Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
37°2 le matin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2014)
Начална корекция и форматиране
ventcis (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Филип Джиан. 37° 2 сутринта

Френска. Второ издание

Редактор: Силвия Вагенщайн

ИК „Колибри“, София, 2002

Художествено оформление: Стефан Касъров

ISBN: 954-529-206-7

 

Формат 84/108/32. Печ. коли 20

Предпечатна подготовка: Милана Гурковска

Цена 6 лв.

Печатница „Симолини“ — София

История

  1. — Добавяне

26

Отначало ми казаха, че всичко вървяло добре и че раната ни най-малко не ги тревожела, а когато се опитвах да разбера защо прекарва повечето време в сън, винаги се намираше някой или някоя, който да сложи ръка на рамото ми и да ми обясни, че те си знаели работата.

Трябва да кажа, че винаги когато прекрачвах прага на тази ужасна болница, преставах да бъда предишният човек. Обхващаше ме глухо безпокойство, което ме прерязваше през краката, и трябваше да напрегна всичките си сили, за да се преборя с това чувство. Понякога една от сестрите ме хващаше за ръка, за да ме преведе по коридорите, а колкото до санитарите, те никога не си мръдваха малкия пръст, сякаш бяха почувствали, че отношенията ни накрая щяха да станат много бурни. Мозъкът ми работеше на бавен ход, струваше ми се, че присъствам на прожекция на диапозитиви, че поемам жадно образи без всякакъв коментар, образи, чийто дълбок смисъл ми се изплъзваше.

Когато се намирах в това състояние, беше ми най-лесно да дръпна един стол до леглото й и да седя така неподвижен и мълчалив, без да забелязвам как часовете се изнизват един след друг, без да пия, нито да пуша и да ям, сякаш ме бяха изоставили навътре в морето и единственото разрешение беше да се отпусна по гръб, защото наоколо не се виждаше нищо. Онази сестра с плоския задник бе капнала мъничко балсам върху раните ми.

— Поне докато спи, ще може да възстанови силите си — беше заявила тя.

И аз си повтарях непрекъснато това. Започвах да се чувствам като пълен идиот. А и така или иначе, когато тя отвореше окото си, не изпитвах никакво желание да скачам от радост, просто нямаше причини за ликуване. По-скоро усещах как някакъв стоманен прът се впива в корема ми и трябваше да внимавам, за да не се свлека от стола. Опитвах се да се гмурна дълбоко в единственото й око, но всеки път изплувах обратно, без да съм могъл да открия и най-малката искрица. Единствено аз говорех и тогава или ръката й падаше като пречупено цвете, или пък ме гледаше, без да ме вижда, а стомахът ми така силно къркореше, че чак ми беше неудобно. И всеки път, когато идвах на свиждане, се надявах, че и тя ще бъде на мястото на срещата, но не виждах никой да идва, просто нямах късмет, наоколо беше само Великата Бяла Пустиня. Нещо като мълчалив призрак, който обикаляше в кръг сред пустинята, ето това бях аз.

„Разбирате ли, ако нещо ни безпокои, това е душевното й здраве!“ Накрая добрият стар доктор бе изплюл камъчето. Според мен по-добре би било да се заеме с моето, това поне щеше да му спести едно чене, както щеше да се окаже по-късно. Беше плешив, с няколко последни кичурчета отстрани, типичен представител на тази категория лекари, които ви потупват по рамото, като ви насочват към изхода, вас и вашето невежество, омекналите ви крака и комичното ви изражение.

Да, всъщност трябваше да минат още няколко дни, преди мехурчетата да избият тапата.

Когато излезех на чист въздух, веднага ми ставаше по-добре. Наистина нямах чувството, че именно Бети бях оставил в тази болница, това беше нещо, което не можех да си втълпя, по-скоро си представях, че е заминала една сутрин, без да ми остави адреса си. Опитвах се да поддържам ред в къщата. За щастие писателите не цапат много, достатъчно ми беше да мина с прахосмукачката около масата, да изхвърля пепелниците и да махна бирените бутилки. Горещината вече бе убила двама или трима души в града, бе съкратила живота на най-крехките.

Вече не отварях магазина. Много скоро бях забелязал, че единствените моменти на отдих бяха, когато сядах зад бележниците със започнатата книга. Прекарвах над тях по-голямата част от времето си, въпреки че в къщата беше трийсет и пет градуса, и то със затворени капаци. Но това бе единственото място, където се чувствах все още жив. Навън бях така замаян, сякаш ме беше хванала сънната болест. И понеже самият аз се намирах между въглените, не осъзнавах, че огънят продължава да тлее под жарта. Достатъчен беше само лек полъх, за да лумне наново с пълна сила. Беше чисто и просто въпрос на време.

 

 

Онази сутрин нещата бяха започнали зле. Точно преобръщах кухнята с краката нагоре, за да открия един пакет с кафе, въздишайки сърцераздирателно, когато видях Боб да влиза.

— Абе знаеш ли, че колата ти е паркирана точно пред нас? — попита той.

— Ами да, възможно е — казах.

