Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
37°2 le matin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2014)
Начална корекция и форматиране
ventcis (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Филип Джиан. 37° 2 сутринта

Френска. Второ издание

Редактор: Силвия Вагенщайн

ИК „Колибри“, София, 2002

Художествено оформление: Стефан Касъров

ISBN: 954-529-206-7

 

Формат 84/108/32. Печ. коли 20

Предпечатна подготовка: Милана Гурковска

Цена 6 лв.

Печатница „Симолини“ — София

История

  1. — Добавяне

17

В деня, когато поех нещата в ръцете си, продадохме първото пиано. Всичко започна рано сутринта със старателно почистване на витрината, стигнах дотам, че с нокът изчегъртах някакви боклучета, опитвайки се да запаля равновесие на табуретката. Бети си правеше майтап с мен, докато си пиеше кафето на тротоара — купичката беше малък сребрист димящ кратер. Ще видиш ти, нищичко не разбираш от тези работи, казах й аз.

Прескочих до магазина на Боб, млекаря албинос, е, малко преувеличавам, разбира се, но наистина по-рус човек от него не бях виждал. Пред рафтовете бяха застанали две-три лелки, които си блъскаха главата пред мисълта за небитието. Боб нареждаше яйцата зад касата.

— Боб, мога ли да ти отнема една минута? — попитах.

— Разбира се.

— Боб, би ли могъл да ми дадеш малко от онази бялата боя, с която си написал БЯЛО СИРЕНЕ НАПРАВО БЕЗ ПАРИ на стъклото отвън?

Върнах се с една малка кутия и четка и се качих на табуретката. По цялата дължина на витрината горе написах ПИАНА НА ФАБРИЧНИ ЦЕНИ!!! Отстъпих малко назад, за да видя как изглежда. Беше хубава сутрин, магазинът приличаше на обляно от слънце бълбукащо поточе. С крайчеца на окото забелязах, че няколко души, които вървяха по тротоара, забавят крачка и поглеждат към надписа. Правило номер ЕДНО в търговията: да съобщиш на клиентите, че съществуваш. Правило номер ДВЕ: да го съобщиш високо и силно.

Доближих се до витрината и написах отдолу НЕЩО НЕВИЖДАНО ДОСЕГА!!! Изглежда, че на Бети й беше забавно. За щастие понякога малко им трябва, за да се включат в играта, и сега тя държеше да прибави и нещо от себе си, да напише ГОЛЯМО НАМАЛЕНИЕ напреки на вратата.

— Можеш да се майтапиш колкото си искаш — казах аз.

Останах цяла сутрин в магазина с топчица восък и с парцал в ръка и се заех да лъскам бавно всяко пиано, докато светне цялото, още малко оставаше да ги изкъпя.

Когато Бети ме извика за обяд, вече бях привършил. Огледах магазина и видях как всичките пиана просто трептят на светлината, чувствах, че бях попаднал на страхотен отбор. Започнах да се изкачвам по стълбите и насред пътя се обърнах и им махнах с ръка:

— Разчитам на вас, момчета. Не оставяйте това маце да ни върти на пръста си.

Опитах се да задържа на лицето си загадъчната усмивка, докато поглъщах крокети от калмар с пикантен сос. Момичетата са луди по подобни усмивки.

— Слушай, прекалено невероятно би било — каза тя. — Защо точно днес?

— Защо ли? Ами защото реших да се заема с тази работа, ето защо!

Тя докосна коляното ми под масата.

— Знаеш ли, не ти го казвам, за да те обезкуража, просто не бих искала после да бъдеш прекалено разочарован…

— Ха-ха — изсмях се аз.

Като писател още не бях си извоювал слава. Като продавач на пиана исках да опитам да не се проваля. Разчитах на това, че животът не би могъл да прекърши всички пориви на човека.

— Още не сме затънали до гуша — добави тя. — Спокойно можем да изкараме още месец…

— Зная, но за мен това не е въпрос на пари. Просто искам да изпробвам една теория.

— По дяволите! Погледни колко е синьо небето! По-добре да се поразходим.

