя ускори темпото.

— Добре де, добре… Но защо все пак не ми кажеш какво има? Какво те прихваща най-сетне?

По-скоро бих се съгласил да ми счупят краката, отколкото да позволя да изкопчат и една дума от мен. Повторих й същата история.

— Слушай — въздъхнах, — ние с теб живеем заедно, нали, и се опитваме всичко да споделяме. Би трябвало да ти е достатъчно, когато ти казвам, че искам да ти покажа нещо, би трябвало да си превключила вече на по-висока скорост.

— Добре, добре, стига вече, ще побързам…

— Ще те чакам в колата.

Грабнах якето и слязох долу. Лек ветрец, хубаво синьо небе, ярко слънце, всичко вървеше според плановете ми с точността на атомен часовник. Бях предвидил, че ще се помотае малко, и го бях включил в сметките, всичко беше изчислено до милиметър. Мъжът ми беше дал честна дума, че ще издържи най-малко два часа след изваждането от хладилника. Погледнах към часовника. Разполагахме с аванс от три четвърти час. Натиснах клаксона с юмрук.

Точно в десет я видях как припка по тротоара и веднага потеглихме. Разигравах играта безпогрешно като истински тузар. Предишната вечер бях дал да ми измият колата, после бях минал възглавниците с прахосмукачката и бях изхвърлил пепелниците. Исках да организирам този ден безупречно, като сведа случайностите до абсолютния минимум. Ако бях пожелал да мръкне точно в този момент или небето да стане на райета, нямаше да имам никакъв проблем — каквото си помислех, ставаше като по поръчка.

Сложих си очилата, за да не види блесналите ми очи, и излязохме от града. Местността беше безводна и пуста, но това ми харесваше, цветът на земята беше хубав, напомняше ми донякъде мястото, където се бяхме запознали, епизода с бунгалата. Имах чувството, че оттогава са минали хиляда години.

Усещах, че е много неспокойна; непрекъснато шаваше. Ха-ха, нещастното ми маце. Запали цигара, на лицето й играеше нещо като полуусмивка, но си оставаше все тъй нервна.

— Бая далечко трябва да е, мама му стара… Но каква е тая история?

— Търпение — казах. — Остави всичко на мен…

Трябваше й известно време, за да миряса, но в края на краищата еднообразието на пейзажа я поотпусна, седеше вече спокойно с глава на облегалката и гледаше настрани. Усилих звука на радиото, нямаше никой по шосето и можех да карам с 90–100 километра.

Накрая започнахме да изкачваме някакво баирче с дървета, а дърветата рядко се срещаха в този край и човек можеше да си зададе въпроса какво ли правеха всички те точно тук. Но аз ни най-малко не възнамерявах да си блъскам главата над тази загадка, виждах само, че местенцето е прекрасно, не ме вълнуваше особено мисълта, че то сякаш се бе пръкнало от небитието. Шосето се виеше змиеобразно. Завих по тесен черен път вдясно. Бети се изправи на седалката и ококори очи.

— Ама наистина, какво си намислил? — прошепна тя.

Усмихнах се. Таратайката се друса още сто метра, после спряхме под едно дърво.

Светлината беше съвършена. Изчаках тишината отново да се възцари наоколо.

— Добре, хайде сега слизай — казах.

— Тук ли ще ме удушиш и изнасилиш?

— Ами да, много е възможно.

Тя отвори вратата.

— Ако нямаш нищо против, бих предпочела да започнеш с изнасилването.

— Трябва да помисля малко.

Намирахме се в подножието на стръмен и оголен баир, палитрата на цветовете на почвата преминаваше от бледожълто до тъмночервено — ефектът беше неотразим, последния път направо седнах на земята, за да му се насладя по-пълно. Бети изсвири с уста до мен.

— Хей… видя ли колко е красиво?…

Опивах се от победата си. Облегнах се на единия калник на мерцедеса и сбърчих нос.

— Ела тук — казах.

Обгърнах шията й с ръка.

— Я кажи, виждаш ли онова старо дърво най-горе, там, вляво, със счупения клон?

— Да.

— А онази голяма скала вдясно, дето прилича на полегнал човек?

Почувствах как става все по-възбудена, сякаш бях запалил малък фитил в мозъка й.