— Добре, ама хората се питат дали в багажника не е скрит труп…

Спомних си тогава, че когато се разминавах с линейката, в която е била Бети, бях накупил страшно много неща за ядене. Бях ги забравил и при това слънце температурата вътре в багажника сигурно не слизаше под петдесет градуса. Помислих си, че и без това си имах достатъчно грижи, но не, явно трябваше да мина и през това изпитание, човек направо можеше да се отчае. Запитах се дали нямаше да седна и повече да не стана. Вместо това си сипах една голяма чаша вода и излязох след Боб на улицата. Като затварях вратата, чух телефонът да звъни. Оставих го да си звъни колкото иска.

Когато ходех да видя Бети, не използвах колата. Всеки ден изминавах разстоянието пеша и това малко упражнение ми се отразяваше добре. Започвах бавно да осъзнавам, че животът не е спрял. Роклите на момичетата бяха истински дъжд от цветчета и си налагах да ги гледам, като избягвах дъртите и скапани жени, въпреки че най-силно ме отблъсква душевната грозота. По време на тези разходки правех продължителни дихателни упражнения. Мисълта за колата бе на сто левги от мен. А вещите обичат ударите в гърба, когато ги забравим за дълго.

Трябва честно да призная, че вонята беше направо ужасна. Боб беше любопитен да види какво точно става вътре, но аз му казах, че е съвсем излишно, не исках и да чуя за подобно нещо.

— Покажи ми най-краткия път до сметището — казах.

Отворих всички прозорци и прекосих града с адския си товар. На места асфалтът се бе почти стопил, по шосето имаше черни и лъскави следи от гуми. Може би това бе преддверието към света на Мрака, вече нищо не можеше да ме учуди. Включих радиото, за да не затъна в подобни мисли. О, БЕЙБИ, ОХ, МОЕ МАЛКО ДИИИВО ЦВЕТЕ, БЕЙ-БИ, УУУУ, УУУУ, БЕЙБИ, ДАЙ МИ ОЩЕ ЕДНА СЛАДКА ЦЕЛУВКА!!!…

Спрях в центъра на сметището. Това, което се чуваше, бяха мухите, а въздухът, който дишах, можеше да се сравни само с атомна експлозия. Едва бях излязъл от колата и троглодитът кацна пред мен, нарамил една кирка. Трябваше ми една секунда, за да разбера къде му е устата.

— Търсите ли нещо? — попита.

— Не — отговорих.

В бялото на очите му имаше нещо свръхестествено, като в рекламите за перилни препарати.

— Разхождате ли се?

— Не, само минавам оттук. Трябва да изхвърля две-три неща от багажника.

— А, така ли — каза той. — Тогава нямам нищо против.

Наведох се, за да взема ключовете от колата.

— Щом като няма да отнесеш нищо — добави той, — нямам нищо против. Особено ценна е медта. Онзи ден само като ми видя гърба, един качи в колата цял мотор от пералня…

— Разбирам, но си вадя хляба другаде — казах аз.

После отворих багажника. Имах чувството, че цялото това плюскане беше удвоило обема си. По месото можеха да се видят всички цветове на дъгата, кофичките с кисело мляко се бяха издули, сиренето се стичаше, а колкото до пакетчетата масло, от тях бе останала само златистата опаковка. Общо взето, всичко бе ферментирало, експлодирало и протекло, получила се бе една доста компактна маса, която практически се бе сраснала с мокета на дъното на багажника.

Направих гримаса на отвращение, а онзи опули очи. Продължи да си пее старата песен.

— И значи всичко това ще го изхвърлите, така ли? — попита той.

— Да, да, нямам време да ви обяснявам. Кофти ми е нещо. Аз съм един нещастник.

Той се изплю на земята, като се чешеше отзад по главата.

— Ами всеки се оправя както може — заяви. — Слушай, приятел, имаш ли нещо против да сложим всичко това внимателно на земята? Ще се опитам да изровя все пак нещичко…

Хванахме мокета за двата края и извадихме цялата спечена камара от багажника. Сложихме я малко настрана, в подножието на една стена от найлонови чували за боклук. Като стружки върху магнит мухите се нахвърлиха отгоре й, и сините, и златистите.

Онзи ме погледна усмихнато. Явно чакаше да се чупя. И аз щях да изпитвам същото на негово място. Върнах се при колата, без да кажа нито дума. Преди да потегля, погледнах в огледалото за обратно виждане. Той все така стоеше изправен на слънцето, до малката купчина с кльопачката, не беше помръднал нито на сантиметър, усмихваше се. Човек можеше да си помисли, че позира за снимка, спомен от страхотен пикник. На връщане се отбих в един бар и засмуках чаша мента. Олиото, кафето, захарта и голямата кутия шоколад на прах, тях поне можеше да ги вземе. Както и самобръсначките с подвижна глава. И онези неща против комарите. И една голяма кутия прах за пране.

Когато паркирах долу пред нас, трябва да беше около обяд. Слънцето фучеше като котка с извадени нокти. Телефонът звънеше.

— Да, ало? — казах.

В другия край на линията имаше някакво пращене, нищичко не чувах.

— Затворете и позвънете отново — изръмжах аз. — Нищо не чувам!

Запратих обувките в един ъгъл. Можах да пъхна глава под душа и да запаля една цигара, преди телефонът да позвъни отново.

Мъжът от другия край на жицата изграчи едно име и ме попита така ли се казвам.

— Да — казах.

После ми съобщи друго име и уточни, че така се казвал той.