— Не — отсякох. — Разбираш ли, от пет-шест дни непрекъснато се шляем, започва да ми писва от тая кола… Днес магазинът ще остане отворен, няма да мръдна от касата.

— Добре, както искаш. Но аз не знам, може би ще се поразходя малко, още не съм решила…

— Разбира се… Не се грижи за мен. Слънцето грее единствено за теб, хубавице.

Тя подслади кафето ми, разбърка го усмихната, като през това време ме гледаше. Понякога очите й изглеждаха невероятно дълбоки. Понякога с нея достигах върховете само за секунда. Стигах горе капнал от умора, почти заслепен.

— Няма ли да има и малки сладкиши с конфитюр от розови цветчета? — попитах.

Тя се засмя:

— Какво… Нямам ли право да те гледам?

— Напротив, но от това ми се приисква нещо сладичко.

 

 

Точно в два отворих магазина. Хвърлих по един поглед към двете страни на улицата, за да пробвам температурата на въздуха. Добра беше, аз лично бих избрал точно този момент, за да си купя пиано. Отидох да седна в дъното на магазина и забих поглед в шибаната врата, неподвижен и мълчалив като изгладнял паяк мухолов.

Мина известно време. Издрасках някои неща на бележника за поръчките, преди да счупя молива на две. Излязох два-три пъти на тротоара, за да видя не се ли задава някой, но беше направо отчайващо. Започваше да става убийствено. Пепелникът ми беше препълнен с угарки. Колко цигари може да изпуши човек и колко нерви да изхаби за нищо в тоя живот, помислих си аз, от всичко това би излязъл страхотен номер за цирка. Хич не обичах това усещане, като че ли някой ме промушва с кама посред бял ден. Ама наистина толкова безумна мечта ли е някой търговец на пиана да иска да продаде поне едно? Прекалено много ли исках, грях ли беше да желая да си пласирам стоката? Какво му остава тогава на един търговец на пиана, който не успява да ги продаде, освен да плюе на всичко? Мъката и абсурдът са двете цицки на света, пошегувах се аз на висок глас.

— Какво каза?

Обърнах се. Беше Бети, не я бях чул да се прибира.

— Готова ли си? Ще се разходиш ли? — попитах.

— О, само ще пообиколя наоколо. Времето още е хубаво. Хей, ти вече сам ли си говориш?

— Не, разни идиотщини ми идват наум… Слушай, ще пазиш ли магазина пет минути? Ще отида за цигари, тъкмо да глътна въздух…

— Разбира се.

В състоянието, в което се намирах, хич не се поколебах и си поръчах едно двойно уиски с два пръста кока-кола, докато жената тършуваше в шкафа, за да ми извади един кашон цигари от светлите.

— Е как е, вървят ли пианата? — попита тя.

Нямах настроение за евтини шеги.

— Не, слаба работа, на час по лъжичка — отвърнах.

— Знаете ли, сега всички са го закъсали.

— Така ли?

— Ами да, намираме се в доста критичен период!

— Ще взема и от тортата. За вкъщи е, можете да ми я увиете.

Докато тя се суетеше, прибрах си банкнотата, която бях лепнал на тезгяха. Тя зави в целофан тортата и я постави пред мен.

— Това ли е всичко? — попита.

— Да, благодаря.

Бях решил да пробвам дали ще мине номерът. Понякога успява, това е нещо като безплатна лотария, която може да ви подобри настроението. За частица от секундата жената сякаш се поколеба. Дарих я с ангелска невинна усмивка.

— Не ми връщайте прекалено много дребни — казах. — Жена ми вече не иска да кърпи джобовете на панталоните…

Тя се засмя малко нервно, преди да дръпне чекмеджето на касата и да ми върне рестото.

— Понякога направо не знам къде ми е умът — каза тя.

— Ами да, всички сме така — успокоих я аз.