— Ами да, разбира се, че я виждам. Разбира се!

— А къщурката в средата виждаш ли я? Не е лоша, нали?

Карах я да подскача като шепа пуканки, бях й подпалил чергата. Заби ноктите си в ръката ми, като поклати глава.

— Не мога да разбера накъде биеш…

— Обожавам това местенце — казах. — А ти?

Тя прекара ръка по косата си и гривните й издрънчаха като водопад от монети. Видях как косите й се разпиляха отново върху яката от златиста агнешка кожа. Тя се усмихна.

— Да… Човек има чувството, че всичко си е на мястото и че не липсва нищо. Не зная дали това си искал да ми покажеш, но съм съгласна, че е страхотно.

Погледнах часовника. Моментът бе настъпил.

— Ами тогава мястото е твое — казах.

Тя нищо не отговори. Извадих документите от джоба и й ги подадох.

— Общо взето, мястото е от старото дърво до скалата, която прилича на легнал човек, и стига дотук. Вратата на къщичката може да се заключва.

Когато тя най-сетне направи връзката, от гърдите й се откъсна нещо като радостно стенание, ако мога да се изразя така. Щеше да се хвърли в обятията ми, но я спрях с пръст.

— Още само секунда — казах.

Отидох да отворя багажника на колата. Ако мъжът не ме мотаеше нещо, движех се точно по график. Извадих целувчената торта с малини от опаковката и пробвах с пръст дали не е прекалено омекнала. Чудна беше проклетницата, мека колкото трябваше. Занесох я на Бети, тя беше цялата почервеняла.

— Честит рожден ден! — издекламирах. — Трябва да я изядем веднага. За твоите трийсет години.

Не изчаках да й се завие свят. Сложих тортата на капака на колата и я хванах за ръка.

— Сега ела да видиш какво има в багажника.

Бях приготвил всичко от предишния ден, изкупих целия супер и дори успях да подменя няколко етикета върху по-скъпите продукти.

— Всичко е предвидено така, че да можем да изкараме три дни — казах. — Ако, разбира се, пожелаеш да ме поканиш у дома.

Тя се облегна на колата и ме привлече към себе си. Това продължи най-малко пет минути, но щеше да трае и по-дълго, ако не се бях отдръпнал, ако не бях запазил самообладание.

— Няма да оставим тортата да се разтопи, нали… Би било много тъпо…

 

 

Трябваше да направим два курса, за да пренесем всичко в къщичката. Бая стръмничко беше, а и слънцето вече напичаше. Бети тичаше напред-назад, навеждаше се, за да вземе някакво смешно камъче, или се спираше с ръка над очите и се взираше в хоризонта. Мама му стара, направо не мога да повярвам, повтаряше тя.

Колкото до мен, давах си сметка, че номерът беше успял. Всичко стана точно както си го представях. Даже и съборетината й харесваше, беше нищо и никаква барака, но тя прекарваше пръст по ръба на прозорците, като хапеше лекичко устни, и се въртеше в кръг. На всичкото отгоре и тук трябваше да внимавам да не ръся пепел по пода. Още малко остава, помислих си аз, да извадим детския сервиз и да започнем да си играем на кукли. Точно това и направихме, нямаше грешка, само дето пиехме истинско шампанско, което сипвах в картонени чаши.

— Като си помисля… — прошепна тя. — Само като си помисля, че трябваше да навърша трийсет години, за да ми направят такъв подарък!

Намигнах й. Бях доволен от себе си. Онзи тип беше продал на сметка тази пустош, а аз бях купил направо за смешна сума това райско кътче, задвижих цялата работа преди седмица, всичко изкомбинирах сам. Идеята беше на Боб, една сутрин прескочихме дотук с колата и реших да купя мястото, казах му: Боб, в началото мислех да й подаря някакво растение, но сега виждам, че е прекалено малко за нея, би трябвало по-скоро да й купя част от планината или малко море, я кажи, не се ли сещаш за нещо от тоя род?

Сложих отново шампанското да се изстудява и излязохме да пообиколим наоколо. Когато се върнахме, температурата му беше идеална. Докато тя оправяше пухените завивки, аз се върнах при колата, за да взема радиото и цял куп списания, които бях бутнал под седалката. Човек не може напълно да се откъсне от цивилизацията, след като веднъж се е хванал на въдицата. Напълних си джобовете с пакети цигари от светлите и се върнах горе. По пътя смучех бавно някаква тревичка.