— Ясно — казах.

— Държа ръкописа ви в ръцете си. Изпращам ви договора със следващата поща.

Подпрях си задника на ръба на масата.

— Добре, искам дванайсет процента — казах аз.

— Десет.

— Дадено.

— Страшно ми хареса книжлето ви. Скоро ще бъде в печатницата.

— Да, добре, побързайте — казах.

— Приятно ми е да ви чуя. Надявам се, че ще се видим скоро.

— Да, но се страхувам, че през следващите дни ще бъда доста зает…

— Не се тревожете. Не е толкова спешно. Ще поемем всичките ви разноски. В момента нещата ни потръгнаха.

— Много се радвам.

— Е, добре, оставям ви. Работите ли в момента над нещо ново?

— Да, напредвам.

— Прекрасно. Желая ви успех.

Щеше да затвори, но успях да го задържа в последния момент.

— Вижте какво, извинете — казах. — Но как ви беше името?

Повтори ми го. И хубаво направи, защото покрай цялата тая работа напълно ми беше изхвръкнало от ума.

Извадих пакета с надениците от хладилника, за да се размразят. Сложих тенджера с вода на огъня. Седнах с една бира. Както можеше да се очаква, избухнах в неистов смях, най-безумния смях в живота ми. Беше от нерви.

 

 

Пристигнах в болницата прекалено рано, още не беше време за свижданията. Невъзможно е да се установи дали бях излязъл прекалено рано, или бях тичал по пътя, но едно беше сигурно — повече не можех да чакам. Най-сетне й носех това, което толкова силно бе желала, нима не беше нещо, което щеше да я накара да скочи на крака и да ми намигне с единственото си здраво око? Втурнах се направо към умивалнята, сякаш бях на зор, и оттам започнах да дебна онзи тип в стаичката на входа. Изглеждаше полузаспал. На стълбите нямаше жив човек, успях да мина незабелязано по тях.

Когато влязох в стаята, трябваше да направя една голяма крачка напред и да се вкопча в таблата на леглото. Не можех да повярвам на очите си, казвах „не“, като клатех глава, надявайки се, че кошмарът ще се разсее по този начин. Нищо подобно не стана. Бети лежеше неподвижно на леглото си и гледаше в тавана. Много естествено, че не можеше да помръдне и на милиметър, защото я бяха вързали за леглото — ремъците бяха широки най-малко пет сантиметра със специална система за закопчаване.

— Но, Бети, какво означава всичко това? — прошепнах. Продължавах да нося със себе си моя „Уестърн S522“, размерите му са идеални за джоб. Завесите бяха спуснати, в стаята струеше мека светлина и не се чуваше нищо. Успях още от първия път да срежа ремъците — точех ножа най-редовно. Ние с него си бяхме истински другарчета.

Стиснах Бети за раменете. Разтърсих я леко. Нищо. Започнах отново да се потя, но вече бях свикнал, фактически не ми оставаше време да изсъхна. И все пак това сега беше лоша пот, различна от другата, приличаше по-скоро на заледена и прозрачна кръв. Повдигнах възглавниците и я сложих да седне на леглото. Намирах я все така красива. Едва я бях оставил и вече се свличаше на една страна. Повдигнах я отново. От тази гледка цяла една част от мен се срути с вик до леглото. С останалата я хванах за ръката.

— Слушай — казах, — признавам, че мина доста време. Но сега всичко е наред, излязохме от тунела!

Тъпанар такъв, сега не е моментът да си играем на гатанки, помислих си аз. Ясно е, че умираш от шубе, но от теб се иска да кажеш само едно кратичко изреченийце, даже не е необходимо да си поемаш дъх.

— Бети, книгата ми ще бъде издадена — изрекох.

Бих могъл да добавя: НЕ ВИЖДАШ ЛИ МАЛКАТА БЯЛА ПЛАТНОХОДКА НА ХОРИЗОНТА?! Не зная как да го изразя, но тя все едно, че беше затворена под голям стъклен похлупак, само следите от пръстите ми оставаха отвън по гладката й повърхност. Не успях да забележа и най-малката промяна по лицето й. Бях само един лек ветрец, който напразно се опитва да раздвижи скованото от ледове езеро. Нищо и никакъв плах ветрец.

— Не се майтапя. И искам да ти съобщя, че в момента подготвям друга!…

Бях извадил всичките си козове. Неприятното беше, че играех съвсем сам. Да не виждаш нищо през цялата нощ и на зазоряване отново да раздадеш картите, когато всички са си тръгнали, и да си останеш така с кент флош роял в ръцете — кой би понесъл подобно нещо? Кой би си наложил да не изхвърли всичките партакеши през прозореца и да не нареже тапетите с кухненски нож?