 

 

Тръгнах обратно към магазина, без да бързам, и малко парченце печена ябълка увисна от пакета като сълза. Спрях се по средата на тротоара и го смукнах. За щастие раят на земята е направо без пари, така човек може да разбере истинската стойност на нещата. Ами тогава има ли нещо още, което да е на висотата на човешките изисквания? Положително не и да си скъсаш задника, за да пласираш две-три пиана, това направо е комично и в никакъв случай не бих се оставил подобно нещо да ми трови живота. Виж, друго си е едно малко, сладко като пролетно утро парченце ябълков пай. Осъзнавах, че бях взел цялата тази история прекалено присърце, бях изкрейзил с тези пиана. Но трудно е наистина човек да избегне плесницата на безумието, затова трябва винаги да сме нащрек.

Продължих пътя си, като мислех за всичко това. Зарекох се, че няма да правя трагедия, ако не продам нито едно пиано този ден, щях да го приема невъзмутимо като последовател на дзенбудизма. И въпреки това не би било хич лошо, ако продам нещо, казах си аз, бутайки вратата. Бети седеше зад касата, усмихваше се и си вееше с лист хартия.

— Опитай от този ябълков пай! — предложих.

Че се усмихваше, усмихваше се, и то как, лицето й сякаш ме гледаше от последния брой на „Мирър“. Човек би могъл да си помисли, че току-що бях поискал ръката й.

— Знаеш ли — продължих аз, — не бива да си правим прекалено много илюзии. Чух, че в момента бизнесът нещо не върви, общо явление е. Не бих се изненадал, ако не продам нищо днес, просто съм жертва на световната икономика.

— Хи-хи! — изхили се тя.

— Лично аз не виждам нищо чак толкова забавно в цялата тази работа. Но поне приемам нещата такива, каквито са.

Начинът, по който си вееше с този лист, ме заинтригува, още повече, че беше зима и не беше кой знае колко топло въпреки синьото небе. Имах чувството, че въздухът свисти. Изведнъж замръзнах, направо си изгубих цвета, все едно, че бях стъпил върху гвоздей.

— Не може да бъде! — казах.

— Може.

— Дявол да го вземе, не може да бъде, та нали те оставих само за десет минути!

— О, беше ми предостатъчно… Искаш ли да видиш фактурата?

Подаде ми листа, вече не можех да откъсна поглед от него. Бях направо сащисан. Плеснах фактурата с опакото на ръката.

— Мама му стара, защо не го продадох аз това пиано? Може ли да ми кажеш?!

Тя увисна на ръката ми и притисна глава към рамото ми.

— О, всъщност ти го продаде, благодарение на теб стана!

— Е, да, разбира се. И все пак…

Огледах се наоколо да не би някой лукав дух да злорадства зад някое пиано. За пореден път установявах, че животът се опитва да ви съкруши всячески, поздравявах го, свалях му шапка за старанието, с което нанася удари под кръста. Вдъхнах за миг миризмата от косите на Бети, да, аз също можех да хитрувам, нямаше да се оставя да ме повалят така лесно. За по-сигурно отхапах от ябълковия пай и чудото стана, бурята отмина, като още бучеше зад мен. Озовах се пред гладко като огледало море.

— Според мен това трябва да се полее — казах аз. — Имаш ли някакви предпочитания?

— Да, бих хапнала китайски специалитет.

— Дадено.

Не съжалявах, че ще затворя магазина. Още беше рано, но пък и не исках да предизвиквам съдбата, бях продал вече едно пиано и би трябвало да бъда щастлив. Тръгнахме по тротоара, откъм слънчевата му страна, изкачихме улицата, докато тя ми разказваше подробно за продажбата. Правех се, че ми е интересно. Всъщност цялата тази история ме дразнеше, много-много не слушах какво ми говори, предпочитах да си мисля за увитите в тесто морски раци, които щях да изгълтам. Момичето, което жестикулираше до мен, ми напомняше на ято фосфоресциращи рибки. Точно минавахме пред Боб, когато самият той излезе на бегом, вперил очи във въздуха.

— Хелоу, Боб… — казах аз.

Адамовата му ябълка изпъкваше като някаква чудовищна става. Искаше ми се да я избутам навътре.

— По дяволите! Арчи се е затворил в банята! Не може да излезе оттам! Ама че глупаво хлапе! Ще се опитам да вляза през прозореца, но мама му стара… много е високо!