Мина известно време, докато се настаним, после си взехме аперитива навън, седнали на единия край на скалата. Тя беше съвсем топла. Притворих очи срещу залязващото слънце и разредих чистия въздух с малко уиски и с достатъчно количество черни маслини. Бяха от любимите ми, костилката лесно се отделяше от месото, а наоколо всичко беше спокойно. Облегнах се на лакът и точно в този момент забелязах някакви дребни блестящи нещица по земята. Всичко наоколо искреше като рокля на принцеса под палещите лъчи на слънцето. Дявол да го вземе, не може да бъде, адски готино е, казах си аз, прозявайки се.

Бети бе застанала в по-класическа поза, нещо като лотос, с изправен гръбнак и с обърнат навътре поглед. Ще й се цепнат дънките, помислих си, вече не можех да си спомня дали й бях взел друг чифт за всеки случай. Видяхме една малка птица да прелита в небето. Чувствах как вече направо потъвам в уискито. Но кой би ме упрекнал, че малко съм се натряскал на нейната трийсетгодишнина…

— Страхотно е, че човек може да купи такова нещо — каза тя. — Изглежда невероятно.

— Документите са в ред. Не се безпокой.

— Не, искам да кажа да купиш цялото място, със земята, с уханието, с малките шумове, светлината и с всичко останало!

Заех се спокойно с една кълка пушено пиле.

— И въпреки това е точно така — казах. — Всичко тук си е твое.

— Искаш да кажеш, че този залез, дето е увиснал на дърветата ми, също с мой, така ли?…

— Няма съмнение.

— Искаш да кажеш, че тишината и лекият ветрец, който подухва от хълма, също ми принадлежи?

— Ами да, на това му викат комплексна доставка — казах.

— Тоя, дето го е продал, трябва да е мръднал!

Нищо не отговорих. Начертах една линия с майонеза по кълката. Има хора, за които е истинска лудост да купиш подобно нещо. Захапах кълката точно по средата и светът ми се видя трагично разделен на две части.

Към края на угощението тя реши да запали огън. Исках да й помогна, но установих, че не съм в състояние да се помръдна. Извиних се, казах й: трябва да бъда по-внимателен, ако взема, че се подхлъзна и полетя надолу в тъмното, после ще ме търсиш в дерето. Тя се изправи, усмихвайки се.

— Знаеш ли, че не само мъжете умеят да палят огън…

— Не, но общо взето, те са единствените, които умеят да го гасят.

Вече се беше стъмнило, трудно ми беше да видя нещо наоколо. Изпружих се по цялата си дължина, бузата ми опираше в скалата. Чувах как дребните съчки пращят в мрака, действаше ми много успокоително. Когато тя запали огъня, не знам какво стана, но почувствах прилив на сили. Успях да стана. Устата ми беше пресъхнала.

— Къде отиваш? — попита тя.

— Да взема нещо от колата — казах.

Сиянието на огъня още беше пред очите ми. Нищо не виждах, но добре си спомнях, че теренът е трудно проходим. Сетих се за войнишкия поход и продължих да напредвам в мрака, като вдигах високо крака. Един-два пъти за малко да се пльосна на земята, но общо взето, добре се справях. Спрях насред пътя, за да се насладя на усещането, че съм поркан, но все още на крака. Чувствах как потта се стича по гърба ми. Когато се реших да се изправя, имах чувството, че върша щуротии, сякаш част от мен се опитваше да ме прикове към земята, но се освободих някак си. Сега разбирах колко добре бях постъпил, колко хубаво беше, че бях успял да се изправя отново на краката си. Човек никога не съжалява, когато се опита да надмине себе си, това се отразява винаги добре на самочувствието.

Подсмръкнах леко и продължих малката разходка, с протегнати напред ръце и олекнало сърце. Подхлъзнах се на някакво обло камъче, искрено съм убеден, че беше точно така, иначе защо кракът ми полетя напред като стрела, защо представата за разпрана торба с топки за билярд внезапно прониза съзнанието ми? Миг, преди да докосна земята, изпаднах в ужасяващо прозрение, после болката обгори тялото ми и започнах да се търкалям по баира в някакво анормално състояние, на границата на комата.