Честна дума, тя не ме виждаше, не ме разбираше, не ме чуваше, вече не знаеше какво означава да говориш или да плачеш, или да се усмихваш, или да кипнеш от яд, или да захвърлиш завивките във въздуха, облизвайки устните си с език. Защото завивките не помръдваха, нищо не помръдваше, тя не ми даваше и най-малък знак, нищичко, нито даже и най-незабележимия. От това, че книгата ми щеше да бъде публикувана, не й ставаше нито по-топло, нито по-студено, със същия успех можех да вляза в стаята с пакетче пържени картофи в ръка. Този страхотен букет, който държах в ръцете си, се бе превърнал вече в куп увехнали цветя, в мирис на изсушена трева. За частица от секундата можах да си представя безкрайното пространство, което ни разделяше, и от този момент разправям на тези, които са готови да ме изслушат, че веднъж вече умрях на трийсет и пет години в една болнична стая, в летен следобед, и това не са превземки. Аз съм от тези, които са чули свистенето във въздуха на Великата Коса. От това връхчетата на пръстите ми замръзнаха. За момент изпаднах в паника, но точно тогава една сестра влезе в стаята. Не можах дори да помръдна.

Носеше поднос с чаша вода и шепа хапчета във всички цветове на дъгата. Не беше тази, която вече познавах, а друга, пълна, с жълти коси. Когато ме видя, погледна строго часовника си.

— Виж ти — изръмжа, — а пък аз имам чувството, че още не е станало време за посещения!

После вниманието й беше привлечено от Бети и дъртата й омекнала челюст увисна надолу.

— О, Света Богородице, кой я е отвързал?

Тя направи гримаса към мен, докато отстъпваше към изхода. Само че аз успях да скоча като тигър и задържах вратата с ръка. Тя извика, беше някакво нещастно цвърчене. Грабнах хапчетата, които танцуваха върху подноса, и й ги напъхах под носа.

— За какво са всички тези гадории? — попитах.

Не можах да позная гласа си, беше спаднал с цяла октава и съвсем прегракнал. Успях все пак да се въздържа да не стисна лелката за гърлото.

— Аз не съм лекар! — взе да се жалва тя. — Пуснете ме да изляза!

Приковах с всички сили поглед в очите й. Тя прехапа устни.

— Не. Ти ще останеш при нея. Аз ще се чупя — изръмжах аз.

Точно преди да изляза, погледнах към Бети. Беше се изхлузила на една страна.

Прелетях през коридора като ракета и нахълтах в кабинета, без да почукам. Беше с гръб към мен, разглеждаше някаква рентгенова снимка на дневната светлина. Когато вратата хлопна, той се завъртя на стола си. Повдигна вежди, аз се изсмях злобно. Приближих се до бюрото и хвърлих цялата шепа лекарства пред него.

— Какво е това? — попитах. — Какво й давате?…

Не знаех дали треперех от глава до пети, или пък беше само някакво идиотско усещане. Онзи се опита да ме преметне много тънко. Хвана ножа за разрязване на страници, който се мотаеше на бюрото, и се престори, че си играе с него.

— А, младежо — каза той. — Тъкмо исках да ви видя. Седнете.

Някаква безумна ярост ме задушаваше. За мен този тип бе първопричината за всичките нещастия, за цялото страдание на света. Бях разобличил този мръсник, бях го притиснал в дъното на бърлогата му. Типове като него искат да ви накарат да се отвратите от живота — беше не доктор, а гнусно олицетворение на всички тъпанари по света. Такъв може да те докара дотам да плачеш и да се смееш едновременно. Но успях да се овладея, защото исках да чуя каквото имаше да ми каже, а и освен това той нямаше никакъв шанс да се измъкне. И така, седнах. Трудно ми беше да си сгъна краката. Достатъчно ми беше да видя цвета на ръцете си, за да разбера, че бях блед като мъртвец. Но положително не вдъхвах кой знае какъв ужас. Онзи се опита да ме постави натясно.

— Нека изясним нещата — каза той. — Вие не сте нито неин мъж, нито член от семейството, следователно не съм задължен да ви давам каквито и да било обяснения. И въпреки това ще го направя, но само защото сам съм пожелал. Разбрахме ли се?

На милиметър от целта си, не се отпускай, заповядах си аз, в момента получаваш последния удар с камшика. Поклатих глава.

— Добре, много добре — каза той.

Отвори някакво чекмедже на бюрото, после пусна вътре ножа за разрязване на страници с усмивка на уста. Този глупак съвсем сериозно се мислеше за напълно неуязвим или тогава Бог бе на моя страна. Той кръстоса ръце пред себе си и в продължение най-малко на десет секунди клати глава, преди да проговори отново.

— Няма да крия от вас, че нейният случай е твърде тревожен — започна той. — Тази нощ дори се наложи да я вържем. Изпадна в страхотна криза… Наистина.

Представих си как цяла банда здравеняци се хвърлят върху нея, приковават я към леглото, докато други опъват ремъците. Беше като суперпродукция на ужасите, а аз бях сам в залата. Сведох леко глава и притиснах ръцете си между бедрата. Той отново заговори, но някой беше изключил звука.

В това време можах да установя, че спускането продължаваше.

— … и не бих могъл да поема риска да твърдя, че някой ден тя напълно ще възвърне разсъдъка си, не, не бива да храним прекалени надежди.

Виж, тази фраза я чух съвсем ясно. Имаше особен цвят, червеникавокафяв със златисти нюанси. Гърчеше се като гърмяща змия. Накрая пропълзя под кожата ми.

— Но ние ще се грижим за нея — добави той. — Знаете ли, химията отбеляза голям напредък и електрошоковата терапия все още дава доста добри резултати. И не вярвайте на това, което се говори за нея, напълно безопасна е.

