Включено в книгата
Оригинално заглавие
37°2 le matin, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 9 гласа)

3

През следващите дни не заговорихме за това. Имахме много бачкане, толкова не ми се беше струпвало наведнъж. Скапаният циклон не ни отмина и беше пълно с изтръгнати храсталаци, изпотрошени стъкла и какви ли не разпилени по алеите мръсотии. Виждайки колко големи са поразиите от бедствието, ние с Жорж се почесвахме по главите и се мръщехме. А Бети по-скоро вземаше всичко на шега.

И така, по цели дни тичах от бунгало на бунгало с чантата с инструментите и с молив зад ухото. Бети правеше курсове до града, за да ми носи пирони, маджун, дъски и крем против изгаряне, защото повечето време бях навън, на върха на някоя стълба или покрив. От сутрин до вечер небето си оставаше прозрачно синьо, веднъж завинаги изчистено, и часове наред прекарвах на слънце, с пирони между устните, като ремонтирах разнебитените бунгала.

Жорж не го биваше никак за тази работа, ставаше дори опасно да се работи с него — или чукът му изхвръкваше от ръцете, или можеше да ви отреже някой пръст, докато натискате гредата. Държах го една сутрин при мен, след което му наредих да се погрижи за алеите и повече да не приближава до стълбата ми, ако не иска да го цапардосам по главата със сандъчето.

Малко по малко бунгалата наоколо придобиха отново човешки вид, но всяка вечер бях гроги. Най-много ядове имах с телевизионните антени, трудно ми беше да ги закача съвсем сам, но не исках Бети да се катери по покривите, за да не й се случи нещо. От време на време я виждах как се появява на върха на стълбата с бутилка изстудена бира. Бях напълно замаян от горещината, виждах светкавици в косите й и се навеждах, за да й пусна един език и да грабна бирата. Това ми помагаше да издържа до вечерта. После събирах инструментите и отивах да хапна, довличах се под галещите лъчи на залязващото слънце до бунгалото и я намирах там, излегната с ветрилото ми на верандата. Когато идвах, тя ми задаваше винаги един и същ въпрос:

— Как си? — питаше. — Много ли си скапан?

— Ами горе-долу…

Тя ставаше и влизаше вътре с мен. Хвърлях се под душа, докато тя се занимаваше с готвене. Наистина бях изстискан, но все пак малко преувеличавах, исках тя да се посвети изцяло на мен. От умората ми идваха какви ли не изчанчени идеи, искаше ми се например да ме повият в пелени и да ми посипят дупето с талк като на бебе или нещо от този род, да се излегна на корема й и да смуча гърдите й — намирах това за много възбуждащо. Затварях очи, когато тя заставаше зад мен, за да ми разтрие врата и раменете. Мой скъпи, мъничък циклон, мислех си аз, о, моят скъп мъничък циклон…

Хапвахме, после набързо раздигахме масата. Всичко беше като по ноти. Запалвах цигара и излизах на верандата, докато тя миеше чиниите. Насочвах се спокойно към шезлонга и се строполявах върху него. Чувах я как свири с уста или тананика нещо, докато мие съдовете, чувствах се щастлив, преживявах мигове на толкова дълбока безметежност, че всеки път задремвах с идиотска усмивка в ъгълчетата на устните, фасът падаше на гърдите ми и се събуждах с вик.

— По дяволите, пак беше заспал! — казваше тя.

— КАКВО?…

Бети заставаше пред мен и ме отвеждаше в леглото, обгърнала кръста ми с ръка. Събаряше ме на матрака и започваше да ме съблича. За съжаление, след не повече от десет секунди си давах ясно сметка, че съм прекалено скапан, за да я чукам — едва си държах очите отворени, направо потъвах в съня като удавник.

Трябваше да измислим друг номер. Любехме се сутрин. Единственото неудобство беше, че трябваше да стана, за да се облекча, преди да започнем, тя също и това малко помрачаваше целия чар на заниманието, но се измъквахме от положението с идиотски шеги и бързо се залавяхме за работа. Бети беше в разкошна форма сутрин — питах се дали не ми показва номера, които си е представяла цяла нощ, караше ме да опитваме чудновати пози, правеше го с плам и понякога направо пощурявах, страшен кеф беше. Заемах се отново с бачкането, повярвал в ада и в небето, качвах се да поправя някоя антена на покрива с омекнали крака.