— Искаш да кажеш, че Арчи се е затворил в банята? — попитах аз.

— Ами да, от десет минути. Ани му говори зад вратата, но той не отговаря, реве вътре. Да не ти казвам, че се чува как водата шурти от крановете… По дяволите, точно си гледах спокойно телевизия, защо ли му трябва на човек да прави деца?

Препуснах след него към градината до къщата, а в това време Бети се качи в апартамента. Една голяма стълба стоеше легнала в тревата, помогнах му да я вдигнем и да я опрем на стената. Небето сияеше цялото. След кратко колебание Боб се хвана за стълбата, после изкачи първите две стъпала и се спря.

— Не, кълна ти се, че не мога, направо се разболявам от това… — изхленчи той.

— Какво ти става?

— Ти не можеш да си представиш… Това идиотско виене на свят, уверявам те, не зависи от мен… Все едно, че се качвам на ешафода.

Без да съм някакъв изключителен акробат, не се страхувах все пак да се изкача на първия етаж.

— Добре, слизай — казах.

Той попи потта от челото си, докато се изкачвах до прозореца. Видях Арчи и отворените докрай кранове. Обърнах се към Боб:

— Няма кой знае колко възможности.

Той ми направи отчаян жест отдолу.

— Ами да, разбира се… Ще трябва да го разбиеш тоя шибан прозорец.

Вкарах лакътя си през стъклото, отворих прозореца и скочих вътре. Бях доволен от себе си, в последния момент бях успял да си наваксам изгубеното през този ден. Намигнах на Арчи, докато затварях крановете — сребристи следи от сополи съхнеха около устата му.

— Хубаво ли си поигра, а? — попитах го аз.

Умивалникът бе запушен и преливаше отвсякъде. Отпуших каквото трябваше, после отключих вратата. Налетях на Ани, която държеше в ръце бебето. Биваше си я тази Ани, само дето устните й бяха малко отпуснати и свирепо огънче блестеше в очите й, по-добре да не се изпречва човек на пътя й в такива моменти.

— Здравей — казах аз. — Трябва да внимавате с парчетата стъкло.

— За бога, Арчибалд, какво ти стана?!

Боб пристигна задъхан точно в този момент. Погледна локвите вода на пода, после се обърна към мен:

— Не можеш да си представиш какви щуротии може да извърши едно хлапе на три години. Вчера за малко не се затвори в хладилника!

Бебето започна да реве и да прави ужасни гримаси, като кривеше посинялото си личице.

— О, по дяволите, време е… — въздъхна Ани.

Тя се обърна и започна да откопчава горните копчета на роклята си.

— Е, хубаво — каза Боб, — да видим сега кой ще се хване за парцала. Май ще съм аз! Само си губя времето по цял ден да оправям къщата след това малко чудовище…

Арчи гледайте в краката си, правеше „пльок-пльок“ във водата. Приказките на баща му бяха последното нещо, което го интересуваше на този свят. Бети го хвана за ръка.

— Хайде ела, ще четем една книга.

Тя отведе Арчи в стаята му. Боб ме накара да извадя чашите, след пет минути щял да свърши. Отидох в кухнята и заварих Ани седнала на един стол, а зърното на едната й гърда бе потънало в устата на номер две. Усмихнах й се, преди да потърся чашите. Наредих ги на масата. Чуваше се шумът от водата, която Боб изливаше в мивката. Понеже се чудех какво да правя, седнах на масата. Цицата отсреща беше с доста внушителни размери, не можех да устоя да не я поглеждам.

— Ама това май не е играчка! — пошегувах се аз.

Тя прехапа устната си, преди да ми отговори:

— О, и още как, не можеш да си представиш колко са твърди… Направо ме болят…

Без да престава да ме гледа, тя извади и другата гърда, като дръпна роклята на една страна. Трябваше да призная, че гледката беше забележителна. Поклатих глава.

— Докосни я — каза тя. — Пипни я и ще видиш…

Замислих се за миг, после стиснах гърдата през масата.

Беше топла и гладка, със сини прозрачни венички, приятно беше човек да държи такова нещо в ръката си. Тя затвори очи. Пуснах я и станах, за да отида да погледна червените рибки.