Наведох се малко напред, за да притисна ръцете си с цялата тежест на тялото си; вторачих се в някаква точка на пода между двата ми крака.

— Ще отида да я видя — казах. — Ще отида при нея и ще я отведа!

Чух го как се изхили подигравателно.

— Хайде, хайде, млади момко, не ставайте смешен! — каза. — Имам чувството, че не ме разбрахте добре. Обясних ви, че това момиче е лудо, драги, безнадеждно лудо.

Изведнъж се отпуснах като пружина и скочих с прибрани крака върху бюрото. Преди да успее да направи и най-малкото движение, изпратих му един бесен ритник право в лицето. Именно тогава видях, че имаше изкуствено чене, защото то изхвръкна от устата му като летяща рибка. Благодаря ти, Господи, помислих си аз. Онзи се прекатури назад с фотьойла си, като изплю тънка струйка кръв. Шумът от счупени стъкла беше от витрината на библиотеката — беше успял да провре в нея двата си крака. И понеже започна да крещи, скочих отгоре му и задърпах вратовръзката му като ненормален. Изправих го. Приложих му едно сутеми или нещо от тоя род, тръгнах назад с неговите осемдесет килограма, които все още пазеха някак си равновесие върху крака ми, и го пуснах точно когато щеше да полети. Стената се заклати.

Тъкмо скачах на крака и трима санитари влязоха в кабинета в индийска нишка. Първият посрещна лакътя ми с лицето си, вторият ме подпря през краката, третият седна върху мен. Беше най-едрият. Направо ми изкара въздуха, после ме сграбчи за косата. Разпищях се от ярост. Видях как докторът започна да се изправя, като се бе вкопчил за стената. Първият санитар се наведе, за да ме гости с един юмрук по ухото. Яко ме подпали.

— Ще извикам ченгетата! — каза той, като направи неприятна гримаса. — Ще го откарат!

Докторът седна на един стол, като държеше носна кърпа пред устата си. Едната му обувка липсваше, това между другото.

— Не — заяви той, — никаква полиция. Прави лошо впечатление. Изхвърлете го навън и кракът му да не е стъпил повече в тази болница!

Изправиха ме на крака. Онзи, който искаше да безпокои ченгетата, ми зашлеви един шамар.

— Чу ли добре? — попита той.

С върха на обувката уцелих топките му. Направо го отлепих от земята и това предизвика всеобща изненада. Възползвах се от краткия миг суматоха, за да се освободя. Хвърлих се отново към доктора, виж, него исках да го удуша, да го унищожа. Той се изтърси от стола, като повлече и мен.

Няколко мъже се хвърлиха отгоре ми, чух разни сестри да крещят и преди да успея да впия поне единия от палците си в основата на гърлото му, почувствах как безброй ръце ме повдигат, след което ме изстреляха навън. Получих доста удари в коридора, но нито един не беше наистина сериозен, защото всички те се притесняваха и всъщност нямаха желание, струва ми се, да ме убият.

Пресякохме на бегом голямото фоайе долу, един от мъжете ме държеше като в примка с ръцете си, друг бе сграбчил едновременно ухото ми и голям кичур коса — най-много ме болеше от това. После разтвориха вратите и ме изхвърлиха надолу по стълбите.

— Ако те мернем още веднъж тук, лошо ти се пише! — извика единият от тях.

Още малко и сълзи щяха да ми излязат на очите заради тези педерасти. Една успя все пак да се отрони на стълбите. Започна да дими като капка солна киселина.

 

 

И така, бях се провалил. И на всичкото отгоре нямах вече право да влизам в болницата. Следващите няколко дни бяха едни от най-тъпите в живота ми. Повече не можех да я виждам, а образът, който бях запазил в съзнанието си, беше непоносим. Напразно си повтарях разните му там дзен-мъдрости, нищо не се получаваше, отчаянието ме заливаше отново и страдах като последен глупак. Без съмнение именно в този момент написах най-хубавите си страници и въпреки че по-късно щяха да ме нарекат „Мъченик на стила“, не бях виновен, че пишех добре и че го знаех. През този период изписах половин бележник.

Сигурно бих могъл да постигна и повече, но през деня не ме свърташе на едно място. Взех хиляди душове, изпих огромно количество бири, изядох километри наденици, направих стотици хиляди курса напред-назад по мокета. Когато вече не издържах, излизах да се поразтъпча навън и нерядко се озовавах в района на болницата. Знаех, че не трябва да се приближавам прекалено близо. Веднъж запратиха по мен бирена бутилка, макар че стоях на повече от петдесет метра от сградата. Да, те явно добре си отваряха очите. И така, заставах от другата страна на улицата и се задоволявах само да гледам прозореца й. Понякога се случваше да видя как завесата леко помръдва.

Щом се стъмнеше, отивах да пийна нещо при Боб. В тази жега най-ужасният момент беше бавно гаснещият ден и мъчително дългото здрачаване. Искам да кажа за човек като мен, останал без скъпото си момиче и без да е съвсем сигурен, че все още умее да плува. Прекарвах с тях около час. Боб се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Ани винаги намираше начин да ми покаже онази си работа и това ме разсейваше малко. Когато навън ставаше съвсем тъмно, вече можех да се върна и тогава запалвах светлината. Пишех най-вече нощем и на моменти се чувствах почти добре. Имах чувството, че продължавам да живея с нея. Бети бе нещо, което ми създаваше усещането, че съм жив. Същото беше и с писането.