 

 

Една сутрин се събудих преди Бети. Слънцето проникваше вече от всички страни и аз се облегнах на лакът. Някакъв тип седеше на стол точно срещу леглото. Беше собственикът на мотела, който ни наблюдаваше внимателно. Или по-скоро наблюдаваше Бети. Трябваха ми няколко секунди, за да дойда на себе си, после видях, че сме изхвърлили завивките и Бети лежи с разтворени крака. Мъжът беше — тлъст, мазен, попиваше си потта с кърпа, а по ръцете му имаше много пръстени — рано сутрин подобни субекти могат да ви се сторят направо противни.

Придърпах чаршафа върху Бети и скочих от леглото. Облякох се, без да мога да промълвя нито дума, като се питах за какво ли е дошъл. Той ме гледаше усмихнат, мълчалив като котка, току-що срещнала мишка на пътя си. В този миг Бети се събуди и се изправи рязко с щръкнали гърди, като оправи с ръка косата, паднала на очите й.

— По дяволите! Какъв е този тип? — попита.

Онзи й кимна леко с глава и се изправи.

— И таз добра! Да не вземете да се притесните! — додаде тя.

Измъкнах собственика навън, преди цялата тази история да се заплете. Затворих вратата след нас.

Пристъпих няколко крачки на светлината, като си прочиствах гърлото. Той бе преметнал сакото си на ръка и широки кръгове пот се отпечатваха по ризата му. Не бях в състояние да разсъждавам смислено, не се чувствах много добре. Обикновено по това време би трябвало да съм започнал да се любя преспокойно с Бети. Онзи тип пъхна кърпата си под яката на ризата и ме изгледа, като се мръщеше.

— Я ми кажете, заради това момиче ли ви намирам още в леглото в десет часа сутринта?

Пъхнах ръце в джобовете, като гледах в земята, това ми придаваше отегчен вид и ми спестяваше гледката на противната му мутра.

— Не — отвърнах. — Тя няма нищо общо.

— Не би трябвало, разбирате ли, в никакъв случай не би трябвало да ви накара да забравите защо сте тук, защо ви осигурявам квартира и ви плащам, ясно ли е?

— Да, разбира се, но…

— Знаете ли — прекъсна ме той, — достатъчно е да пусна една малка обява и утре сутринта ще имам стотина кандидати, които ще се блъскат пред входа и всеки от тях ще се моли да заеме вашето място. Не искам да ви хващам натясно, защото сте тук отдавна и не съм имал истински причини да бъда недоволен от вас, но това не ми харесва. Не мисля, че можете да настанявате тук подобни момичета и да си вършите работата както трябва, разбирате ли какво искам да кажа?

— Разговаряли ли сте с Жорж? — поинтересувах се аз.

Той кимна. Направо отблъскващ беше и си го знаеше. Бе превърнал този си недостатък в истинско оръжие.

— Добре — продължих аз, — тогава той сигурно ви е казал също, че тя доста ни помага. Кълна ви се, че без нея нямаше да се справим. Да бяхте видели само щетите от проклетия циклон, почти нищо не бе оцеляло, а тя се зае с покупките, докато ние с Жорж се опитвахме бързо да ремонтираме бунгалата. Тя сложи маджун на прозорците, събра опадалите вейки и листа, търчеше напред-назад… нито за миг не е стояла без работа…

— Не казвам, че…

— И още нещо, господине, никога не е поискала да й се плати. Жорж може да ви каже, че благодарение на нея спестихме много време…

— С една дума, бихте искали да затворя очи, така ли?

— Слушайте… може би станах малко късно тази сутрин, но в момента работя по десет-дванайсет часа на ден. Ужасно много бачкане имахме, достатъчно е да хвърлите един поглед. Обикновено призори съм вече на крак, не зная какво стана днес. Бих се изненадал, ако се повтори.

Той се потеше на слънцето, обмисляше нещо, като въртеше глава на всички посоки. После огледа обстановката наоколо.

— Би трябвало всички тези бунгала да се пребоядисат — каза. — На нищо не приличат вече…

— Да, добре би им се отразило. А и ще привличат погледа откъм шосето. Говорихме си вече с Жорж за това…

— Добре, тогава има може би начин да се споразумеем… Бихте могли да се впрегнете двамата с вашата приятелка.

Работата беше толкова непосилна, че направо пребледнях, като си помислих за това.

— Шегувате се… — казах. — Та работата е за цяло предприятие, давате ли си сметка… Краят й няма да се види никога!

— Вие двамата сте едно малко предприятие — изхили се подигравателно той.