Цялата къща миришеше на кисело мляко. Не знаех дали това имаше някаква връзка с магазина за млечни произведения точно под нас, или причина беше новороденото. Миризмата беше малко неприятна за човек като мен, който не може да понася всичко, свързано с млякото. Докато го чакаха да се оригне, малкото човече ме погледна без капчица разбиране, после пусна струйка бяло мляко върху лигавника. Помислих, че ще умра. За щастие в този момент се появи Боб и извади една бутилка.

— Забележи, че винаги прави дивотиите си, докато си почивам следобед — уточни той. — Едип не само е спал с майка си, но и убил баща си.

— Боб, ще трябва да го сложим да спи — въздъхна Ани.

— Боб, нямаш ли нещо за ядене, просто да чоплим нещо? — попитах.

— Да, разбира се… Отиди в магазина и си вземи каквото искаш.

Ани не ме изпускаше от поглед. Изгледах я смразяващо с поглед, студен като надгробна плоча; ужасявам се, когато ме вземат за много лесен. Забелязал съм, че човек по-добре се справя в живота, ако избягва прекалено лесните варианти. Никога не ми е било неприятно да си мисля, че освен друго имам и душа и трябва да се грижа и за нея, това дори е единственото нещо, което ме интересува истински.

В магазина започваше да притъмнява. Трябваше ми известно време, за да се ориентирам и да открия нещо за хапване. Печените бадеми бяха голямата ми слабост. Понеже бяха ниско долу, наведох се и започнах да се запасявам. Сигурно умът ми е бил другаде, защото не я чух да се приближава, само почувствах лек полъх до бузата си. Миг след това тя ме сграбчи за врата и пъхна лицето ми между краката си. Изпуснах бадемите, рязко се освободих и се изправих.

Ани сякаш беше изпаднала като в транс, тресеше се от глава до пети и ме изгаряше с поглед. Преди да успея да кажа нещо подходящо за случая, тя измъкна циците си от роклята и се притисна в мен.

— Побързай — каза. — Дявол да го вземе, по-живо!

Пъхна единия си крак между моите и онази й работа се лепна в бедрената ми кост. Разкрачих се. Тя дишаше така тежко, сякаш е трябвало да се състезава на хиляда метра. Бюстът й изглеждаше още по-голям в полумрака, беше неприлично бял и зърната стърчаха точно срещу мен. Вдигнах едната си ръка.

— Ами… — започнах аз.

Но тя улови китката ми във въздуха и притисна ръката ми към гърдите си, като отново се отърка в мен. Този път я лашнах яко към рафтовете.

— Съжалявам — казах.

Почувствах как вълна от ярост изригна от корема й като торпила и сякаш нажежи магазина. Очите й станаха златисти.

— Но какво те прихваща? Какво ви стана? — изсъска.

Запитах се защо ли изведнъж бе започнала да ми говори на „вие“. Толкова беше необичайно, че забравих да й отговоря.

— Какво ми има толкова?! — продължи тя. — Не ме ли бива хич, не те ли възбуждам?

— Понякога успявам да се овладея — казах. — Така се чувствам малко по-свободен.

Тя прехапа устни, като поглади леко корема си с ръка. След това изстена като дете.

— До гуша ми дойде — каза.

Докато събирах кутиите с бадеми от земята, тя повдигна роклята си отпред, като продължаваше да се обляга на рафтовете с консерви. Малките й бели слипове блеснаха като огнени езици пред мен, още малко и щях да протегна ръка към тях, почти бях успял да си внуша, че не е по силите ми да устоя на съблазънта. Но в последния момент си казах: голям скапаняк си, ако го направиш, ако унижиш душата си, като я поставиш на колене заради пламналото си въображение. Още веднъж се вгледах добре в картината, преди да взема решение. Човекът е едно нищо. Но именно съзнанието за това нищожество го издига. Тези мисли обсебваха ума ми, бяха нещо като резервен изход в случай на авария. Хванах внимателно ръката й.