Пътуването завърши точно пред колата. Главата ми се удари в гумата. Никъде не ме болеше, но останах за миг легнал по гръб, като се опитвах да разбера какво точно се беше случило. На шейсет години нямаше да остана невредим след такова падане, но на трийсет и пет всичко изглеждаше на майтап. Въпреки тъмнината различих дръжката на вратата, която блестеше точно над главата ми. Улових се за нея и се изправих. Трябваше да направя неистово усилие, за да си спомня за какво бях тръгнал, имах чувството, че някой е излял разтопен туткал в черепната ми кутия. Имаше някаква връзка с комарите, ами да, бях дошъл да взема онзи препарат, дето им вижда сметката, знаех си аз, че всичко бях предвидил.

Взех спрея от жабката. Направих се, че не се виждам в огледалото, само пригладих малко косите си с ръка. Поседях минута-две в колата с двата крака навън и гледах огъня, който блестеше горе, и къщичката, която танцуваше отзад, сякаш върху покрива на света. Опитах се да не мисля за това, което ми предстоеше.

Поне не можех да се загубя. Достатъчно беше да вървя към светлината, само дето имах чувството, че се намирам в подножието на Хималаите.

 

 

На другия ден се събудих към обяд. Станах, за да направя кафе, и докато водата се топлеше, потърсих аспирин в чантата на Бети. Попаднах на някакви шишенца с лекарства.

— За какво са тези лекарства? — попитах.

Тя вдигна глава, после я отпусна отново.

— О, нищо особено… Това е, когато не мога да заспя.

— Как така, не можеш да заспиш ли?

— Нищо специално, нали ти казвам… Не ги взимам често.

Неприятно ми беше, че бях открил тези лекарства, но не исках повече да коментирам. Вече не беше момиченце и това, което можех да й кажа, тя си го знаеше и без мен. Пуснах шишенцата едно след друго в чантата и глътнах двата аспирина. Потърсих малко музика по радиото, без много-много да му придирям. Едната ми ръка беше цялата одрана, освен това имах цицина на главата, стигаше ми за днес.

Следобед Бети реши да се поразкърши, като разчисти пред къщата. Мисля, че възнамеряваше следващия път да посади нещо, и затова се бе заела да изкорени плевелите с помощта на парче желязо, което бяхме намерили, докато се разхождахме. Вдигаше тонове прах. Затова се настаних малко встрани и се зачетох. Времето беше хубаво, трябваше да се боря със себе си, за да не задремя на скалата, но днес човек в деветдесет процента от случаите попада на някоя скапана книга. За секунда ме досрамя, че продължавах да бездействам, докато в това време всичките тези типове пишеха ли, пишеха като ненормални. Тази мисъл ме постресна, изненада ме в известен смисъл. Отидох да си взема една бира. Пътьом попих потта от челото на Бети.

— Как е, пиленцето ми, справяш ли се? — попитах.

— Хей, и аз искам!

Взех две бири и можах да установя, че провизиите застрашително намаляват. Все пак не го приех трагично, отдавна знаех, че нищо не е съвършено на този свят, че не ни остава друго, освен да се вкопчим в живота и да се научим да се задоволяваме с малко. Достатъчно е човек да се погледне в огледалото и нещата стават ясни.

Казах й наздраве и вдигнахме бутилките. Междувременно прахът се беше слегнал. Вече почти година живеехме заедно и в известен смисъл съзнавах, че бях успял да се възползвам от късмета си точно навреме. Нямаше да ми е приятно да стигна до трийсет и петата си година с празни ръце и все още да се питам кое наистина си струва усилията. Това положително щеше да ме потисне. Щях по цяла нощ да се влача из улиците.

— Сетих се какво трябва да направим, за да не сваляме долу пълни кофи с боклук — казах аз.

Метнах празното шише по нанадолнището и го проследих с поглед. То се спря точно пред колата.

— Какво ще кажеш? — попитах.

— Не е лошо… Но след време ще ни развали гледката.

— Вземам си бележка, съкровище.

За да бъда полезен с нещо, измих съдовете от обяд, стиснал един бидон между коленете, и преди слънцето да залезе, изкачихме баира колкото да се разкършим. Горе духаше лек ветрец.