Една сутрин взех колата и обикалях цял ден без определена цел с преметната ръка на вратата и с леко присвити очи заради вятъра. Спрях се на брега на морето, беше започнало да се свечерява, нямах представа къде точно се намирам и единственото нещо, което бях видял през цялата тази разходка, бяха мутрите на бензинджиите. Купих си два сандвича в един бар наблизо и отидох да ги изям на плажа.

Нямаше никой. Слънцето бе потънало зад линията на хоризонта. Беше толкова красиво, че си изпуснах киселата краставичка върху пясъка. Шумът от вълните си е все същият от милиони години и тази мисъл ми действаше успокоително, бих казал дори обнадеждаващо, отпускащо, замайващо. Моя синя плането, о, моя малка синя планета, Бог да те благослови, безсрамнице такава!

Поседях така известно време, мъчейки се да свикна отново със самотата, потънал в размисъл за страданието човешко. Когато станах, луната вече се издигаше на хоризонта. Събух обувките си и закрачих по песъчливия бряг, без всъщност истински да мисля за луната. Пясъкът бе все още топъл — идеалната температура за ябълков пай.

Както си вървях, стигнах до една голяма изхвърлена от вълните риба. От нея беше останал само малко разкъсан скелет, но все пак човек можеше да си представи каква прекрасна риба е била. Истинска сребриста мълния със седефен корем, нещо като блуждаещ диамант. Само дето всичко това бе вече минало и Красотата бе получила едно унищожително кроше в зъбите. Бяха останали само няколко малки люспи, които все така трептяха под лунните лъчи, две-три искрици без всякаква надежда. Да стигнеш дотам, че да гниеш на някое затънтено местенце, след като си бил равен със звездите, нима това не е най-гадното нещо, което може да ти се случи? Не би ли предпочел да потънеш в тъмните води, да стигнеш чак до дъното, като преди това все пак намигнеш за последен път на слънцето? На твое място аз не бих се колебал. Тъй като наоколо нямаше никой, взех, че погребах тази риба. Изкопах дупка с ръце. Чувствах се малко смешен. Но ако не го бях направил, щях да се чувствам направо едно нищо. А точно сега не беше моментът.

Тази мисъл не ме осени внезапно. Преди това дълго разсъждавах, разсъждавах и пак разсъждавах. Цяла нощ тъпках на едно място, като се опитвах да разкарам тази мисъл от главата си, и на развиделяване разбрах, че не мога да постъпя другояче. Добре, чудесно, казах си аз. Беше неделя. Но имаше прекалено много хора в неделя, затова реших да го отложа за следващия ден. Така че целия ден се мотах насам-натам. На всичкото отгоре задаваше се буря. Невъзможно ми беше да пиша, излишно беше да се насилвам. Не бях в състояние да правя каквото и да било друго. Това е по-лошо и от махмурлук, за нищо не стават такива дни.

Събудих се доста късно на другия ден, трябва да беше по обяд. На шега, на майтап, но бях успял да превърна къщата в истински бардак. Като начало се заех да слагам всяко нещо на мястото му и неусетно се впуснах в някакво адско чистене. Не знам просто какво ме прихвана, даже взех, че изчетках прахта от пердетата. После влязох под душа, избръснах се и похапнах. Докато миех съдовете, видях бели светкавици, последвани от гръмотевица. Но небето си оставаше все така сухо като мляко на прах, а облаците се струпваха в палещия въздух.

Прекарах остатъка от следобеда пред телевизора, с крака върху канапето и с кана вода в ръцете. Отпуснах се малко. Къщата беше толкова чиста, че чак да ти е драго да я гледаш. От време на време не е лошо човек да провери дали всичко е на мястото си.

Към пет часа отидох да се гримирам и един час по-късно вече бях на улицата, дегизиран като Жозефин. Бурята, която се очакваше от предишната вечер, така и не се бе разразила, небето бе затаило дъх. През очилата то ми изглеждаше още по-мрачно, почти апокалиптично. Вървях бързо. Предпазливостта изискваше да взема колата, но си направих оглушки и я оставих да подсмърча зад мен. Бях докопал една чанта на Бети, за да бъде всичко тип-топ до най-малките подробности, и я притисках до тялото си. По този начин и циците ми нямаше да се смъкнат надолу. Вървях, забил поглед в тротоара, и не обръщах внимание на неприличните закачки, които задръстените скапаняци подхвърлят, когато се разминат с някое само момиче — в противен случай работата можеше да се проточи прекалено дълго. Опитвах се да не мисля за нищо, да вляза в кожата на Авраам.

Когато бях вече пред болницата, застанах зад едно дърво и издишах два-три пъти дълбоко, все едно, че вятър виеше в клоните. После се насочих към входа с чантата под ръка, без никакво колебание и с високо вдигната глава — давах го точно като мацка, свикнала да командва цяла империя. Когато прекрачвах прага, не почувствах абсолютно нищо. Върху раменете ми не се спусна заредена с електричество мрежа, не получих отравяне на кръвта, нито парализа на крайниците и не ме лъхнаха метанови изпарения. За малко да хвърля едно око зад гърба си, за да видя дали всичко е наред, но вече бях започнал да изкачвам стълбите.