— Не мисли повече за това — казах. — Иска ми се да се качим кротко горе и да пийнем по чашка с останалите. Навита ли си?…

Ани пусна роклята си и тя се смъкна. Наведе глава и започна да закопчава копчетата от горе на долу.

— Толкова малко исках от теб — прошепна тя. — Просто исках да се уверя, че още съществувам…

— Недей повече да си блъскаш главата — казах. — На всеки му се иска понякога да изкрещи, да направи нещо, каквото и да било…

Позволих си да я погаля с два пръста по бузата. Но несръчните жестове са като горещи въглени. Тя ме погледна отчаяно.

— Вече цял месец Боб въобще не ме е докосвал — проплака тя. — Откакто съм се върнала от клиниката… Направо ще полудея! Ненормално ли е според теб да изпитам желание, нормално ли е да седя и да го чакам да се реши най-сетне?

— Не знам какво да ти кажа. Сигурно ще се уреди някак си…

Тя въздъхна и прекара ръка през косите си.

— Да, разбира се, ще се уреди. Предполагам, че някоя вечер той най-накрая ще се накани точно когато спя. Положително ще бъде някоя вечер, когато ще съм скапана от умора, натежала като камък. И той сигурно ще ми го напъха тогава отзад, чудесно си го представям, без да го интересува дали съм будна, или не…

В началото човек има чувството, че става дума просто за малка пукнатина; ако се наведе малко, ще види, че пред него зее бездънна пропаст. Понякога човешката самота е направо неизмерима. Сигурно затова са измислили това, дето ти настръхва кожата, за да не започнат да ти тракат зъбите от ужас.

Пъхнах в ръцете й пакет пържени картофи и се качихме горе. В кухнята нямаше никой. Докато ги чакахме да дойдат, сипахме си от питието в две чаши. Изпих моята, като се чукнах мислено с рибките.

 

 

В края на краищата Ани и Боб ни поканиха да хапнем с тях. Настояха, спогледахме се, казах на Бети: ти решаваш, нали искаше да отидем в китайски ресторант, а тя отговори: дадено, съгласна съм.

— И понеже хлапетата най-сетне легнаха, ще можем да бъдем по-спокойни — добави Боб.

Слязох отново в магазина с него, за да купя някои неща. Намирах, че е много практично и в случай на война е по-полезно, отколкото пианата. Имаше дори и от хапките с чесън, дето имат давност до пет години. Идеални са в комбинация със супа от сушена риба.

— Виното е от мен — казах аз.

Той тракна сметката на касата, взех си рестото и се качихме горе.

Оставихме момичетата да приготвят манджата, така им се падаше. Занесохме им малко маслини. Докато разните работи се печаха, Боб ме завлече в стаята си, за да ми покаже колекцията си от кримки. Заемаха цяла стена. Той се спря пред библиотеката с ръце на кръста.

— Ако ти давам да четеш по една на ден, ще ти трябват най-малко пет години! — каза той.

— Нищо друго ли не четеш? — попитах.

— По-долу имам и няколко научнофантастични…

— Знаеш ли — казах аз, — направо им се оставихме да ни го начукат като последни глупаци. Подхвърлиха ни няколко трохички, за да не посягаме към тортата. Не говоря само за книгите, направиха така, че да могат свободно да си развяват байрака…

— Аха… Виж какво, ако искаш, мога да ти дам няколко за вкъщи, само че много ще ги пазиш, особено ще внимаваш с подвързаните.

Погледнах към неоправеното легло. Всъщност много е вероятно човек само да си загуби времето, като се опитва да се измъкне. Неприятното е, че нещата никога не изглеждат напълно загубени.

— Започва да мирише хубаво в кухнята — казах. — По-добре ще е да слезем да видим какво става…

— Да, добре, но признай все пак, че те шашнах с книжлетата!

След като похапнахме, започнахме кротко да жулим покер с чашката винце пред нас, а и пепелници имаше за всеки. От мястото си можех да виждам луната през прозореца. Не че е кой знае какво, но все пак бях доволен, че ме е открила, и щом като ще бъде като на кино, от мен да мине, и без това нито един от великите хора не е могъл да устои на чара й. Играта ни най-малко не ме държеше в напрежение. Когато не се занимавах с луната, гледах другите и загадката си оставаше все така дълбока, корените се преплитаха и шансовете да повдигна някога поне крайчеца на завесата се стапяха, а в това време едно нищо и никакво облаче почти изцяло бе закрило луната. И така, малко по малко се отпуснах и потънах в някакво приятно вцепенение, както често се случва.