— Тази нощ сънувах, че са издали книгата ти — каза тя.

— Не започвай пак.

Тя ми хвана ръката, без да каже нищо, и известно време проучвахме пейзажа мълчаливо — една кола се отдалечаваше по шосето долу, фаровете й бяха запалени и аз я гледах няколко дълги минути. После светлините внезапно изчезнаха. Изчаках още една-две секунди, преди да успея да раздвижа челюстите си.

— Какво ще кажеш, ако отидем да похапнем? — предложих.

На връщане се натъкнахме на един язовец, който ровеше в боклуците. За пръв път виждах толкова едър екземпляр. Трябва да бяхме на около трийсет метра от животното. Извадих ножа си.

— Не мърдай — казах.

— Бъди внимателен.

Вдигнах острието над главата си и се заспусках по хълма, като нададох продължителен крясък. Опитвах се да си спомня как се изкормва мечка, но преди да стигна долу, язовецът беше изчезнал в мрака. Впрочем обратното щеше неприятно да ме изненада и в най-лошия случай щях да се спра, за да го замеря с камък и да видя как ще реагира.

Това дребно преживяване ми отвори апетита, изпитвах вълчи глад. Приготвих макарони със сметана. После си дадох сметка, че този ден ме беше изтощил. Нямаше конкретна причина за това. Все пак не е чак толкова невероятно човек да се чувства изтощен без причина, когато имаме примера на всички хора, които скачат от прозорците, както и на тези, чиито бушони са изгорели по един или друг начин. Така че това си е съвсем в реда на нещата. Затова и не се обезпокоих особено.

След вечеря изпуших една цигара и заспах, докато Бети четкаше косата си. Наистина имах усещането, че пропадам назад. Посред нощ отворих очи. Язовецът беше зад прозореца. Погледнахме се. Очите му блестяха като черни перли. Затворих отново моите.

 

 

Когато се събудихме, навън беше облачно, а следобед положението още повече се влоши. Големи облаци се носеха към нас един по един и завземаха постепенно цялото небе. Нацупихме се, защото това беше последният ни ден. Местността сякаш се беше стеснила от всички страни и повече нищо не се чуваше, като че ли птиците и всички животинки, дето щъкаха в тревата, се бяха изпарили. Вятърът се беше усилил. В далечината се чуха първите гръмотевици.

Още при първите капки дъжд се прибрахме в бараката. Бети приготви чай. Гледах как земята навън дими, а небето става все по-черно. Беше красива буря, чийто център се намираше вероятно на по-малко от километър от нас. Все по-често дълги светкавици прорязваха небето и Бети малко се шубелиса.

— Искаш ли да изиграем една партия скрабъл? — предложих аз.

— Не, не ми се играе.

При всеки гръмотевичен тътен тя замръзваше на място и главата й потъваше в раменете. Цели потоци вода се изливаха по покрива. Трябваше да говорим високо.

— В крайна сметка не е чак толкова кофти, когато човек е на сухо и чаят още е топъл — заявих аз.

— По дяволите! И ако на това му казваш дъжд! То си е направо потоп!

Всъщност тя не можеше да си представи колко е права. Бурята беше вече опасно близо. Точно тогава разбрах, че именно нас търси. Идваше право към нас. Седнахме в едно ъгълче върху спалните чували. Имах чувството, че някакво същество се опитва да изтръгне къщичката и удря с все сила отгоре й. От време на време мълнията на окото му проблясваше зад прозореца. Бети бе свила колене към гърдите си и си запушваше ушите с ръце. Идеално беше.

Точно я галех по гърба, когато една голяма капка намокри ръката ми. Вдигнах поглед и видях, че таванът започва да сълзи като гъба. Като се вгледах по-добре, забелязах, че и стените пропускат вода, под прозорците се образуваха вадички и една кална локва се опитваше да се изтече под вратата. Сега вече бараката се намираше в самото сърце на ада, светкавиците се виеха около нея и гръмотевиците направо се вихреха. Наведох инстинктивно глава, имах усещането, че и най-малкият жест е излишен. Моментът съвсем не беше подходящ човек да си мисли, че е равен на Бога. Започнах да съжалявам за предишните си разсъждения по този въпрос.