Когато стигнах първия етаж, разминах се с група санитари. Бях изпипал грима, само че те взеха, че се загледаха в гърдите ми. Бяха прекалено едри, знаех си го и сега цялата тази банда пичове ме следеше с поглед. За да ме оставят на мира, нахълтах в първата стая, която се изпречи пред очите ми.

На леглото лежеше някакъв мъж, имаше тръбичка в ръката и още една в носа. Май хич го нямаше. Все пак успя да отвори очи, когато влязох. Докато чаках онези да се чупят, двамата се спогледахме. Разбира се, нямаше какво да си кажем, но все пак се спогледахме. За частица от секундата ми се прииска да го изключа от разните апарати. Мъжът започна да прави „не“, „не“ с глава, без да съм помръднал от мястото си. Отказах се. После открехнах вратата и се уверих, че пътят е чист.

Бети. Стая номер седем. Бети. Влязох тихичко и затворих вратата след себе си. Навън беше мрачно, трудно можеше да се разбере дали беше от облаците, или вече се стъмваше. Някаква малка лампа мъждукаше над леглото, светлината й беше толкова мъртвешки бледа, че човек направо чувстваше как кръвта му се смръзва. Когато още не е съвсем тъмно, нощната лампичка прилича на дете с отрязани ръце. Подпрях вратата с един стол. Разкарах перуката и свалих очилата. Седнах на ръба на леглото. Тя не спеше.

— Искаш ли дъвка? — попитах я аз.

Колкото и да се напрягах, не можех да си спомня кога за последен път бях чул гласа й. Нито даже кои бяха последните думи, които бяхме разменили. Може би нещо от този род:

— Уф, къде се дяна тая шибана захар!

— Погледна ли в долното чекмедже?

Прибрах си дъвките — точно в момента и на мен не ми се дъвчеше. Затова пък грабнах каната с вода от нощната масичка и изгълтах половината.

— Искаш ли? — попитах.

Не я бяха вързали, ремъците се бяха проточили до земята като забравени на слънцето карамелени бонбони. Държах се така, сякаш тя не беше заминала, сякаш все още беше тук с мен. Имах нужда да говоря.

— Най-трудното ще бъде да те облека — казах. — Особено ако не ми помогнеш малко…

Издърпах ръкавицата си и погалих гърдите й под нощницата. Какво представлява слонската памет в сравнение с моята? Можех да си спомня всеки квадратен милиметър от кожата й. Даже и да ми я бяха дали цялата в насипно състояние, пак щях да я сглобя наново. Опипах корема й, после ръцете и краката и накрая стиснах в шепата си хълмчето с косъмчетата — всичко си беше на мястото. Точно в този миг изпитах страшно силна радост, някакво първично, почти животинско удоволствие. После сложих отново ръкавицата. Разбира се, щастието ми би било хиляди пъти по-силно, ако поне мъничко беше реагирала. Но възможно ли беше такова възвишено щастие? Може би се срещаше в някой рекламен клип? Или най на дъното в чувала на Дядо Коледа? А защо не на последния етаж на Вавилонската кула?…

— Добре, сега трябва да побързаме. Ще си вървим оттук. Хванах я за брадичката и долепих устни до нейните. Тя не отпусна челюсти, но въпреки това ми се стори, че беше върхът. Успях да си открадна малко слюнка от долната й устна. Лекичко хапех устата й. Подпрях тила й с една ръка и я притиснах към мен, зарових нос в косите й. Ако продължава така, самият аз ще откача, помислих си. Ще полетя надолу към бездната. Извадих една хартиена кърпичка, за да изтрия устните й — навсякъде я бях наплескал с червило.

— Остана ни още съвсем мъничко — казах аз.

Една послушна мълчалива кукла. Бяха я натъпкали с хапчета, вече бяха хвърлили върху нея първите лопати пръст. Заслужаваха да им прережа гърлото на всички тези лекари, санитари, аптекари, на цялата тази шайка. Като не забравям всички онези, които я бяха докарали дотук, които принуждават хората да се трепят по цял ден, които притискат главата ви до земята, които ви обиждат, лъжат, които искат да ви използват, на които хич не им пука, че във вас има нещо неповторимо, тези, които направо започват да светят от глупост като лампиони и се задушават от мерзост, които трябва да влачим след себе си като непосилен товар. Но с това грижите ми нямаше да свършат. Много бързо щях да затъна в реки от кръв и в крайна сметка нямаше да спечеля кой знае колко. И да искам, и да не искам, злото бе сторено и въпреки че не бях от хората, които се отчайват така лесно, добре разбирах, че светът може да изглежда като една отвратителна мръсотия. Зависи с какви очи го гледаш. И нека ме обесят, ако не го казвам с болка на сърцето, но няма нищо по-черно и по-вонящо от света, такъв, какъвто го видях от тази стая, от крайчеца на леглото, където бях седнал на една кълка — това беше най-дългата минута в живота ми. Точно в този момент бурята се разрази навън. Дойдох на себе си.

— Искам от теб да направиш едно последно усилие — въздъхнах аз.

Първите капки се удариха в прозореца като насекоми, които се разплескват в предното стъкло на колата. Наведох се внимателно над нея и хванах един ремък. Прекарах езичето в отвора и стегнах краката й. Тя не помръдна.