Прехапах устни. Този тип наистина ни държеше в ръцете си и ми беше трудно да преглътна горчивия хап. Защо се случват такива гадости? Как е възможно човек да попада в подобни ситуации? Чувствах се уморен още преди да съм започнал деня.

— Добре, но бих искал да знам колко ще получава тя — въздъхнах аз.

Усмивката му стана по-широка. Стисна ме за рамото с късите си като кебапчета пръсти.

— Дявол да го вземе, карате ме да се смея. Само преди пет минути искахте да забравя за това момиче, нали? Как бих могъл да го сторя, ако ще трябва да плащам? И таз добра!

Истински боклук беше тоя тип, от онези, които се срещат на всяка крачка и от допира с тях в устата ви остава горчив привкус. Гледах в краката си, имах чувството, че са приковани към земята, и челюстите ме боляха. Изтрих бавно устните си с ръка и притворих очи. Това означаваше капитулация. Онзи сигурно беше свикнал с подобни реакции и правилно изтълкува посланието ми.

— Чудесно! Ще ви оставя да работите. Ще намина отново да видя дали се справяте добре. Ще се отбия при Жорж, за да поръчаме боите…

Отдалечи се, като мачкаше носната си кърпа. Попристъпвах още малко от крак на крак, преди да се реша да се прибера вътре. Бети беше под душа, виждах я през завесата. Всъщност бях притиснат от всички страни. Седнах на масата и изпих едно хладко кафе. Отвратително.

Тя излезе, увита в пешкир, и седна право в скута ми.

— Я ми кажи, кой беше тоя тип? Кой му е позволил да влиза?

— Той няма нужда от разрешение — казах. — Това е собственикът.

— И какво от това? Не се влиза така. Той направо се самозабравя!

— Да, права си. Точно това му казах и аз.

— А какво искаше всъщност?

Погалих я по едната гърда без задна мисъл в главата. Чувствах се по-скоро изпразнен и като си помислех за работата, която ни чакаше, майчице, направо краката ми се подкосяваха, лошо ми ставаше.

— Е, какво искаше? — настоя тя.

— Нищо… Тъпотии… Иска да пребоядисаме две-три съборетини.

— Моментът е съвсем подходящ… Обожавам боядисването!

— И това ако не е късмет — казах аз.

 

 

На другата сутрин един довтаса с пикап и стовари двеста или триста килограма бои и тапети.

— Добре — каза, — имате с какво да започнете. Като се свършат материалите, ще ми звъннете и веднага пристигам, ясно ли е?

Разтоварихме бидоните с боята. Получи се много мила купчинка, направо ме присви стомахът, като я гледах, сякаш имах в себе си огнена топка. Разкъсван бях между яростта и безпомощността. Бях забравил колко е мъчително, доста отдавна не ми се беше случвало. Странно колко много неща бях забравил.

Пристигна доставчикът, подсвирквайки си с уста. Времето беше непоправимо хубаво. Погледнах тъжно бунгалата и нарамих един двайсет и пет килограмов бидон, колкото да си порежа пръстите. Жорж ме дебнеше пред рецепцията. Не се спрях. Той тръгна да ме настигне с типичната си усмивка на откачено старче.

— Това ми изглежда доста тежичко, а?

— Я не се втелявай — изръмжах аз. — Остави ме на мира!

— По дяволите… Какво толкова съм ти направил?

Смених ръката, без да забавям крачка, халосах се по краката с бидона и малки бели точици заиграха пред очите ми. Онзи не ме оставяше:

— Мамка ти, никога не съм те виждал така наежен!

— Възможно е — казах. — Но беше ли необходимо да ходиш да разправяш, че Бети ЖИВЕЕ тук?

— За Бога, та ти добре го познаваш… Този мръсник така хитро ме накара да изплюя камъчето! Не бях се събудил още, когато пристигна.

— Кога ли си напълно буден! Ти си самата глупост от плът и кръв! — креснах му аз.

— Я ми кажи, вярно ли е, че ще боядисвате всичките бунгала? Ще се нагърбиш с всичко това?

Спрях се. Сложих бидона на земята и погледнах Жорж в очите.

— Слушай — казах, — не знам още какво ще реша, но не искам да споменаваш за това на Бети. Запомни ли добре?…

— Да, не се кахъри, приятелче, можеш да спиш спокойно… Но как ще направиш така, че да не й кажеш?

— Не зная. Не съм мислил още.