Една капка по главата накара Бети да подскочи. Погледна ужасена към тавана, сякаш бе зърнала дявола. Придърпа завивката над коленете си.

— О, не — проплака тя. — О, не… моля ви!

Бурята се бе придвижила с неколкостотин метра, но дъждът се беше усилил. Грохотът наистина беше нечовешки. Тя се разплака.

Колкото до покрива, нямаше вече никаква надежда. Изчислих набързо, че тече от около шейсет места, и ми стана ясно накъде вървят нещата — подът започваше да блести като езеро. Погледнах Бети и станах. Знаех, че само щях да си изгубя времето, ако се опитам да я успокоя. Единственото, което ми оставаше, бе да я изведа по-бързо оттук, мокра или не. Събрах най-необходимите неща в един сак, дръпнах ципа на якето си догоре и отидох да се погрижа за нея. Изправих я без колебание, без да се страхувам да не я прекърша, и я хванах под брадичката, за да вдигна главата й.

— Положително ще се измокрим — казах, — но не е болка за умиране. — Такъв поглед й хвърлих, че и бетонна стена би се пропукала. — Нали? — добавих.

Издърпах завивката над главата й и я побутнах към вратата. В последния момент забелязах, че съм си забравил транзистора. Пъхнах го в найлонов плик от супермаркета и пробих дъното, за да излезе дръжката. Бети не бе помръднала от мястото си. Отворих вратата.

Едва различавахме колата долу през завесата от дъжд. Преходът изглеждаше направо невъзможен, гръмотевиците се гонеха като вълни и небето вече не се виждаше. Грохотът беше оглушителен. Наведох се към нея.

— ТИЧАЙ ПРИ КОЛАТА! — изкрещях.

Не очаквах, че ще полети като ракета. Вдигнах я и я пуснах навън. Докато се обърна да заключа, тя беше изминала вече повече от една четвърт от разстоянието.

Имах чувството, че съм под душа с отворени докрай кранове. Мушнах ключовете в джоба си и поех дълбоко въздух, преди да тръгна. Исках да избегна едно второ спускане по гръб, беше наистина страшно хлъзгаво, имаше поне два сантиметра вода.

Понеже вече не ми беше останал сух косъм на главата, а и не усещах нито една част от тялото си, гледах да не смесвам понятията бързане и припряност и се хвърлих под душа, като внимавах добре къде стъпвам. Нищо, че всички кучета на ада ревяха по петите ми.

Бети имаше сериозна преднина. Виждах как сребристият й спален чувал се вие зигзагообразно надолу към колата като алуминиев лист. Още миг — и е спасена, казах си аз. Точно в този момент се подхлъзнах, но изнесох лявата си ръка назад и успях да се отблъсна настрани. После опънах дясната ръка и така избягнах падането, само дето транзисторът описа дъга и се разби в една скала.

По средата зееше голяма дупка и от нея излизаха няколко цветни жички. Изкрещях, изругах, но гръмотевицата напълно заглуши гласа ми. Запратих транзистора колкото се може по-далеч, като кривях лицето си от безсилна ярост. Бях направо смазан. Вече и не бързах да стигна до колата. Нищо не можеше да ме трогне.

Седнах зад кормилото. Включих чистачките. Бети подсмърчаше, но май беше по-добре — бършеше си главата с пешкир.

— Не съм виждал често такива бури — казах аз.

Беше самата истина, а и тази ми се струваше прекалено много. Но все пак не изпусках предвид факта, че се бяхме отървали сравнително леко, имах всички основания да го твърдя. Вместо да ми отговори, тя се загледа втренчено през стъклото. Наведох се малко, за да видя какво беше положението навън. Най-горе смътно се различаваше къщурката и по стръмния скат се изливаха кални пороища. Край на богатата палитра от цветове и на огряната от слънцето земя, която блестеше като диамантен прашец, свършено беше с всичко това. Сега пейзажът навън приличаше на мръсен канал, повлякъл потоци лайна. Потеглих, без да кажа нищо.

Пристигнахме в града на здрачаване. Дъждът отслабваше. На един светофар Бети кихна.

— Защо никога не ни върви? — попита тя.

— Защото сме едни нещастници — изхилих се злобно аз.