Бебето се разрева и това почти ме събуди. Боб хвърли картите си на масата и взе да ругае. Ани стана. Почти никакви жетони нямах пред себе си, нищо не разбирах. После Арчи се събуди и започна и той да плаче. Да плаче не е точната дума, направо си дереше гърлото.

Ани и Боб дойдоха при нас в кухнята с двете ревящи същества в ръце. Изчаках три секунди, преди да си вдигна чуковете набързо.

— Ще ви оставим на спокойствие — казах. — Хайде, приятни сънища.

Избутах чевръсто Бети пред себе си и изчезнахме. Бяхме вече слезли по стълбите, когато чух Боб да вика:

— Хей, радваме се, че се видяхме с вас!

— Да, благодаря за всичко, Боб.

Студеният въздух навън ми се отрази добре. Предложих на Бети да се поразходим, преди да се приберем. Тук-таме имаше вече листенца по дърветата, те потрепваха от вятъра и ние усещахме мириса на младите кълнове, който завладяваше постепенно улицата, все по-осезателен.

Мълчаливо изкачихме улицата. Идва един момент, в който мълчанието между двама души притежава нещо от чистотата на диаманта — точно такъв беше случаят сега. Това е всичко, което мога да кажа. И, разбира се, улицата престава вече да бъде просто улица, светлините са крехки като в сънищата, тротоарите блестят като от никел, въздухът щипе и чувствате как ви обзема безпричинна радост и се учудвате, че сте така спокоен, че й запалвате цигара с гръб към вятъра, без ръката ви да трепне и да ви издаде.

Такива разходки могат да запълнят цял един живот и да обезсмислят всяка ваша амбиция. Бих я нарекъл наелектризираща разходка, която може да накара човек да признае, че му е мил животът. Колкото до мен, нямах нужда от тласък. Вървях с вдигната глава, бях в страхотна форма. Забелязах една падаща звезда, но не бях в състояние да си пожелая нещо. Или не, ама, разбира се: Господи, направи така, че раят наистина да е на висота и поне малко да прилича на това сега. Хубаво е да си във форма и настроението ти да е такова ведро, това ми напомняше времето, когато бях на шестнайсет години, когато безгрижно подритвах консервните кутии на път за среща с някое момиче. На шестнайсет години още никога не бях мислил за смъртта. Бях един малък веселяк.

На ъгъла на една улица спряхме пред боклукчийска кофа, в която имаше захвърлен фикус. Все още беше красив, имаше много листа и само дето беше жаден, направо ме разнежи този фикус. Заприлича ми на кокосова палма, агонизираща на някакъв архипелаг от отпадъци.

— Можеш ли да ми обясниш защо хората правят такива неща? — попитах.

— Ей, я погледни, пониква му ново листо!

— И защо този стар фикус така ми пронизва сърцето…

— Бихме могли да го сложим долу при пианата.

Изкарах нещастното растение от кофата и го взех под мишница. Върнахме се вкъщи. Листата потракваха като амулети. Блестяха като слюда. Танцуваха като Бъдни вечер. Беше един признателен фикус и аз току-що му бях дал още един шанс.

След като се отпуснах тежко на леглото, погледнах към тавана с усмивка.

— Какъв прекрасен ден! — възторгнах се.

— Да.

— Какво ще кажеш? Отваряме магазина и още първия ден продаваме едно пиано. Не е ли добър знак?

— Не преувеличавай все пак…

— Ни най-малко не преувеличавам.

— Говориш така, сякаш кой знае какво се е случило… Почувствах, че пътят започва да става хлъзгав. Тогава поех към гаража.

— Какво, не е ли добре според теб, че продадохме едно пиано?…

Тя леко въздъхна, като придърпа ръкавите на пуловера си.

— Ами да, не е лошо.