Когато се срещнахме с Бети пред първото бунгало, почувствах как ме хваща неудържимо разстройство, та трябваше да изчезна за малко. При мисълта за непосилната работа, която ни чакаше, червата ми се свиваха и не събрах кураж да говоря за това с Бети. Знаех, че тя би зарязала всичко, никога нямаше да се остави така да я прецакат, по-скоро щеше да подпали всички тия съборетини. Само че гадостите, които щяха да последват, ми изглеждаха толкова по-ужасни, че в крайна сметка реших да понеса удара. Да те хване диарията не е краят на света, просто дребна неприятност, която отминава.

Бети разговаряше с наемателите, когато се върнах при нея. Бях малко по-блед от обикновено.

— А, ето те и теб… Тъкмо казвах на хората, че ще побоядисваме…

Те ме погледнаха разнежени, с типичния израз на леко изперкали пенсии. Бяха тук най-малко от шест месеца и във всяко ъгълче бяха цвъкнали по една саксия с цветя. Измърморих нещо нечленоразделно и отведох Бети зад бунгалото. Гърлото ми беше съвсем пресъхнало. Бети направо сияеше, сякаш бе заредена с електричество, и се усмихваше. Прочистих си два-три пъти гърлото, като държах ръката си стисната в юмрук пред устата.

— Ами какво чакаме, какво точно трябва да се направи? — попита тя.

— Добре, ти ще боядисваш капаците, а аз около тях — казах.

Тя завърза косите си над главата, като се смееше безгрижно, и от тази гледка ми се подкосиха краката.

— Готова съм! — заяви. — И който свърши пръв, ще помогне на другия!

Усмихнах й се ужасно тъжно, докато тя ми обръщаше гръб.

 

 

Старците от време на време идваха да видят докъде сме стигнали. Стояха със скръстени ръце до стълбата и правеха муцки на удоволствие. Около единайсет лелката ни донесе дребни сладки. Бети се шегуваше с нея и ги намираше и двамата големи сладури. На мен ми бяха по-скоро досадни, нямах желание да разговарям и да се шегувам. След като боядисах цялата горна част на фасадата, слязох от стълбата и се приближих до Бети, за да пусна в обръщение втората си карта. Тя точно довършвате един ъгъл.

— Дявол да го вземе, истинска шампионка си — казах. — По-добре от това не може… Само че има една малко неприятна подробност, аз съм си виновен…

— Какво не е в ред?…

— Ами ъгълът… Малко повечко боя е останала в ъгъла.

— Разбира се, че е повече! Според теб какво друго можех да направя? Не видя ли размера на четките?

— Знам, не е в теб вината… И въпреки това сега изглежда сякаш боята е преминала и от ДРУГАТА СТРАНА, зад ъгъла!!

— И какво от това? — попита тя.

Влязох в ролята на човек, който не може да проговори от възмущение.

— Но как така! — процедих.

— Ама ти наистина ли си решил да боядисаме само ЕДНАТА СТРАНА на бараката, та това е направо…

Прекарах ръка по челото с вид на съкрушен собственик.

— В крайна сметка, дали ще правим това или нещо друго… Поне ще им доставим удоволствие. Ще си имат съвсем ново бунгало благодарение на теб.

Цял ден висяхме на тая лайняна съборетина.

 

 

Всъщност това малко забавление ни отне фактически една седмица. Термометърът внезапно се покачи и рано следобед беше невъзможно да се работи навън. Трябваше да стоим в бунгалото със спуснати до долу щори и хладилникът, който хъркаше като пералня, не успяваше да ни осигури всичкия лед, който ни беше нужен. Влачехме се из стаята полуголи и често се вкопчвахме един в друг. Проследявах с пръст струйките пот, които се стичаха по кожата й, разбутвахме всички мебели, като пухтяхме като локомотиви, с полепнали от влага коси и с горящ поглед. Имах чувството, че колкото повече се любехме, толкова повече ни се искаше, но не в това беше проблемът. Безпокоеше ме, че вкусът на Бети към бояджийството намаляваше от ден на ден, тя не работеше вече със същия ентусиазъм и все по-малко я трогваха дребните сладки. Още не бяхме свършили първото бунгало, а на нея взе да й писва. Не виждах как щях да я накарам да преглътне новината, че ни чакаха още двайсет и седем бунгала. Вечер трудно заспивах, пушех цигари в леглото, докато тя спеше, а мислите ми витаеха в тишината и мрака. Питах се какво ще се случи. Така или иначе, знаех, че ще бъда в центъра на събитията. Сякаш се намирах посред арена със заслепени от слънцето очи. Можех да предусетя опасността, но не знаех откъде ще дойде. Не ми беше никак забавно.