— Как е? Не ти ли причинявам болка? — попитах.

Навън дъждът преминаваше в истински порой, имах чувството, че се намираме във вътрешността на наутилус. Придърпах още един ремък и го преметнах през гърдите й, всъщност мъничко под тях. Пъхнах и ръцете й и отново стегнах. Тя гледаше тавана с едното си око. Нищо от това, което правех, не й беше интересно. Беше настъпил моментът, когато трябваше да напрегна всичките си сили.

— Трябва да ти кажа нещо… — започнах аз.

Грабнах една възглавница зад нея — беше на сини райета. Не трепнах нито за миг. Можех да направя каквото и да е за нея, без да трепна, вече се бях уверил в това. Просто ми стана малко по-топло и нищо повече.

— … ние с теб сме като два пръста на ръката — продължих аз. — И нещата няма скоро да се променят.

Бих могъл да измисля нещо по-хитро от този род или още по-добре — можех да замълча, но в момента ми се стори, че можех да й стъкмя една малка свита от невинни думи, и много-много не си напрегнах мозъка. Впрочем това и не би й харесало чак толкова. Така че предпочетох да е малко нещо изписано със сметана, отколкото някой от онези изсечени в гранита надписи. Беше по-леко.

Броих до седемстотин и петдесет и се изправих. Дръпнах възглавницата от лицето й. Дъждът вдигаше страхотен шум. Не знам какво стана, но нещо здравата ме прободе в гърдите. Не я погледнах. Махнах ремъците. После хвърлих възглавницата на мястото й.

Обърнах се към стената, като си мислех, че нещо ще ми се случи, но нищо не стана. Валеше и валеше, светлината си беше същата, стените бяха все така на мястото си и аз бях там с белите си ръкавици и с фалшивите гърди в очакване на някакво послание от смъртта, но нищо не се случваше. Дали щях да се отърва само с бодежа в гърдите?

Сложих си отново перуката. Преди да изляза, я погледнах за последен път. Очаквах някаква ужасна гледка, но тя изглеждаше по-скоро заспала. Според мен това беше поредният номер, който бе измислила, за да ми достави удоволствие.

Напълно способна беше на подобно нещо. Устата й беше полуотворена. На нощната масичка забелязах пакетче хартиени тоалетни кърпички. Трябваше ми малко време, за да го осъзная, после почувствах как сълзи напират в очите ми. Да, това, че още бди над мен, че намира начин да ми посочи пътя даже и сега, когато вече не беше на този свят, че ми изпраща един последен знак, всичко това ме заливаше като огнена река.

Върнах се бързо до леглото и я целунах по косите. После грабнах пакетчето с кърпичките и напъхах колкото можах в устата й, чак до гърлото. Докато вършех това, почувствах спазъм и за малко щях да се издрайфам. Напънът премина. Искам да мога да се гордея с теб, казваше ми тя.

Когато излязох, всички те сигурно се бяха наблъскали в столовата. Нямаше никой в коридора и само няколко души във фоайето. Не ме забелязаха. Вече беше съвсем тъмно и водата преливаше от улуците и се стичаше по фасадата на сградата. Не миришеше хубаво, миришеше на току-що наквасени с вода сухи треви. Дъждът беше като светеща решетка, направена от електрическа жица. Вдигнах яката си, закрих главата си с чантата и се хвърлих под пороя.

Започнах да тичам. Имах чувството, че някакъв тип ме преследва с противопожарен маркуч. Трябваше да си сваля очилата, за да виждам нещо, но не намалих темпото. Както и можеше да се очаква, по тротоарите нямаше жива душа и затова не се разтревожих много-много за грима — пак добре, че не си бях сложил и от оная вакса за клепки. Докато се опитвах да се избърша, си бях наплескал целите пръсти, сигурно здравата се бях нацапотил. За щастие не се виждаше нищо на три метра.

Тичах като ненормален през завеса от бисери. Въобще не забавях ритъма на кръстовищата. Чики-чики-чики-чики-чики правеше дъждът, пляк, пляк, пляк, правех аз, бадабум правеше гръмотевицата. Дъждът валеше съвсем отвесно, но въпреки това шибаше лицето ми. Някои капки попадаха направо в гърлото ми. Изминах половината път с адско темпо. От цялото ми тяло се вдигаше пара, няма майтап, а шумът от дишането ми кънтеше из цялата улица и заглушаваше всичко останало. Когато минавах под някоя улична лампа, всичко ставаше синьо.

На един кръстопът пред мен се изпречиха фаровете на кола. Имах предимство, но я оставих да мине. Побързах да дръпна перуката от главата си, след което се втурнах отново напред. Целият този дъжд нямаше да е достатъчен, за да загаси големия огън, който изгаряше дробовете ми. Напрягах се максимално, но въпреки това се опитвах да тичам още по-бързо. На моменти дори от гърдите ми се изтръгваше някакво подобие на вик, толкова пренапрегнат бях. А не тичах, защото бях убил Бети, тичах, защото ми се искаше да тичам, защото нямах нужда от нищо друго. От друга страна, струва ми се, че това беше съвсем естествена реакция. Струва ми се, че си беше мое право, не е ли така?…